Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2008 16:59 - Пример за дарителство: Лалю Хр. Метев
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3689 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 04.05.2011 18:09


image  
  image
Месец май в Торонто
БУРЯ ПРЕД ЗАТИШИЕ
image

Стела Стефанова,
Торонто

 

Така в културен аспект можем да определим отминалия месец май. Няма големи и малки събития. Но има значими от гледна точка на историята.

Такова бе Освещаването на църквата "Св. Димитър",

събрало като във фокус интереса и присъствието не само на българската общност в Онтарио, но и на видната канадска общественост. Обикновено името на архитекта се забравя. Но ние ще го запомним – Константин Радев, поел отговорността през капризните българи да нарисува и проектира нашата красива църква.

Както се казва, хората се стекоха в храма от ранните часове на утринта, за да присъстват на тайнството по вграждането на мощите на Св. Трифон, на тържествената литургия, отслужена от митрополитите Йосиф и Неофит, заедно с всички отци от българските църкви в Торонто. И да отнесат със себе си парченце от ризата с мирото на митрополит Йосиф, с която бе извършена церемонията.

Да бъдем свидетели на такова събитие може да ни се случи в живота, а може и да не ни се случи...

След канона по освещаването, тържеството се пренесе на входа на църквата – с прерязването на лентата, със снимка за спомен, а после – с поздравления и концерт в залата. Водещият г-н Игнат Канев може би беше най-щастливият човек на 26 май. Инициатор и основен дарител заедно със семейството си за построяването на "Св. Димитър" , той показа и качества на master of ceremony. Даваше думата на официалните гости винаги с интересна предхождаща информация за човека или институцията. А те от своя страна изразяваха своето отношение и уважение към нашата общност и лично към Игнат Канев. Доказателство за това беше поздравителният адрес на кметицата на Брамптън madam Susan Fennel, прочетен първо на български език, както и на madam Hazel McCallion – кметица на Мисисага, обявена от водещия за кмет номер едно в света.

И после, по стар български обичай, се играха хора, пяха се песни, с чаша в ръка присъстващите се поздравяваха.

Има и други "виновници", за да стане нашата духовна обител толкова хубава. Българинът Лазар Метев (б.р. Лалю Хр. Метев), който живее в Бразилия, дари близо 200 хил. долара, които бяха използвани за изписване на църквата, за направата на олтара и за рисуването на иконите.

Художниците

Янаки Верани и Николай Нинов са творците, изрисували купола и стените в "Св. Димитър". Така те осъществиха мечтата на всеки художник да остави следа в духовната история на нацията. Нова за нас в църква е и техниката, която приложиха възпитаниците на Художествената академия в София – акрилни бои върху грундирана канава. Според тях това е най-сигурното за дълготрайността на рисунките в новия храм – не го лови влага, пропукване на стените, разместване на пластовете. И който е ходил в "Св. Димитър" знае, че свещите се палят отвън, което е още една гаранция, че няма да пострадат от опушването изрисуваните сцени от палеологовия ренесанс.

Видях как работеха художниците – наистина тежък труд за кратко време, особено периодът на 12-метровото скеле. От ноември 2005 до края на март 2006 са почивали само два пъти за по половин ден. Но признават, че умората е била приятна, защото знаят важността и отговорността от работата, но и удоволствието от факта, че оставаш в историята.

Янаки е реставратор и твори в монашеската република Света гора, а Николай е сценограф, живее в Торонто и работи по специалността си.

Църква без олтар няма. И обикновено олтарите са като произведения на изкуството. Олтарът обединява в себе си символиката на Центъра на света. Олицетворява времето и мястото, през които се извършва свещенодействието или акта, когато нещо се освещава. Олтарът произвежда в умален вид Храма и Космоса.

Автор на олтара в "Св. Димитър" е арт резбарят Иван Мастагарков. Неговото име вече е известно, както често с нашите творци става, повече сред канадците тук. Иван участва в много изложения, негови творби са в частните колекции на ценителите на дърворезбата. Но тук той умело преплита родните мотиви с багрите на многоцветна Канада. Оригиналност, която му отвори вратите за изкуството. Спомням си преди 2 години негови бяха думите, че в Канада живее като на война: всеки ден трябва да се бори за място и успех. Мисля, че вече спечели много битки, ще спечели и "войната".

И макар и написано на последно място в тези редове, иконите са едно от най-важните неща във всеки божи храм. В новия, те са дело на проф. Румен Киринков – също име вече не само в родината, а и в Канада. Виждахме ден след ден как рисуваше професорът – с умението и опита на професионалист. Защото иконите изискват съсредоточеност, познания и търпение. Наслагват се тонове след тонове, за да сме свидетели днес на тази уникалност. Затова и не го безпокоих с излишни и "дълбокомислени" въпроси – сътвореното от него само говори. Необходимо е отделно представяне на личността му.

Мисля, че имената на всички тези хора трябва да бъдат записани не само в аналите на храма, но и на място – видно, за да ги знаят и хората след нас.

Три дни яли, пили и се веселили

Защото празникът продължи и на другия ден с децата от неделното училище към църквата. Не можем да пропуснем тези мигове. Не можем да не видим израстването на малчуганите. За две години близо 80 деца проговориха, прописаха и пропяха на родния език с усилията на учителките Веселина Попова, Цвети Николова и Ели Радойкова. Тези деца са герои, защото намират време и за родния език, родната география, история… Герои са и техните родители, които цяла година в почивната неделя ги водят и чакат търпеливо в училището.

Децата пяха, рецитираха, танцуваха.

Концертът

Не мога да го отмина. Той беше като пир за душата: пианото на младата Петя Ставрева, гласовете на Емилия Ботева и Валентин Пейчинов. Класиката не събира много хора в залите, особено от нашата общност. Но музиката на Бетовен, Верди, Гуно, Лист, Моцарт, Владигеров, Пипков, Добри Христов…, всичко това в църквата, където акустиката е прекрасна, извикваше на бис участниците. И ни се искаше да няма край.

Празници, празници, празници…

Нормално за български месец май. В този месец празнува своя патронен празник и църквата "Св.Св. Кирил и Методий", която след четири години ще чества своята 100-годишнина. В тази църква са кръщавани много български деца, днес вече пораснали дами и господа, канадски граждани, някои, за жалост, неговорещи български език. Тази църква успява да поддържа и днес духа ни с училището за децата, с организирането и честването на традиционните наши празници. И тази година Деня на светите братя Кирил и Методий бе отбелязан със Света литургия, тържествен обяд и празничен концерт. Г-н Вангел Ангелов – председател на Църковното настоятелство, изказа в поздравителното си слово специална благодарност към почетните гости Бети и Константин Вълчеви, които бяха удостоени с грамота от църквата и епархията за дългогодишното им членство и подкрепа.

"Светлина в душите и благодат в сърцата ви, да радвате, да дарявате и да бъдете винаги радостни." Тези думи бяха само част от пожеланията на дядо Йосиф от нашата епархия в Ню Йорк. Децата от училището, както винаги добре подготвени от Стефи Матеева, вдигнаха градуса на настроението, заедно с хората на "Игранка" и песните на трио "Орфей". Един празник, честван всяка година, но винаги различен.

"За училището, за приятелствата и за още нещо..."

Това е името на мюзикъла на децата от "Пеещи ноти". И пак тази Дани Манолова! След "Мамма миа" и "Шрек", публиката искрено аплодираше "Страхотно, страхотно, страхотно!" Трябва да повярвате, че беше така. Видяхме колко са израстнали като актьори и певци българчетата. Спектакъл, достоен за голяма сцена. Малко хора го гледахме, въпреки безплатния вход. Дани отново доказа своя професионализъм и умение да работи с тийнейджъри, да намира това, което ще ги вдъхнови и като тематика, и като музика.

Така си мина месец май. С много сцени и родни таланти, които отново ще очакваме през есента.


100 000 лв. за „Света Троица”      
    image  

Частен дарител предостави 100 000 лв. на храм „Света Троица” в Габрово. Това е най-голямото за последните години лично дарение в града. Средствата ще се използват за направата на меден покрив на църквата.

 

Лалю Хр. Метев е от известна габровска фамилия. Почти половин век той живее в Бразилия. През юли се завърнал в България и присъствал на литургия в църквата. Според свещеник в храма, Метев бил впечатлен от красотата на „Света Троица” и предложил пари за меден покрив.

 

В момента се проучват фирми за доставка на медна ламарина и изпълнители на реконструкцията. След избора веднага ще се пристъпи към направата на медния покрив, каквото е изричното желание на дарителя.


 

Емигрант в Бразилия дари 100 хиляди лева на църква

 

image

100 000 лева предостави частен дарител на габровския храм "Света Троица". През последните години това е най-голямото лично дарение в града на Рачо Ковача. Средствата ще бъдат използвани за направата на меден покрив на божия храм. Дарителят е Лалю Хр. Метев, който е от известна габровска фамилия. От близо 50 години той живее в Бразилия. През юли се завърнал в България и присъствал на литургия в габровската църква. Според свещениците в храма емигриралият габровец бил впечатлен от красотата на "Света Троица" и предложил пари за меден покрив.

В момента се проучват фирми за доставка на медна ламарина и изпълнители на реконструкцията. След това ще започне направата на медния покрив, каквото е изричното желание на дарителя.

"BG Север"


 

 


image


Вирът

Най-интересните дни от моето детство са свързани с леля и свако. Свако ми още преди войната беше директор на една фабрика, собственост на Христо Метев. Тя се намираше в село Хаджицонев мост, сега квартал на Габрово. Фабриката се гушеше между хълмове. През нея минаваше малка река, чиито извори бяха в Балкана. Насреща беше пътят за Узана. Леля ми живееше в старата къща на фабрикантите. Там имаше голяма кухня, в която можеше да се настани почти цял клас. Щастливите ми мигове са били в игрите от сутрин до вечер с децата на работниците и служителите. Копнял съм още от първия ден на лятната ваканция да ме заведат там. Веднага след закуската тичах да се срещна с момчетата. Между тях имаше много будни деца. Четяха книги за индианци, пирати. Разговорите ни бяха свързани с героите от прочетеното. В групата беше и синът на собственика. Той беше по-голям от нас, добродушен като баща си. Винаги е имало някаква дистанция към него. Баща му не приличаше на днешните милионери. Запомнил съм го с работното облекло, изцапано от машинно масло. Постоянно носеше в джобовете си гаечни ключове. Оттам се подаваха и възможно най-евтините цигари. Те бяха вечно в устата му. Фабрикантите живееха скромно и тихо в нова къща. В двора имаше градина и малко басейнче с лилии. Собствениците само един път в годината ходеха на бани. За бай Христо нямаше събота и неделя, нямаше отпуска. Той се завираше под машините заедно с майстора и ги поправяше. Синовете му бяха инсталирали на един стълб високоговорител. Под него се скупчваха хората да слушат новините. Никой не е имал радио в дома си. Когато някой от неговите синове търсеше станция и пускаше музика, хората тичаха да помолят да се върне излъчването на радио София. Бащата на едно от момчетата - Тошко, казваше: "Ето - Томата сега се разхожда по света".

Аз в просъница слушах свирката да призовава сутрин рано на работа. Работничките тропаха с налъмите си и се качваха към халето със становете. Те зашумяваха със своите метални гласове. Ударите на совалките звучаха оглушително. Вечерите всичко затихваше. Откъслечно прелиташе песен на младите момичета от общежитието.

Малко дървено мостче ни отвеждаше отвъд реката. Имаше и по-голям мост в долната част на фабриката. Там беше построена нова малка фабрика, собственост на сина на фабриканта - Томата. Тя беше обзаведена с по-модерни машини. Вероятно за това е допринесъл другият му син Лалю, който учеше за текстилен инженер във Франция. Случвало ми се е на няколко пъти да ме водят от Габрово с малката кола "ДКВ" на фабриката. И сега си спомням как за шеметно време сме идвали от града до фабриката. Зад нас се издигаха облаци бял прах. Пътят и къщите покрай него се изнизваха като на филмова лента. Младият Метев правеше рязък ляв завой пред големия дървен мост на Паничарка. Малката кола се спускаше стремително към него. Изпитвах страх, че ще паднем в реката. В следващия миг сякаш политахме към небето, защото изведнъж се изпречваше кратко изкачване. После колата се спускаше надолу и се спираше пред къщата на родителите му. Ще спомена и за другия брат - Метю, който беше шампион на България. Караше голямо "БМВ" и се състезаваше на шосе с него. За нас, децата, беше събитие да ни повози отзад.

Откъс от книгата на Спас Карафезов




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. templar - супер!
11.04.2008 11:48
Лалю, горната снимка е от църквата "Св. Успение Богородично", а долната - на "Св. Троица"
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2827326
Постинги: 502
Коментари: 1037
Гласове: 19647
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930