Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04.2007 10:19 - Аврам П. Аврамов (1864-1941)
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3819 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.02.2010 09:15


АВРАМ П. АВРАМОВ

(1864, Калофер - 18 август 1941, София)

image

 

Дядо Кольо Загорецът, преселник в Калофер от Ново село (днес гр. Априлци) имал трима сина: Бельо, Аврам и Атанас. Аврамови чеда: Мария, Никола, Димитър, Хаджи Петър, Христо, Тота и Стоян. На Аврама жена му се казвала Гена.

 

Хаджи Петър Аврамов е роден през 1825 г. в Калофер. Бил оженен за Христина, дъщеря на Петра Папазооглу от Карлово. Имал чеда: Гена П. Аврамова, Аврам П. Аврамов, Петър П. Аврамов, Димитър П. Аврамов, Атанас П. Аврамов и Мария П. Аврамова. Преди Освобождението братята Димитър, Хаджи Петър, Христо и Стоян Аврамови били заможни търговци гайтанджии в Калофер. По-големият му брат Никола Аврамов, роден през 1821 г., бил един от най-видните граждани на Калофер. Той дълго време стоял търговец в Цариград, Балкапан-хан, и в съдружие с Иван Дочоолу и Станчо Мечкарев. Бил и подрядчик на турската войска за дрехи и съестни предмети.

 

В рода на Аврам Аврамов има няколко забележителни личности. Негов вуйчо, по майчина линия, е големият български драматичен артист и режисьор Иван Петров Попов (1865-1966). Реалистичен, предимно комедиен актьор, той се нарежда сред основоположниците на българския професионален театър, участва в първата българска театрална трупа в Пловдив (1881) и в „Пловдивската любителска театрална трупа” (1883). Един от създателите на театър „Основа” (1888) в София. Играе в Столичната драматична оперна трупа „Хъшове” с Кръстьо Сарафов и Гено Киров, която е една от първите „представи” на самопровъзгласилата през 1904 г. се за Народен театър трупа на „Сълза и смях”. Играе в Народния театър в София от създаването му.

 

От същия род са Васил хаджи Гендов (1891-1970) - режисьор и актьор, както и даровитите актьори Елена Снежина (1881-1944) - съпруга на Атанас Кирчев (1879-1912), и тяхната дъщеря Олга Кирчева (1903-1978).

 

Васил хаджи Гендов е роден на 24 ноември 1891 г. в Сливен. Завършва висша театрална школа във Виена, специализира в Берлин, във филмовата къща „АИКО”. От 1920 г. е директор, режисьор и актьор в Софийския пътуващ театър. Основоположник е на българското филмово изкуство, създател е на първата българска филмопроизводствена кооперация „Янтра филм”. Гендов е инициатор за създаване на Съюза на кинодейците в България (1931), както и на Музея на българската кинематография (1948). Създател е на първия български игрален филм „Българан е галант“ (прожектиран на 13 януари 1915 г.) - комедия в стила на Макс Линдер, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля. Гендов е автор на спомените „Трънливият път на българския филм“.

 

Елена Снежина - драматична артистка. Родена на 14 март 1881 г. в Карлово. Учи театрално изкуство в МХТ при К. С. Станиславски и Вл. И. Немирович-Данченко. Играев в „Свободен театър” (1905-1906) и почти четири десетилетия играе в Народния театър в София (1906-1944).

 

Летоброенето на Народния театър започва от 1904 г., когато драматичната трупа „Сълза и смях” приема името „Български народен театър”. Шест години преди това след решение на Народното събрание се създава фонд за събиране на средства за построяване на театрална сграда. Проектирането и е поверено на виенските архитекти Х. Хелмер и Ф. Фелнер - най-известните по това време имена в тази област на строителството, проектирали опери и театри във Виена, Прага, Будапеща, Одеса, Загреб, Висбаден и много други градове. Откриването на новопостроената сграда става на 3 януари 1907 г. Главен режисьор на театъра е Йозеф Шмаха. Към основоположниците на театъра, освен Иван Попов, Атанас Кирчев и Елена Снежина, принадлежат и актьорите Васил Кирков, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев, Вера Игнатиева, Златина Недева, Гено Киров, Теодорина Стойчева и др. През 1908 г. за директор е назначен Пенчо Славейков. Макар да остава на тази длъжност само една година, високата му взискателност по отношение на репертоара и сценичната реализация става отправна точка в по-нататъшното развитие на театъра. За драматур Пенчо Славейков назначава Пейо Яворов, който до трагичното си ослепяване през 1913 г. продължава линията на висока взискателност при по-нататъшното изграждане на все още младия творчески институт. Значителна част от артистите в трупата са възпитаници на руската театрална школа, други са получили театрално образование в средноевропейските страни. Специално внимание театърът отделя на българската драматургия, заедно с това сцената му е отворена за всичко ново и значително в европейските театрални метрополии. Показвайки се неподвластен на консервативното мислене, през 1920 г. артистичният съвет дава възможност на наскоро завърналия се от Берлин поет Гео Милев за режисьорски дебют с „Мъртвешки танц” на Стриндберг в духа на експресионизма. През 1923 г. по време на юбилейни тържества на сцената избухва пожар, който се прехвърля в зрителната зала и унищожава цялата сграда. Тя е възстановена през 1929 по проект на немския архитект Мартин Дюлфер

 

Елена Снежина пресъздава образите на Бистра от „Когато гръм удари” и на Амели от „В полите на Витоша” на Яворов. Снима се във филмите „Дяволът в София” (1921), „Безкръстни гробове” (1931), „Грамада” (1936) и др. Съпруга на Атанас Илиев Кирчев – драматичен артист, чиито образи са изградени с интелектуална дълбочина, учил драматическо изкуство в Петербург и Берлин, участник в трупата на „Сълза и смях”, „Свободнен театър” и Народния театър в София. Изгражда запомнящи се образи - Тетерев (“Еснафи” от Горки), лорд Горинг (“Идеалният мъж” от О. Уайлд), Дяволът (в едноименната драма на Молнар), Свещеникът (“Младост” от Халбе), Борислав (в едноименната драма от Ив. Вазов), Драгой (“Искам да живея” от Н. Г. Данчов) и др. Умира на 5 ноември 1912 г. в София. Снежина умира на 6 декември 1944 г., а на 11 декември 1978 г. - умира на 75 години актрисата Олга Кирчева - дъщеря на Елена Снежина и Атанас Кирчев. Изкуството й е лирично, с интелектуална дълбочина. Сред най-забележителните и сценични образи са Г-жа Уорът, Дойката, старата Нискавуори, Меде, Мария Стюарт, Майка Кураж, Амели Петрович и много други.

 

Аврам П. Аврамов, буден калоферец, се отличавал с голямо трудолюбие и жив усет към изкуството.


През 1864 г., в Калофер се заселили дебърските резбари Димитър Гешов Станишев (ок.1806–ок.1866), роден през 1806 г. в Крушово и брат му Антон Г. Станишев и открили там резбарска работилница – те привлекли за помощници млади момчета.

 

Димитър и Антон Г. Станишеви (ок.1828-ок.1904), направили иконостасите на двете калоферски църкви, които през Освободителната война изгорели. Наскоро преди това Димитър Станишев заминал неизвестно за къде, а брат му продължил работата си в Калофер.

 

При Антон Станишев, който учил резборство при брата си Димитър, работили шуреят му Тодор, син на Димитър хаджи Несторов (Антон Станишев се оженил през 1865 г. в Калофер за едно момиче от Несторовия род), Иван Хр. Стрелухов, Никола В. Пенков, Сотир Д. Сотиров.

 

Работилницата често пъти навестявал Аврам Аврамов. Неговият баща, Хаджи Петър Аврамов, венчал Антон Г. Станишев от Крушово, който по-късно се установил в Свищов и Никопол, където през 1904 г. се поминал на 76 –годишна възраст.

 

Иван Хр. Стрелухов е калоферец, роден през 1851 г. Учил резба при Антон Станишев и работил с него иконостаса на софийската църква „Св. Неделя”. През 1872 г. заедно с Тодор Д. Несторов направил иконостаса на църквата „Св. Кирил и Методий” в Търново. През 1876 г. започнал и почти завършил иконостаса в църквата на с. Бяла черква, но увлечен в революционното движение, постъпил в четата на Бачо Киро под името Иван Марангозчето и бил убит в Дряновския манастир. Там бил убит и помощникът му, също калоферец, младият резбар Тодор Д. Несторов.

 

Сотир Димов Сотиров е роден през 1850 г. Към 1879 г. той бил вече самостоятелен резбар, а освен това правил чаркове и чекръци за гайтани. От Сотир Д. Сотиров в калоферската църква „Св. Богородица” е запазен голям кръст-разпятие (височина 120 см) с две фигури на Богородица и Йоан. С тази работа резбарят е направил сериозен опит да скулптира човешки фигури. Той е изрязъл и владишкия трон в църквата „Св. Никола” в Карлово.

 

Аврам П. Аврамов се „навъртал” в работилницата, учил при Антон Станишев, а после в 1879 г. станал чирак на Сотир Д. Сотиров, та му помагал. В края на 1879 г. Сотир Д. Сотиров направил трона в църквата „Св. Димитър” в Лясковец, а следната година започнал и иконостаса – помощници му били Аврам П. Аврамов и Никола В. Пенков. Сотир Д. Сотиров направил проекта, скроил главните му части, но силно се простудил в църквата и на 21 май 1881 г. умрял. Сина на Сотир Д. Сотиров, художника Димо Сотиров, завършил живопис в Париж.

 

След смъртта на С. Д. Сотиров двамата му калфи Аврам П. Аврамов и Никола В. Пенков продължили работата по довършването на иконостаса в църквата „Св. Димитър” в Лясковец въпреки неудоволствието на настоятелството, защото били съвсем млади и неопитни момчета. Те обаче завършили иконостаса с голяма любов и при освещаването му на Димитровден през 1881 г. в речта на митрополит Климент особено много похвалил „момчетата-марангозчета”. Този иконостас през 1913 г. бе съборен от земетресение. Възстановяването му и поправките от лозницата нагоре е извършил тревненският резбар Иван Н. Касев. Иконостасът е запазен и досега.

 

От Лясковец Аврамов и Пенков, снабдени с точни чертежи от изработения от тях иконостас, отишли в Севлиево, спазарили и извършили изрязването на иконостаса на църквата „Св. Троица”.

 

По това време била завършена църквата „Св. Богородица” в Габрово от Уста Генчо Големия, който и не допускал, че ще се явят да го конкурират „начеващи младежи”. Те обаче с чертежите си от Лясковец успели да убедят и габровските настоятели, които пожелали да имат по-хубав иконостас и им показали литография от някакъв католически иконостас.

 

Литографията от този иконостас била донесена още преди Освобождението от някой си габровец, венчан за чужденка в църквата на гр. Панчево в Австро-Унгария (днешна Сърбия). На всеки, който се венчавал в тази църква, му давали за спомен литографирана рисунка от иконостаса на църквата.

 

За неговата сложна изработка те поискали 100 000 гроша. Уста Генчо, който присъствал на пазарлъка, сърдито казал, че той направил църквата за 50 000 гроша, а те искали 100 000, взел си шапката и блъскайки вратата, излязъл. След дълги пазарлъци иконостасът бил условен за 65 000 гроша. Работата започнала през 1882 и завършиле през 1885 г. Направили и четири малки  иконостаса на църквата за 3000 гроша.

 

От литографията според признанието на Аврамов били избягнати множество подробности, за да не се „претрупвал” иконостасът. Сега той прави впечатление с вида си и е явно, че няма нищо общо с нашите резбарски традиции.

 

Проявилият се майстор-резбар получава стипендия да учи резбарство в чужбина. Но избухналата Сръбско-българска война през 1885 г. и заминаването му на фронта като доброволец осуетяват хубавата възможност самоукът-резбар да развие по-нататък дарбата си и да се посвети на изкуството. След войната, Аврамов напуснал резбарството и станал чиновник.

 

Никола Василев Пенков, от Калофер, към 1885 г. е бил вече самостоятелен резбар, но не евъзможно да се посочат първите му работи. Негов ученик и помощник му бил Атанас Н. Кавръков от Сливен. Помощници им били и Митко Нанев и Еньо Т. Енев, калоферец. Кога и къде Никола Пенков е завършил живота си, не е известно.

 

Наскоро след завръщането си от фронта Аврам Аврамов се оженва за младата учителка Мария Манчева от Карлово, жена с широки културни интереси, музикална и със завидна дарба на художник. Тя била една от най-добрите ученички по рисуване на Николай Павлович в Карловската гимназия.

 

В скоро време младото семейство се увеличава. Едно след друго им се раждат шест деца – три момчета и три момичета - Петър Аврамов (1896-1915), Антония Аврамова (1898-1978), Христо Аврамов (1901-1974), Христина Аврамова (1902-1975), Любов (Люба) Аврамова (1905-1999). Последното дете – Владимир Аврамов, се ражда на 3 декември 1909 г. в София и наскоро през 2007 г. почина на 22 март в София.

 

Не е било леко на бащата, обикновен чиновник във военното министерство, да поддържа голямото семейство. Само благодарение на изключителното си трудолюбие и сръчност родителите са могли да изхранят, облекат и изучат децата си. До късна нощ майка му шие и преправя дрехите от по-големите на по-малките деца. Бащата не остава назад, помага в домакинските работи, осигурява продоволствието и приготовлява зимнината. Семейството трудно преодолява материалните несгоди, но децата растат в атмосфера на на обич, на труд и взаимна помощ. Това е едно здраво патриархално семейство. Изкуството и особено музиката са на голяма почит. Още от люлката децата са закърмени с песни – народни и възрожденски. Така в скоро време осемчленното семейство става малък семеен хор. „Хорът” се проявява особено много по време на семейни тържества, рождени и именни дни, по Коледа и Нова година.

 

Едно след друго децата започват да свирят на цигулка. В центъра на София, на ул. „Аксаков” в малък дом, сгушен в дъното на обширен двор, живее семейство Аврамови. Къщата едва се вижда от дървета, храсти и цветя – ябълки, вишни, бели и лилави люляци, шибои, маргарити, рози.  По което време и да мине човек край тях, отвътре долитат песни и звуци на цигулка. В дома на Аврамови всички пеят и свирят.

 

Най-големият син, Петър Аврамов, рисува и свири много хубаво. Участвува в гимназиалния оркестър, както и със солови изпълнения на вечеринки и забави. От Петър се заразяват по-малките му братя и сестри. От него се учат, на него подражават. Но не задълго... Заминал като юнкер в Първата световна война, този чудесен младеж загива още при първите сражения. Неговата ранна смърт нанася тежък удар на семейството.

 

През 1925 г. Антония Аврамова Аврамова се жени за Цветан Цветанов (1904-1960) – детски писател, критик, библиограф, запален толстоист, приятел на Иван Унджиев. Христина Аврамова като млада участва в кръжеца „Живо слово”. Следва в Германия агрономство, научен сътрудник в института по агрономия. Люба Аврамова – съпруга на професора историк Иван Унджиев (1902-1979), завършила философия в Софийския университет, дългогодишна учителка.

 

През 1928 г. Владимир Аврамов Аврамов завършва Първа софийска мъжка гимназия. Той изпълнява волята на баща си и постъпва в Юридическия факултет на Софийския държавен университет, по примера първите си братовчеди Васил Н. Аврамов и Владимир Н. Аврамов – по това време вече именити и утвърдени правници.

 

Заедно със следването той е концертмайстор на оркестъра при кино „Пачев”, по-късно свири в Гвардейския оркестър, където отбива военната си повинност. Но юридическите науки не могат да го увлекат и скоро напуска университета, като се отдава изцяло на музиката, на цигулката, на която посвещава всяка своя минута.

 

Аврам х. П. Аврамов се помина на 18 август 1941 г. в София.



Тагове:   Калофер,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2570016
Постинги: 491
Коментари: 1030
Гласове: 19620
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031