Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2007 10:10 - За нумизматика Васил Аврамов
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3568 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.02.2010 08:26


починал 1946 год.

Василъ Аврамовъ


 

image


е роден през 1862 г. въ Калоферъ. Събирането на стари монети е почналъ през 1894 г. и то случайно. Билъ току що завършилъ по правото. Единъ денъ посетилъ съ журналиста П. Даскаловъ Народния музей, който тогава се помещавалъ въ няколко стаи на старото здание на университета (на ул. Московска). Въ разговоръ съ директора Добруски, Даскаловъ казалъ, че знае за златни български монети, които виждалъ въ едно разградско село. Добруски изявилъ желание да ги прегледа. Аврамовъ казалъ, че и той знае много стари монети по бакали и сарафи въ София. Тогава Добруски го помолилъ да му донесе за откупуване. Аврамовъ още същия денъ закупилъ бронзови антични монети отъ някои дюкянчета. Добруски и Такела ги откупили отъ него по 1 лев едната, една част му върнали като непотребни. Това се случило два пъти. У Аврамовъ се явила мисълта, че купуваните от него монети може да са по-скъпи и затова поискал да ги проверява по каталозите на музея. Но Добруски не му позволилъ. Тогава Аврамовъ решилъ вече да не продава на  музея и така турилъ начало на първата си колекция отъ монети. Отъ този момент отношенията между Аврамовъ и Добруски станали обтегнати. Аврамовъ ходилъ при тогавашния министъръ на просветата Константинъ Величковъ да се оплаква отъ Добруски.

 

Аврамовъ си купилъ книгите на Cohen - 8 тома, Sabatier - 2 т., Mionnet - 2 т. и Babelon - 2 т. (consol.). Монети купувалъ отъ пръстенарите българи и арнаути отъ с. Янево. Те имали дюкянчета и стаи въ Новий-ханъ, който се намиралъ на ъгъла на „Дондуковъ” и малката уличка водеща срещу двореца (срещу Шуменската бирария). Между тия златари по издигнат бил Никола Събевъ; той прекупувалъ стари монети и се занимавалъ съ сарафство. Такива пръстенари имало и въ Народенъ-ханъ въ Три кладенци, срещу църквата „Св. Никола” и на ул. „Овче поле”. Те работели пръстени, обеци, маниста, разнасяли ги по българските земи и донасяли антики.

 

Аврамовъ пресрещал (според думите му) всички тия раншни доставчици на музея и по тоя начинъ музея се лишилъ отъ масово набавяне на монети.

 

Освен в София, Аврамовъ купувалъ монети и въ Пловдивъ и отъ Христо Протопоповъ следователъ въ Казанлъкъ (той напечатилъ брошурка за античните редки монети съ цените имъ по Cohen) и Атанасъ Божиновъ учитель въ Казанлъкъ.

 

Въ 1896 г. Аврамовъ се преместилъ въ гр. Ямболъ като адвокатъ. Тукъ събралъ множество монети и една колективна находка.

 

Тукъ той заитересувалъ полковникъ Ханджиевъ, дружиненъ командиръ, въ събиране на старини и монети, като му продалъ някои дубликати отъ сбирката си. Ханджиевъ се встрастилъ въ тая работа, че пожелалъ да стане граничен офицеръ въ района отъ Месемврия до Казълагачъ (Елхово), за да може да събира повече стари монети. Следъ това се установява в Русе. Събралъ голяма колекция, която наследниците му продали въ чужбина.

 

Аврамовъ продалъ своята първа колекция (7076 монети) презъ 1912 на Народния музей въ София за 60,000 лв.

 

След това почва да събира втора колекция, която до 1943 г. броеше около 4000 монети, повечето римски денари произхождащи отъ голямата колективна находка отъ село Река Девня, голямъ брой западноевропейски талери и дори марки (?).

 

По-ценните екземпляри като тетрадрахми отъ Одесосъ съ образъ на Дерзала, тетрадрахми на Маронея, бяха измъкнати отъ единъ търговецъ (А. Доренъ) на монети и продадени на фирмата Calin въ Basel (вж. Aukt. Katal. 10).

 

Аврамовъ през 1898 или 1899 г. заминалъ презъ Русе за Букурещъ, за да продаде тамъ рим. денари отъ една голяма находка. Но понеже му дали за екземпляръ по 60 стотинки. Не ги дал и ги върналъ.

 

По тоя поводъ той се срещналъ и запозналъ въ Русе съ банкера Иванъ Димитровъ Буровъ и д-р Конст. Златановъ, окръженъ ветеринаренъ лекаръ, които събирали стари монети. Продалъ имъ по-добре запазени римски денари по 2 лева единия.

 

Презъ 1900 до 1902 г. Аврамовъ билъ председателъ на съда въ гр. Плевенъ. Тукъ случайно държавния адвокатъ го намерилъ и поканилъ за експертъ по делото срещу младия Такела (по кражбата му на монети отъ Пловдивския музей). Тукъ като вещи лица били и Христо Протопоповъ и Вацлав Добруски. Аврамовъ приготвилъ обвинителенъ акт в 50 страници – повдигнали искъ за 120,000 лв.

 

Осъдили Такела, когото впоследствие за заслуги на баща му по време на априлското възстание 1876 г., Князъ Фердинандъ I помилвалъ.

 

Василъ Аврамовъ продавалъ сребърни римски и византийски монети и въ Парижъ преди 1912 г.


по разказъ на Василъ Аврамовъ,

който има перде на очите (сега е на 83 год.)

8 март 1945 г. Т. Д. Герасимов


 

image

из „ПЛОВДИВСКА ХРОНИКА”

Никола Алваджиев

Станцията (жп гара) бе малка сграда на два егажа. Имаше малък салон, дето продаваха билетите, чакалня и бюфет. Понеже наоколо нямаше постройки, изглеждаше много далеч от града. Такива бяха всички станции в България по пътя на барон Хиршовата железница Цариград-Белово. За тази фирма се знаеше, че от това предприятие тя спечелила голяма сума. Докато траял строежът, изнесла дълвен материал за 800 милиона гроша. Това грабителство спряло в 1877 г., когато започнала Руско-турската война.

Вторият етаж на станцията като първоразрядна бе от тухлена зидария, за разлика от по-малките, които бяха целите от дърво. На стената срещу коловозите имаше дванадесет прозореца, а вратата бе джамлия (стъклена). За града водеха две улици: покрай ул. „Бунарджика” (днес бул. „Руски”), Ортамезар и нататък, другата „Станционна”. По тяхното протежение нямаше нагъсто издигнати постройки. Първата къща на шосето от гарата издигнал още в турско време Денизо Такела, италианец, търговец на жита. Събориха я в 1966 г., защото влезе в парцела на новостроящата се библиотека, ул. „Иван Вазов” № 36.

След въстанието в 1876 г. Такела бил назначен подпредседател на комитета за подпомагане пострадалите с получените от Европа помощи. Председател бил френският консул Дистрия, членове – английският консул Калверт, австро-унгарският Аделберг, гръцкият Матала и руският вицеконсул Найден Геров. В „Моите спомени” Йоаким Груев пише за Такела: „... Когато през войната 1877 г. Стара Загора бе опожарена, около 4000 жени, девойки и деца бяха изпратени от турците в Пловдив... Отворихме списък за доброволни помощи, на поканата ни се отзоваха мнозина щедро, между които и неколцина от европейската колония, особено г. Такела, който импровизира отделно помещение за болница, прибра болни и ранени и им се грижеше отечески.”

Атилио, синът на Денизо Такела, специалист нумизматик, в началото на столетието бе ръководител на библиотеката и музея в града. По преди бил в София като уредник на нумизматическия отдел при Археологическия музей. След назначаването на Борис Дякович за директор бе разкрита значителна липса на стари монети. Борис Дякович допринесе много за уреждане на Археологическия музей. Разбираше от работата си и влагаше много любов в нея. Бе духовит, весел по характер, но откак синът му, ученик в гимназията, се удави през 1910 г. при къпане в Марица, той се промени коренно. Бащина горест! Почина в 1937 г. в София, където е погребан. Бе заподозрян Атилио Такела, арестуваха го и започна следствие. Отделът за нумизматика в Пловдив бе закрит и цялото му богатство бе занесено в... Народния музей в София. Защо - никой не можеше да си обясни. Какво общо имаше кражбата с монетната сбирка и със старинните предмети, та на тях туриха ръка в София? Протестите не дадоха резултат. Пловдивското богатство остана в София.

След продължително разследване бе установено престъплението на Атилио и срещу него бе възбудено углавно дело, което продължи повече от пет години. Пловдивчани живо следяха развоя на събитията, няколко пъти изразяваха негодуванието си, че от София не връщат отвлеченото имущество на музея, проклинаха чужденеца, псуваха и плюеха на правосъдието. Успокоиха се малко в 1906 г., когато Пловдивският апелативен съд произнесе присъдата – седем години строг тъмничен затвор и обезщетение на държавата 70 000 лева.

Делото свърши, но... Софийският музей не върна монетите и предметите.

Атилио Такела отправи молба за помилване до княз Фердинанд и той я удовлетвори.

Голямо бе негодуванието от постъпката на монарха и мнозина го изразяваха гласно, но след време всичко се забрави. Дали обсебването на монетите е било от користни подбуди, или колекционерска страст, на делото не бе казано.

Атилио Такела поживя още няколко години в къщата на ул. „Станционна”. Пердетата си стояха все спуснати, чужди човек не прекрачи прага на пътната врата. После замина за Италия и вече нищо не се чу за него.


 


из „ЛАБИРИНТ”

Димитър Кирков

...ще отбележа два от смисловите знаци в тази история. Единият е присъствието на някакъв италианец, вторият - на някакви монети, които италианецът желае да притежава. Отдавна съм установил, че в този свой абстрактен вид, изчистени от всяка конкретност, те съвпадат със смисловите знаци на една действителна история, случила се преди повече от век в Пловдив. Навремето тя е бунила духовете, предизвиквала е народния гняв, а и още се споменава сред старите пловдивчани. Може би причина да не бъде забравена е, че ни я припомни Никола Алваджиев в прекрасната си книга „Пловдивска хроника”. Атилио Такела - главният герой на някогашните събития, е син на италианския търговец Денизо Такела, заслужил почитта на пловдивското гражданство със своето съчувствие и благотворителност по време на Априлското въстание. В началото на столетието младият Такела е назначен за директор на музея в града. Минавал за специалист, преди това завеждал нумизматичния отдел на столичния Археологически музей. Когато напуска поста си в Пловдив и идва негов заместник, установяват, че от фондовете са изчезнали множество скъпи монети. Обвиняват Атилио Такела в кражба, проточва се петгодишно следствие, а през това време пловдивчани ругаят, псуват, заплюват бившия директор, ако той посмее да се мерне на улицата. Най-сетне в 1906 г. го осъждат на седем години строг тъмничен затвор и обезщетение на държавата от 70 000 лв., огромна за времето си сума. Само че Атилио Такела не отива в тъмница, нито плаща пари на държавата. Изпраща молба за помилване до княза и бързо спечелва милостта му. Присъдата е заличена, а самият Атилио още година-две се крие в дома си - или от страх, или от срам не показва носа си навън, където го чака нестихналото пловдивско негодувание. Докато един ден не изчезва, заминава си за Италия и в Пловдив вече нито го виждат, нито чуват за него.

Както се е забелязало до тук и както ще се потвърди нататък, между историята на Паоло Лолобарди и чичо Йона, от една страна, и криминалното деяние на Атилио Такела - от друга, няма нищо общо. Плетениците от мотиви, подбуди, действия и последици в двата случая си имат свое самостоятелно начало, свой път и различен завършек. И все пак сега допускам, че някакво подмолно въздействие, някакъв неосъзнат полъх от някогашните реални събития е стигнал до моите въображаеми герои. Може би в своето криволичещо движение действителните образи са загубили конкретните си черти, превърнали са се именно в смислови знаци, за да придобият нова плът и моделиран смисъл в приемащата ги фантазия. Достатъчно разумни основания си имах, за да бъде героят ми тъкмо италианец, да служи в Италианската банка, а почтено събираната от него колекция да предизвика в края на краищата криминална афера. Неговата роля беше определена от съвършено самостоятелен, обмислен сюжет, но независимо от сюжета и индивидуалния облик на Паоло Лолобарди, не е изключено в него да присъства и зрънце от сънародника му Атилио, който също е твърдял, че е почтен, но хората завинаги са го свързали в спомена си с криминална афера.

Отбелязвам това обстоятелство, защото то има донякъде типологичен характер. Докато разказвам за романовите герои и събития, неизбежно ще бъде да се докосвам и до техни прототипни образи и случки. Вече се спрях на един такъв епизод - как книжарничката на бай Васил се превърна за мен в антикварното дюкянче на чичо Йона. Връзките между прототип и образ могат да бъдат твърде разнообразни. Рядко в романите се среща пряко, напълно осъзнато съответствие, най-често нишката е оплетена, непредвидима, каквато е тя в едно размотало се кълбо с прежда - никой не знае предварително къде му е началото и къде ще излезе краят. Между тия крайни точки съществуват множество междинни степени, включително една игра, която обичам да забърквам: да смесвам напълно достоверни факти, дори конкретни човешки имена, с напълно измислени обстоятелства. Само че такава игра е рискована, може да обидиш някого, без дори да си го желал, и затова в нея намесвам главно себе си или много близки мои хора. Ще призная, че тази игра-закачка, подхващана обикновено във второстепенни моменти, се среща най-често в друг мой роман, „Балкански грешник”.

Във всички случаи обаче, когато стане дума нататък за художествени образи и техните прототипи, трябва да се има предвид, че главен господар тук е въображението, или то поне се стреми да узурпира напълно властта. Въображението е неуморен търсач и комбинатор на елементи, не се интересува откъде ще ги вземе, за него важното е да бъде свободно и да върши каквото си ще. То щъка постоянно в душата на самия автор, а и навън - докъдето може да стигне, подбира материал за бъдещата си работа и все пак с едно око следи да не среща често хладния разум. Макар че са едноутробни братя, хладният разум го дебне намръщено, а някой път вземе, че го погне - желае да отнеме от брат си плячкосания материал, понеже можел да го оскверни със своеволните си съчетания. Ето защо, освен свобода, въображението обича спокойствие и когато го оставят на мира, вади иглата и започва да съшива награбените парченца. Труди се тихомълком, на скрито място, държи работата си в тайна, но тъй като се поддава на чувства и разни настроения, понякога ще те изненада с прекрасно избродиран гоблен, но е възможно със същите конци и платно да претупа и някоя парцалена кукла...

Неизбежно беше с тази тема да навляза във въпрос, който трябваше да разясня още в началото. Става дума за съотношението между реалния Пловдив и художествения образ на Хълма, което всъщност е по-широк вариант на двойката прототип-измислица. За пръв път въпросът ми бе зададен от литературната критичка Бистра Сакъова в интервю за пловдивския вестник „Литературен глас” и очевидно тя го е сметнала важен за читателите, защото се връща към него, а отговорите ми фактически доминират в интервюто. Сега ще използвам именно тях - едно, за да си спестя време, и второ, защото виждам, че през изминалите две десетилетия схващането ми не се е променило. Интервюто е по повод неотдавнашното излизане на „Хълмът”, а критичката формулира питането си така: „Какво е мястото на автобиографизма и на свободното въображение във вашия роман?” „Без Пловдив и живота ми в родния град до 20-годишна възраст романът не би бил възможен - подхващам тогава аз, но от днешна гледна точка бих казал, че същото се отнася не само за „Хълмът”, а и за цялата замислена поредица от романи. - Пловдив ми е дал преживявания, наблюдения, представи за света и човека, атмосферата, езика си, схващането на характери и поведения, всичко онова, което формира младите хора. Докато работех над романа, Пловдив неизменно стоеше пред мен. Голямо значение имаше и кварталът, за който споменавате. Пред очите ми в детството се разкриваше едно уникално смешение от исторически отломки, от култури, обичаи и хора. Старият Пловдив тогава не бе придобил музейно-атрактивен дъх, но оцветяваше всекидневието с неповторим колорит и създаваше многозначност на обикновените неща. Така или иначе това е потърсило място в романа и дава основание да се говори за автобиографизъм, поне що се отнася до изобразените картини, облика на мястото, някои преживявания. Истина е, че повествованието се води от две гледни точки, едната от които е в първо лице, от името на един юноша. Така са написани прологът и две глави от романа, но образът на този разказвач и личността на автора не бива се смесват. Към пряк автобиографизъм в сюжета не съм се стремил, нито е задължително да се отгатват точни прототипове на героите. Тук-таме има намек за нечия съдба, черта от човешки характер, щрих от външен портрет, но всичко това е претопено от въображението и служи за градиво на художествената измислица. Дори ако някой реши да сравни изобразения Хълм, няма да намери пълно съвпадение с топографията на някое от пловдивските тепета.”

Следващият въпрос повтаря предишния, но вече назовава по-точно проблема като „съотношение между конкретната история на Пловдив и символно-обобщителното внушение на творбата”. Съответно - и аз разширявам терена на обяснението си: „Романът “Хълмът” не е белетризирана история на Пловдив, макар че съм се опитал да черпя духовен опит именно от историята на Пловдив. В многовековния си живот градът познава всякакви превратности, нашествия, различни форми на власт, национални борби, политически интриги и пр., и пр. Граничен ръб между Изтока и Запада, той е арена на невероятни сблъсъци и смесвания. Като български град Пловдив изразява много релефно съдбата на българския народ, а в пловдивския човек са проявени най-широк кръг черти от българския национален характер. Ако отидем по-нататък обаче, ще видим, че Пловдив е същевременно извънредно характерен балкански град, споделял е изцяло участта на Балканите като политически и културен район с хилядолетна история и в него се открояват много белези на балканския феномен, на балканския комплекс от човешки особености. Заедно с това в исторически смисъл Пловдив е един световен град. Зад неговата богата и сложна история могат да се съзрат същностни механизми на световното движение, основни философско-исторически закономерности. Пловдив например е свидетел на възхода и смъртта на четири могъщи империи, преживял е варварски завоевания, кръстоносни походи и т.н., и в това отношение опитът му има световен, общочовешки смисъл. Ето защо според мен няма противоречие в твърдението, че той е едновременно и български, и балкански, и световен град. Именно този Пловдив ме интересува. За историческия епизод в “Хълмът” можех да избера някое конкретно събитие, свързано с града, но предпочетох това да е по-синтезиран разказ за фанатизма и насилието. Случките и героите са плод на въображението, но задачата ми беше да остана верен на историческата същност на онова време, на тогавашното мислене, обичаи, човешки страсти и поведения.”

Тия обобщителни характеристики могат да се илюстрират, разбира се, с множество примери, но тук не му е мястото да се разпростирам върху тях. Вероятно в близките страници ще обърна поглед към някои пловдивски реалности, но преди това държа да приключа с първия сюжетен контакт между Паоло Лолобарди и чичо Йона. За тази цел е потребно да се върна към случая с Атилио Такела. Нашият автор Никола Алваджиев е спестил нещо от тогавашната история, по-точно, разказал е добросъвестно само онова, което може да се документира. А извън безусловните факти е останал такъв активен фактор, какъвто е мълвата, догадките, злословията, клюките, съпровождащи в гъсти редици стореното от Атилио Такела. Както е известно, пловдивчанинът от всички епохи притежава невероятна изобретателност и спонтанна любов към слухове и клюки, а при онзи случай всички са се чувствали еднакво засегнати и колективният гений в тази област се е развихрил неудържимо. До мен, естествено, не са стигнали всички улични умувания и заключения, но една нишка все пак съм уловил. Тя вероятно е втъкана по-късно в мълвата, едва след като в Пловдив научават, че княз Фердинанд е помилвал престъпника. И Никола Алваджиев отбелязва, че тази новина е посрещната с публично неодобрение и недоволства, с шумно изразени протести и закани. Но след първия изблик на гняв възникват загадки и въпроси. Откъде накъде князът ще проявява такова снизхождение към човек, посегнал на народни ценности? И кой е тоя крадлив жабар, Атилио, че чак дворецът да го гушне под крилото си? Допускам, че тук колективната мисъл се е понапрегнала и след малка комбинация е стигнала до отговора. А този отговор минава през българския княз, но стига до италианския крал.

Добре се знае, че в зрелите свои години крал Виктор-Емануил ІІІ е сред най-прочутите нумизмати в Европа. За колекциите му се говорят баснословни неща, съдбата на неговите монети също е обрасла с легенди. В ония десетилетия и вестниците неведнъж описват кралската страст. Без съмнение за славата му вече се е чувало и в Пловдив, а тукашната мълва това и чака - прикачва към нея аферата Такела. Умозаключението й е следното: Атилио Такела не е смотан жабар и не е прост крадец, а е доверен агент на италианския крал, или ако не е негов директен снабдител, поне е подставено лице във верига от други агенти, водеща пак към същия крал. По тая верига текат скъпоценности, по нея значи са изтекли и пловдивските антични монети. И сега те се намират в римския дворец, за да им се радва едно монархическо лице, лишило от същото удоволствие народните маси. Иначе къде ще са музейните експонати? Полицията не ги е намерила, съдът не е чул от злосторника смислено обяснение къде ги е дянал. Но когато до кралското ухо достига вест, че неговият човек е загазил, че са го спипали по бели гащи, дето се вика, Виктор-Емануил се размърдва да помогне. Може да е от съчувствие, но по-вероятно от страх - да не би Атилио да се разкисне в затвора и да издрънка някому къде всъщност е проводил плячката. А какво може да стори една кралска особа в случая, освен да се обърне за помощ към съответна на нея особа.

И тук в играта се намесва нашият княз. Макар че не е напълно независим, макар че тепърва ще става цар, той е по-старши по стаж, защото Виктор-Емануил е заел престола едва в 1900 г. Двамата още не подозират, че тепърва ще стават и сватове, но това не пречи на отношенията им. Защото се знаят отдавна, общо семе ги е създало и еднаква синя кръв тече в артериите им. Но не мислете, че италианският крал е изтърчал при нашичкия и му е рекъл: „Абе, колега, едно мое момче сгафи нещо у вас, във Филибето, ама глей, молим те, да го оправиш. Ако станат нещо разноски - насреща съм!” Няма такова нещо, това да не са ви селски кметове. Имало е намек, имало е печално поклащане на глава, може би няколко думи - че арестът на италиански поданик и чудовищните обвинения хвърлят петно върху цялата нация и обиждат престола, пряк наследник на римските цезари.

Но нашият Фердинанд също не е вчерашен, лисица си е по рождение и веднага надушва вярната следа. Не е припнал, разбира се, да изпълнява поръчката. В следствие и съд той не бива да се меси, забранява му го Търновската конституция, а и защо да дразни прекомерно поданиците. Виж - като произнесат присъдата, като капне жалбата на виновника, тогава ще влезе в правомощията си и ще рече: „Освободете тогоз!” А зад тия думи стоят стратегически съображения. Притрябвали са им антични монети на ония край тепетата, помислил си е князът, на мен антиките пт ще ми влязат в работа. Предстои за суверенитет да воювам, международно съдействие ще трябва. После войни се задават, голямо царство ще създам, достойно за персона като мен. Пак ще са ми потребни подкрепа, арбитри, защитници. И ето ти го че Вито сам ми пада на мушка като глухар, улисан в любовна страст. Който има страсти, той плаща за тях, пък макар тия страсти да са нумизматични. Тъй и тъй няма да върне откраднатото, защо да не си затворя очите, врагове ли да си създавам? Ще направя сега тая дребна услуга, понеже цигулката на Кралство Италия звучи силно в европейския концерт, но в скоро време същата цигулка ще засвири по моята гайда. И тогава с няколко монети ще купя нещо по-скъпо от 70 000 лв. Ще влязат те в сметката, по която слава ще се плаща, величие ще се плаща, територии ще се плащат. И то не само за мен, а и за глупавите мои поданици, включая пловдивските, дето не виждат по-далеч от носа си...

Тъй мълвата е поставила всяко нещо на мястото му и напълно си е обяснила както кражбата на Атилио Такела, така и застъпничеството на Фердинанд Сакскобурготски. Схемата, разбира се, може да се разиграе и в други варианти, с по-различен акцент в мотиви и съображения. Ни един от тях обаче няма да намерим в съдебните книжа. Останали са те по улиците, дъвкани са в кръчми и кафенета...




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3822670
Постинги: 556
Коментари: 1058
Гласове: 19943
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031