Христо Метев Чехларов

(26 юли 1881, Габрово – 13 януари 1953, Габрово)

Христо Метев е роден на 26 юли 1881 г. в Габрово, в семейството на Мария (Минка) Лалева Трингова от гр. Казанлък и габровския първенец Метьо Христов Чехлар (1845-1913) – заможен занаятчия и сетне фабрикант, който дал на четирима от синовете си висше образование в Европа. Само най-големият Христо Метев не пожелава да учи по-нагоре от нетърпение да започне веднага работа, става виден индустриалец и търговец. Търгува предимно с гайтани и прежда.

Христо Метев е брат на Ганка Метева (1879-1952), Лалю Метев (1885-1957), Димо Метев (1887-1918), Иван Метев (1889-1913), Георги Метев (1894-1957), Сийка Метева (1897-1968) и Радка Метева. Има петима сина: Иван Хр. Метев, Метю Хр. Метев, Тома Хр. Метев, Лалю Хр. Метев и Георги Хр. Метев.

През 1904 г. в с. Хаджи Цонев мост (Габрово) била пусната вълнено-текстилната фабрика „Надежда” като акционерно дружество от седем души. Метю Христов е поканен за акционер - внесъл 26 000 златни лева с тенденция един ден синовете му да поемат ръководството на фабриката. Като силно родолюбив българин, той искал да модернизира производството, но не с чужди майстори, а с български, които по това време липсвали. За това изпратил своя син Иван Метев (1889-1913) през 1909 г. да следва текстилна индустрия в Университета във Вервие (Белгия). Там той завършил с отличие и бил признат като първия текстилен инженер в България.

През 1905 г. Христо Метев основава плетачна работилница. Занимава се и с търговия на прежди и гайтани.

Братята му Лалю Метев, Димо Метев и Иван Метев вземат участие в Балканската война и последвалата я Междусъюзническа война (1912-1913). Първият текстилен инженер в България, Иван Метев, 24-годишен, изпратен да учи с такава надежда, че ще бъде полезен за Габрово, загива като редник в Македония. Като патриот дядо Метю Христов е горд със сина си, но бащиното сърце не може да го прежали. След три месеца ненамаляваща мъка умира и бащата – на 68 години.

Под настойничеството на Христо Метев и Лалю Метев, малкият им брат Георги Метев завършва Търговската гимназия в Свищов, след което получава висше търговско образование в Мюнхен (Германия).

Лалю Метев, Димо Метев (убит 1915 г.) и Георги Метев участват в Първата световна война (1915-1918 г.): в Моравската операция; в Косовската операция по преследване на сръбските войски до гр. Елбасан (Албания) през ноември 1915 г.; водят кръвопролитни боеве със Съглашенските войски на Битолския фронт Кенали - завоя на река Черна; 1-ва пехотна бригада (10-и Родопски и 30-и Шейновски полк), придадени на 2-ра Тракийска дивизия, водят епични боеве при Добро поле на 14 и 15 септември 1918 г.

Първата световна война завършва за България с втора национална катастрофа, която донася на страната загубата на значителни територии, десетки хиляди убити и осакатени, стопанска разруха и морална покруса. Само от габровска околия във войната загиват повече от 1100 души.

Стопанската разруха намира израз и в икономическото положение на Габрово. Вълнено-текстилните фабрики, които работят предимно с вносна вълна, поради спиране на доставките от вън са принудени да я заменят с груба местна мълна. Това обаче довежда до повреди на машините и намаление на производството.

И в тези тежки условия габровските индустриалци се опитват да търсят благоприятен изход. С натрупаните по време на войната печалби и отпуснатите от новооснованата банка „Габрово” кредити през 1919 г. е открита фабрика „Балкан”, а през 1921 г. – фабрика „Христо Метев”. И двете предприятия са текстилни и работят предимно с местни вторични суровини.

Текстилните и кожарските фабрики се изграждат на всички удобни за целта места по поречието на р. Янтра и нейните притоци от Новата махала (кв. Априлово) и Хаджи Цонев мост (кв. Смирненски) до фобриката на Иван х. Беров. На това пространство за няколко десетилетия капиталистическо развитие се появяват множество селища от градски и полуградски тип, чийто обединяващ център е гр. Габрово. Някои от тях, като Бичкиня (кв. Палаузово), Етъра, Хаджи Цонев мост са самостоятелни общини, а други като Бойката, Дядо Дянко, Гачевци, Новата махала са съставни селища.

Построената през 1921 г. предачно-тъкачна фабрика в близост до местността Хаджи Цонев мост разполага с 280 вретена и 5 стана за тъкане на памучни тъкани. Тук започват да се изработват висококачествени вълнени платове и прежди, които по своите качества не отстъпват на вносните. Ангросистите получават от габровските фабрики 4-5 месечен стоков кредит, което ги насочва към местните платове и прежди и вносът на тези артикули намалява. Фабричните платове, като по евтини и по-хубави постепенно изместват домашно произведените в селата.

Вълнено-трикотажната и памуко-текстилната индустрия в Габрово бързо съкращават изработките на трикотажно облекло от груби вълнени прежди за сметка на финото производство.

Пожар унищожава фабриката през 1925 г. На по следващата година упоритият габровец построява нова фабрика за производство на памучни платове за долно и горно облекло. Нарежда се сред най-заможните хора в България.

През 1925 г. в 9-те фабрики, където е вложен капитал на сума 41 715 000 лв. и в които работят предимно жени, е произведен вълнен трикотаж за над 10 млн. лв., а през 1928 г. – за по-малко от 6 млн. лв. Обратно, производството на копринен и памучен трикотаж са увеличава от 7 млн. лв., на 26 мл. лв. Това се налага от повишената култура на населението и нарасналите изисквания на клиентите. Същите тенденции на развитие се наблюдават и в памуко-тъкачната индустрия, представлявана от 5 фабрики.

Христо Метев и брат му Георги Метев стават съдружници във фирмата „Христо и Георги Метеви” – търговия и производство. Заедно купуват малката тогава „Дантелена фабрика на Н. Дойнов и сие”.

Характерно за габровската текстилна промишленост по това време е, че тя е силно зависима от западноевропейските монополи. Голяма част от употребяваните суровини във вълнено-текстилната промишленост са вносни. А в памуко-текстилната и трикотажната индустрия вносните суровини и спомагателните материали са 95%. Като диктува цените на вносните суровини и материали чуждият капитал държи в подчинено състояние габровската индустрия.

През периода 1924-1929 г. всички отрасли на габровската промишленост възстановяват и развиват още повече своите производствени мощности. Само за три години, 1926-1928 г., стойността на общия пласмент на цялото индустриално производство в Габрово се увеличава от 350 на повече от 500 млн. лв. И това, като се има предвид, че вероятно фабрикантите крият част от обема на своето производство, за да не плащат големи данъци.

През 30-те години в Габрово се създават редица нови предприятия. Извършва се концентрация на капиталите  в промишлеността и отделни еднолични фирми прерастват в акционерни дружества.

Като акционерно дружество се изгражда и фирмата „Христо Метев”. В нея, както и при останалите дружества, преобладават и запазват своето господствуващо положение капиталите на бившите собственици и техните фамилии.

И през 30-те години продължава съществуващата традиция в промишлените отрасли на града да не се допускат чужди капитали.

Със засилване на стачните борби, през май 1931 г. избухва сериозен конфликт между работници и фабриканти.

През септември 1931 г. излиза заповед на министъра на търговията, промишлеността и труда за въвеждането на 8-часов работен ден без намаление на заплатите. Фабрикантите обаче отказват да се подчинят. Започва усилена подготовка за масова стачка в Габрово.

Първи приемат исканията на стачниците за спазването на 8-часовия работен ден собствениците на фабрика „Христо Метев”. Те са принудени да го сторят, защото поради слючени търгове с държавата са заплашени от големи загуби.

В 1932 г. Христо Метев се отделя от братята си и продължава самостоятелно. Има собствена работилница, бояджийница, около 700 работници, които се хранят в най-евтиния стол – за около 150 лв. На месец. Голяма част от продуктите се заплащат от фабриката. Шофьорът на фабриката получава 3500 лв., счетоводителят – 5000 лв. месечна заплата.

Христо Метев е сред наградените с Орден „Св. Александър” - V степен по случай честването на 100 години българска индустрия на 28 октомври 1937 г., като признание за личните му заслуги за развитието на индустриалното производство, АД „Принц Кирил” – Габрово (фабрика за памучни платна). Това високо отличие получават и други габровски индустриалци, сред които Андрея Хр. Момерин, Георги Х. Селвелиев, Илия Илиев Велчев (р. 1876) и Тотю Пантев (р. 1870).

Фабрикантите имаха своя здрава организация – Съюз на габровските индустриалци, който беше клон от Общия съюз на българските индустриалци, основан в началото на 1910 г. Този съюз играеше ролята на монополистическо обединение. Чрез полицията и местното „фашистко” управление Съюзът на габровските индустриалци държеше властта в свои ръце. Той беше не само вдъхновител на класовия терор в окръга, но и непосредствено ръководеше борбата срещу революционното движение и преследванията срещу неговите дейци в окръга.

...Изпълнението на плана започна на 24 февруари 1943 г., когато след полунощ 1100 войници, униформени и цивилни полицаи блокираха града и околните села Бичкиня, Хаджи Цонев мост, Дядо Дянко, Долни и Горни Бакойци, Етър и др.

В изпълнение на партийните решения за разширяване връзките на партията, Отечествения фронт и партизанското движение сред работническата класа и трудещите се, Габровско-севлиевският отряд през август 1944 г. преминава към по-смели и решителни действия.

На 1 август 1944 г. Габровско-севлиевския партизански отряд провежда смела акция. Вечерта към 20.30 часа отрядът завзема фабрика „Христо Метев”, отстояща на около 7 километра от центъра на Габрово.

Работниците са свикани на събрание. Пред тях говори Милчо Ангелов (Тошо), който ги призовава да се вдигнат на борба срещу фашизма. След него пламенно слово произнася Магда Гинова (Роза). Пред работниците говори и Райко Дамянов (Венко).

Акцията на Габровско-севлиевския партизански отряд във фабрика „Христо Метев” има голям политически ефект. Отзвукът сред работническата класа в Габрово е значителен. Работниците се уверяват още веднъж, че тяхната въоръжена сила, тяхното опование и надежда - партизанския отряд и представителите на Работническата партия, са непосредствено при тях, борят се за тяхното освобождение.

На 27 август 1944 г. отрядът овладява с. Дебел дял. Там говори Христо Орловски. На 31 с. м. Отделни групи от отряда провеждат едновременно акции в селата Шумата, Армените и Гъбене. В момента на тези координирани акции била изпратена войска и полиция срещу отряда...

С разпространяването на бр. 9 на в. „Борба” сред трудещите се била внесена „по-голяма яснота и увереност в извоюването на победата над фашизма”. Той бил посветен изцяло на борбата за разобличаването и премахването на „фашисткото” правителство на Иван Багрянов.

След настъпването на комунизма у нас предприятието АД „Христо Метев” - гр. Габрово е национализирано. Конфискувано е цялото имущество на фамилия Метеви, включително: вълнено-предачната фабрика на АД „Надежда”, памуко-тъкачната фабрика „България” на сина му Тома Хр. Метев и т.н.

Христо Метев, един от най-заслужилите и най-заможни българи преди пълното установяване на комунистическата диктатура у нас, умира тихо на 13 януари 1953 г.

Вирът

Спас Карафезов

Най-интересните дни от моето детство са свързани с леля и свако. Свако ми още преди войната беше директор на една фабрика, собственост на Христо Метев. Тя се намираше в село Хаджицонев мост, сега квартал на Габрово. Фабриката се гушеше между хълмове. През нея минаваше малка река, чиито извори бяха в Балкана. Насреща беше пътят за Узана. Леля ми живееше в старата къща на фабрикантите. Там имаше голяма кухня, в която можеше да се настани почти цял клас. Щастливите ми мигове са били в игрите от сутрин до вечер с децата на работниците и служителите. Копнял съм още от първия ден на лятната ваканция да ме заведат там. Веднага след закуската тичах да се срещна с момчетата. Между тях имаше много будни деца. Четяха книги за индианци, пирати. Разговорите ни бяха свързани с героите от прочетеното. В групата беше и синът на собственика. Той беше по-голям от нас, добродушен като баща си. Винаги е имало някаква дистанция към него. Баща му не приличаше на днешните милионери. Запомнил съм го с работното облекло, изцапано от машинно масло. Постоянно носеше в джобовете си гаечни ключове. Оттам се подаваха и възможно най-евтините цигари. Те бяха вечно в устата му. Фабрикантите живееха скромно и тихо в нова къща. В двора имаше градина и малко басейнче с лилии. Собствениците само един път в годината ходеха на бани. За бай Христо нямаше събота и неделя, нямаше отпуска. Той се завираше под машините заедно с майстора и ги поправяше. Синовете му бяха инсталирали на един стълб високоговорител. Под него се скупчваха хората да слушат новините. Никой не е имал радио в дома си. Когато някой от неговите синове търсеше станция и пускаше музика, хората тичаха да помолят да се върне излъчването на радио София. Бащата на едно от момчетата - Тошко, казваше: „Ето - Томата [Тома Христов Метев] сега се разхожда по света”.

Аз в просъница слушах свирката да призовава сутрин рано на работа. Работничките тропаха с налъмите си и се качваха към халето със становете. Те зашумяваха със своите метални гласове. Ударите на совалките звучаха оглушително. Вечерите всичко затихваше. Откъслечно прелиташе песен на младите момичета от общежитието.

Малко дървено мостче ни отвеждаше отвъд реката. Имаше и по-голям мост в долната част на фабриката. Там беше построена нова малка фабрика, собственост на сина на фабриканта – Томата [Тома Христов Метев]. Тя беше обзаведена с по-модерни машини. Вероятно за това е допринесъл другият му син Лальо [Лалю Христов Метев], който учеше за текстилен инженер във Франция. Случвало ми се е на няколко пъти да ме водят от Габрово с малката кола „ДКВ” на фабриката. И сега си спомням как за шеметно време сме идвали от града до фабриката. Зад нас се издигаха облаци бял прах. Пътят и къщите покрай него се изнизваха като на филмова лента. Младият Метев правеше рязък ляв завой пред големия дървен мост на Паничарка. Малката кола се спускаше стремително към него. Изпитвах страх, че ще паднем в реката. В следващия миг сякаш политахме към небето, защото изведнъж се изпречваше кратко изкачване. После колата се спускаше надолу и се спираше пред къщата на родителите му. Ще спомена и за другия брат – Метьо [Метю Христов Метев], който беше шампион на България. Караше голямо „БМВ” и се състезаваше на шосе с него. За нас, децата, беше събитие да ни повози отзад.

През лунните нощи градината с малкото езерце, постройките на фабриката, рекичката, гората заедно с надвисналите скали придаваха някаква тайнственост и оприличаваха мястото на голям манастир. Тъкмо в тази планинска пазва са протичали едни от най-незабравимите ми детски дни. Сутрин нахлузвах късите си панталонки, грабвах филията и хуквах навън. Там вече чакат момчетата. Тръгваме по рекичката. Лятното слънце е затоплило бистрите й води. Между камъните щъкат рибки. Ние ги ловим и пълним джобовете си. После хвърляме дрехите и се къпем голи. В дълбоките вирове ловим водни змии. Разбира се, че ги пускахме, защото не бяха опасни, но това правеха най-смелите от нас и беше повод за гордост. Имало е случаи и да бягаме от тях.

На шосето по пътя за Узана имаше високи диви череши. Те късно зрееха. Плодовете им бяха мънички и черни. Когато се прибирах, милата ми леля с усмихнати очи се правеше на строга и показваше боядисаните ми дрехи. Те със свако ми Пантелей бяха най-големите благодетели на моите безгрижни детски дни. Пиша и си спомням за едно преживяване, което е все още живо в съзнанието ми. Близо до споменатия дървен мост върху Паничарка има един вир. Предполагам, че все още го има. На това място реката прорязва скали, и между тях се спуска като малък водопад. Над този вир се е сгушила фабриката на Гатев.

На тези скали един ден се бяхме събрали с момчетата. Отгоре гледахме как водите скачат и се пенят във вира. Стояхме на 7-8 метра над това място. Преди това се бяхме къпали долу. По-големите започнаха да ме убеждават, че от това място са скачали долу. Караха ме и аз да скоча. „Покажете, и аз ще опитам.” „Ами нали ти си храбър, нека да те видим... След тебе и ние ще скочим.” Подлагаха на изпитание градското момче. Господи, винаги съм бил амбициозен и съм искал да се докажа. Толкова ли съм бил наивен и каква е била тази лудост, която е закипяла в мен и реших да се изфукам. Прорезът между скалите над водопада не беше широк повече от 2 метра. От него като гвоздеи изпъкваха остри ръбове над скалите. Мерих и се прицелвах. Изчислявах как трябва да скоча на около метър и нещо от падащите снопове вода. Всички ме подканваха отново и очакваха да видят какво ще направя. И аз го направих. Леко отскочих, за да бъда точно в средата между скалите. Летях надолу с краката. На педя от мен се зъбеха острите ръбове на камъните. Можех да си ударя главата в тях. Изпитвах ужас. Затворих очите си. Вероятно в този миг съм съжалявал за глупостта си. Това е краят... Усещах хладната прегръдка на влажните стени и сигурно съм се прощавал с живота си. По-късно в живота си съм имал подобни мигове на безразсъден риск. Това обаче беше неповторимо. Опомних се, когато се забих в прохладните води. Отворих очите си. Пред мен беше най-красивата картина на света. Сребърни потоци ни въртяха на фона на синьо-зелени вълни. Заливаха ме с балончета, които се пукаха и приличаха на снежинки в дълбоките води. Те се просветляваха над мен. Все още потъвах, но дъното го нямаше. Боже, бях жив... Сърцето ми заби от радост. Силните потоци ме избутваха напред и нагоре. В гърдите си имах въздух и се изтласквах с дланите към повърхността. Около мен водата ставаше ярко златиста. Показах се. Блестящото слънце ме ослепи, златните му лъчи огряха душата ми. Тази светлина остана в мен за цял живот... Няма нищо по-сладко от това да се измъкваш спасен и невредим от бездната, в която си паднал, да се отървеш от собствените си неблагоразумия. Когато съм изпадал в подобно положение винаги съм се връщал към чувството, което изпитах след оживяването ми в най-прекрасните, топли, кристални води на планинския вир. То се знае, след мен никой не скочи. Аз изпитвах вътрешна гордост, но сякаш всички взаимно бяхме смутени. Отделих се от тях и сам се запътих към фабриката. Бях гладен, адски гладен. Бил съм на 11 години. Тази случка не съм споделил с моята леля и свако. Страхувах се да не ме изпратят веднага в Габрово при родителите ми. Това беше моето последно красиво лято при леля ми.

Моите фабрики

Спас Карафезов

Сега, когато се връщам към своето детство, бих искал да си припомня, че то не е преминало само в игри и забавни мигове. В паметта ми се е врязал онзи ден, когато Габровско-Севлиевският партизански отряд на 2 август 1944 година вечерта проведе своята акция във фабриката. Ние почти заспивахме. Долу на вратата започна силно да се чука, въоръжени хора искаха да влязат, а живеещите на първия етаж не ги пуснаха. Тогава те разбиха вратата и с тропот започнаха да се изкачват по стълбите на втория етаж. Само преди няколко дена леля ми беше родила своите близнаци. Питаха за свако ми, искаха да им предаде ключовете от канцеларията. А него го нямаше. На следващия ден разбрах, че са отворили касата, взели някакви средства и оставили документ, че след победата на революцията ще възстановят сумите. По алеите се движеха въоръжени хора и призоваваха работниците да се съберат в цеха. Извикаха мама и мене също да присъстваме. Когато излязохме на малкото площадче пред фабриката, десетки работници от общежитията се качваха по стълбите и влизаха. Валеше дъжд. В тъкачния цех, между становете стояха всички. Райко Дамянов, изправен на един стол, говореше за идването на съветската армия. Сцената беше неповторима. Шубите на партизаните блестяха на слабото осветление, от тях капеха капчици. Оръжието им ми изглеждаше много страшно на тази светлина. Дотогава бях чувал различни истории за шумкарите. Ние не знаехме каква е съдбата на нашия свако и какво става с леля ми. С мама тихо плачехме. Тогава някой се обади: „Това дете нека да се прибере с майка си.” Аз бях единственото дете сред тези хора. Не си спомням кой ни съпроводи до вкъщи. Няколко седмици по-късно се помина единия от близнаците на леля ми. Говореше се, че това е последица от ужаса, който тя е преживяла. След 1944 година пред киното на село Хаджи Цоневия мост Райко Дамянов, който беше станал вече председател на профсъюзите в България, ни срещна със свако и попита с усмивка: „Това ли беше момченцето, което бяха довели в цеха?” По-късно той стана заместник министър-председател и член на върховото партийно ръководство.

В България се извършваха големи промени. В театъра до нас течеше Народният съд. Беше въведена купонна система, нямаше продукти. Чаках на опашка за половин литър мляко, което се полагаше на родената ми през 1945 година сестричка. В Габрово се образува един съдебен процес, който по-скоро имаше политически характер. Властта преследваше търговци и индустриалци. Моят баща, който не се е занимавал с търговия и политика, случайно попадна в него. Закупил е платове за една сватба срещу хранителни продукти. По тази причина за кратко време беше задържан и пратен във Велико Търново в затвора. Ние в къщи буквално гладувахме. Преди да завърша втори прогимназиален клас се бяхме уговорили с моите братовчеди да започнем работа във фабрика „Памучен текстил”. Това беше лятото на 1946 година, само до преди година тя се казваше „Принц Кирил”. И сега не мога да си обясня как толкова малки деца са ни приели на работа. Но предприятието беше все още частно. Сутрин, когато засвиреха сирените на фабриката, в 4,30, мама ме будеше. Не си спомням какво ми е увивала за закуска. Нахлузвах обувки и панталонки и тичах. Започвахме работа в 5 часа. Пълнехме калеми с памучна нишка. Те се спускаха от бобини. Нашата работа се състоеше в това да наблюдаваме десетина такива вретена. Ако се скъса някоя от нишките, съответното гнездо спираше и нишката се завързваше. Една работничка ме следеше и ми помагаше. Учеше ме да правя фин тънък възел. Тези калеми бяха предназначени за совалката на тъкачния стан. Беше ми интересно. Запознавах се с работата на предачите, тъкачите. Някой от майсторите ми подаряваше пружини, вече излезли от употреба. Тях през зимата ги закачахме на своите импровизирани ски от дъсчени табори. Даваха ни сапун, който си носех в къщи. Тогава се работеше по 10 часа по тъй наречения План за възстановяване на народното стопанство. Но ние имахме привилегията да излизаме два часа по-рано като малолетни. Работеше се и в събота. Преди да изтече месец юли, не мога да си спомня как стана, че куриера на фабриката Митко, който беше около три-четири години по-голям от нас, ме представи в администрацията и предложи да го замествам по време на отпуската му. Така аз поех тази работа. Дадоха ми колело и чанта. Ходех до пощата, от където вземах писма и малки пратки. Носил съм документи до Народната банка и понякога някакви незначителни суми, които съм предавал. Работното ми място беше при касиера бай Стефан. Тази ми дейност ставаше до обед, а преди да си тръгна бай Стефан ми даваше да облепвам с марки работнически книжки. По онова време вече нямаше качествени моливи, а той отнякъде вадеше цветни и марка Кох-и-нор, което беше рядкост. Подаряваше ми ги за училище. Един ден ме извика директора. Неговата стая беше близо до нашата. Сега не си спомням каква задача ми е възложил, но аз хукнах към вратата с думите „Знам, знам, ще го направя.” Тогава той ме спря. Върна ме. Повика ме до себе си и ме хвана за ръката. Приличаше на Волтер. Бяхме застанали близо до бюрото му. В кабинета му имаше картини, които понякога съм гледал с любопитство. В тоя момент той ме упрекна с думите, врязали се в паметта ми: „Никога не бързай. Имало едно време един древногръцки мъдрец, и той е казвал „Аз знам, че нищо не знам”. Очите му бяха усмихнати и благи. Неговото обръщение ще си повтарям стотици пъти по-късно. Ще се връщам и към фразата, произнесена от артиста Константин Кисимов в ролята му на роба Езоп към неговия господар „Ксант, изпий морето! Но не можеш.” Човек не е в състояние да обхване всичко през своя живот, не може всичко да знае. И самочувствието му, че може да управлява течащите около него събития, често пъти го прави смешен. Тази самоирония едва ли ще ми помогне да се освободя от своите многобройни грешки през годините. Директорът се казваше Иван Бонев. След три десетилетия аз отново го срещнах. Той беше най-големият приятел на Петко Стайнов и го водеше на различни места. Разбрах, че е баща на художничката Дора Бонева и на Лиляна Бонева, съученичка на съпругата на брат ми. Той е живял заедно с Петко Стайнов в Казанлък, бил е диригент и музикант. Ръководил е хор към читалище „Искра”. Оттогава датира тяхната дружба. За съжаление, когато сме разговаряли с него, аз не съм го питал дали той след толкова години е разпознал онова момче, което с усмивка съветваше.

Всяко лято съм работил. През следващата година бях във фабриката на Велчев. Тя се намираше високо над колодрума и след днешния стадион на Габрово. Моята работа беше да следя в мазата пералните машини, да ги зареждам с неизпраната вълна. Когато процеса приключваше, мократа вълна вадех, изцеждах в центрофуга и слагах в кошове. Двама работника ги изнасяха на плоския покрив. Понякога се е случвало и аз да изкача някой по-празен кош. Тогава разстилахме мократа вълна на топлите слънчеви лъчи. Прибирахме я с големи дървени гребла, предварително измитахме калдъръмения двор и тогава я изтиквахме от плочата долу ниско. Образуваше се бозаво-бяла купчина, висока около три метра. Изпробвахме качествата си на парашутисти и от 5-6 метра скачахме в нея. Беше страхотно.

Годината беше 1948. Предстоеше ми да кандидатствам в техническия техникум. В онова време аз въобще не съм се колебал за избора. Разбирах, че Априловската гимназия не може да ми даде професия. Не съм съзнавал, че моята нагласа е друга, че историята е била моя любим предмет, че хуманитарните науки и философията са ме привличали. Тъй като вземах уроци по математика, намерих друг начин за някакво препитание. Ковях щайги за надница, чепках вълнени отпадъци във фабриката на Недев в началото на пътя към Борово. Правил съм тухли от кал, пълнехме дървен калъп за две тухли и ги носехме до едно измазано с глина място, за да съхнат на слънцето. На Сточна гара съм свалял от вагони дини, които товарехме на каруци и една триколка. За съжаление не ме приеха в техникума. Много по-късно татко ми каза, че съм бил зачеркнат от окончателния списък. През същата година се откриха нови паралелки в текстилното училище. Аз кандидатствах отново и за моя радост бях втори в списъка. Приеха ме в паралелката за химична и механична обработка на тъкани. Това беше купешкото название на апретурата и бояджийството. През лятото на 1949 година в продължение на 45 дена бях бригадир. Това беше времето на младежките бригади, на строителствата в Димитровград, Хаинбоаз. Само че нашата бригада беше в града. Нейното име беше „Ангел Денчев”. Спяхме в помещенията на Втора прогимназия. Дюшеците ни бяха на земята, имахме по едно одеяло. Нашето звено работеше в бояджийната на фабрика „Малка бобка”, вече цех от комбинат „Георги Генов”. Ние боядисвахме прежди и вършехме всичко, свързано с тази дейност като пълноценни работници. Интересното беше, че всяка вечер пред знамето в двора на прогимназията отделните звена докладваха за своите постижения от деня. Спомням си, как започна от първите дни преизпълняването на дневните норми от 120-130 %. Първенците заставаха отпред и бяха поздравявани от всички с възгласи „Ура” и ръкопляскания. В неделята бяхме свободни и си ходехме в къщи. Следващата седмица процентите надминаха цифрата 200. Ние увещавахме началника на цеха да ни напише и на нас някакво високо преизпълнение. Вече мизата беше надминала 500 %. Бяхме към края на месеца. Спомням си, че през следващите дни той ни попита колко трябва да пише за нас и ние му казахме над 600 %. Така най-сетне дойде и нашият ред да ни изведат пред знамето. Разбира се, вече никой не обръщаше внимание на тази безсмислица. Отвсякъде се смееха и го обръщаха на майтап. Не си спомням в края на бригадата дали преизпълнението на дневната норма не надмина 1000 %. Всички съзнавахме комичността на това, което ставаше, но мисля, че повечето от нас работеха съзнателно. Това не бих казал за командирите ни, които все заседаваха и понякога се черпеха. Моя баща ме извика един ден. Бил е при командира и е представил медицинско, че имам болни жлези и трябва да на отида почивка в Габровския манастир. Бях много слаб. Това беше по препоръка на училищната ни лекарка д-р Хаджиева. Тогава ми казаха, че ако отида аз няма да получа нито бригадирската си книжка, нито значката. Помислих си, че след като 30 дена съм работил, няма смисъл за 15 дни да губя това признание. Получи се така, че в деня на връчването им аз имах висока температура и не присъствах. На тези, които са отишли на почивния лагер, също са предали значките и книжките. Сигурно в моя живот често пъти съм слугувал на своята амбиция и глупост. Добре си спомням, че последната седмица почти никой вече не работеше, мнозина от моите съученици пътуваха до селата си и първоначалния ентусиазъм се изпаряваше.

На следващата година - 1950, отново работех във фабрика „Памучен текстил”, този път като стажант. Тя вече се казваше „Вълко Червенков”. Бързам да споделя едно впечатление на работниците. Когато патронът дошъл в наименуваното на него предприятие, на двора се извило хоро. Той играл също с тях. Пред него и зад него със изпъкнали зад саката им пистолети играли охранителите му. Такова нещо работниците не бяха виждали и дълго разказваха за него.

Всъщност никой от нас не беше задължен да има такъв стаж, но аз трябваше пак да изкарам някой лев за нашето семейство. Работих в бояджийната. Неин шеф беше инженер Явашев. Той беше висок, строен, красив мъж. Имаше големи светли синьо-зелени очи. Винаги ме е гледал с обич и често ми е разказвал интересни неща. Учил е в чужбина и е пътувал в различни страни. В мен покълваше едно смътно чувство и желание и аз да опозная други светове. Вече бях по-голям и зареждах автоклавите за боядисване на платовете. Наблюдавах машината, която пърлеше мъха от памучния плат и моята отговорност беше да не се запали плата. Не знам защо в ония времена е имало и нощни смени. Понякога се налагаше и аз да работя нощно време. Когато инженерът ми е гледал заспалата физиономия, с усмивка ми е посочвал купчината платове и ми е казвал „Поспи, аз ще те събудя”. В Първа прогимназия с неговия син Христо, днес световноизвестния Кристо Явашев, сме рисували заедно в един кръжок. Преподаваше ни учителя по рисуване от Априловската гимназия бай Захари. С вечната цигара на устните и такето си приличаше на Чарли Чаплин. В този кръжок беше и Ива Хаджиева. Тя се утвърди като талантлив скулптор. Разбрах, че по-късно инж. Явашев са го съдили. След освобождаването му се премества с цялото си семейство в Пловдив. Някакъв бояджия е предизвикал авария, а инженерът е бил невинен.

За мен от голямо значение бяха и разговорите с работниците. Те бяха непосредствени и не си поплюваха много. Псуваха майсторите, когато бяха недоволни. Имаше един магазинер, който с гордост ми показваше своята червена книжка. Обясняваше ми за властта на работническата класа, макар че той беше по-различен от останалите обикновени работници. По това време започнах да пиша върху един тефтер на дядо ми мои впечатления. Четях книгата „Мъжество” от Вера Кетлинская. Действието се развиваше на някакъв строеж. Дълго мислих върху фразата на един от героите „Защо върху нашите кости трябва да бъде построено едно неизвестно и далечно общество, нали в момента протича нашия живот и човек трябва да получи сега всичко, което е необходимо”. Това го перифразирам по памет. Виждах реалността и се раздвоявах между нея, идеалите и мечтите.

Вече бях по-голям. През лятото на 1951 година постъпих във фабрика „23 декември”. Това е деня на национализацията. Преди това е била собственост на Конкилев. Работех в бояджийната. Сам отидох при директорката, не си спомням фамилното й име, собственото й беше Лалка. Пръстите на едната й ръка бяха ампутирани при измръзване като партизанка. Беше мила руса жена. Каза ми, че нямат свободни места, но щом желая да работя, може да започна като стажант. Така пак попаднах между изпаренията, миризмите на току що извадените от тепавиците платове. Поглъщаха ме влагата и полумрачните помещения в апретурата и бояджийната. Всеки ден пътувах с колелото от Габрово. Тръгвах към 6 часа и нещо. Пътя преминаваше през село Бичкинята. Пътувах почти успоредно на р. Янтра. Минавах покрай инструменталния завод, фабрика „Орел”, изкачвах Гарванов камък. Когато пресичах селото, всяка сутрин ме посрещаха с песни от радио София за новото село. Утринната свежест, зеленината, която ни обкръжаваше, ми повдигаше настроението. Когато се качвах на хълма, където се копаеха калциеви скали и се правеше вар, пред мен се откриваше чудна гледка от Стара планина. Ниско долу течеше Янтра и имаше бент, в чийто вир съм се къпал. След това стремително се спусках надолу към фабриката. Тя приличаше на голям манастир със своите сгради. Правех рязък ляв завой, минавах през моста на Янтра и влизах. Така започваше работният ми ден. Мисля, че това беше времето на моето пробуждане и съзряване. На един дъх бях изчел „Жерминалът” на Зола, „Дон Кихот” от Сервантес, „Как се каляваше стоманата” от Николай Островски. След ослепяването ми с пръстите си бавно като първолак я четох на руски език. Бях си я купил в Москва. За пръв път в мен се пораждаше желанието да чета. Попаднаха ми и разказите „Южна поща” на Екзюпери. Купих си „История на философията” и други книги и реших да си правя библиотека. Вълненията си вписах в моя своеобразен дневник, който изгорих след ослепяването ми. Направих го заради някои от еретичните си мисли, които не исках да попадат у другиго. Стигнах до моето последно лято, затоплено от слънцето, на чийто лъчи се радвах. Преди да завърша четвърти курс се договорих да започна работа в химическата лаборатория на комбината „Георги Генов”. Вече в мен беше узряла мисълта за следване в чужбина. Двама наши студенти следваха в Бърно и те ме убеждаваха, че по време на моето учение там български градинари ще ме издържат, пък и аз мога да поработвам нещо. Няма да забравя как класния ни инж. Стоян Петков в края на годината ме задържа в лабораторията. Гледаше ме през очилата си. По едно време ги свали и пак се вторачи в мене. „Тоя ум, който бог ти е дал, го разваляш с твоя мързел. Време е да се стегнеш, трябва да следваш.” През следващата година ми предстоеше да уча в пети курс. Той беше завършил химия в Полша и беше зет на фабриканти от Велико Търново. В техникума преподаваха все бивши фабриканти, които са учили в чужбина. Бяха интелигентни и културни хора. Имаха богат опит и знания. Благодарен съм на моите ученически години в техникума, на тези преподаватели, на дружбата ми със съучениците. Дори и днес с някои от тях поддържаме връзка. Лабораторията за мен беше мястото, където с истинско удоволствие работех. С нейният ръководител инж. Иванов, който беше завършил в Германия, изследвахме здравината на вълнения косъм, определяхме степента на апретурната и багрена обработка на платовете. Аз правех химическите анализи, извършвах измервания под микроскоп. За съжаление предприятието не ми плати според уговорката като общ работник и това ме огорчи. От 1 август постъпих веднага на работа в пощата срещу нас. Пътувахме с камиона по посока на Витата стена. Прокарвахме телефонни жици между село Седянковци и Кози рог. Копаехме дупки. В тях поставяхме импрегнирани дървени стълбове. Понякога дълбаехме в скали. Когато кирката не можеше да помогне, използвахме тежки метални лостове. Аз не бях свикнал на такава изтощителна работа. В торбичката си имах 2-3 домата и бучка пожълтяло сирене с комат хляб. Правеше ми впечатление как работниците обядваха. Режеха парченца месо, сланина. Когато са ме гледали какво ям, са ми давали. Чувствах се неудобно. На селската чешма се обливахме с вода. Пълнехме си каскетите с вода и си правехме шеги. Бяха минали две седмици. Организмът ми не издържа. Един ден, както копаех, ми причерня пред очите и започнах да повръщам. Не можех дълго да лежа на земята. Трябваше отново да почна работа, но работниците ме успокояваха да дойда на себе си и тогава да ставам. На връщане с камиона аз едвам се държах, гледах към Балкана, а погледът ми се премрежваше. В моята душа е останала най-красивата картина от Стара планина. И сега виждам от тези възвишения, където работехме, високата снага на Балкана. Пред нас стояха гирлянди от върхове. В ляво синееха Мазалатите, а на дясно в далечината се редуваха другите върхове чак някъде далеч до Ботев връх. Тогава му казваха Юмрук чал. Към тази изумителна гледка винаги съм се връщал и сякаш от нея е извирала нова сила в живота ми. Повече няма да продължа, защото се нанизаха моите мимолетни дни на преминаването през Габровската, Търновската болница и злополучната ми мозъчна операция в София. Да, последната книга, която съм чел с очите си, беше „Вечери в Антимовския хан”. Четох я в габровската болница. Заради вирусния менингит съм виждал двойно. Затварях си едното око, за да следя текста. Връщал съм се много пъти към разказа „По жицата”. През следващите две години трябваше да търся своята бяла лястовица. Народният лечител Петър Димков със сложна процедура, в която участваха всички вкъщи, ми излекува болките в главата. Те бяха останали след излизането ми от Александровска болница в края на януари 1953 година. Аз пътувах през нощта към моя роден град. Винаги съм обичал да пътувам. Наблюдавал съм светлинките през прозореца, трепкащите звезди в небето, заревото на изгрева. Това вече го нямаше, вероятно ме нямаше и мене. Трябваше да живея в нов, друг свят, без образи. Преживяното ме е подготвило за него. Разбирам защо ми допадат силните разкази на Джек Лондон и неговия житейски път. Моите фабрики са били суровата Аляска в живота ми.