Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2007 07:20 - Митрополит Михаил (1884-1961) - Част II
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3816 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.02.2010 04:36


Доростолски и Червенски митрополит Михаил

(6 април 1884, Калофер - 8 май 1961, София)

image

 

Митрополит Михаил е един от малко известните днес по стечение на обстоятелствата, изключително скромен и всеотдаен архиерей на светата ни Църква.

 

Светското име на Негово Високопреосвещенство приснопаметния наш духовен отец Доростолски и Червенски митрополит Михаил е Димитър Тодоров Чавдаров.

 

Роден е в Калофер на 6 април 1884 г., в семейството на благочестивите родители Тодор Драганов Чавдаров и Парашкева Аврамова - дъщеря на Димитър Аврамов и Велика, дъщеря на чорбаджи Недю Начоолу, и е расъл в дом и град на благочестие. Димитър Аврамов бил търговец-гайтанджия, син на Аврам и Гена, и внук по бащина линия на Кольо Загореца и Гена Чолакова, сестра на митрополит Виктор Нишки (1793-1888) и Лала Чолакова, омъжена в Карлово и имала две дъщери: Пена и Чона. Чеда на Велика и Димитър Аврамови били: Гена, Парашкева, Аврам и Ана Д. Аврамови.

 

Катедрален храм „Света Троица” (1638)


image 

 

Катедралният храм „Св. Троица” в град Русе е построен през 1632 (1638) г. Годината е написана върху ръкописно българско евангелие от ХVІІ век в приписка. В югозападния ъгъл на храма се намира помещение, наречено „катакомба”. Строителната й история е доста неясна. Предполага се, че е катакомба от V век или средновековна църква, включена по-късно в днешната църква. По време на османското робство, по-лесно било издавано разрешение за строеж на нов храм, когато преди това е имало друг, като се възстанови старият. Русенските християни, вероятно са използвали старата катакомба за да си построят църквата. Днешният възрожденски храм е трикорабна базилика с размери 15,60 / 31,20 м. Две редици по седем колони отделят корабите. Средният кораб е по-висок.

 

Външността на храма е бедна и неизразителна. Вкопан е четири метра и половина под нивото на двора, поради изискванията на турската власт. Сегашният вид на храма е след Освобождението. Доростолският и Червенски митрополит Григорий убедил своя приятел Зафир Сароглу, да направи дарение за разширение на храма. Дарителят, свързан с Русе чрез своите родители дарил 40 000 лева. Построени са два параклиса. Единият е посветен на св. Александър Невски и е осветен на 5 август 1884 г. Той е освободен през 1979 г. и през 1983 г. е преустроен и в него е поместена музейна експозиция за църковна утвар, икони и старопечатни книги. Вторият параклис е посветен на светите братя Кирил и Методий. Осветен е на 16 март 1886 г. от митрополит Григорий.

 

Дървените стълби от които се влизало в храма и били разделени с парапет били заменени с каменни. Над тях се изправило красиво кубе в руски стил. Вероятно по същото време е построена и камбанарията. Камъните за градежа й са от укрепителните съоръжения около русчушката крепост, съборени по решение на Берлинския конгрес от юли 1878 г.

 

Днес в камбанарията има пет камбани. Най-колоритен е иконостасът на храма. Все още не е изяснен неговият произход. Някъде се отбелязва, че е единственият иконостас в Северна България от Самоковската школа и че иконите са рисувани от бащата на Захари Зограф – Христо Димитров през 1807 г. На друго място се споменава, че е изработен от марангозите Марин и Васил от прочутата Тревненска школа, а иконите са рисувани от тревненските майстори Витановци. Съществува и мнение, че е изработен от неизвестен влашки майстор резбар. Сегашният иконостас е изработен през 1805 – 1807 г. Тогава са изографисани иконите. През периода 1989 – 2000 г. е извършена пълна реставрация на иконостаса от Ирина и Вацлав Йосиф Копецки от София.

             

Сега всеки посетител на храма може да се възхити на позлатените и оцветени дърворезби, на съчетанието на цветовете и на реставрираните икони с дарителски надписи на български и гръцки. Големите /царски/ икони са десет. Над тях има два реда – апостолски и празничен с по двадесет и пет икони. Стените на храма са изографисани през 1934 г. от проф. Стефан Иванов и Господин Желязков. През 1870 г. е създаден църковния хор по идея на учителя Тодор х. Станчев. Хорът е единствения в България след 1900 г. на ежегодна държавна субсидия.

 

Много събития от историята на Русе са свързани с катедралния храм. Първи наченки на килийното обучение в Русе се срещат през периода 1720 – 1735 г. Хаджи поп Драгни, наричан Данаил, пръв започва да събира децата в една от стаите на метоха при църквата. Епископската хиротония на архимандрит Климент /в света Васил Друмев/ е извършена в храма на 21 април 1874 г. Той получил титула „Браницки епископ” и бил назначен за викарий в Силистра и Тулча. На 8 февруари 1878 г., сряда сутринта, генерал Тотлебен с щаба си и 138-ми Болховски полк влезли тържествено в Русе. Пред църквата „Св. Троица” им поднесли хляб и сол. В храма, при стечение на множество народ, били отслужени благодарствен молебен и водосвет. Пламенно слово произнесъл Браницкия епископ Климент, в което изразил дълбоката благодарност на освободеното население.

 

През 1929 г. при митрополит Михаил се прави преустройство, а през 1934 г. храмът е изографисан от проф. Стефан Иванов и Господин Желязков.

 

Църквата „Св. Троица” е най-старата постройка оцеляла през вековете. Построена през 1632 г. при епископ Гаврил. През1764 г. храмът е пристроен, а през 1797 г. – изографисан. Иконостасът е изработен около 1805 – 1807 г.

 

В 1882 г. при митрополит Григорий се построява предната част, съдържаща стълбище и два странични параклиса. Строежът е осъществен с дарение на Зафир Сараглу – търговец. Иконите са работени в Москва.

 

През 80-те години в Русе няколко руски строители са оставили свои творби, но за съжаление не и своите имена. Те работят по преустройството на две сгради, свързани с миналото на града - синагогата и най-голямата православна църква в Русе по онова време - „Св. Троица”. С възстановяването на иудейския молитвен дом, пострадал сериозно по време на освободителната война, се свързва името на военния руски инженер А. Раимович, докато очевидното руско присъствие в преустройството на възрожденския храм остава засега анонимно.

 

Храмът „Св. Троица” има дълга строителна история. От 1764 г. до 1880 г. тя е обширна, трикорабна църква с дървена покривна конструкция, хубав резбован иконостас и красиви тавани, въпреки че е вкопана дълбоко под нивото на двора. При преустройството се изгражда монументално стълбище, в притвора и в наоса се оформят два параклиса. Вероятно параклисът в наоса е върху съхранени останки от средновековната църква, съществувала по предание на същото място и вградена във възрожденската сграда. Посветен на Св. Александър Невски, параклисът има мраморен иконостас, изпълнен от Е. Д. Лицидас от Пирея, а иконите на него са дело на живописци от Троицко-Сергеевската лавра в Москва.

 

В двора на храма е издигната свободно стояща камбанария напълно в духа на „руския стил” от края на века, с присъщото му смесване на стилови форми от руската народна и византийската средновековна архитектура.

 

През 1929 г. при митрополит Михаил се прави преустройство, а през 1934 г. храмът е изографисан от проф. Стефан Иванов и Господин Желязков.

 

През 1940 г. катедралният храм е напръскан с отработено машинно масло, за да не бъде улучен от прелитащите на града, към Плоещ (Румъния), американски и английски самолети.

 

След блажената кончина на 8 май 1961 г. на приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил, той е препогребан в притвора на русенския Катедрален храм „Св. Троица”.

 

Храмът „Успение Пресвятия Богородици” (1934)

 

Жителите на източните русенски квартали Летен, Нови беден, Тракцията и Добруджански нямали своя църква. За богослужение, при радостни и тъжни поводи те посещавали катедралния храм „Св. Троица”.

 

Те събрали подписка за построяване на квартален храм, която представили в Митрополията. С благословението на Доростолския и Червенски митрополит Василий, свикали гражданско събрание на 21.02.1924 г. Сформирали и избрали „Комитет за изграждане на църква в Летния и др. квартали”.

 

За председател избрали енорийския свещеник протоиерей Тодор Нанджаров, а за секретар Иван Димитров. Съставът на комитета се променял чрез теглене на жребий на една година, като отпадали 2/3 от членовете, заменяни от други, избирани на гражданско събрание.

 

Един от първите въпроси разгледан от Комитета бил да се изисква място за новия храм от Русенската община. Получило се разрешение за строеж в средата на площад „Тарлата” до Царивия камък. Било отпуснато място от 500 кв. м. с условие да няма зеленчукова градина и да не се огражда.

 

Комитетът започнал да събира средства за храма, от християните живущи в кварталите. На 07.10.1925 г. били събрани следните дарения : от Летния квартал 3415 лв., от Новия беден квартал 6224 лв., от Тракцията 2129 лв. Храм „Св. Троица” отпуснал помощ от 10000 лв., а храм „Св. Георги” гр. Бяла 1000 лв.

 

На общо събрание, проведено на 17.01.1926 г. в училище „Братя Миладинови”, на което присъствали много християни, било отчетено, че са събрани 22565 лв. Решено било да се проведе лотария или томбола с предмети подарени от енориаши и търговци, но поради кризата в държавата била отложена.

 

През 03.1926 г. била проведена семейна среща от която се получили 655 лв. приход. Отец Панджаров изнесъл три сказки, в които подчертал значението на Църквата и нуждата от нов храм. Групи от по трима упълномощени християни обикаляла да събира средства.

 

През 1927 г. в Земеделската банка вложили за олихвяване 56950 лв. След получено благословение от митрополит Михаил, средства се събирали и от други русески квартали и от близките села.

 

На 22.04.1928 г. Комитетът възложил на архитект Сава Бобчев да изготви проект за църква, по размери колкото храм „Всех Святых”. На заседание на Комитета след размяна на мисли новата църква била именувана „Успение Пресвятия Богородици” с патронен празник 28/15 август /21.05.1928 г./.

 

Основният камък е положен от Доростолския и Червенски митрополит Михаил на 23.09.1928 г. В основите положили монети, вестници и бутилка с акт. За събитието отпечатали покани и афиши. Присъствали Русенският окръжен управител, Русенският кмет, Председателят на постоянната комисия, дарители, собственици на фабрики имного християни. Няколко дни след това започнало строителството от спечелилия търга предприемач Рашко Ковачев от с. Росиновци, Дряновска околия.

 

До 04.1929 г. храмът е издигнат до цокъла. Светият Синод с писмо № 3432 от 09.04.1929 г. подарил за строежа на църквата камъните и тухлите от двуетажната сграда във „Врадиковата бахча” /дн. Парк на младежта/ - бивша лятна резиденция на митрополит Григорий. Поставено било условието името на дарителя – дядо Григорий, да бъде споменавано за упокой за вечни времена. Материалите извадили и пренесли на строителната площадка, но архитекта не ги удобрил и те били продадени на търг. Получилите се ями оградили с бодлива тел по настояване на Митрополията, а после ги заринали.

 

Продължили да постъпват дарения от християните. Група ученици коледували и събрали 1950 лева. Семейство Марийка и д-р Иларион Бурови дарили облигации от Бежанския заем на стойност 50 000 лева. Желанието на дарителите било да се създаде фонд за изографисването на храма, закупуване на църковна утвар и книги за олтара. Имената им да се споменават за вечни времена за здраве, а след кончината им за упокой.

 

На 27 май 1929 г. бил проведен търг за завършване на храма. Той бил спечелен от братя Димитър и Ганчо Остреви. Стойностто на строителните работи била около 900 000 лева. През пролетта на 1930 г. преди покриването на храма братя Остреви се отказали и строителството продължил предприемача Съби Янков. Русенския общински съвет отпуснал помощ от 50 000 лева.

 

До есента на 1930 г. църквата била вече покрита и на кубето и камбанарията поставили кръстове по проект на арх. Бобчев. До тях Димитър Иванов поставил гръмоотводи. Средствата били на привършване, когато дошла навременна помощ. Храм „Св. Троица” и свещоливницата й дарили 75 000 лева.

 

През следващата 1933 г. по инициативи на диригента Сорокин катедралния хор изнесъл благотворителен концерт. Започнало изработването на иконостас от липово дърво, “което да наподоби орех” от Държавно художествено мебелно /столарско/ училище по предварително одобрен проект. Съдействие оказал директора Б. Бижев. Иконите възложили на проф. Стефан Иванов – 20 броя, и на Господин Желязков – 3 броя, които по това време изографисвали Катедралния храм. Тодор Янков изографисал 14 икони.

 

По време на довършителните работи предприемача Янков починал. При един проливен дъжд кубето прокапало. Строителството продължил Атанас Петров. Русенската община отново отпуснала помощ от 50 000 лева.

 

През 1933 г. се появили пукнатини под прозорците на северната стена. Събрали комисия с председател инж. Роглев, коята предложила да се разширят основите в четирите ъгъла с 90 см.

 

През 1934 г. обковали пода с дъски, прокарали вода и варосали стените. На Благо Велеганов от Пловдив поръчали камбана с тегло 442 кг, два големи свещника, по един среден и малък, и полилей.

 

Освещаването на храма извършил Доростолския и Червенски митрополит Михаил на 28 август 1934 г. – Успение Богородично /ст. ст./.

 

Църквата има размери: ширина – 12 метра, дължина – 26 метра, обща покрита площ 312 кв. м. Купола е с диаметър 9,50 метра. Кръщелната и канцеларията известно време се помещавали в отдалечена частна къща. За да не се плаща наем и да са в храма изградили две помещения до входа под камбанарията. Изпълнения проект от арх. Нейчо Йорданов не нарушил съществено външния вид на постройката.

 

Пристройката е завършена през октомври 1948 г. Стенописите са изографисани от проф. Георги Богданов, проф. Стефан Иванов и проф. Хараламби Тачев.

 

На 2 ноември 1933 г. е открито сиропиталище „Св. Иван Рилски” на ул. „Доростол”. То се помещавало в къща от 160 кв. м. с двор от 160 кв. м., дарени от Райна Гатева, която станала първата директорка. В началото приели само 5 сирачета, но следващите години броят им нараснал. Приемали бедни и сираци от 3 до 15 годишна възраст. За тях се грижели членовете на християнското братство „Св. Иван Рилски” при храма. През декември 1950 г. сиропиталището е национализирано.

 

Еврейският въпрос и БПЦ (1940-1944)

 

Светия Синод на Българската Православна Църква има изключително важен принос за спасяването на българските евреи.

 

Членове на Светия Синод: Наместник-Председател на Светия Синод Видински Неофит, Софийски Стефан, Доростолски и Червенски Михаил, Врачански Паисий, Неврокопски Борис, Търновски Софроний, Варненски и Преславски Йосиф, Пловдивски Кирил, Ловчански Филарет, Сливенски Евлогий, Старозагорски Климент. [Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия синод на Българската православна църка по еврейския въпрос (1940-1944), ГАЛ-ИКО, С., 2002]

 

Признанието. Днес шестте хиляди евреи, останали у нас, с благодарност си спомнят за всички, които са помогнали за оцеляването им. Признателни са и към Българската църква, чиято роля в онова трагично време е известна и в чужбина, в целия свят, дето е пръсната 17-милионната еврейска диаспора. Било 12 април 1962 г.

 

Между другите произнася приветствие и Роберт Рубенов, подпредседател на организацията „Ихуд Олей Булгария”: „Не се забравя геройското държане на синодалните старци пред цар Борис за спасението на българските евреи. Никога няма да забравя, когато вие в най-тежките дни на българските евреи-трудоваци се явихте в техните лагери, успокоявахте ги и им вдъхвахте вяра и надежда в утрешния ден. Няма да забравя Българската църква, която помогна толкова много на българските евреи.”

 

Бениамин Ардити добавя и още нещо много съществено: „Бяхме защитавани от политици и интелектуалци, между които имаше и хора против нас. Едно съсловие обаче единодушно, без изключение, застана твърдо на позицията да брани еврейството. Това беше духовенството. Това беше Светият Синод. Нямаше между митрополитите лица, които да не са отивали между населението и във висшите кръгове, за да кажат не само благи думи, но и да ни защитят. Няма свещеници в света, които така единодушно да са защитили еврейството, както това направи нашият Свети Синод.” Не бе пропуснато да се благодари на Българската църква за защитата на българското еврейство. [Ганчо Велев]

 

„Народната демокрация”(1944-1947)

 

След Деветосептемврийския преврат комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции по различни поводи, но с една цел: изтласкване на религията от обществения живот и по възможност нейното унищожаване. Избирането на екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ на пръв поглед са положителни явления, но последвалото развитие на международната политическа обстановка създава предпоставки за използването им срещу самата Църква. Ограничаването на църковния диоцез само в държавните граници дава възможност за неограничена намеса на новата власт в делата на Църквата, особено след подписването на мирния договор в Париж (10.02.1947 г.).

 

Уреждането на международното положение на България и признаването юна нейното правителство развързва ръцете на управляващата Комунистическа партия за разправа с легалната опозиция през лятото и есента на 1947 г. Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова Конституция (4 декември 1947 г.) Църквата де факто е отделена от държавата, но тук става дума за отделяне, провеждано чрез насилие и от горе.

 

Това отделяне по своята същност не е единичен акт, а доста дълъг процес, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г. и приключил с приемането на Закона за изповеданията (24 февруари 1949 г.). Този закон е насочен срещу всички религиозни институции в България, но засяга най-силно БПЦ.

 

През ноември 1944 г. Георги Димитров получава информация за намеса в църковните работи и на милицията. Според нея „началникът на милицията Лев Главинчев, по народност македонец, в миналото терорист”, подготвял арести на всички членове на Светия синод с изключение на Софийския митрополит Стефан. Георги Димитров незабавно нарежда да се вземат решителни мерки и това да не се допусне. Той е на мнение, че БРП (к) трябва да се стреми да постави църквата в служба на отечественофронтовската власт, без да се бърза с отделянето на църквата от държавата. [Извадка от книгата на П. Мешкова, Д. Шарланов: Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд.]

 

Политическата промяна на 9-ти септември 1944 г. създала условия за промени в църковния живот. На 16 октомври 1944 г. Светия Синод приел подадената оставка на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател бил избран Софийския митрополит Стефан. Два дни по-късно на заседание Св. Синод решил да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждане на избор за екзарх. Екзархийският избирателен събор бил проведен на 21 януари 1945 г. в старинния исторически храм „Св. София”. Присъствували 90 избиратели с редовни пълномощия, които избрали екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получил Софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх.

 

Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос било вдигането на схизмата, продължила 73 години. На 22 февруари 1945 г. бил издаден специален „Томос” от страна на Вселенската патриаршия, в който се казва: „ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана „Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...”. Диоцезът на БПЦ бил съобразен с държавните граници.

 

Репресиите срещу духовенството (1944-1953)

 

През периода 1944-1953 г. на преследване са подложени предимно свещенослужители, които имат висше духовно образование, висока длъжност в църковната администрация и се ползват с авторитет сред вярващите. На тежки изпитания са подложени и огромна част от бившите и настоящи архиерейски наместници. Що се отнася до единадесетте синодални архиереи, то мнозинството от тях е подложено на тежки изпитания основно в периода 1946-1949 г, като Кирил Пловдивски и Паисий Врачански не са единствените репресирани митрополити.

 

В архивите се съхраняват документи, свидетелстващи за наличието на извънсъдебни форми на репресии върху отделни архиереи от страна на комунистическата власт. Такъв е случаят с Ловчанския владика Филарет [ЦДА, ф. 1318к, оп. 1, а.е. 2344; ф. 146, оп. 5, а.е. 1129; ф. 165, оп. 1, а.е. 10]. През подобни перипетии минава и Старозагорския митрополит Климент. [ЦДА, ф. 165, оп. 1, а.е. 10]

 

С подобни проблеми се сблъсква и Доростоло-Червенският митрополит Михаил заради уволнения от него свещеник Иван Илиев от с. Кардам, Поповско, определен от местната власт като „добър отечественофронтовец”. [АЦИАИ, ф. 2, необработен.]

 

Може би единствено Сливенският митрополит Евлогий не е подложен на преследване поради смъртта си на 5 април 1947 г. [ЦПА, ф. 146, оп. 5, а.е. 606]

 

Екзархийският избирателен събор (1945)

 

Екзархийският избирателен събор се провежда на 21 януари 1945 г. в старинния исторически храм „Св. София” – София, след Светата Божествена Литургия, която започва в 7.30 ч. сутринта и се отслужва от членовете на Светия Синод в намален състав, в съслужение с представители на всички епархии. Ето как един от присъствуващите описва станалото събитие:

 

„Историческият храм – свидетел на много събития, отразяващ духа ни през вековете, самият неписана история и ням зрител, чийто праг са прекрачвали богопомазани царе, боляри и патриарси, в тоя ден приюти под своите свещени сводове стотици чада на Българската Православна Църква, дошли от всички краища на обновената Родина, за да посочат достойния иерарх за Екзарх Български.

 

Иконостасът, стените и клиросите бяха окичени с цветя и зеленина. Бодрост и духовна свежест лъхаше от празничният вид на храма.

 

От Олтаря долитаха молитвени шепоти и възгласи, отронени в мистичен унес от свещенодействуващите архиереи, архимандрити и свещеници. Наместник-Председателят на Светия Синод, Негово Високо Преосвещенство, св. Софийски Митрополит г. г. Стефан, отслужваше тържествена св. Литургия в съслужение с Тяхни Високи Преосвещенства Митрополитите Доростолски и Червенски Михаил и Търновски Софроний, Високо Преподобните архимандрити Методий – протосингел на Св. Синод, Симеон – ректор на Пастирско Богословския Институт при Черепишкия манастир, Партений – протосингел на св. Софийска Митрополия, Анастасий – протосингел на св. Врачанска Митрополия, Климент – игумен на Троянския манастир и Калистрат – игумен на Рилския манастир, професор протопрезвитер Д-р Ст. Цанков, проф. протоиерей Ив. Гошев, протопрезвитер Г. Шавелски и много свещеници – представители на епархиите и дякони.

 

Екзархийските избиратели постепенно прииждаха, както и специално поканените богомолци.

 

След светата Литургия пред Олтаря застанаха членовете на Светия Синод в намален състав. Наместник-Председателят поясни, че трябва да се изберат 4 души за бюро. По предложение на негово Високо Преосвещенство св. Търновския Митрополит Софроний бяха избрани: Председател – Неврокопския Митрополит Борис и членове – Слевенския Митрополит Евлогий, Председателят на Върховния Касационен Съд госп. Найден Николов, Директора на Изповеданията пълномощния министър д-р Константин Сарафов и свещеноиконом Димитър п. Николов, от гр. Бургас.

 

Пристъпи се към проверка на присъствуващите избиратели. Установи се, че от 96 избиратели присъствуват 90. Тогава Наместник-Председателят на Светия Синод откри събора и след изпяване на тропара „Благословен еси Христе Боже Наш” се пристъпи към избора с тайно гласоподаване. Точно в 10 часа и 30 минути пръв пусна в специална урна избирателния плик Негово Преосвещенство Наместник-Председателя. До 11 часа всички бяха вече гласували. Избраната комисия за проверка констатира редовността на избора. В резултат се установи, че от 90-те души избиратели, 84 са гласували за Негово Високо Преосвещенство Софийския Митрополит Стефан, 5 души – за Н. В. П. Видинския Митрополит Неофит и един за Н. В. П. Доростолския и Червенски Митрополит Михаил. Председателят на бюрото съобщи резултата и обяви за редовно избран за Екзарх Български Софийския Митрополит Стефан.

 

„Нека да благодарим на Господа Бога,” каза Негово Високо Преосвещенство Митрополит Борис, „че ни сля в една мисъл и една воля, за да изберем с единодушие негово Блаженство.”

 

Съгласно чл. 12 от Наредбата-Закон за изменение на Екзархийския Устав, Светия Синод замолва госп. Министра на Външните Работи и Изповеданията да представи резултата на Г. Г. Регентите, които да благоволят и одобрят с надлежен указ новоизбрания Екзарх.

 

Госп. Министра прие молбата на Светия Синод и отиде на докладпри Г. Г. Регентите. До неговото завръщане при пеенето на тържествени духовни песни от хора при храма всички екзархийски избиратели се подписаха в нарочната за случая кондика.

 

В 11 часа и 45 минути Министра на Външните Работи и Изповеданията госп. проф. Петко Стайнов се върна и тържествено прочете своя доклад от Г. Г. Регентите (б.а. Венелин Ганев, Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски) и Указа, с който те са благоволили да одобрят за Екзарх Български Софийския Митрополит Стефан.

 

Поканени от Председателя на събора Митрополит Борис всички избиратели и присъствуващи заеха отново местата си и чакаха да се появи Негово Блаженство новоизбраният и канонически утвърден Български Екзарх Стефан I.

 

В храма цареше гробно мълчание. Министри, генерали, избиратели и богомолци в трепетно очакване бяха отправили погледи към Св. Олтар.

 

Колко любов грееше в стотиците очи и колко духовна радост отразяваха топлите усмивки!

 

Завесата се дръпна. От Олтаря излязоха дяконите, свещениците, архимандритите и архиереите на Българската Православна Църква. Последен излезе старшият Митрополит – Високопреосвещеният Неофит Видински, последван от Негово Блаженство. С задушевност и вълнение Негово Високо Преосвещенство Видинският Митрополит Неофит отправи топли наставнически слова, пропити с мъдрост и поука към клера и народа, като пожела на новия Предстоятел на Родната Църква мъдро и творческо служение в полза на Църквата и Отечеството, предавайки му мантията, енголпието, бялата епанокалимавка и жезъла на Екзарх Йосиф I. Двамата мастити иерарси се прегърнаха и братски разцелуваха. В очите на двамата проблесваха сълзи на духовен възторг и умиление. Всички в храма се кръстят. В тоя тържествен момент историята сякаш разтваряше свите страници и зовеше душите да утолят жаждата си от неизтощимия източник на духовна бодрост – Църквата, вековното хранилище на дух и вяра в светлото „утре” на народа, воден по пътеката на духовната възмога от достойни иерарси и незнайни расоносци с много вяра в сърдцата и с много пламък в гърдите. Та нали и Негово Блаженство Екзарх Стефан I е призован да бележи огнена пътека в битието на нашия народ, защото от днес той слага началото на новата църковна летопис?...”

 

За бъдещият патриарх Максим (1947)


 

image

 

На 12 юли 1947 г. в Разград, бъдещият патриарх Максим, е възведен в архимандритско достойнство от Доростоло-Червенския митрополит Михаил, който с благословението на Светия Синод назначава архимандрит Максим за свой протосингел. Тази длъжност архимандрит Максим заема от 1947 до 1950 г.

На 12 юли 1947 г. в гр. Разград йеромонах Максим е възведен в архимандритско достойнство от приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил, който с благословението на Св. Синод, ревниво подбирайки за себе си даровити и благонравни сътрудници, го назначава за свой протосингел. Архимандрит Максим остава такъв до 1950 г., когато е назначен за предстоятел на Българското църковно подворие в Москва.

 

Негово Светейшество Максим - Патриарх български и митрополит Софийски е роден е на 29 октомври 1914 г. като Марин Найденов Минков в с. Орешак. От късното си детство и ранно юношество е послушник в Троянския манастир. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет.

 

През 1941 г. приема монашески подстриг в параклиса на Богословския факултет с име Максим, а след това е ръкоположен за йеродякон. През 1947 г. по решение на Светия синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. От 1947 до 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а от 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. След завръщането си в България, през 1955 г., е назначен за главен секретар на Светия синод, на този пост е до 1960 г. Hа 30 декември 1956 г. е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на патриарх Кирил. През 1960 г. е избран и утвърден за Ловчански митрополит.

 

След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. става наместник-председател на Светия синод. Интронизиран за патриарх на 4 юли 1971 г. Според устава на БПЦ патриархът е едновременно и Софийски митрополит. За 90-ия рожден ден на патриарх Максим през 2004 г. президентът Георги Първанов му връчи орден „Стара планина” - първа степен.

 

Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение през 90-те години на XX век, което довежда до разделението в Българската православна църква. Няколко месеца преди интронизацията, на 8 март 1971 г., Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия на свое заседание взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа ловешкият митрополит Максим. Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков. Подкрепял го е и младият министър на отбраната Добри Джуров. Тодор Живков също бил в добри отношения с патриарх Максим. Именно той изпълнил молбите му за възстановяване на църквата „Св. Спас” в София, както и Духовната семинария в Черепишкия манастир.

 

© 2007 Лалю Метев

 

(продължава)




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3022925
Постинги: 506
Коментари: 1038
Гласове: 19671
Архив
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031