Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04.2007 09:17 - Хаджи Петър Аврамов от Калофер
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3499 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 26.10.2011 21:43


ХАДЖИ ПЕТЪР АВРАМОВ

  

Дядо Кольо Загорецът, преселник в Калофер от Ново село (в Калофер наричано Загоре, Троянска околия) имал трима сина: Бельо, Аврам и Атанас. Аврамови чеда били: Мария Аврамова, Никола Аврамов, Димитър Аврамов, Хаджи Петър Аврамов, Христо Аврамов, Тота Аврамова и Стоян Аврамов. На Аврама жена му се казвала Гена.

 

Никола Аврамов, роден през 1821/23 г. в Калофер, бил един от най-видните граждани на Калофер, той дълго време стоял търговец (подрядчик на турската войска за дрехи и съестни предмети) в Цариград (Балкапан-хан) и в съдружие с Иван Дочоолу и Станчо Мечкарев и после в 1876 г. се бил прибрал в Калофер. Той бил женен за Ана, дъщеря на дядо Стойко Мирчов Шишев (Шишов).

 

Хаджи Петър, роден през 1825 г. в Калофер, бил оженен за Христина, дъщеря на Петра Папазооглу от Карлово. Имал чеда: Гена П. Аврамова, Аврам П. Аврамов, Петър П. Аврамов, Димитър П. Аврамов, Атанас П. Аврамов и Мария П. Аврамова.

 

Братята Димитър Аврамов, Хаджи Петър Аврамов, Христо Аврамов и Стоян Аврамов били заможни търговци гайтанджии в Калофер. [Начов, Никола. Калофер в миналото, 1707-1877. С., 1927, с. 278.]

 

В бележките на Димо Хаджи Гендов (1837-1919) за гайтанджийския еснаф намираме следното: Тоя еснаф беше най-големият и неговата цел беше да държи на висотата му качеството на гайтана, за това калоферският гайтан винаги повече се търсеше и по-скъпо се плащаше нежели оня, който се обработваше в Карлово, Сопот и Казанлък. Калоферският гайтан трябваше да бъде: пакетът да има тежина 2 ј оки, 40 топа по 42 аршина, да бъде от вълна, а не от юлма, т.е. табашка скубана вълна, и да бъде боята му от от синило. Еснафът беше избрал безплатно двама чауши, т.е. контрольори, които често посещаваха работилниците и като видеха, че някой чарк работи гайтан не от  приетия ред, те вземаха една част от чарка и той спираше, а виновният не можеше веч да рабони, до като се не яви пред председателя, да признае сторената грешка, да иска прошка и да се обещае, че за в бъдеще ще почита приетия ред. Председателят му налагаше глоба 1-3 оки восък за църквата и с уговорка, че за втори път наказанието ще бъде по-голямо. Против тия действия на еснафа правителството не слушаше никакви оплаквания. [Д. Х. Гендов. Историята на Калофер от 1852 до 1877 г. С., 13 май 1907 г.]

 

Калофер имаше голямо сношение с Цариград, а пренасячи на стоките бяха турски кираджии от околните села, и никому не се е изгубило за пет пари стока, нито пък да е пострадавало някое малолетно момче, които с десетки ежегодно с тях се изпращаха в Цариград за шивачи при своите бащи, сродници или приятели. Турците, и тогава и сега, вярват, че на оня свят техните и нашите души няма да бъдат заедно, но за тоя свят на българите, като на техни подданици поверени им от Аллаха, боеха се умишлено да сторят зло, ала от появяването на Раковски и Любен Каравелов, които почнаха с перо да работят за възраждането на България, и от революционните движения на Ст. Караджата, Х. Димитър, Христо Ботев, Бенковски и др. те се възбудиха и станаха наши зломисленици. От тогава се започна нова и лоша епоха за българите в османската империя. – Събудените мъже почнаха да се преследват. [Д. Х. Гендов. Историята на Калофер от 1852 до 1877 г. С., 13 май 1907 г.]

 

Църковно-училищното настоятелство. В едно многолюдно събрание от всички съсловия избираше се за една година подобно настоятелство да води делата на кметството, училищата, църквите и монастиря. Това настоятелство се състоеше от един свещеник и единадесет миряни, които пък измежду си избираха председател, касиер и писар. Те всички безплатно работеха. Всеки четвъртък имаше заседание и решенията му се записваха в протоколните книги. Учителите и учителките се избираха и плащаха от това настоятелство. Всякакви по тевтер приходи от пасбища в балкана, от църкви и монастир прибираше все настоятелството. Това настоятелство, по доброволно идвание до него, гледаше търговски недоразумения, наследствени недоразумения, морални домашни препирни и отечески удовлетворяваше страните с право и искрено разбирание и всякога страните си излизаха със задоволдтво и даваха доброволна помощ на настоятелството. Разглеждането на подобни дела се вписваше в протоколите и по желанието на старните даваха преписи, които турският съд и администрацията уважаваха, в случай че някой иска да измени исказаното мнение на настоятелството. [Д. Х. Гендов. Историята на Калофер от 1852 до 1877 г. С., 13 май 1907 г.]

 

Това настоятелство разполагаше и с един капитал от 100 хиляди гроша, които с 12 % годишно даваше на занаятчии за улеснение. А ето как се състави този капитал. Калофер, като търговски и индустриален град, след Кримската война забогатя много. В късо време се събраха 200 хиляди гроша доброволна помощ. – Този капитал, като принасяше полза на занаятчиите и на еснафа, принесе и една друга голяма полза. – В Калофер около 300 къщи бяха съзидани по Пловдивски образец и добре мебелирани, с домашни килими, възглавници и мендерлици. Останалите къщи по постройка бяха второстепенни и третйостепенни, но всичките бяха чисти и добре постлани. По онова время, Калофер по богатство, развитие, етикет и носене приличаше на един малък Цариград. Облеклото на мъже и жени беше смесено: едни носеха дрехи от европейски платове, други – от местни тънки шаяци, които във всеки дом се работеха много грижливо. [Д. Х. Гендов. Историята на Калофер от 1852 до 1877 г. С., 13 май 1907 г.]

 

Постоянните търговци в Калофер, които са имали възможност и време винаги да взимат живо участие в делата на църковно-училищното настоятелство, са били: Недялко Бракалов, Т. Бракалов, Недю Начоглу, Хр. Пиронков, Н. Добрев, Лазар Н. Топалов, Димо Хаджи Гендов, П. Павлов, Хаджи Неделчо Кьойбашиев, В. Сотиров, Хаджи Петър Аврамов, Наню Бояджиев, Генко Попов, Иван Ионка Драганов, Г. Славов, Начо Дойнов, Хр. Брадинов, Т. В. Бракалов, Ив. Диамандиев, Петю Бояджиев, Димитър Е. Блъсков, Т. Блъсков, Гъчо М. Пиронков, Хаджи Тодор (Хаджи Паро), Димитър Караминков, Др. Ив. Бацов, Драган Манджуков, Стойко Мирчов Шишов, Иван Сахтиянджиев, Христо Аврамов, Христю Бацуров, и повечето от цариградските търговци (Никола Аврамов) и абаджии, които са дохождали в Калофер. Те достойно поддържаха авторитета на Калофер и се усърдно стараеха да се всякак подобрява и за това турското правителство много почиташе тоя градец. [Д. Х. Гендов. Историята на Калофер от 1852 до 1877 г. С., 13 май 1907 г.]

 

(Към 1866 г. в църковно-училищното настоятелство, са били:  Стойку М. Шишов, Драган Д. Манчув, Ботю Петков, Д.х. Тюлев, Христо Е. Перонков, Лалю П. Рашкув, Хр. С. Брадинов, Тодор Е. Благоув, Хр. Г. Симов, Димитър Г. Фингов, Тодор В. Бракалов, Недю Начолу, Гъчу М. Пиронку, Начо Дойноф, Иван Христю, Тодор Н. Драганов, Димитър Е. Блискув, Никола Аврамов, ......... , Лазар Н. Топалов, С. Ив. Бацов.)

 

За мухтари, т.е. кметове, в периода от 1852 до 1877 г. били са избирани: Ив. Сахтиянджийски, Стойко Мирчов Шишов, Димитър Хаджи Несторов, Христо Аврамов, Панайот Д. Павлов и пр., а кабзамали, бирници: Колю Брадинов, Хр. Андреев, Пенко Шипков, Костадин Катанов и пр. За кмет, както и по-напред, се избираше едно лице, а после имаше градски съвет от 8 лица. Това беше за форма: чак до освобождението дейността винаги е била в църковно-училищното настоятелство. А най-дългогодишен служител на Калофер е бил горският пазач Колю Матов, или Кара-Колю. [Д. Х. Гендов. Историята на Калофер от 1852 до 1877 г. С., 13 май 1907 г.]

 

Кметове в Калофер: 1878 – Димо Грозданов, 1879 – Ник. М. Казалмъшев, 1880 – Станко В. Сватовски, 1882 – Бенчо Арабаджов, 1883 – Димитър Т. Мазаджиев, 1885 – Христо Брадинов, 1886 – Иван Ат. Фетваджиев, 1888 – Димо Хаджи Гендов (членове: Димо Ив. Калфов, В. П. Блъсков, Енчо Груев, Никола Сапунов, Стойко Грозданов, Коьо Рибарев, Лазар Геньов; членове на черковно-училищното  настоятелство: Тодор Т. Чавдаров, Иван Т. Цанков), 1892 – Димо Ив. Калфов, 1894 – Христо Т. Бракалов, 1896 – Петър Йовчев, 1897 – Ганьо Димов, 1898 – Тодор Богазов, 1899 – Никола Маслев, 1900 – Цветко Касапов, 1902 – Тодор Богазов, 1906 – Христо Бозуков, 1909 – Христо П. Джойков. [Начов, Никола. Из ръкописите на Еня Хр. Кърпачов. С., 1932 г., с. 169.]

 

Когато преди повече от век Никола Начов издава някои от мемоарите на българските хаджии, хаджийството било явление, за което можело да се говори по собствен спомен или спомени на близки и съвременници. [Начов, Никола. Нашите хаджии на Божигроб (хаджилък). Отпечатък от Приложение на Църковен вестник за г. VI. С., 1906 г., с. 19-29.]

 

Професор Владимир Аврамов (1909-2007) в едно интервю пред проф. Недялчо Тодоров разказва: „Баща ми Аврам Аврамов (1864-1941) е потомък на калоферски род. Син е на един от замогналите се в края на XIX век български търговци – Петър Аврамов, гайтанджия, който на 33-годишна възраст, обзет от идеята за поклонничеството, тръгва да посети светите места  в Ерусалим и да стане хаджия. Моят баща е бил талантлив резбар. Едно от най-забележителните му произведения е иконостасът в църквата „Св. Богородица” в Габрово. Поради редица обстоятелства обаче не е могъл да продължи образованието си по тази специалност. След Освобождението дядо ми обеднява. Баща ми е трябвало да печели и помага на всички в семейството. Наложила се е да стане чиновник. От бащиния ми род са видните български артисти Иван Попов (1865-1966), Елена Снежина (1881-1944), Олга Кирчева (1903-1978), Васил Гендов (1891-1970), а също и художникът Никола Аврамов (1897-1945).” [Тодоров, Недялчо. Владимир Аврамов на 90 години. Юбилеен сборник. С., 2000, с. 8-9.]

 

Ходенето до Божи гроб се наложило като изпитание за вярата и престиж сред по-заможните християни в Империята. Именно те се грижели и най-ревностно за българската църква. Спомените на Петър Аврамов от пътуването му до Ерусалим (1858-1859) и посещението на Божи гроб са публикувани в „Книга за българските хаджии”, изд. „Български писател”, С., 1985 г., съст. Св. Гюрова и Н. Данова, с. 113-119.

 

 

ПЕТЪР АВРАМОВ. СПОМЕНИ.

 

Станах ерген на 33 години – колкото Исуса Христа, кога тръгнал да проповядва по света – и като спечелих стотина хиляди гроша, намислих да отида на Божи Гроб. Аз криех туй, но кога във Фелибе (Пловдив) си изкарах тескерето, в Калофер всички узнаха.

 

В началото на септември 1858 г. тръгнахме калоферци за Узунджово, с читашка кола. В едни натоварихме денковете, гайтан и шаяци, а в другите се качихме ние. Някои яздеха коне. Из пътя – веселие и песни, с павурчетата и бъклиците. През Казанлък, Еския (Стара Загора) и други много села за четири дена стигнахме Узунджово и разтоварихме стоката в дюкяните. Те бяха на един турчин от Хасково. За две седмици – догде трая панаирът – плащахме на дюкян кирия по стотина гроша.

 

Свърши се панаирът. Събрах около 30 000 гроша. От тях 10 000 и непродадената стока предадох на бачка Никола [Аврамов] да ги върне в Калофер – той нарочно за тях и дойде; 10 000 дадох на бача си Стойча Бешикташлият да работи с тях – до годината щеше да ми ги даде 11 000, а останалите 10 000 задържах у мене. Те бяха 400 чарклии рубета – по Ерусалим еврейките ги носят нанизани по челото си, както бе по нас едно време – и лири турски, и английски.

 

Тръгнах с благословиите на всинца нашенци и други приятели. На Едирне се събрах с тукашни българи градинари, които също отиваха за Божи Гроб. При касабите, дето минахме, все каитяхме тескеретата си, та, ако – не дай Боже! – се случи с нас някое убийство, да се знае де и кога сме нощували и откъде сме излезли. На Текирдаа (Текирдаг), до морето, сварихме и други пътници за Божи Гроб, между тях и едно момче от Станимака (Асеновград) с майка си и жена си. Майка му много се страхуваше да влезе в каика, който щеше да ни закара до вампора. Най-сетне син й каза да легне, та да не гледа морето. За един ден дойдохме до Стамбул. Отидох право на Балкапан в дюкяна на Станча Мечкаров, ортак на бачка Никола [Аврамов]. В Стамбул се бавих два месеца – до Димитровден – и обиколих черквите и абаджийските дюкяни на нашите калоферци. Ходих и на Фенер, в къщата на Христя Тъпчилещов. И майка му, баба Петковица, се готвеше да върви на Божи Гроб, та ми каза заедно да пътуваме. Щяло да я води едно сливенче и да й шета, но като се явих аз, то остана. В Калофер с Тъпчилещови бяхме съседи – една стена ни делеше. „Петре, аз съм те кръстила, къпала и доила!” – ми рече баба Петковица. Не знам как станало, та кога да ме кръщават в черква, кумите ни нещо са объркали и не дошли и баба Петковица ме кръстила. Тя ми разправи още, че и тогава ми паднал пъпът, та хората рекли: „Донявга това момче ще стане или поп, или хаджия!”

 

В Стамбул дружината ни нарасна до 60-70 души. Имаше поклонници от Търново, Дряново, Еския (Стара Загора) … някои с жените и децата си.

 

Двамата сина Христо и Никола [Тъпчилещови] дадоха на баба Петковица по 60 минца за харачлък.

 

През ноември качихме се на вампора. За до Яфа платихме по 24 рубли на човек. [...]

 

С баба Петковица занесохме на един руски владика гаванос за сладко, армаган от Христя Тъпчилещов. Тоя владика живееше на отделен конак, беше млад и пръскаше много пари по сиромасите. Той позна баба Петковица, защото, кога минал през Стамбул, нощувал у тях на Фенер.

 

Отначало аз и баба Петковица живяхме в черква св. Харалампия, но отпосле тя се прибра при една българка калугерка от Сливен на св. Иван Продромос, а аз отидох на св. Димитър. В стаята живяхме трима: аз, един калугер от с. Митиризово (Карловско), но сега дошъл от Света гора, и един черногорец мирянин. Наем за всичкото време ни взеха по 60 гр. на човек. [...]

 

Сега веч с нетърпение очаквахме Великден. Все нови гости прииждаха отвред, дори и от Влашко. Събрахме се до 15 000 души.

 

Обиколихме няколко пъти Силуамския кладенец (известен лековит извор) и Гетсиманската градина (местност, свързана с редица събития, описани в Евангелието), около Ерусалим.

 

На Великата среда присъствувахме на умиване нозете: владиката уми на 12 духовника нозете, както някога Исус Христос на 12-те си апостоли.

 

На Великия четвъртък и петък има дълги служби. Аз пак се причастих. За четене парастас сега взимаха по 250 гроша. Раздадоха всекиму по две червени яйца. [...]

 

Дядо Хаджи Димитър Паничков отбелязва следното в своите спомени: „На Велики четвъртък стана умиване на нозете (дядо Хаджи Петър казваше, че туй станало във Великата сряда). ...Аз се бях настанил на високо място и добре гледах всичко туй. Всред голямата навалица зърнах калофереца хаджи Петър Аврамов. Замахах му отгоре с чадъра и чак след един час ме видя и можа да дойде при мене. Разправих му много работи и още – че си купих хубав ерусалим, като дадох едно китено алище в замяна.Тук намерих и друг калоферец: Яковаки Хекиминът, зет на Малка Иваница, сестра на Георги Золотович. Тоя Яковаки, като остави Калофер, па като и в Карлово му не провървя, отиде в Цариград и Георги Золотович го намести военен лекар в Ерусалим. Оплака ми се, че през 3-4 месеца получава плата. Разисквахме с него за св. Нур, за който тогава вярвах, че наистина пада от небето.” [Начов, Никола. Нашите хаджии на Божигроб (хаджилък). Отпечатък от Приложение на Църковен вестник за г. VI. С., 1906 г., с. 29-48.]

 

[...] След отпуск на черква всеки отиде в стаята си. И второто възскресение стана тържествено.

 

И туй като се мина, всеки веч се заготви да си върви, отгдето е дошъл.

 

Аз изпълних седем сандъка с армаган: ....................... Дойдохме пак на Яфа. Тук десетина дена чакахме вампор. С един голям, английски, дойдохме в Стамбул за десетина дни; бавих се една седмица и се видях с всички абаджии, роднини и приятели, които ме добре посрещнаха. За да видя и Черно море, минах през Бургас, но много си изпатих от фъртуни. От Бургас с талига през Сливен и Карнобат дойдох до Казанлък у бабиния Ганин хан, отдето и писах писмо в Калофер. Като узнали, че ида, дойдоха та ме посрещнаха на коне хаджи Тодор (хаджи Паро), Минко Зааралият, Недю Начоолу и други сродници. Вечерта на хана ядохме печено ягне. Ходих на гости и у Стоянчо Груев.

 

При Малко село посрещнаха ме още роднини и доста хора. И тук има угощение.

 

При Орехчето под Калофер се бяха наредили всички свещеници, облечени в хубави одежди, с кръстове, евангелия и икони в ръце, с литиите и – безброен народ. Поведоха ме с черковно пение. Клепалата от всички черкви клепяха непрестанно. При Хаджиска махала и пазаря заведоха ме в черква „Св. Атанас”. Тук четоха молебен и после свещениците ме заведоха у дома. Тук сварих върху едно въже натрупани алища, черги, възглавници, ризи, разни платове и пр. – подарък на мен от роднини, приятели и съседи. Сега и аз разтоварих сандъците и раздадох подаръци на свещениците и на всинца, на които трябваше.

 

От 10 000-те гроша върнах с мене около 1000. [Гюрова, Св., Н. Данова. Книга за българските хаджии. С., 1995, с. 88-92.]






Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Уикипедия
06.08.2009 15:47
Привет, бихте могли да допълните нещо и тук:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Аврамов
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2660566
Постинги: 496
Коментари: 1035
Гласове: 19635
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031