Войни, водени от русите за освобождението на българския народ

Зa да проникнат на юг - доближат българската земя и освободят българския еднокръвен и единоверен тям народ, русите са водили с турците много войни, ала из тях три са по-забележителни: първата в 1829/1830 г.; втората 1853/1854 г., коята се завърши със Севастополската война, дето цяла Еврапа скочи да се бие с Русия, защото се осмелила да се застъпи за поробените свои по кръв и вяра братя българи, и третята 1877/1878 г., когато действително България бе освободена от поганското иго.

Първите две войни са били безплодни както за Русия, такa и за България, но тези две войни са научили Русия какво трябва да прави занапред, ако иска да постигне целта си, да освободи българския народ.

Казват, че в докладните си записки до руския император Никалай I, главнокомандующий на руските войски, граф Дибич Забалканский (1785-1831) излагал мнението си, като казвал, че българският народ не е готов да поеме своята свобода, а за това, казал графът, преди да му се даде политическа свобода, той трябва да се подготви за нея.

Мнениета на граф Дибича се подкрепя от самите дела. Така ние виждаме, че когато в 1828 г. русите дошли да освобождават българския народ, той не ги срещнал с песни и радостни викове, не се присъединил към техните войски и не заявил претенциите си за своята политическа свобода, но е гледал хладнокръвно на събитията, които се разигравали в къщата му и си останал прост зрител на събитията - твърде важните за него събития.

Впрочем, според някои твърдения, имало е няколко отделни, частни сблъсквания между българи и турци, но те не доказват, че българският народ е скочил като едно лице и е поискал своята политическа свобода; напротив, на запитванията на главнокомандующий какво желае той, народа, чрез устата на своите първенци в гр. Одрин, отговорил, че иска за черквите си камбани.

Да поиска свобода народът не съумял, защото за свобода политическа, която изгубил преди четири века нему и в главата не дохождало, тая свобода народът я бил забравил.

Тоя факт ние сме го слушали от един стар български войвода, именно Генчо Къргов, който в 1883 г. почина в Русия, гдето беше забягнал след 1829 г., да дири спасение за главата си, така като е бил главатар на дружина от 120 души и вървял в първите редове на Дибичевата войска, когато тя припкала за Цариград.

В по-сетнешно време вътре в Калофер пътят през Ветхата-стража минуваше през Сватовска махала, край поп-Вълюви, през конашкия мост, Кръстеца и нататък. Но във Ветхата-стража ставаха много обири и убийства. Около Дибичово време (1829), кога турците убиха хаджи Аврама и после – хаджи Недялка, при Малката-стража, тогаз направиха големия нов път, който заобикаляше от кулата по върха, та пътят през Ветхата стража запустя. (Н. Начов: 1927)

В 1854 г. ние виждаме същото, което и в 1828 г. т. е. виждаме, че народът се не затече радостно да посрещне руските войски, да се присъедини към тях и да удари на врага си с обща сила, но той остана сам хладнокръвен зрител на всичко, що се вършеше около него и пред него.

Той, народът, чакаше да му падне манна от небето, но ако действително таквази беше паднала, нямаше да я яде, защото не знаеше дали е тя за ядене и дали е за него - не проумяваше той това нещо.

От друга страна, пък кому не е известно, че в 1854 г. царският манифест можа да събере само 120 души волентири, които впрочем едва ли разбираха напълно и ясно къде отиваха и за какво отиваха!

Друга е речта в 1877 г. Тогази ние виждаме, че отведнъж, на пръв позив, се явиха няколко дружини, около12 000 души, но това стана само след значително подготсвление, което ще поясним по-доле.

И така, тези два опита - 1828 и 1854 г. - накарали русите по-сериозно да погледнат на работата, да подготвят българския народ така, че като додат други път, той да разбере защо са дошли и не камбани да иска от тях, а политическа свобода.

След опитите, безплодните опити, що се извършиха на 1828 и 1854 г., русите се замислиха и у тях се роди идеята за подготовлението на българския народ за духовното му възраждане, след което той да може да поеме отвоюваната му политическа свобода. (М. Г. Греков: Спомени)

Бел.: Хаджи Аврам бил син на дядо Кольо Загорецът, преселник в Калофер от Ново село (Троянска околия) и Гена Чолакова. Имал двама братя: Бельо (по-голям) и Атанас. На Аврама жена му се казвала Гена. Техни чеда били: Мария, Никола, Димитър, Хаджи Петър, Христо, Тота и Стоян. (Н. Начов: 1927)

Руско-турската война – 1828-1829 г.

През 1821 г. избухва дълго подготвяното гръцко въстание. Политическата обстановка на Балканите бързо се изостря и води до поредното усложняване на отношенията между Русия и Турция. Опитите да се окаже външен натиск върху Високата порта за решаване на гръцкия въпрос се провалят и през 1828 г. между Русия и Турция избухва нов военен конфликт. Първоначалните успехи на руската армия ентусиазират българските заселници в Дунавските княжества и политическият кръг от времето на Софроний Врачански се съживява. Букурещките българи набират доброволци и с помощта на Георги Мамарчев, Милко Петрович, кап. Живко, кап. Алекси сформират въоръжени отряди, които се включват в бойните действия на юг от р. Дунав.

По същото време се създава и представителство, което иска среща с император Николай I, за да връчи молба за покровителство над българите. Населението в страната също се активизира. Въоръжени отряди действат в тила на турската армия и подпомагат победния поход на ген. Дибич към Тракия. Но мирният договор, подписан през 1829 г. в Одрин, въпреки че предоставя на Гърция независимост, а на Сърбия – автономия, въобще не засяга българския въпрос. Разочаровани, мнозина българи решават да пристъпят към открити бунтовнически действия. През пролетта на 1830 г. Г. Мамарчев подготвя в района на Сливенско отряд, с който предвижда да нападне Търново и да провъзгласи освобождението на България. Руското командване обаче се страхува от усложнения и се противопоставя. Капитан Мамарчев е арестуван, а неговият отряд – разпуснат.

Из Спомените на д-р Иван Селимински за събитията през 1829-1830 г.

...Руските войски колкото напредваха и печелеха победа след победа, толкова турците, като се отчайваха, изливаха отмъщението си над беззащитните българи, които всеки миг очакваха пристигането на войските на покровителя и защитника на православието. Сведенията от бойното поле бяха от приятни по-приятни. Братството изпращаше свои хора, които достигаха до лагерите на руските войски и редовно се осведомяваха за хода на войната. Ежедневно в домовете и храмовете се правеха молитви за преуспяване на руското оръжие. Събратята лягаха и ставаха с треперещо от страх сърце да не би братството и неговата организация да бъдат разкрити, защото в такъв случай щяха да пострадат всичките българи в града. Но, слава Богу, тайната се запази. И някои да се усъмняваха, че между народа съществува някакво споразумение, те не знаеха на какво се основава, нито целта му, нито можеха да разберат, че то има стройна и строга организация, а смятаха, че то е просто споразумение между неколцина, насочено срещу тогавашния първенец Димитър Кирияков, както това се е случвало и друг път.

Победоносните руски войски минаха Стара планина и с бърз ход, след четиричасово сражение пред града, на 11 август 1829 г. обърнаха варварите в бяг и превзеха града. Тогава българите избързаха и се нахвърлиха като лъвове върху подплашените и бягащи в безредие престъпници. След това целият град, жени и деца с хляб, вино и каквато най-добра храна в момента имаха излязоха да посрещнат братските войски. Също и първенците и духовенството на града, по църковен обичай, отидоха извън града в руския лагер да посрещнат главнокомандуващия и да му поднесат хляб, сол и вода. Той ги прие любезно, като ги утешаваше и насърчаваше и им благодари от името на императора, покровител на православието. Накрая той нареди устно на гражданите да създадат гражданска въоръжена полиция, която да се грижи за реда и тишината в града, а така също и да го отбранява от нападенията на турски разбойнически групи. При това каза да бъдат изпратени трима първенци от града при главнокомандуващия, на когото било наредено от самия император при сключването на мирния договор да спомене нещо и за българския народ в отговор на молбата, която императорът получил от Варна, подадена от страна на целия български народ посредством Александър Павлович Некович от град Варна, който бил тогава пълномощник на българите в Букурещ, но който, за съжаление, починал в Силистра в началото на войната. За всичко това никой от нас не знаеше нищо, за да може да осведоми народа и да схване и да разбере смисъла на заповедта на главнокомандуващия, за да се побърза с изпращането на пратениците.

Народът, опиянен от радостта, а първенците – и те също, докато се съберат, обмислят и наредят необходимото за запазване на реда и безопасността на града, забавиха изпращането на пратениците, а на 2 септември 1829 г. мирът бе подписан в Одрин. От превземането на Сливен до подписването на мирния договор се бяха изминали 21 ден, дреме съвсем кратко, и когато пратениците се явиха пред главнокомандуващия в Одрин, бе им отговорено, че вече е късно. Много скоро след това мирният договор беше публикуван. В него изрично се подчертаваше, че победоносните императорски войски се оттеглят обратно в Русия и че всички завзети от тях области в България и Тракия остават в предишното си състояние, т.е. под турско владичество. Тъй и не можаха да се използуват своевременно толкова благоприятните за родината ни обстоятелства!

О, колко е неверна човешката съдба! Толкова много надежди за бъдещото щастие за миг отлетяха и изчезнаха в бездната на неувереността! Пак неблагочестните се връщат към своите блага, а благочестивите християни, които са понесли петвековното позорно робство, и сега не получиха капка облекчение!