ВЛАДИМИР НИКОЛОВ АВРАМОВ

(12.01.1880, Калофер - 1963, София)

 

Владимир Николов Аврамов е български юрист и независим политик - за времето си един от най-издигнатите български правници, отличаващ се със завидна ерудиция и авторитет.

 

Владимир Аврамов преминава през всичките стъпала на съдебната йерархия. През целия толкова продължителен стаж Аврамов е образец на честен и добросъвестен правник. Изявява се и в законотворческата сфера. Участва в Международното сдружение по наказателно право, член е на Кодификационната комисия. Участва активно в полагане основите на кооперативното движение у нас. Но най-големите достойнства на неговия мироглед и близо половинвековната обществена и професионална дейност са родолюбието и загрижеността за успешното реформиране на българската съдебна система.

---

 

* * *

Кодификационния съвет, учреден с Наредбата закон за Кодификационния съвет  от 22 февруари 1935 г., включва трима секретари на отделите и 19 членове – съдии, адвокати и професори от Юридическия факултет. Той заседава под председателството на министъра на правосъдието, който възлага на комисията да преглежда изработените от отделните министерства законопроекти и да се произнася по нужните поправки, изменения и допълнения; да следи за нуждите от допълване и изменение на действащите закони и да изработва законопроекти; да систематизира и обедини в общи законници действащото право, внасяйки в него необходимото единство и съобразявайки го с нуждите на времето; да преглежда проектите за правилници, подготвени от отделните учреждения, следейки за съвместимостта им с действащите закони. 

В периода 1935-1941 г. Владимир Аврамов е член на Кодификационния съвет при Министерството на правосъдието и съставен от три отдела: за частно право и гражданско съдопроизводство; за наказателно право и наказателно съдопроизводство; и за публично право. Със Закона за Съвет по законодателството от 7 февруари 1941 г. се предвижда учредяването на Съвет по законодателството с председател и четирима членове.

 

Кодификационен съвет – орган на Министерството на правосъдието за систематизиране на законите и привеждането им в цялостна система.  Секретар на съвета от 1935 г. е проф. Петко Йорданов Венедиков (22.10.1905, София - 15.02.1953, София) - професор по римско право в Софийския университет. Секретар на съвета в периода 1941-1943 г., когато подава оставка, е проф. Живко Сталев, членове са Христо Тасев, Наум Христов, д-р Любомир Чавдаров и др.

 

– Какво си спомняте за 1940–1945 г., когато е един от най-интересните периоди в българската история?

проф. Ж. Сталев – По времето, когато бях хоноруван доцент в университета, бях за известно време съдия в Ихтиман. По това време откриха Съдебната палата в града. На откриването беше тогавашният министър на правосъдието д-р Константин Партов. Аз държах едно слово за значението на правосъдието. По-късно бях провъзгласен за почетен гражданин на Ихтиман.

– Как Ви поканиха да станете член на Кодификационния съвет?

проф. Ж. Сталев – Трудно ми е да си спомня, но д-р Партов ме покани да стана секретар на Кодификационния съвет, в който участваха членове като Христо Тасев, Наум Христов, д-р Любомир Чавдаров и др. Подадох оставка по-късно (1943 г.), в кабинета на министър Партов. Беше прието изменение в Закона за защита на държавата, предвиждащо смъртно наказание за непълнолетни – нещо, което аз не можех да приема. Тогава казах на министъра, че повече не мога да остана на поста, а той ми отвърна, че разбира. Аз го попитах: „Не виждате ли как се развива войната, не е ли по-добре да подадете оставка?“, а той ми отвърна, че не е почтено да напуска Кабинета. Тази негова позиция го доведе до народния съд и до разстрела му, както всички министри.

---

ФОНД „САМОПОМОЩ” (1935)

            Учредяването на фонда за посмъртната каса и на фонда „Самопомощ” на съдии и прокурори при случай на уволнение при Министерството на правосъдието са придобивки от грамадно значение. За създаването на втория фонд големи заслуги има тогавашния председател на управителния съвет на Сдружението на българските съдии Владимир Аврамов.

            На 20 април 1935 г. със Закон за изменение и допълнение на Наредбата-закон за устройството на съдилищата към Министерството на правосъдието са учредени фонд „Уволнение на съдии и прокурори” и фонд „Уволнение на съдебните служители” със съответните правилници за управление. Членството във фондовете било задължително.

            Във фонд „Уволнение на съдии и прокурори” членуват всички съдии, прокурори, членове-секретари на Кодификационния съвет, началникът на Бюрото за съдебна статистика, допълнителните членове, допълнителните заместник-прокурори, нотариусите, съдия-изпълнителите, инспекторите им, секретарите на съдилищата, издържалите държавен изпит и съдебните кандидати със заплата. Във фонд „Уволнение на съдебните служители” членуват всички останали съдебни служители. Предназначението на тези фондове цели съдебните служители да получат известна сума при уволнение, освен уволнените поради осъждане за престъпления или по дисциплинарен ред.

            За двата фонда към 31.12.1935 г. имаме следните данни: те са сляти в едно счетоводство и се управляват от един управителен и проверителен съвети, като сумите се минават в една сметка при Българска земеделска и кооперативна банка, с централно управление в София. Към 31.12.1935 г. в посмъртната каса членуват 3779 души; от тях 3348 са на служба и 431 уволнени, но продължават членуването си.

            В посмъртната каса годишно постъпват около 2 милиона лева; във фонда по случай уволнение на съдии, прокурори и съдебни служители – 2 200 000 лв. Предполага се, че годишните вноски систематически ще се увеличават – за посмъртната каса от увеличение числото на членуващите при касата, а за фонда „Самопомощ” от постъпленията от членски внос и други.

            През 1935 г. са изплатени посмъртни помощи за 680 000 лв., а за целия период от основаване на касата – за 1 610 000 лв. По фонда „Самопомощ” няма плащания, тъй като започват да се изплащат помощи от 20.04.1936 г. Заключението на управителния съвет на фондовете е, че посмъртната каса се стабилизира.

За 2 години и 8 месеца фонда „Посмъртна каса” има наличност 4 019 707 лв., а фондът „Самопомощ” към 1.01.1936 г. възлиза 1 655 866 лв. Няма основание да се мисли, че следващите години не ще бъдат благоприятни, особено ако досега регистрираната смъртност на служителите по съдебното ведомство остане на същото ниво.

            За фонда „Самопомощ” управителният съвет на фонда препоръчва на шефовете на съдебните учреждения и затворите едно разумно въздържане при уволнение, особено на помощния персонал, движението на който през тези години от основаването на касата показва една голяма нестабилност, която може да злепостави фонда още през първата година от упражнението му. [Съдийски вестник – орган на Сдружението на българските съдии, Год. XVII, бр. 10 от юни 1936 г., с. 224]

---

ЗАСЛУЖЕНА ПОЧИТ (1935)

            Заслужена почит към всички бивши главни прокурори на Върховния касационен съд, от освобождението до днес, е проявил сегашния главен прокурор Владимир Аврамов, като се е погрижил да се издирят портретите им и увеличени ги е подредил в кабинета си. Ето имената им: Антон Т. Теохаров (28.11.1880-18.01.1881), Христо Т. Стоянов (20.01.1881-22.07.1883), Васил Т. Мишайков (18.08.1883-30.01.1884), Петър В. ОджаковГаврил Р. Орашаков (16.11.1885-8.08.1886), Д-р Петър Данчов (17.01.1887-27.11-1900 и от 5.03.1901-15.01.1907), Ив. Каранджулов (20.04.1907-8.01.1920), Светослав Велчев (14.01.1920-1.02.1932). [Съдийски вестник – орган на Сдружението на българските съдии, Год. XVII, бр. 2 от октомври 1935 г., с. 45] (15.11.1884-16.03.1885),

---

„ДОМ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАВНИЦИ” (1936)



            Кооперативното дружество „Дом на българските правници”, на което Сдружението на българските съдии е член с 1000 дяла и участва в управителния съвет, продължава своята дейност. В дома има добра библиотека. Всяка година се четат реферати по юридически въпроси, а през зимния сезон се дават танцови забави и срещи за всички правници и техните гости. Финансовото положение на кооперативното сдружение, поради стопанската криза и намаление на наемите, засега не е добро. Обмислят се начини, чрез които да се изплати задължението, което възлиза на 2 325 000 лв., за да може след това дружеството да се отдаде на по-дейна работа и изпълни истинското си предназначение. [Съдийски вестник – орган на Сдружението на българските съдии, Год. XVII, бр. 10 от юни 1936 г., с. 225]

---

ПРОКУРОРСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ (1936)

            На 13-15 януари 1936 г. в София, бяха свикани всички титулярни прокурори от царството на конференция, която бе открита от министъра на правосъдието Димитър Пешев и председателствувана от главния прокурор на Касационния съд Владимир Аврамов, по почин на когото бе свикана. Владимир Аврамов също е държал реч, в която е набелязал въпросите, с които ще има да се занимае конференцията.

            Поставените въпроси са все от практическо естество – свързани с дейността на прокурорите – сега и в бъдеще.

            Тази конференция, първа по рода си, пробуди голям интерес в обществото и в средите на правниците, защото днес, повече от всякога, общество и правници се интересуват от запазването на сигурността в страната и обществения ред.

            За първи път у нас се свикват всички прокурори, за да разменят мисли и вземат решения, свързани с усъвършенствуването на прокурорските служби и постигане на по-чувствителни резултати в борбата с престъпността.

            Ние сме свидетели на едно страшно увеличение на престъпността. Затворите са препълнени от затворници. Очевидно е така, че много похвална и своевременна се явява инициативата да се свикат прокурорите да обмислят общо средства за борба с престъпността и за постигане на едно обществено полезно наказателно правосъдие.

Наказателната наука е направила голям напредък в изследване на престъпленията и борбата с тях. Нови наказателни методи и институти се създават. Наказателната наука излиза из областта на чистата правна наука и заема място в ред социални науки. Всички тия промени в схващанията методите и изследванията трябва да се знаят от нашия прокурор. Той трябва да следи всички постижения в новата наказателна наука и да усвоява най-новите и изпитани вече методи.

От друга страна, за успешната борба с престъпността и рушителите на обществения ред необходимо е да се следва една обща наказателна политика – тая на държавата. Тази наказателна политика трябва да бъде предварително изработена и усвоена от всички прокурори, да се постигне единство в целите и действията.

А това се постига най-лесно с конференции, като настоящата, където се поставят на преоценка добрите досега резултати и се посочват новите начини, за по-големи постижения. Освен това, личните запознанства на всички прокурори, отдадени всички на една служба, спомага много за уеднаквяване на схващанията и разбиранията по най-важните въпроси от тяхната служба.

Във всички области на човешката дейност отвреме-навреме се налага необходимост от личната среща на отделните дейци, за да се даде отчет за изминатия път и постигнатите резултати, от една страна, и, от друга, да се дадат съобразно с това и новите постижения в науката, новите насоки и средства за по-голям напредък в бъдещето.

Защо и дейците по правосъдието и специално тези, които ръководят борбата с престъпността да не се свикнат и те периодично със същата цел? Още повече, че наказателната наука прави нови прогреси, които трябва да се слагат на практическа преценка, а и престъпността взема различни направления, които трябва съобразно  и своевременно да се спират с обединените усилия на всички прокурори, които за това трябва да имат еднакви схващания и разбирания, които ще се усвоят  на тези конференции. Същото може да се каже и за съдиите-следователи.

Ние сме уверени, че тази първа конференция няма да остане последна. Тя ще остави видима следа в усилията на прокурорите да запазят мира и спокойствието на гражданите.

Пожелаваме, обаче, в следната конференция да се явят прокурори с реферати по актуални въпроси по наказателната наука и практика. Така още повече ще се осмислят тия конференции, ще добият по-голям престиж и ще станат място за опресняване на знанията и практическите похвати на нашите прокурори. [Съдийски вестник – орган на Сдружението на българските съдии, Год. XVII, бр. 5 от януари 1936 г., с. 97]

---

 

КОМИСИЯ ПО ВОЕННИТЕ ДОСТАВКИ (1936)

            С решение на Министерския съвет от 27.II.1936 г. в комисията по военните доставки е включен Владимир Аврамов – главен прокурор при ВКС.

---

 

ЧЛЕН НА ТРЕТИЯ КАБИНЕТ НА КЬОСЕИВАНОВ (1938-1939)

През ноември 1938 г. Народното събрание отказва глас на доверие за някои членове на кабинета и Коьсеиванов съставя ново правителство, в което участват и някои новоизбрани депутати. Това е първата стъпка на една парламентарна демокрация. Между новите министри царят избира своя бивш адютант и довереник Багрянов, близък на земеделската партия, проф. Богдан Филов, известен археолог и председател на Академията на науките, и Добри Божилов, директора на Народната банка. Въпреки че, министър-председателят има други предпочитания - според Стефан Павлов Груев – той лоялно приема избора на царя.

Владимир Аврамов е от тези имали честа или по-скоро малшанса да управляват България в един от най-драматичните моменти на отминалия век. От 14 ноември 1938 г. до 23 октомври 1939 г. с Указ № 169 на цар Борис III (ДВ, бр. 253 прит., 1938) е назначен за министър на железниците, пощите и телеграфите във Третия кабинет на Георги Иванов Кьосеиванов (1884-1960), а от 12 април 1939 г. до 23 октомври 1939 г. е управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството на мястото на инж. Спас Ганев [Райчев] (1888-1945) - назначен за министър на МОСПБ на 23.11.1935 г. с Указ № 473.

               Откриване на ХХІV Обикновено народно събрание, 22 май 1938 г.

Състава на Третото правителството на министър-председателя Георги Кьосеиванов е съставено от граждански и военни лица, провеждащи политиката на цар Борис III, в който взимат участие още: Никола Димитров Недев (1886-1970), акад. Богдан Димитров Филов (1883-1945) – бъдещ министър-председател на 57 и 58 правителства, Добри Божилов [Хаджиянакиев] (1884-1945) – бъдещ министър-председател на 59 правителство, Никола Костадинов Йотов (1892-1961), ген.-лейтенант Теодоси Петров Даскалов (1888-1945) – внук (или племенник) на Бачо Киро, Илия Иванов Кожухаров (1893-1994) и Иван Иванов Багрянов (1891-1945) – бъдещ министър-председател на 60 правителство през 1944 г.

Дългоочакваният ден 3-ти октомври 1939 година настъпва със всеобщо въодушевление за Казанлък и западната част на Розовата долина. В този ден е завършена и тържествено открита железопътната отсечка Казанлък-Калофер-Карлово от проектираната десетилетие по-рано железопътна подбалканска линия, която да свързва по най-прекия път столицата с Черноморието. Сред официалните гости са: Цар Борис III, княза, княгините, премиера Кьосеиванов, министъра Вл. Аврамов и т.н.

В стенографските дневници на XXV Обикновено народно събрание срещу имената на избраните депутати не се отбелязва дали са членували в някоя партия или организация, а само занятието, което упражняват, и образователният им ценз, тъй като те се явяват като личности. В парламента има 17 запасни офицери - предимно генерали, 60 адвокати, 20 земеделци, 22 търговци, няколко индустриалци и фабриканти. За народни представители са избрани 17 души бивши министри, между които двама министър-председатели - проф. Ал. Цанков и Никола Мушанов. От 160 депутати с висше образование са 103, със средно - 24. По такъв начин в съответствие с тогавашните разбирания се оформя един квалифициран парламент, съставен главно от специалисти и професионалисти в отделните стопански области. Разбира се, кабинетът, който провежда изборите, възползвайки се от т. нар. V правителствена зестра, се старае да си осигури мнозинство, на което да се опира при провеждането на вътрешната и външната политика.

От общо 160 депутати към правителственото мнозинство принадлежат 140 души, между които има 24 земеделци. Между тях се оформят няколко групировки, известни като „групата на д-р Петър Кьосеиванов”, „групата на Иван Багрянов” и „групата на Димитър Пешев”, внесла на 17 март 1943 г. изложение против депортирането на евреите. Най-лоялна е групата около министър-председателя проф. Б. Филов. По редица въпроси между тях има различия, но те се проявяват главно при дебатите, а не при гласуването.

На първото заседание на Народното събрание, открито на 24 февруари 1940 г., за председател е избран Никола Петров Логофетов (1880-1945) – адвокат в Лом. Заместник-председатели са Никола ЗахариевДимитър Йосифов Пешев (1894-1973) - адвокат. На 16.V.1941 г. Никола Логофетов е сменен на 15 май 1941 г. със зап. полк. Христо Димов Калфов (1883-1945) от Калофер. На мястото на Никола Захариев [Ангелов] (1898-1945) на 26 юни 1942 г, за заместник-председател е избран д-р Петър Иванов Кьосеиванов (1897-1971) - доктор на правните науки, адвокат. [Ангелов] (по-късно министър) и

В състава на Четвъртия кабинет на Георги Кьосеиванов, управлявало страната от 23 октомври 1939 г. до 15 февруари 1940 г. и съставено отново от граждански и военни лица, провеждащи политиката на двореца, новите имена на министри са: Васил Николов Митаков (1880-1945), Славчо Димитров Загоров (1898-1965), Димитър Василев [Иванов] (1883-1945) и Петър Димитров Габровски (1898-1945). Вече бившия министър Владимир Аврамов заема отново поста на Главен прокурор при Върховния касационен съд.

Ето какво е отразила Евдокия (Кита) Петева-Филова (1901, Шумен – 1976, Самоков), съпруга на министър Богдан Филов, в своя дневник за събитията от октомври 1939 г.: „Отдавна се говореше, че след всичките вътрешни борби между парламента и правителството [те] ще се изразят в една нова правителствена криза. На 23 т. м. министър-председателят даде оставка, която не бе приета. Реконструкцията стана така – при същите министри, като излизат Кожухаров на търговията (излиза като човек на Стойчо Мошанов) и бива заместен с проф. Славчо Загоров, инж. Ганев на благоустройството е заместен с инж. Василев и министър [Владимир] Аврамов с адвоката Габровски и Митаков на правосъдието. Новото правителство пое управлението на 24 октомври при останалите стари министри: Божилов, Филов, Даскалов, Недев и Багрянов.”

---

СЪДЕБНАТА СИСТЕМА

Ситуацията в съдебната ни система е било следното: Броят на съдиите в областните съдилища нараснал от 109 през 1887 г. на 230 през 1939 г. И тук към края на периода преобладавала тенденцията да се свършват новопостъпилите дела и заедно с това да се разчистват висящите, така че делата в ход от над 133 000 към края на 1921 г. (която е пикова по натрупване на дела) паднали на под 34 000 към края на 1939 г. (от които изостанали от стари години били само 421 дела).

Броят на съдиите в апелативните съдилища през 1887 г. бил 21, през 1921 г. – 51, а през 1936-1939 г. достигнал 59-60. Апелативните съдилища (в София, Русе и Пловдив) имали почти 31 000 открити дела към края на пиковата 1931 г. и успели да ги сведат до 5800 към края на 1939 г.

Върховният съд се състоял от 9 съдии през 1887 г., 18 съдии през 1924 г. и 36 съдии през 1936-1939 г. Той имал незавършени в края на пиковата 1930 г. почти 23 000 дела, но имал само 6000 дела в ход в края на 1939 г.

Не така систематични са данните за адвокатите. През 1911 г. към окръжните съдилища имало 835 адвокати и 171 адвокатски помощници, общо 1006 души; от тях завършили правни науки – 669 души, останалите – със съдийска или адвокатска практика, или и с двете; през 1923-1924 г. към окръжните съдилища имало общо 2242 адвокати и адвокатски помощници. Общият брой на юристите у нас (съдии, следователи, адвокати и нотариуси) през 1944 г. достигнал 6481 души. (Димитров, Кръстю. Българската интелигенция при капитализма. С., Наука и изкуство, 1974, с. 52)

Касационното производство е въведено със Закона за устройство на съдилищата от 1880 г. Тогава съществуващият Върховен съд е преобразуван във Върховен касационен съд. Неговото предназначение е било да осъществява висш съдебен надзор на всички съдилища в страната. Съдът не е решавал делата по същество, а задачата му е била да следи за точното спазване на закона и еднаквото му прилагане от останалите съдебни органи. Бил е компетентен да решава въпросите за възобновяване на приключили наказателни и граждански дела. Дисциплинарните дела срещу съдиите са се разглеждали от Общото събрание на Върховния касационен съд.

При Върховния касационен съд е имало един прокурор и негови помощници, броят на които е бил определян съобразно нуждите на съда. В периода 1937-1943 г. Първи председател на ВКС е д-р Димитър Христов Протич, председатели на отделения във ВКС са Васил Митаков, Златан Драсов и т.н. Първи председател на Върховния административен съд е Никола Георгиев, кум на Константин Йоцов Партов (1894-1945) – министър на правосъдието (1942-1944).

Най-съществени структурни и организационни изменения в работата на Върховния касационен съд настъпват след приемането на Закона за устройство на съдилищата от 1899 г. Съдиите са били разпределени в четири отделения - две наказателни и две граждански. Едно от отделенията е било председателствано от председателя на ВКС, а останалите три - от председателите на отделения. За първи път законодателят е подчертал ролята на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика на по-долните съдилища. Съдът е бил овластен да се произнася по въпроси, които в практиката са повдигали спорове и са били решавани различно. Неговите тълкувателни актове, по разпореждане на министъра на правосъдието са били обнародвани в Държавен вестник „за сведение и ръководство на съдилищата”.

Българският Върховен касационен съд има вече 127-годишна история. Неговото място и роля в обществения живот на страната ни са регламентирани в конституцията. Това е висшата съдебна инстанция, която правораздава по наказателни, граждански и търговски дела. Освен правораздаването по тези дела Върховният касационен съд има изключително важното конституционно правомощие – да тълкува законите. Единствената институция, която може да тълкува законите и тези тълкувания да бъдат задължителни както за по-долните съдилища, така и за всички институции, които прилагат българските правни норми.

---

Чиновническото кооперативно застрахователно дружество (1939)

Сградата, в която се установява централата на ДЗИ с над 300 души персонал, е на бул. „Руски” 6, бивша собственост на Чиновническото дружество. Запазиха се и 104 клона във всички градове на страната, уточнява г-н Д. Попов.

На 27 юни 2006 г. ДЗИ навърши 60 години. От началото на тази година компанията усилено се готви за отбелязването на юбилея. Във връзка с него ДЗИ предложи на своите клиенти редица бонуси и отстъпки за различните застраховки. Празненството, на което компанията официално ще отпразнува шестдесетата си годишнина, ще се състои на 29 юни в Хисар, като на тържеството ще присъстват освен ръководителите на дружеството и служители и лица, свързани с него, от цялата страна.

Застрахователната компания е създадена с указ на 27 юни 1946 г. като Държавен Застрахователен Институт. До 1990 г. ДЗИ е единствената компания, която извършва застрахователна дейност на територията на България. След това Държавен Застрахователен Институт е преобразуван в държавна компания и успява да се пребори с вече съществуващата конкуренция и да запази лидерската си позиция. През 2002 г. ДЗИ вече работи като частно публично дружество и продължава да развива и разширява дейността си и същевременно успешно да се бори с конкуренцията, като успява да запази позицията си на номер 1 в бранша. Днес ДЗИ е лидер на българския пазар както в общото, така и в животозастраховането. Успешно разширява дейността си и в други сфери на финансовия пазар като пенсионно осигуряване, банково дело и други.

Начело на отделните застрахователни клонове или на група от клонове, както и на служби общи за всички клонове, стоят директори, чието назначение и уволнение става по решение на Управителния съвет на института.

Първият управител на ДЗИ е д-р Пейо Пеев, оглавявал надзорния орган на застрахователите преди 9 септември 1944 г., завършил застрахователна математика във Виена. Първият заместник-управител пък е д-р Александър Иванов, завършил в Швейцария, теоретик с много авторски книги, бивш управител на Чиновническо кооперативно дружество.

Друга личност, участвала в управлението на ДЗИ от самото начало, е Киро Киров, изключителен математик, бивш директор на Учителска каса.

В петорката, участвала в управлението на института, са включени хора като Димитър Попов, а също и специалисти от Чиновническо дружество, от Учителска каса, от „България” и от „Балкан”.

Костадин Карагьозов, бивш главен юрисконсулт на ДЗИ: Убеден съм и днес, че ДЗИ възприе да голяма степен всички постижения на бившите застрахователни дружества. В основата на Държавния застрахователен институт легнаха принципите на организацията на бившето Чиновническо кооперативно взаимнозастрахователно дружество. Правеше ми впечатление, че бившите застрахователни дружества проявяваха много умело отношение към гражданите при сключването с тях на своите застраховки. Те не почиваха на някаква стройна правова система, а на находчивостта си за сключване на животозастраховки. Голяма част от добрите служители на бившите застрахователни дружества бяха включени в системата на държавното застраховане, което беше от голяма полза за ДЗИ.

---

ЛЕТНИ МОРСКИ КОЛОНИИ

След 1924 г. на различни места по Българското черноморие започва откриването на детски летовища. Едно от най-подходящите места, с най-благоприятно здравословно и лечебно съчетание на природните фактори, безспорно се оказва местността на 8 км. северно от гр. Варна, където се намира манастира „Св. Константин”. Тук Варненската окръжна постоянна комисия раздава землището между манастира и детския санаториум на професионални и други организации за постройка на колонии.

Децата на държавните служители прекарват летния си отдих във ведомствените почивни станции на своите родители. Такива са например ведомствените летовища на телеграфо-пощенския съюз, на чиновническото кооперативно спестовно-застрахователно дружество – „Здравна детска станция”, на Железничарския съюз, на Учителския съюз. Чисто ученическите колонии се приемат и помещават в сградите на съответните градски училища, в други свободни общински сгради, на палатки. Липсата на подходящи условия и сгради поставя на дневен ред въпроса за построяването на специални летовищни помещения, за което започва да се мисли след 1928 г.

---

ПЪРВИ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВКС (1942)

С Указ № 140 от 1942 г. са назначени Александър Сотиров, член на ВКС – за председател на Пловдивския апелативен съд, Димитър Колев, прокурор на отделение на ВКС – за член на ВКС, Георги Христов, съдебен инспектор при МП – за прокурор на отделение при ВКС.

С Указ № 146 от 19 юли 1942 г. е освободен от длъжност, на основание чл. 137 от ЗУС, д-р Димитър Протич, първи председател на ВКС. За първи председател на ВКС е назначен Владимир Аврамов, главен прокурор при ВКС. За главен прокурор при ВКС е назначен Владимир Лингоров, председател на отделение при ВКС. За председател на отделение при ВКС е назначен Ангел Панев, главен съдебен инспектор при МП [Съдийски вестник, XXIV, 1942, № 1, с. 8].

Съдии и прокурори при Върховния касационен съд били: Ангел Панев, М. Габровски, Васил Николов Митаков, Константин Весов, Златан Ив. Драсов и Владимир С. Христов (председатели на отделения), Владимир М. Лингоров (Главен прокурор), Ил. Чайлев, Зл. Ст. Цанев, Дечо Пенчев, Ст. Стефанов, Иван Николов, Александър Йорданов, Хр. Иванов, Н. Н. Икономов, Хр. Ксенофонтов, П. П. Абрашев, Ал. В. Балабанов, Стефан Иванов, Ил. Кр. Моралиев, Найчо Анков, Димитър Колев, Ат. Ил. Илиев, М. М. Семерджиев, Д. Ал. Надеин, Ив. Корназов, Ив. Бакърджиев, Ал. Н. Даскалов, Гр. Стойчев, д-р Кр. Николов, Ал. Иванов, Петър Паскалев, Д. Т. Тончев, д-р Васил Белчев, Д. Х. Кочев и Ив. Николов Стаменов (членове), П. П. Оджаков, Георги Христов и Пан. Т. Бостанджиев (прокурори на отделения).

След 1944 г. за „фашисти” ще бъдат обявени: Владимир Николов Аврамов, Владимир М. Лингоров, Васил Николов Митаков, Петър Паскалев, П. П. Оджаков.

---

ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ВКС (1943)

Владимир Аврамов заема поста Първи председател на ВКС от 19 юли 1942 г. до 17 октомври 1944 г. На 2 март 1943 г. е председател (председателстващ) на общото събрание на наказателните отделения на ВКС.

„Първият председател на ВКС г. Владимир Аврамов е изготвил мотивирано изложение до общото събрание на ВКС, с което внася за разглеждане правилник за вътрешния ред, деловодството и отчетността на ВКС. Както е известно от Освобождението на България досега действаха:

...”

---

© 2007 Лалю Метев
(п р о д ъ л ж а в а)