Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2007 07:22 - Митрополит Михаил (1884-1961) - Част III
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 2659 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.02.2010 06:52


Доростолски и Червенски митрополит Михаил

(6 април 1884, Калофер - 8 май 1961, София)

image

 

Митрополит Михаил е един от малко известните днес по стечение на обстоятелствата, изключително скромен и всеотдаен архиерей на светата ни Църква.

 

Светското име на Негово Високопреосвещенство приснопаметния наш духовен отец Доростолски и Червенски митрополит Михаил е Димитър Тодоров Чавдаров.

 

Роден е в Калофер на 6 април 1884 г., в семейството на благочестивите родители Тодор Драганов Чавдаров и Парашкева Аврамова - дъщеря на Димитър Аврамов и Велика, дъщеря на чорбаджи Недю Начоолу, и е расъл в дом и град на благочестие. Димитър Аврамов бил търговец-гайтанджия, син на Аврам и Гена, и внук по бащина линия на Кольо Загореца и Гена Чолакова, сестра на митрополит Виктор Нишки (1793-1888) и Лала Чолакова, омъжена в Карлово и имала две дъщери: Пена и Чона. Чеда на Велика и Димитър Аврамови били: Гена, Парашкева, Аврам и Ана Д. Аврамови.

 

„Превратът” срещу Екзарх Стефан (1948)


 

image

 

Изборът на екзарх и вдигането на схизмата става за броени дни под твърдата диктовка на СССР, в чиято зона на влияние попада България в края на Втората световна война. Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя пък получава пълна автокефалност и тясно се обвързва с Руската православна църква, за да може заедно с нея и с останалите православни църкви от страните с „народна демокрация” да участва в единен блок за защита на вярващото население от вредното влияние на „империалистически” религиозни общности и църкви.

 

През лятото на 1948 г. се задълбочава конфликтът между екзарх Стефан и някои членове на правителството. Екзархът доблестно защитава интересите на Българската православна църква и не се поддава нито на ласкателства и обещания, нито на заплахи.

 

През 1948 г. се забелязва и отдръпване на синодалните архиереи от Стефан. То е продиктувано както от междуличностни конфликти, така и от верни на властта митрополити.

 

Васил Коларов прави следната категоризация на православните митрополити. На първо място той поставя най-влиятелните от тях, членове на „Бог и България”. Това са екзарх Стефан, Михаил Русенски, Борис Неврокопски, Софроний Търновски, Климент Старозагорски и Неофит Видински – все архиереи, доказали своята преданост към родината и безкомпромисни по отношение на православната вяра.

 

Трима от тях, а именно митрополитите Михаил, Борис и Софроний, са определени от Васил Коларов като „реакционери”. Според неговата схема прогресивни са: Паисий Врачански, Кирил Пловдивски, Йосиф Варненски, Филарет Ловчански, Никодим Сливенски. [ЦПА, ф. 147, оп. 2, а.е. 1022]

 

На 6 септември 1948 г. екзарх Стефан подава оставка като глава на църквата. В кратко съобщение, което излиза по този повод в „Църковен вестник”, бр. 29-30 от 21 септември 1948 г., се казва:

 

„Светия Синод на Българската православна църква съобщава, че на 6 т.м., Негово Блаженство Екзарх Стефан устно и писмено е подал оставката си. Светия Синод в пълен състав в заседанието си на 8 с.м. загрижено разгледа тая оставка и като взе под внимание тежкото здравословно състояние на Негово Блаженство и някои важни съображения от чисто църковен характер, единодушно реши да приеме оставката му и го освободи от длъжността Екзарх Български и Митрополит Софийски.

 

Съгласно чл. 29 от Екзархийския устав за Наместник-Председател на Светия Синод и Наместник на вакантния софийски митрополитски престол остава Негово Високопреосвещенство Доростолският и Червенски митрополит Михаил.

 

София, 11.IX.1948 г.” [Документът е подписан от всички епархийски архиереи, с изключение на Видински митрополит Неофит, който отсъства по болест.]

 

От 8 ноември 1948 г. до 4 януари 1949 г. митрополит Михаил е наместник-председател на Светия Синод. [Уточнение: в периода 1915-1953 Българската екзархия се управлява от Свети Синод, начело на който стои наместник-председател]

 

(На 6 септември 1948 г. Стефан е принуден да си подаде оставката. В негово отсъствие Светия Синод я разглежда и я приема единодушно, обявявайки го за „бивш екзарх Български и митрополит Софийски”. Синодът препоръчва още на държавните органи да го отдалечат от епархията му.)

 

На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой „бившият” екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение.

 

Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра и полагаемия му се екзархийски трон, Негово Блаженство живее в изолация и забрава до 14 май 1957 г., когато почива. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх, един все още недооценен бележит църковен йерарх. [Ст. н. с. д-р Христо Темелски. Житие и страдание на последния екзарх. Църковен вестник, бр. 2 за 2005 г.]

 

Път към Голгота (1948)


 

image

 

Неврокопският митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 8 ноември 1888 г. - Димитровден, в с. Гявато (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св. вмчк Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден, точно след 60 години, той се представя в Господа, обагрен с мъченическа кръв.

 

На 8 ноември 1948 г. митрополит Борис служи празнична литургия в с. Коларово. Последната проповед, произнесена в деня на убийството му, е: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!” След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник - Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства - доносник и шпионин на комунистите. Бил разпопен заради кражба на църковно имущество, но след помилване лично от цар Борис III отървава затвора. Искал от митрополита да му съдейства да си възвърне свещеническия сан, на което дядо Борис се възпротивил. Тогава този нов Юда най-хладнокръвно го застрелва пред очите на хиляден народ. Последните думи на митрополит Борис били: „Недей! Вършиш голям грях!”. [Николов, Мартин. Български новомъченици]

 

В публикация на „Църковен вестник” (бр.37-38, стр.4, 1948 г.) се разказва: „На следния ден, четвъртък, митрополит Кирил в съслужение с много свещеници отслужва св.заупокойна Литургия, на която присъстват почти всички синодални архиереи.

 

В 11 ч. се почна опелото. Служеха Негово Високопреосвещенство наместник-председателят на Светия Синод Доростоло-Червенският митрополит Михаил в съслужение с всички присъстващи митрополити, епископи, архимандрити и много свещеници. Накрая Високопреосвещеният наместник-председател на Светия Синод произнесе хубаво слово за покойния иерарх. Това слово разчуствува цялото множество.”

 

Илия Стаменов е осъден на 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим, но свършва в лудницата, като непрекъснато повтаря: „Аз го убих, аз го убих...” [Откъс от книгата „Път към Голгота”, посветена на 50-годишнината от мъченическата кончина и 110 години от рождението на пламенния родолюбец и защитник на Православието — Неврокопския митрополит Борис, наричан приживе „съвестта на Българската православна църква”.]

 

Документи от архива на БКП (1949)

 

В Доклад от помощник-министъра на вътрешните работи Йонко Панов до министъра на вътрешните работи за политическото състояние на Българската православна църква с дата 25 юни 1949 г.

 

Ето някои от данните за реакционната антиотечественофронтовска дейност на църквата, които Йонко Панов привежда: „След оставката на бившия екзарх Стефан сегашният Св. Синод след дълга борба се е съгласил да отстъпи по няколко важни въпроси, по които е бил в спор с НС на ОФ организации, в управата на разни кооперации и пр. Но това съгласие на Синода не бе проведено на дело.

 

Така още тогава, на конгреса на свещениците миналата година, Синодът изпраща един от най-реакционните си владици Климент Старозагорски да поздрави конгреса, на който същият е държал строго догматично реакционно приветствие, без да помене нещо за горните отстъпки или за ОФ. И сега Синодът и митрополитите (...) им търсят "цаката" да уволняват ония свещеници, които се проявяват като дейни и добри отечественофронтовци. Характерен е случаят с уволняването на свещеник Димитър Йорданов от с. Побит камък. Разградско, който взема живо участие във всички ОФ акции, за който въпреки застъпничеството на околийския комитет на ОФ и възмутеното население, което искало да свика протестен митинг, владиката Михаил Русенски отказва да го върне. Въпросът сега е отнесен до Дирекцията на вероизповеданията. Дързостта на Св. Синод напоследък стига до там, че с писмо 2346 от 11 май т. г. иска от Дирекцията на вероизповеданията да направи постъпки пред Министерство на вътрешните работи и Националния съвет на ОФ в бъдеще, когато става нужда, да се свикват свещеници на събрания, за да бъдат осветлявани по някои правителствени начинания и им се иска сътрудничеството местните ОФ власти и ОФ комитети да се отнасят до епархийските началства, които ще правят нужните разпореждания.”

 

Предложения за мерки спрямо църквата

 

В същия доклад Йонко Панов обобщава: „При това положение на църквата предлагаме да се вземат следните мерки спрямо същата, за да се неутрализира нейното вражеско отношение към властта:

 

На първо място трябва да се направят някои промени в Светия Синод. Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към ОФ власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество.

 

Да се отстранят отначало русенският Михаил, търновският Софроний и видинският Неофит, които са предни изявители на реакцията в църквата. Това може да стане по три безболезнени начини:

а) чрез съкращение на епархиите по бюджетни съображения;

б) да се приложи пределната възраст за служба и за митрополитите, т. е. за всички граждани на Републиката;

в) или да бъдат сведени до положението да си дадат оставката и излязат в почивка - с медицинско. Тоя начин изглежда най-удобен. За същите ще се намерят достатъчно компрометиращи материали да сторят това.”

 

Изброени са общо 11 мерки в този смисъл. [„Да се запази за вечни времена”, София, 2002, информационен бюлетин на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление към Генералния щаб]

 

Храм „Свети Архангел Михаил” (1950-1953)

 

На заседание от 12 януари 1950 г. Епархийският съвет на Доростолска и Червенска епархия решил да се изгради параклис при Новите /Липнишките/ гробища край Русе – филиал на църквата „Св. Богородица”. Последвало сформиране на „Комитет за постройката на храм-параклис при новите гробища” с председател протойерей Борис Минев, секретар свещ. Борис Попсимеонов и членове прот. Йосиф Пенев, заменен през юли 1951 г. от прот. Тихон Капанджиев, Иван Балкански и Иван Коцев. Свещениците Иван Пройнов и Николай Баджаков последователно изпълнявали касиерската длъжност.

 

Основният камък на храма е положен на 14 юни, четвъртък, 1951 г. от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. Празното място преди това било засяно с царевица. Два дни преди това събитие, членовете на Комитета единодушно решили новият храм да се посвети на св. Архистратиг Михаил. Планът за храма бил изработен от арх. Кирил Дойчев от отдел „Капитално строителство” на Св. Синод. Технически ръководител на строежа бил Георги Бакалов. Средства за новия храм отпуснали Митрополията – 169 354 лв., катедралния храм „Св. Троица” – 91 917 лв., храм „Св. Богородица” и християните събрали 1 400 лв. Според идейния проект се предвиждало до храма да бъдат построени още четири сгради. Двете до входа трябвало да бъдат свързани с аркада, в средата на която да се издигне камбанария. Катафалките можели да преминават по централната алея под камбанарията, а двете странични алеи били предназначени за пешеходци. Предвиждало се на северната страна на църквата да се изгради шадраван. Проектът не бил изпълнен напълно, защото през ноември 1953 г. гробищата били закрити, което наложило храмът да стане енорийски и да обслужва християните от близките квартали. Строителните работи трябвало да завършат на 30 юни 1952 г., но по различни причини Техническата строителна организация при Св. Синод – „СИНСТРО” завършила обекта на 24 май 1953 г.

 

Църквата е кръстокуполна базилика с диаметър на кубето 9 метра. Към него е закрепен кристален полиелей. По проект новият иконостас трябвало да бъде изработен от изкуствен мрамор – травертин, но възникнала идеята да се постави красивия дърворезбован иконостас от параклиса „Св. Василий Велики” при Държавната болница, който от няколко години бил превърнат в склад. Комитетът изпратил писмо до Министерството на народното здраве и социалните грижи, с което помолил иконостасът, иконите, богослужебните книги, одежди и съсъди да бъдат предоставени за употреба в новия храм. Болницата и параклисът при нея били общинска собственост, но църковните предмети били дарени от русенските храмове и богомолците. Получил се отговор, че предметите се предоставят за новоизградения храм. Иконите по иконостаса са нарисувани от Тодор Янков. Храмовата икона на царския ред е подарена от Православното християнско братство „Св. Архангел Михаил” на Архангеловден през 1956 г. Входната врата е изработена от качествен брястов материал.

 

Храмът е осветен от Доростолския и Червенски митрополит Михаил на 15 януари 1956 г. След това била отслужена Архиерейска св. литургия, в края на която митрополит Михаил произнесъл поучително слово. Неголямата кокетна църква била изпълнена с богомолци. В службата участвали свещеници от града и от близките села. Свещенослужители и богомолци се разотишли, като отнесли в душите си чувство на светъл възторг, че в Русе се е разгоряло още едно молитвено огнище, въпреки трудните времена. Изографисването на църквата е извършено през 1967–1969 г. от софийския художник Карл Йорданов, който е рисувал в цяла България още 26 малки и големи църкви в колектив с Николай Ростовцев, Димитър Бакалски и др., и декоратора Пеню Пиндев. Голяма част от стенната живопис за съжаление днес е силно повредена. Богослужебните книги са донесени от закрития болничен параклис, а някои са подарени от митрополитите Михаил и Софроний.

 

Третият църковно-народен събор (1953)

 

На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни. Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил.

 

На 20 май 1953 г. Русе е посетен от Румънския патриарх Теоктист. Той отслужил св. Литургия в катедралния храм. На 10 и 11 октомври 1954 г. в Русе е бил на посещение Българският патриарх Кирил. На 10 октомври той отслужил св. Литургия в съслужение с членовете на Светия Синод.

 

Блажената кончина на  митрополит Михаил (1961)


image

 

Митрополит Михаил сътрудничи като писател и преводач на различни църковни издания като „Църковен пастир”, има много публикувани статии и сказки в „Църковен вестник”. Автор е на множество книги, брошури и статии от църковно-исторически, нравствено-богословски и социален характер.

 

Оставяйки дълбока следа след себе си в Църквата, той заслужава думите на акад. проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков: „Митрополит Михаил е развил най-оживена организационна и плодотворна дейност, отговаряща на новите условия и нужди на живота и съответно на новите задачи на Църквата.”

 

Почива на 8 май 1961 г. в гр. София. На 9 и 10 май 1961 г. е било поклонението пред тленните останки на митрополит Михаил. След блажената кончина на приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил, той е погребан в притвора (преддверието) на русенския храм „Всех Святих”.


 

image  

 

Предишната черква „Всех Святих” е била архитектурен шедьовър на проектанта Едуард Винтер от 1884-1898 г. Вътрешното оформление е завършено от именити български художници, скулптори и резбари и с витражи от Виена. Водосветът в храма тогава отслужва първият Доростолски и Червенски митрополит Григорий. В храма са служили другите митрополити Василий и Михаил, които по-късно са погребани в нея.

 

В началото на 60-те години Градският народен съвет решава да ликвидира гробищата и освободените площи да се превърнат в парк, а идеята за църквата е да се превърне в храм-костница на възрожденците, погребани в Русе.

 

Българската патриаршия с писмо до митрополит Софроний казва „Св. Синод в заседанието си на 7 октомври 1964 г. одобрява решението на епархийския съвет да разреши на русенския градски народен съвет да използва храма „Всех Святих” в Русе за пантеон на възрожденците, като гробовете на блаженопочиналите Доростоло-Червенски митрополити Григорий, Василий и Михаил се запазят в храма...”

 

В кондиката се чете: „На 25 октомври 1964 година митрополит Софроний отслужи св.Литургия в храма „Всех Святих” и обяви на християните, че в този храм няма да се извършва повече богослужение, понеже се предава на Градския съвет в Русе, за да се използа като пантеон, в който да се съхраняват костите на починалите в Русе възрожденци. На 12 януари 1965 година се предаде храмът „Всех Святих” на градския народен съвет, след като предварително се демонтира и пренесе в „Св.Троица” целият му инвентар.”

 

През 1975 година идеята църквата да стане пантеон неясно защо е позабравена. Почти десетилетие „Всех Святих”, е оставена на произвола, руши се, а стенописите под влияние на атмосферни влияния и скверни ръце се унищожават.

 

На 16 април 1975 г. от „Храм Святих” са преместени тленните останки на архиереите Григорий, Василий и Михаил и препогребани в притвора на Катедралния храм „Света Троица”.


image

 

Окръжният комитет на БКП настоява църквата да се отчужди. Митрополията отстъпва по разбираеми причини и на 26 октомври 1975 г. се случва това, което тегне над поколения наред - църквата е съборена с багери.

 

На 3 март 1978 г. на мястото на „Всех Святих” се открива новопостроеният Пантеон на възрожденците, по случай 100 години от Освобождението на България от турско робство. По сметката на църковното настоятелство в ДСК са преведени като стойност на съборената сграда - църквата и стенописите в нея - сумата 64 008 лв.

 

Легендата гласи, че от датата на събарянето на „Всех Святих” над дунавския градът тегне божието проклятие и Русе ще носи греха си до възстановяване на храма.


 

© 2007 Лалю Метев


 

Х Р О Н О Л О Г И Я

 

1884 – Роден в Калофер, в семейството на Аврамова и Тодор Чавдаров

 

1896 – Семейството му се преселва в столицата София

 

1898 – Завършва Юч-бунарската прогимназия

 

1902 – Завършва Самоковското богословско училище с отличие

 

1902 – Работи като писар във Варненско-Преславската митрополия

 

1906 – Със стипендия, отпусната от Св. Синод, заминава за Киев, Русия

 

1910 – Завършва Киевската духовна академия като „кандидат на богословието”

 

1912 – Ръкоположен за йеромонах от митрополит Симеон

 

1912 – Назначен за протосингел на Варненско-Преславската митрополия

 

1915 – Възведен в архимандритско достойнство от митрополит Симеон

 

1921 – Взема дейно участие в Църковно-народния събор 1921-1922 г.

 

1923 – Назначен за ректор на Софийската духовна семинария

 

1924 – За заслуги и хиротонисан в епископски сан с титлата „Велички”

 

1926 – Отново е назначен за викарий на митрополит Симеон

 

1927 – Канонически утвърден за †Доростолски и Червенски митрополит

 

1927 – Заема длъжността председател на Епархийския съвет

 

1927 – Член на Светия Синод на Българската православна църква

 

1929 – Прави се преустройство на Катедралния храм „Св. Троица” в Русе

 

1934 – Изографисани са стените на храма „Св. Троица” в Русе

 

1940 – Светия Синод има важен принос за спасяването на българските евреи

 

1944 – Начало на репресиите срещу духовенството

 

1945 – Участва като кандидат в Екзархийският избирателен събор

 

1947 – Бъдещият патриарх Максим, е възведен в архим. достойнство от митр. Михаил

 

1948 – Митрополит Михаил е избран за Наместник-председател на Св. Синод и Наместник на Софийския митрополитски престол

 

1948 – Отслужва св.заупокойна Литургия по повод убийството на митрополит Борис

 

1949 – Определян от комунистическата власт за „реакционер”

 

1953 – Става освещаването на Храма „Свети Архангел Михаил” в Русе

 

1961 – Почива на 8 май 1961 г. в гр. София

 

1961 – Погребан е в притвора на русенския Катедрален храм „Всех Святих”

 

1975 – От „Всех Святих” са преместени тленните останки на архиереите Григорий, Василий и Михаил и препогребани в притвора на Катедралния храм „Света Троица”.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3011013
Постинги: 506
Коментари: 1038
Гласове: 19670
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930