2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 3648 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.11.2010 15:48
БОЖИДАР ВЛАДИМИРОВ АВРАМОВ
(р. 6 февруари 1937, София)
Роден в София, в семейството на проф. Владимир Аврамов Аврамов (1909-2007) и Тодорка Милева. Имал брат близнак – Петър Аврамов, който починал млад на 13 септември 1956 г. През 1958 г. завършва Теоретичния факултет на ДМА „П. Владигеров”. Продължава обучението си във Варшавската музикална академия, специалност дирижиране. През 1965 г. сключва брак с Илка Куцооглу, българка живееща в САЩ. От 1968 г. живее и работи като диригент в Калифорния, САЩ.
Born on 6 feb 1937 in Sofia, Bulgaria, the son of a prominent violinist Prof. Vladimir Avramov, Maestro Avramov is Professor Emeritus at Loyola Marymount University where he was director of the instrumental program. He currently conducts the Beverly Hills Symphony. From the beginning of the Sierra Summer Festival and as founder of the Eastern Sierra Symphony Orchestra, he has brought professional symphonic music to Mammoth Lakes for 26 years.
Known simply as "Bogidar" to everyone in the Eastern Sierra, he enjoys great respect as a musician, conductor and true gentleman. American composer Roy Harris recognized these qualities when he said: "He is an excellent conductor whose enthusiasm is contagious. His musicians respond warmly to him and grow with his discipline." The Los Angeles Times hailed Maestro Avramov as "a leader of uncommon sensitivity and authority".
Bogidar Avramov: Maestro of the Eastern Sierra
By Bйrйnice de La Salle
When you first meet Bogidar Avramov, you are immediately struck by his easy elegance and inborn grace. Tall, svelte, with large eyes and that long, slightly aquiline nose reminiscent of a figure from a Byzantine mosaic, the maestro"s visage conjures up a past age that invites your curiosity.
Born in the land of the Thracians and Macedonians, known today as Bulgaria, his roots took hold in a country renowned for its performing arts, especially music. This is the country that produced the internationally acclaimed opera singers, Boris Christoff and Nikolai Ghiaourov. Avramov"s father, a professor of violin and chamber music, and an avid mountaineer, set young Bogidar on a path which, years later, would lead him to us here in the Eastern Sierra.
Avramov was educated in Poland and Italy. He came to the United States with his Viennese wife, Ilka, in 1967. Once here, he met the great orchestral conductor Leopold Stokowski. Then in his 80s, Stokowski invited Avramov to conduct his American Symphony Orchestra of New York City. It wasn"t long before, lured by the call of the West, he and Ilka migrated to Los Angeles where, in 1970, he became chair of the Music Department for Loyola-Marymount University.
Today, he shares his time fulfilling duties as professor of music for Loyola-Marymount, conductor for the Beverly Hills Symphony Orchestra and maestro of the Eastern Sierra Symphony Orchestra, which he founded 15 years ago. Says his wife, Ilka, of her husband: "He motivates these musicians to give the most that they can, to go beyond themselves."
And he commands a loyalty that brings them back to us season after season to delight our senses and transport us to another time. Marriages have been made, careers found and an entire community enchanted as a result of the coming together of the 60 local musicians who, for one week each summer, form this orchestra.
For this year"s Sierra Summer Festival Avramov will conduct the overture to Carl Maria von Weber"s opera "Der Freischutz," four dance episodes from Aaron Copeland"s "Rodeo" and Jean Sibelius" Fifth Symphony in E flat Major.
We met at his home in Mammoth Lakes, where he shared his reflections about the Eastern Sierra Symphony"s past, his thoughts about the music they will bring to us and his hopes for the future of our orchestra.
When did the idea of founding the Eastern Sierra Symphony Orchestra first come to you?
About 20 years ago, I got to know people here -- locals, some members of the Chamber of Commerce, Andrea Mead Lawrence and Mrs. Valentine. I became close friends with them. And it naturally came about, this idea: "Why not have some classical music here?"
I made a proposal to the Chamber of Commerce that enabled me to bring a small chamber ensemble, a 15- or 20-piece professional group. This was in the late "70s. We had a concert at the high school.
At that time, Mammoth was a very prosperous town. It was growing. There was this thirst for culture, for having another dimension -- and there was plenty of money.
So it became possible the next year to bring the entire Westside Symphony Orchestra, (now the Beverly Hills Symphony Orchestra) with a budget that was close to $100,000 for a series of concerts. Barbara (Campbell) pointed out that we paid $25,000 for one concert, and this is what you need nowadays to put on one concert.
We had great soloists, prominent artists. We performed with a laser show, very extravagant presentations. The concerts were outdoors. There were thousands of people sitting outside of Warming Hut II.
Then the bad times came and it became clear that the town would not be able to support such luxury. And yet, classical music was already a part of this town.
At this time, Barbara and I said, "OK, let"s try now to see what we can generate within the community." We made flyers and decided to see how we could utilize the locals, regardless of their level of proficiency. And that"s how we started 15 years ago. A few musicians from Bishop, Ridgecrest and Mammoth represented the nucleus.
Most of those pioneers are still members of this orchestra. It grew from year to year. Now, we have a 60-piece orchestra. It is one large family, and they can hardly wait to come back each year.
You have some rather well-known principals and a well-known concert mistress.
Right. Funding was made possible that enabled a few principal players to be the only paid players. They come here as coaches and serve as the leaders of the corresponding sections. I am very grateful to the community, the fact that they provide for the funding that enables these professionals to join us. They probably would make 10 times more in L.A., but they got to know the people in the orchestra and look forward to coming back and working with them, witnessing their progress.
How much time will your concert mistress, Maria Newman, and your principals spend with the rest of the orchestra rehearsing for the performance?
One week. It"s a very intense experience. The coaches are involved with what we call sectional rehearsals in the evenings. It"s amazing that, within this short period of time, we can do what we do. The repertoire we are involved with comprises some of the most demanding pieces. We play Tchaikovsky, Brahms and Beethoven -- major works.
Are the members of the orchestra given advance notice of the program, or given a chance to choose what they will play?
Early in the spring I make the decisions in consultations with the principals and with some of my fellow musicians -- something that fits Mammoth, what we associate Mammoth with, nature and its people.
Did you choose Copeland to bring the public in, hoping that they would also become familiar with Sibelius? Or did you just choose Sibelius because his music is known for evoking the mountains, lakes and forests of Finland which are similar to our environment here?
I agree entirely with you. Copeland is musically very challenging but basically, it"s Americana, the wild West. It"s fun, it"s a lot of excitement. Sibelius" Fifth Symphony is a large-scale work that is a panoramic picture. It is the scenery -- mist and fog and sunny skies and storms, a sense of spaciousness. It"s the High Sierra with the snow caps. It has to do with the beauty of nature. There are such moments when the music is so quiet and yet the power and the grandeur of the mountains themselves, the combination of both, is there. Those opposites, that"s what the music of Sibelius is. It suits Mammoth extremely well.
Von Weber"s "Der Freischutz" is an opera which tells about a pact that a hunter makes with the devil to get magic bullets that will strike at anything he chooses. What was the reason for your choice of this piece?
It"s simply to have a variety, a full spectrum of musical experiences - so with von Weber we have the early 19th century -- it"s music that is very well known, easy going. Then we have the turn of the 20th century with Sibelius, and finally, we have Copeland, the early "40s. Three different styles. "Der Freischutz" is the bravura piece of the program, where the orchestra can display its technical skills.
Thomas Otten will be playing the piano parts from Copeland"s "Hoe Down."
Yes. We are truly privileged to have such an outstanding artist play with us here in Mammoth. And he will be the featured artist for the Sunday noon educational program where we suit the needs of the young audiences. Mainly, we introduce the young audience to the symphony orchestra, the various sections, the sounds of various instruments. And then the kids join the orchestra, the musicians and they have this hands-on experience where some try to blow horns. It"s very valuable for them.
Have you thought of the program for next year?
When we end the festival, we always meet with a few friends to start charting the plans for next year. Then people during the year call me and say, "Let"s do this; I heard this."
It has always been my dream -- and it"s a monumental task to put together because you need choral forces, a choral nucleus -- to do Beethoven"s Ninth Symphony here in the mountains. I hope that one day it will come true. MT
Спомени на диригента Божидар Аврамов
за неговия баща - проф. Владимир Аврамов
В края на март диригентът Божидар Аврамов долетя от САЩ, за да изпрати баща си проф. Владимир Аврамов в последния му път. Не ми се щеше да го притеснявам в такъв момент. Той обаче се съгласи да се върне назад, да съживи спомени от детството, да разкаже малко познати неща за професора. Божидар Аврамов твърде млад напуска дома на Аксаков № 50 – бил е около двайсет годишен. Заминава да следва във Варшава, а сетне се установява в САЩ - вече 40 години.
Баща ви, светла му памет доживя до преклонна възраст, отредена на малцина. С какви чувства си отиде той? Кое го топлеше в последните години от живота му? Усещаше ли се самотен и забравен?
Не, не бих казал. Самотата не съществуваше за него, защото бе много ангажиран с действителността, с проблемите и радостите на многобройните си ученици. А на празници, телефонът не преставаше да звъни: обаждаха се и от чужбина, за да го поздравят. Така усещаше, че не е забравен. Баща ми търсеше непрекъснато контакт със заобикалящия го свят чрез музиката и хората. До самия край не се затвори в себе си. Слушаше много интензивно: записи на квартета, сонатите на Бетовен с Лили Атанасова. Особено му допадаше сонатата на Ц. Франк с неговия приятел пианиста Йозеф Паленичек. Тъжно е да призная, но последните срещи с баща ми бяха най-пълноценните. Научих безкрайно много за философията на живота. Разпалено обсъждахме въпроси, свързани с интерпретацията на различни произведения. Говорихме си за морала и етиката - за девалвацията им в заобикалящия ни свят. Звучи парадоксално, но като малък рядко го виждах. Той непрестанно бе зает.
В детските години съществуваше ли дистанция помежду ви?
В никакъв случай! Татко ни предразполагаше, с брат ми му се доверявахме. Беше много топъл,естествен ...
Кой е най-яркият спомен от ония години?
Първите ми спомени са свързани с квартета. Те почти всеки ден репетираха у дома – баща ми и тримата “чичковци”: много интересни, забавни. Дори си играеха с мен. Също рециталите в зала “Славейков”... Суетнята около подготовката. Той имаше своеобразен ритуал: след обед задължително ще полегне за окoло час. После ще посвири, ще почете вестник /да се разсее/... Сетне обличането – като излязъл от списание: фракът, кърпичката, винаги напарфюмиран...
Какво ви правеше особено впечатление, когато репетираха с квартета?
Тъй като и аз станах музикант, ще се опитам да ви отговоря през призмата на сегашния ми опит. Вероятно най-поразителното за мене бе, че и четиримата четяха страхотно на прима виста. Отваряха нотите и тутакси се възцаряваше невероятна хармония помежду им /вътрешна преди всичко/. Удивителен баланс във всяко отношение. Това рефлектираше и в личните им отношения - приятелството им бе пословично. Оттам и спойката на сцена е по-силна. Макар, естествено да имаше разногласия. Често спираха, спореха, но бързо намираха общо решение. Не бих казал, че съществуваше някаква измислена хегемония. Баща ми считаше тримата си колеги за абсолютно равностойни. Това вероятно са някои от причините те да бъдат заедно на сцената повече от 35 год. Репертоарът им смайваше в ония години. Когато бяха към радиото, почти всяка седмица учеха нещо ново, а концертът се излъчваше на живо.
Много от най-видните ни композитори са посветили на Квартет Аврамов свои опуси. Те сякаш са захранвали въображението на авторите...
Те, авторите, бяха приятели на баща ми. Често идваха у дома: Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Веселин Стоянов... Заедно с баща ми работеха върху нотния текст... Идваха и много художници, писатели... Запомнил съм Илия Петров, Дечко Узунов... Баща ми много четеше. Обожаваше поезията. До последно рецитираше – наизуст! стихове от Дебелянов, Яворов, Вазов, Ботев...
Професорът, знайно е имаше феноменална памет!?
Така е, безспорно. Неговата памет не бе т. нар. фотографска /като на Тосканини или Рубинщайн/, но помнеше страхотно. Имената на всичките си ученици, на съпругите и децата им, в това число и разни пикантни истории... Но никога не се занимаваше с интриги. Никога не е бил играч.
Какво предизвикваше гневът му?
Липсата на дисциплина. Изискваше максималното от себе си, но и от другите в същата степен. Точност и прецизност в работата - чак до педантизъм. Особено го вълнуваше изработването на детайлите - казваше, че там си личи майсторът. Чуйте записите на квартета - всичко е изпипано до най-малката подробност.
Как се справяше с лавината от всевъзможни дейности през годините? Това е огромно натоварване.
Баща ми не бе само изпълнител и педагог, но и администратор с големи отговорности. И то дълги, дълги години - ректор на Музикалната академия, активен участник в създаването на конкурси и фестивали, като Общобългарското състезание за певци и инструменталисти, конкурса “Светослав Обретенов” в Провадия, Фестивала на камерната музика в Пловдив...
Е, как успяваше да побере всичко това в 24 часа?
Ами и аз се чудя! Отговорът вероятно е, че умееше да степенува нещата по важност. Житейските приоритети бяха съвсем точно подредени в съзнанието му. Спазваше строг режим и използваше времето си по най-ефективния начин. Тук огромна заслуга имаше майка ми, светла й памет. Тя създаваше уют, спокойствие, без които професорът едва ли би се справил с лавината, както я нарекохте от ангажименти. Домът ни бе отворен по всяко време, а кулинарните й специалитети бяха своеобразна митолотия...
Дотягаше ли ви понякога прекалената заетост на баща ви? Ревнувахте ли от ученици, колеги, приятели... Чувствахте ли се ощетен в това отношение?
В известен смисъл, да. Вероятно съм ревнувал, как иначе... Макар, че всяка свободна минута татко посвещаваше на нас. Ритахме заедно /баща ми бе заклет левскар!/, плувахме с километри в морето, обикаляхме планините. Професорът обожаваше природата. Възпитаваше и учениците си по този начин. В последните години често ставаше дума за дълголетието. Очаквах, че ще каже: “Музиката ми вдъхва сили за живот”. Той обаче се позамисли и отговори: “Крепи ме свободата, която усещам сред природата.”
Имаше ли навик да споделя проблемите си вкъщи?
Най-вече с майка ми. Нас ни напътстваше, но не задълбаваше в подробности. Не любопитстваше в лошия смисъл на думата. Обсъждали сме къде да продължа образованието си, на кой конкурс да се явя и защо. Никога не налагаше волята си със силата на авторитета. Така беше и с отиването ми в Полша – горещо ме подкрепи. През 1958 завърших педагогика тук и на следващата година заминах за Варшава. А от 1967 съм в САЩ. Често се срещахме навън – по фестивали и конкурси. В Америка баща ми преподаваше известно време в Мичиганския университет. Водеше майсторски клас там.
Кое го правеше щастлив?
Досегът с музиката, във всичките й аспекти. За него това бе езикът на Бога. Издигаше музиката в култ. Дори, когато се чувстваше наранен (за жалост случваше се не рядко) намираше убежище в нотите и цигулката. Баща ми рядко изпускаше нервите си. Бе изключително тактичен - казваха, че е роден дипломат. И това бе едно от най-силните му оръжия. Особено като член на жури на най-престижните световни конкурси в Москва, Брюксел, Генуа, Париж, Лондон... Наричаха го “Дясната ръка на Ойстрах” на конкурса Чайковски. Често се връщаше доста уморен от тези състезания. Дори изнервен. Сега, в последните години сподели с мен, че най-много са му тежали политическите игри. Сблъсъка на интереси и неизбежните компромиси. Баща ми се стараеше да се опази от интригите, да бъде обективен в максимална степен. Тук си казваше думата вроденият му усет за дипломатичност.
Има една снимка, на която Владимир Аврамов е между двама исполини, Давид Ойстрах и Леонид Коган, като зам. председател на журито на конкурса Чайковски. Той, струва ми се много държеше на тази снимка ...
Абсолютно! За него тя бе своеобразна реликва. Ойстрах и Коган са се втренчили в г-н Аврамов, в очакване да разреши поредния труден казус. Баща ми бе много близък с Давид Фьодорович. Наблюдавал съм ги по време на конкурсите “Виенявски” в Познан и “Жак Тибо” в Париж. Ойстрах имаше пълно доверие на българския си колега и скъп приятел, както го наричаше. Баща ми успяваше с лекота да се измъква от заплетени ситуации. Когато усетеше, че обстановката става взривоопасна, пускаше някоя шега. Така завърташе колелото и избягваше неминуема катастрофа. Самият Ойстрах е споделял това пред мен. Не съм усетил (поне така ми се струва) червеят на завистта да гризе душате на баща ми. А той бе близък с най-великите майстори на цигулката! Възхищаваше се от Менухин, Шеринг, Сигети, Щерн, Ричи, споменатите Ойстрах и Коган... С любов и уважение ми разказваше напоследък за колегите си от квартета, докато слушахме записите им. Не съм го чул нито веднъж да каже: “Ей, че хубаво свиря тук...” Никога! Напротив, все си намираше кусури, а хвалеше другите - Сертев, Магнев, Кугийски...
Професорът беше ли суетен?
Може и така да се каже. Във всеки случай обаче държеше да е безукорен във всяко отношение. Ризите му блестяха от чистота, нямаше гънка на панталона... Естетиката за него бе много важна, водеща. А и този педантизъм на тема чистота... Жорко Бадев знаеше, че преди урок първо трябва да покаже ръцете си. Ако “чичо Владо” откриеше нещо “подозрително”, Жорко се отправяше към мивката и се започваше едно търкане на ноктите с четка и сапун... Ами ресните на килима в хола – пази Боже, ако не са подредени идеално! Внимаваш, къде стъпваш – все случки, които се разпространяваха като апокрифи сред студентите.
Що се отнася до репертоар, баща ви имаше ли явно предпочитание към автори и заглавия?
Определено към българските композитори! Изсвирил е какво ли не, също и с квартета. Много произведения те представиха за първи път пред наша публика. Истината е, че баща ми свиреше всичко с огромна охота. Онова, което му допадаше, разбира се. И бароковите майстори, и виенските класици... Спомням си, че Барток му бе особена слабост.
Случваше ли се, в компания да извади цигулката и да изсвири нещо за “душата”?
Не бих казал, че имаше този навик, подобен род спонтанност...
Навремето обаче той е свирил в кина и ресторанти... Джаз, градски песни и какво ли не...
Чувал съм затова, но не мога дори да си го представя в подобна роля. Не се вписва в представите ми за онова, на което съм бил свидетел. Живял е наистина като бохем в младите си години. Бил е шармантен, обичал е трапезите и хубавото вино. Никак не е бил безразличен към нежния пол. Но... това във времето преди да се родя, естествено. За мен той си остава твърде строг, сериозен. Владееше се безподобно. Явно семейният живот си е казал тежката дума. Баща ми обаче намираше баланса - често се събираха с колеги и приятели. Тогава ставаше душата на компанията. Вицовете бяха неговата стихия, а и имитираше познати безподобно.
Странно съчетание на качества...
Така е, спор няма. И друго ме е впечатлявало. С безспорния си авторитет професорът не поставяше никого в неудобно положение. Лесно общуваше с всички. Намираше общ език с хора, които заемаха различно място в житейската йерархия. Високомерието и снобизмът му бяха абсолютно чужди. Обичаше страхотно учениците си. А и те него! Боян Лечев казваше навремето: “Той ми беше пътеводната звезда.” А за Георги Бадев бе “баща и покровител”. На погребението Йосиф Радионов промълви: “Една тежка, голяма порта се затвори. Да му мислим ние, които оставаме”.
Кои бяха последните му думи?
Даваше ми да разбера, че ме чува. Казваше ми галено: Божи, Божко... (само ако беше ядосан ми викаше Божидаре). Ден преди да почине... Успокоявах го, че идвам. Само още ден, два... Така и не го заварих. Той обаче знаеше, че му е дошло времето. Очакваше мига и си отиде спокоен. Сега е някъде там – горе. Но и тук, защото има кой да продължи делото му. Нишката не прекъсва.
18 април 2007 г.
Интервю взето от Ивета Грънчарова
Groovy Sessions представя Nils Petter Mo...
Groovy Sessions 290 2011- 10- 16 by Doss...
2. Изследвания, статии и публикации © 2006-2013 Лалю Метев
3. Родословни изследвания на Лалю Метев в geni.com
4. WikiTree World's Family Tree © 2013 Лалю Метев
5. Видни български родове © 2006-2013 Лалю Метев
6. Bulgarian Genealogy © 2006-2013 Lalu Meteff
7. Свещената българска династия Дуло © 2006-2013 Лалю Метев
