МЕТЮ ХРИСТОВ ЧЕХЛАР

(1845, с. Армените – 10 септември 1913, Габрово)

основател на рода

Дядо Метю Христов Димов - Чехлар, родоначалник на фамилия Метеви, е роден в с. Армени (Armeni), Габровско. Малък идва в Габрово и започва работа като чирак. Природният му ум и жаждата да се самообразова способстват още преди Освобождението да стане башкалия. Не след дълго отваря свой собствен дюкян с папукчийска работилница, където се изработват цървули /обикновени и капаклии/, иминии, калеври и пантофи. Той е изключително трудолюбив, честен и ноходчив. Произвежда иминии, чехли и кундури (изработвал различни видове обувки - цървули, пантофи, калеври и иминии), които сам продава на Свищовския пазар и в други градове на Османската империя. Започвал работа два-три часа по-рано от другите габровски занаятчии.

Габровската възрожденска къща е красива и удобна. Такава била и къщата, която си построява Метю Христов. Постепенно тя излиза от вътрешния двор и се строи с лице към улицата, така че занаятчията да има непосредствен контакт с клиентите.

При тази надпревара за излизане напред уличната линия придобива формата на дъга. Улиците са тесни, силно уплътнени и на места стрехите на къщите се допират. Характерна особеност са силно наддадените еркери - осигуряват простор и светлина за вторите етажи. Двуетажни, с резбовани еркери и конзоли, с розети по вратите и просторни чардаци - възрожденските къщи подсказват доброто икономическо състояние и нараснало самочувствие на собствениците.

Папукчийството (чехларство) и обущарството (кундурджийство) са обущарски занаяти за изработка на разни видове чехли, емини (шити пантофи), кундури (обуща) и цървули. Сравнително най-стар занаят е папукчийството, докато кундурджийството (обущарството), при което се изработват не шити, а ковани обувки, се развива малко по-късно.

Това е един от най-старите занаяти в Габрово, организиран в еснаф още през 1820 г. В периода 50-60-те години на ХІХ в. в града има около 180 работилници.

Габровските папукчии изработват: цървули /обикновени и капаклии/, иминии, калеври и пантофи. Средното годишно производство на иминии в периода 1855-1875 г. е около 200 000 чифта. Една пета от това производство е за нуждите на града. Останалото количество се изнася по панаири и за чужбина /Румъния/.

Силно развитият табашки занаят в Габрово осигурява суровини за папукчийството: мешини и сахтиени - от обработени овчи и кози кожи /употребявани за лице и хастар/; гьон - от биволски и волски кожи /за ходила/. Другите необходими материали са: памучна прежда, внос от Брашов или закупувана от жени-предачки, употребявана за конци за шиене; восък, за смазване на конците, така че да се слепят жичките; хума - използва се за лепене между постелката и гьона.

Папукчийството, освен в Габрово, било силно развито в редица градове, между които Шумен, Хасково и др. В Габрово през 1850 г. работили около 180 майстори-чехлари. Средно един майстор годишно изработвал около 1000 чифта обувки. За времето от 1855 г. до 1875 г. в Габрово се изработвали годишно към 200 000 чифта емини, като 4/5 от производството се изнасяло вън от града. Габровските еминии се продавали тогава на Узунджовския, Ескиджумайския, Карнобатския, Шуменския и други панаири. Голяма част от папукчийското производство се изнасяло извън България. През 1871-1875 г. в Румъния били изнесени табашки стоки за 118 000 лева.

Еминджийството било развито на много места в Родопската област – например село Тихомир (Терзьорен), Кърджалийски окръг, снабдявало населението от Тракия и Родопите с здрави и красиви емини чак до края на Втората световна война.

Чехларството (папукчийство) е бил традиционен занаят за производство на папуци (обувки, ед.ч. папук), силно развит по българските земи през епохата на османското владичество. Най-голям разцвет занаятът достига през XIX век, когато в редица градове се оформят т. нар. папукчийски чаршии. Папукчиите изработвали различни видове обувки - цървули, пантофи, калеври и еминии.

Освен кожи за изработването на горната част на кожените обувки и за подметки, се използвали и други суровини за папукчийството като: памучни прежди – употребявани за конци; восък - използван за тяхното смазване; хума – за лепене на подметката; тъкани - за пантофи.

Табакхана се нарича работилницата за обработка на кожи. Обикновено тя е доста обширно помещение. В кожарското производство се употребяват сурови кожи от биволи, биволици, волове, крави, телета, коне, магарета, катъри и др. За обработката се използвали следните материали: вар и пепел, кучници и кокоши курешници, дъбови кори, паламуд (чашка на плот от дъбово дърво), смрадлика, морска сол и трици.

До Освобождението в България са се обработвали главно четири вида кожи: папукчийски гьон от биволски и едри волски кожи; кюселе – полуобработен гьон за цървули от по-дребни говежди и конски кожи; сахтиени – от кози и мешини – от овчи кожи за лица и хастар на обувки.

Обработката на кожите се състои от три основни етапа - опресняване и очистване на кожата, варосване и дъбене. Всичко това става с помощта на големи и малки дървени корита, бакърен казан, постав (четвъртит дървен сандък), менгеме, чебъри, ведра, крини, дърмони, саръци, железа („бучаци”) за саркисване и дръгнене, дървени магарета, и др. А до табакханата, се намират две иззидани в земята каменни или дървени каци за варов разтвор.

Освен споменатите съоръжения и инструменти, необходими за обработката на сурова кожа, се използвали и няколко вида „железа” за саркисване и дръгнене - стири, бланжири, билюри, бочаци; кавале, върху което се поставят кожите за механичната обработка, заменило по-раншното дърво, наречено куспия, както и мраморни плочи, заедно с табашки кламери за опъване на кожите.

Впечатляващият голем чардак, който за сметка на намалената жилищна площ е служил за сушене на кожите. Извън сградата на табакханата имало иззидани в земята каци за варовита обработка. Табакханата е строена около 1865 - 1870 г.

Обуването на краката особено много зависи от климата. Широко разпространено в миналото е било да ходят боси през по-голяма част от годината. Боси момите отивали да играят дори на хорото. Червените чехли "от червена кожа", за които говорят жените, се обували само в празнични дни. Цървулите не се използували от жените. По това капанки се отличавали от жените в околните села. В по-хладаите или студени дни те обували калци или калцуни, ушити от бяла аба. Калците представлявали съшити прави тръби, достатъчно широки, за да могат да се нахлузват. Те нямали ходило и с дължината си обхващали краката от глезените до колената. Носели се главно през пролетните и есенните дни, а през лятото жените ги слагали по време на жътва, за да предпазват краката си от стърнищата. Загрубелите ходила оставали боси. При студено време жените обували терлици от бозав или черен шаяк.

По-характерни за капанската женска носия са калцуните. Те са също от бяла аба, но са с оформено ходило, а горната им част, наречена кончу, има загърнат по средата на крака и закопчан с телени копчета капак. Само когато били предназначени за булки, калцуните били обточени с червен гайтан. За венчалния обред те се носели с червени месове - ниски меки боти от червен мешин, над които при кално време булките нахлузвали и червени калеври. При всички останали случаи калцуните били чисто бели, без каквато и да било украса. При излизане от къщи над тях момите обували чехли,а омъжените жени — червени или черни калеври или кундуре. По този начин, както и чрез редица други части и детайли на костюма, намирали външен израз семейните различия сред жените.

Калеврите били по-старинният тип женски обувки. Те били твърди, ковани с клечки половинки обувки с дебели подметки и нисък ток. Отзад на фортовете имали къ-дърци "бримки от конопен канап", за който се дърпали при обуването. Калеврите били и част от традиционния подарък, който зетят бил задължен да направи на булката за венчаването. Женските кундури, излезли на мода малко по-късно (от началото на ХХ в.), представлявали шити и подковани с налчета половинки обувки с малък ток.

Мъжете обуват краката си главно с навуща, калцуни и цървули. Наущата или науите на капанци са в два цвята — бели за младите мъже и бозави за възрастните. При премяна ергените кръстосвали над навущата си черни козени върви, а възрастните ги стягали по всяко време с бели върви от коноп. Освен от аба през лятото мъжете увивали на краката си навуща от конопено платно. В празнични дни мъжете, и то главно женените и по-богатите, носели калцуни, шити от бозав шаяк. Те, както и навущата, стигали до под коленете, като се закопчавали от вътрешната страна на крака с телени копчета и имали малки, ушити от плата ходила. По ръбовете били украсени с обтоки от черен гайтан. Освен навуща и калцуни мъжете носели и баджеци, които представлявали правоъгълни парчета бозав шаяк, закопчавани с телени копчета от коленете до глезените. Преди да се поставят баджеците, мъжете увивали ходилата си с къси навуща или слагали черни или бозави терлици. От 20-те години на ХХ век мъжете започнали вече да носят плетени вълнени черни или кафяви калци "чорапи".

На увитите с навуща крака се обували църули. До началото на нашия век осенчани не познавали свинските цървули. Те правели цървулите си от говежда кожа и дори се подигравали на тези, които носели цървули от кожа на прасе. Да използуват свинската кожа, те се научили от заселилите се по околните села балканджии. Независимо от кожата капанските цървули имали остър нос "връх", науръшвали се "нанизвали" встрани и завързвали отпред с конопена връв. Когато краката били с калцуни, се носели обувки. В зависимост от сезона, възрастта и случая капанци обували кондури или конярски калеври. През известни интервали от време били носени и чизми "ботуши", но те се срещали по-рядко и главно при най-заможните и техните синове. Кондурите били скъпи и също недостъпни за всекиго обувки. Те се носели в празнични дни, но и тогава бедното население носело цървули. Купували се веднъж в живота, обикновено за венчаването, и с тях мъжът изкарвал до старини — „няма ката ден да оди с тяу я". Те били тежки половинки обувки, ковани с габъри и налчи и с дебела подметка от гьон. Съществували два вида кондури — ачик "с дълбоко извито деколте", които били по-стар модел и можели лесно да се нахлузват на краката, и капаклия кондури, закопчавани с каишка и копче отпред. По-възрастните и богати мъже носели през лятото конярски калеври (наричани така, защото габровци ги докарвали с конски каруци). Те били леки, шити половинки обувки с леко заострен връх и извито деколте.

От 1850 г. в Габровско започват да се работят т.нар. „кундури” – т.н. клечени обувки, чийто тертип е внесен от Виена, Букурещ и Цариград. „Кундурите” са вид обувки, произвеждани от кожа, гьон и дърво. Били са най-високия клас обувки въобще. По-долу като престиж са били „калеврите” /считани за подходящи за занаятчии, дюкянджии и прочее/, най-ниския клас са били „цървулите” /обичайна обувка за селяните през този период/. След 1880 г. те придобиват широка популярност, постепенно престава носенето на иминии в града, което довело до увеличаване броя на кундуржийските дюкяни.

В края на XIX в. се внасят първите Singer машини за шиене „саите” на чехлите, с което се слага край на папукчийството и се преминава към по-модерното им машинно производство.

През 1878 г. Метю Христов – Чехлар се оженва за Мария (Минка) Лалева Трингова от гр. Казанлък, дъщеря на укрило се в Габрово по време на Освободителната война учителско семейство. Тя заедно със слугинята приготвя храна и двете я носят в работилницата за чираците и калфите – около 11-12 души. В семейството на Минка и Метю Христов – Чехлар се раждат единадесет деца, от които живи остават осем: Ганка Зафирова, Христо Метев, Лалю Метев, Димо Метев, Иван Метев, Георги Метев, Сийка Марокинджиева-Грекова и Радка Стефанова, а в последствие героите текст.-инженер Иван Метев (1889-1913) и майор Димо Метев (1887-1918) загиват за Родината във войните за национално обединение.

Метю Хр. Чехлар е благодетел: дава пари за ремонт на църквата и за голяма камбанария в родното си село Армените. През 1934/35 г. с негови и на синовете му средства построяват училището в с. Хаджи Цонев мост (квартал на Габрово), което до преломната за някои 1947 г. носи заслужено името „Метю Христов - Чехлар”. Днес за обозначение на училището някой е подбрал звучното, но изпразнено от съдържание наименование 5 ОУ „Христо Смирненски”.

Дядо Метю Христов - Чехлар е роден в с. Армени (Габровско). Баща му се казвал Христо Димов. Още преди Освобождението се утвърдил като самостоятелен занаятчия – чехлар. Неговият дюкян най-рано се отварял сутрин – казват старите габровци.

На всичките си синове дал образование в Европа. Само най-големият не пожелава да учи по-нагоре от нетърпение да започне веднага работа. Единият от тях е първият текстилен инженер в България, Иван Метев (1889-1913) – загинал за Родината при гр. Щип в Междусъюзническата война (1912-1913). Другият, завършил във Виена военна академия, е майор Димо Метев (1887-1918) – паднал за Родината на вр. Яребична (Македония), като дружинен командир на 49-ти пехотен полк.

Третият е видният софиянец, известният във финансовите среди индустриалец Лалю Метев Чехларов (1885-1957), завършил два факултета през 1905 г. в Загреб (по това време Австро-Унгария) и през 1906 г. в Женева (Швейцария) – философия и западноевропейска литература, по-късно завършил славянска филология (1909) и право (1920) в Софийския университет, чиито гаранционни писма за начинаещи стопановеди имат значение на капитал.

Следват Христо Метев (1881-1953) – собственик на голяма памуко-тъкачна фабрика в Габрово, и Георги Метев (1894-1957) – търговец, завършил висшето си образование в Мюнхен.

Дъщерите на дядо Метю бяха тези: едната – Сийка Метева Христова - съпруга на първия човек във Варна, Светослав Греков; другата Ганка Метева Христова (1879-1952) Надя Тодорова (родена 1899, Габрово) – тъща на д-р Симеон П. Хитов (5 август 1876, Белград – 7 март 1959, Русе) - военен лекар, общественик, син на войводата Панайот Иванов Хитов (ок. 1830, Сливен - 22 февруари 1918, Русе). По майчина линия пък: Алекси Стойков – виден математик от Априловската гимназия, уважаван от поколения негови възпитаници. При него казват, е държал матура в 1902 г. в Шумен и видният турски реформатор Мустафа Кемал – Ататюрк (12 март 1881 – 10 ноември 1938). А братът на дядо Алекси е секретарят на четата на Лазар Маджаров през време на Преображенското въстание, загинал в района на Петрова нива (Странджанско).

През 1904 г. в с. Хаджи Цонев мост (кв. Смирненски, Габрово) била пусната вълнено-текстилната фабрика „Надежда” (днес цех „Евтим Апостолов” на „Финтекс”) като акционерно дружество от осем души. Акционерно дружество „Надежда”, седалище Габрово, имало основен капитал 600 000 лв., напълно внесен. 

Дружеството е учредено на 1 април 1904 г. от инициаторите Андрей Хр. Момерин, Димитър Хр. Бакалов, Пенчо Семов, и техните нови съдружници Панайот С. Славчев и Тотю Пантев, всичките жители на Габрово. 

Само четири месеца по-късно, през август 1904 г., се взема решение капитала да се увеличи от 100 000 лв. зл. на 145 000 лв. зл., а акциите да се увеличат от 20 на 29 по 5000 лв. зл. едната. Привличат се тогава като нови акционери д-р Ст. Тончев от Ловеч, Метю Хр. Чехлар и Стефан Дойнов от Габрово. С една малка незначителна промяна станало по-късно, акциите се закръгляват на 30 и капитала на 150 000 лв. зл., акционерите стават 8 души и дружеството почва да функционира.

           Метю Христов е поканен за акционер - внесъл 26 000 златни лева с тенденция един ден синовете му да поемат ръководството на фабриката. Като силно родолюбив българин, той искал да модернизира производството, но не с чужди майстори, а с български, които по това време липсвали. За това изпратил своя син Иван Метев (1889-1913) през 1909 г. да следва текстилна индустрия в Университета във Вервие (Белгия). Там той завършил с отличие и бил признат като първия текстилен инженер в България.
 

Габровци в наследство имали в кръвта си и плътта си, в душата и сърцето си тоя стремеж да станат чрез трудолюбието и ученолюбието си, чрез пестеливостта си и предприемчивостта си добри търговци и фабриканти. Така Габрово израстнал не само като цъфтящ занаятчийски център, но и като търговско и фабрично средище в България. Обаче, околните селища, които имали почти същите географски условия, останали назад и започнали да завиждат на габровци, и така се създали многото анекдоти, които ги обрисували като скъперници, скръндзи, пинтии, лъжци и пр. Да скръндзи, но търговци ставали, пари разигравали, печелели и фабрики строяли. Не случайно в Габрово се открили едни от първите текстилни  и кожарски фабрики в България и градът дал първите инженери.

Веднага с влизане в сила на Закона за насърчаване на местната индустрия от 1904 г. Андреа Хр. Момерин, който е съдружник на Ив. Х. Беров, предлага на Димитър Хр. Бакалов, тютюнофабрикант от Габрово, да основат текстилна фабрика. Те оглеждат и купуват подходящо място за построяване на фабриката и поканват и други индустриалци да участват в това начинание. На 1 април 1904 г. се съставя първият протокол, подписан от Момерин и Бакалов, в който е записано, че е взето решение да се построи в местността Мирчов вир под с. Лисец вълненотекстилна фабрика. С протокол № 2 от същата дата към Момерин и Бакалов се присъединяват: Панайот С. Славчев, Ив. Семов и синове, Тотю Пантев и Стефан Митев. Съставя се акционерно дружество Вълнено-текстилно акционерно дружество - фабрика „Надежда”. Фабриката започва да функционира още на следващата 1905 г. Построено е двуетажно здание. Оборудването е закупено от чужбина: 8 тъкачни механични стана, тепавица, пералня, водна двигателна сила 70-80 к.с. с 20-30 души работници. На 24 април 1905 г. фабриката е произвела първите си метри плат.

Фабрика „Надежда” се разширява с всяка следваща година. Около 1934 г. тя е едно модерно текстилно предприятие с камгарна предачница с 696 вретена, щрайхгарна предачница със 780 вретена, апретурни отделения, бояджийница, складове, административни и жилищни помещения. Особено голям дял в успешното съществуване на фабриката имат управителният съвет с председател А. П. Орозов и Хр. Гърнев. Фабриката е национализирана през 1947 г. по реда на ЗНЧИМП и влиза в състава на комбинат „Гаврил Генов” – Габрово.

На 16 юни 1913 г., един месец след демобилизацията в Междусъюзническата война, Иван Метев бил убит като редник при град Щип в Македония. Така завършила лебедовата песен на несбъднатата му любов и несбъднатите му мечти към върховете на науката. Тъй преждевременно бил покосен живота на един млад инженер, пълен с пориви и надежда без да може да прояви своите дарби и сили в успеха на Габровската текстилна индустрия.

Първият текстилен инженер в България, Иван Метев, 24-годишен, изпратен да учи с такава надежда, че ще бъде полезен за Габрово, загива като редник в Македония. Остава несбъдната любов, несбъднати мечти, нереализирана дарба и знания за издигане на габровската текстилна индустрия. И най-тежката загуба е за бащата. Като патриот дядо Метю Христов е горд със сина си, но бащиното сърце не може да го прежали. След три месеца ненамаляваща мъка умира на 10 септември 1913 г. – на 68 години.

Неговото име носи известно време Народното основно училище „Метьо Христов Чехлар” в с. Хаджи Цонев мост, станало факт главно след направеното щедро дарение от неговия син Лалю Метев Чехларов. Надяваме се скоро да дойде онова време, в което габровската община ще направи необходимото за да възстанови и възкреси паметта към едни от най-заслужилите и родолюбиви габровци, за да можем достойно да почетем паметта им и помним навеки сторените от тях благодеяния.

 София © 2007 Лалю Метев