Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2010 12:09 - Митрополит Виктор Нишки (1793-1888)
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3168 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 11.03.2010 20:43


 МИТРОПОЛИТ ВИКТОР НИШКИ (1793-1888)

 

image

 

Митрополит Виктор бил от рода Чолакови. Светското му име е Вуколо Чолаков. Роден през 1793 г. в Калофер. Имал една сестра Лала, омъжена в Карлово и имала две дъщери, и друга Гена, омъжена за камънаря Колю Загореца. Лала ходела при брата си владиката в Ниш. Тъй като семейството Чолакови още доста рано се било пръснало, та съседът Пею Ласков (срещу женския метох „Св. Троица”) купил къщата му и разширил двора си. Колю Загорецът имал трима сина: Бельо, Аврам и Атанас. 

Името Виктор идва от латински victor - победител. Понякога се прави сравнение с латинското victim - жертва. Виктор е също така календарен светия.

Първоначално образование получава в родния си град Калофер. В последствие постъпва като послушник в калоферския мъжки манастир „Рождество Богородично” (XIX век, действащ). Там е подстриган в монашество и последователно е ръкоположен в йеродяконски и йеромонашески чин.

Повече за рода, детинството и образованието на дяда Виктора, па и за още дълги години по-сетне не се знае. Най-първо намираме го веч архимандрит и светогорски изповедник. Значи по рано той е бил живял някое време в Света Гора, където е причислен към братството на Хилендарския манастир.


 

Хилендарски монах и светогорски изповедник

Живее по някое време в Хилендар като светогорски изповедник, където е възведен в архимандритско достойнство.

Света Гора - Атон е най-големият жив център на православното монашество със запазени аскетско-отшелнически традиции до днес. Още в периода на зрялото средновековие /IХ-Х в./ тук се обособяват многобройни монашески групи в отделни колиби, килии и по-големи общежития - мондариони, скитове и манастири, разпръснати по планинския полуостров. Мекият климат и удобната за отшелничество обстановка способствували за усилване на монашеството. Преминала през различни идейни оттенъци, отшелническата традиция на полуострова се обособява през Х и XI в. във вид, който се запазва за дълъг период. Личности като Атанасий Атонски, основател на манастира Лавра, Евтимий Студит и др. стават пример за подражание и оставят дълбоки следи в традициите на Атон. Именно през този период на полуострова се поселват монаси от различни православни народи.

В манастирите на Атон се създават благоприятни условия за разцвет на църковно-ритуалното изкуство, строителство на храмове, параклиси - украсени с мозайки, фрески и икони, създаване на дърворезби, метална пластика, художествени тъкани и др. Тук се преписват и се съчиняват много книги на гръцки, славянски и други езици и богато се украсяват с миниатюри.

Трудна, но богата е историята на атонските манастири в периода на османското владичество - ХV-ХIХ в. Независимо от тежките условия те се обособяват не само като гнезда на верска устойчивост, но и като незагасващи огнища на народностна духовна култура на балканските народи.

През тия времена Хилендар се сдобива из всички по-важни градски центрове в България с метоси. Метоси е имал той в Самоков, София, Свищов, Калофер и другаде. Те са били и постоянната връзка между манастира и българската земя.


 

Спомените на Ив. П. х. Кършовски

В съгласие със съдържанието на цитираното по-горе писмо от Ст. Хр. Буйнов, Ив. П. Кършовски [Ив. П. Кършовски е съвременник на Левски, участвувал е в двеге легии. Написва и оставя спомени за нашето революционно минало и особено за Левски, които са публикувани от Д. Т. Страшимиров в цит. книга, стр. 618—634. ], който се отзовава на повика на Раковски и взема участие и в двете легии, пише: „Раковски, без да губи време, турна се на работа и почна да действува мъжки. На неговия позив се отзоваха отвсякъде българи-родолюбци и богаташи. Не след много време дойдоха отвред български младежи— разпалени момци, с които образува „Българска чета”. Който виждаше всички тези движения, не можеше да не повярва, че тук има да се върши твърде сериозна работа. Всичко се вършеше с трескава деятелност и нищо не се жалеше за общото народно дело, за да можеше да се подготви потребното за едно сериозно въстание. Всичко отиваше успешно и не се чакаше освен да дойде пролет и да се раззелени шумата. И наистина, с идването на пролетта, всички колебания и съмнения трябваше да престанат да съществуват. . .” [Д.Т.С., стр.619—620.]

Както видяхме, Ст. Хр. Буйнов пише писмото си през есента на 1861 год., а през пролетта на 1862 год. Дяконът се отправя за Белград. Следователио Буйнов и Ив. П. Кършовски установяват факти, които не будят ни най-малко съмнение. Последвалите събития — организирането на Българска легия, разтурването и разгонването й — още повече ни убеждават в това.

Точно през пролетта на 1862 г. дякон Игнатий заминава за Белград. Защо не по-рано, да. речем например през 1860 г.? Съвсем ясно е защо — защото по-рано енергичният зов на Раковски не прогърмява с толкова близко, обещаващо освобождението на българския народ предложение. Последното се явява като решително обстоятелство, което заставя Левски да скъса с Карлово и да отиде в Белград. Като добавък към това е и накипялото негодувание срещу вуйчо му. По-горе видяхме, че Левски не може да търпи и понася скъперничеството му.

Дякон Игнатий заминава за Белград точно през пролетта на 1862 г., тъй като революционната идея на Раковски за освобождението на българския народ бива разпространена навсякъде. Сам Раковски очаква резултатите от това — пристигането на всичко по-будно от България. И друго, точно тогава Левски е отвратен от залъгванията и подлите обещания на вуйчо си. Всичко е било изчерпано и доведено до последния предял — не е имало място за никакво колебание. Дякон Игнатий би могъл да каже и повтори думите на Ботев: „... Проклет бил вуйчо ми, проклет е, майко, казвам ти!...” [Хр. Ботев Стих. „Чавдар”.]


 

Еднаквата участ на дякон Игнатий и дякон Генадий

При това вътрешно раздвижване на българските патриоти и тези в Карлово, както и разрива между Левски и хаджи Васил, първият вече не е могъл да мисли повече къде и какво трябва да прави занапред. Неговото положително отношение към дейността на Раковски и революционерите в Белград е най-ярко изразено с заминаването му при тях. Една вечер дякон Игнатий яхва коня на вуйчо си и полетява през Пловдив, Пазарджик за Ниш, там при приятеля си дякон Генадий [1]. Той имал същата участ — да слугува на архимандрит Виктор [2]. Казват, че еднаквата участ сближава хората, свързва мислите им, обединява усилията им и след като си разкажат и разкрият един-други най-съкровените желания и мечти, те тръгват по определен общ път. Действително двамата дякони избират своя общ път — да се пожертвуват за свободата на народа ни; и тръгват през Ниш за Белград при Раковски.

1. Дякон Игнатий (Левски) и дякон Генадий се познавали от по-рано. Предполага се, че търговско-скъперническите проявления и ламтения на техните шефове - хаджи Васил и архимандрит Виктор - са сближили огорчените и оскърбени прислужници.

2. Архимандрит Виктор бил настоятел в Хилендарския манастир и пръв приятел на хаджи Васил. Народът казва: „Краставите магарета се подушват през девет планини”. Наистина архимандрит Виктор често изпращал своя прислужник дякон Генадий [3] при хаджи Васил с чисто алчно-търговски поръчки, намирайки в негово лице истински търговец-спекулант.

3. Генадий, дякон (йеромонах) със светско име Иван Стоянов Караиванов и Ихтимански; прякори и псевдоними: Скитникът; Риза ефенди от Ихтиман (1832 — поч. ок. 1900); игумен на Драгалевския манастир; член на Революционния комитет в София; близък съратник на Левски от 1861 г.


 

Около 1835 г. архимандрит Виктор е изпратен в Ниш като таксидиот (от новогръцки „пътник“, се нарича пътуващ монах, който събира помощи, пожертвувания за манастир или кани богомолци), където престоява дълги години.

Стоян Заимов (12.11.1853 - 9.09.1932) пише (Васил Левски, 2-ро изд. София, 1897, стр. 25), че посредством дякона си Генадия (раздячен по-сетне, Иван Ихтимански) Виктор търгувал с архимандрит Хаджи Василия (от 1855 г. Васил Левски е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора) в Карлово: първият пращал в Карлово вълна и келими, а вторият в Ниш – гайтани и шаяци. Повече сведения за Виктора намираме в книгата на Стилиян Чилингиров (26.10.1881 – 23.11.1962) „Поморавия” (София, 1917, стр. 87 и 90) и който посочва писаното за него в цариградските вестници „Право” и „Ден” и в книгите „Писма за Сърбия” (Икономов Т., Русе, 1883) и „Кралевина Србиjа” (Миличевич М., Београд, 1884). От дописката във в. „Право”, г. VI, бр. 2, излиза, че още в около 1835 г. Виктор бил в Ниш.


 

За институцията на таксидиотството

При липсата на собствена държавност, българската народност прави единствения верен ход в условията на враждебната политическа и верска среда - тя припознава себе си и поставя знак на пълно равенство с източноправославната вяра. В този смисъл манастирите израстват като средища, които акумулират всички възможни в условията на робство форми на обществен живот - религиозен, икономически и културен. След чуждото нашествие и завоеванието първата задача на манастирските средища е оцеляването, втората - спасяването на духовността, на писмената традиция, на книжовността, а третата - изнасянето й отново в народната тъкан. Така те се превръщат за дълъг период от време в единствената опора на народността.

Връзката на манастирите с българския етноареал се осъществява чрез институцията на таксидиотството. В превод от новогръцки "таксидиот" значи "пътник", но и "духовник", "изповедник"... Тоест таксидиотите са принадлежащи към черното духовенство лица, които обаче пребивават не в затвореното и извисено духовно пространство на манастира, а в светска среда, където изпълняват мисионерски - богослужебни и просветителски функции.

Таксидиотството е сред най-интересните феномени в родната ни история. То е етап от българското национално узряване, който при изчерпване на функциите и появата на нови приоритети естествено отмира към средата на XIX век.

Постепенно през XVIII и първата половина на XIX век страната е покрита с плътна мрежа от метоси в по-важните селища. Според Иван Радев, един от малцината ни по-задълбочени изследователи на таксидиотството, „метохът е едновременно молитвен дом, страноприемница и средище за просвета”. С най-добре развита мрежа от метоси са най-големите български манастири - Рилският, Зографският и Хилендарският. За таксидиоти се изпращат по правило най-интелигентните монаси; повечето са въведени в архимандритски сан, мнозина вече са били игумени, тоест притежават и необходимия социален опит.

Според твърдението на Климент Рилец "изпращането на един манастирски брат за духовник (таксидиот) ставало след продължителна подготовка в манастира, при пълна телесна и духовна зрелост". Таксидиоти са Йосиф Брадати, йеромонах Паисий Хилендарски, архимандрит Неофит Бозвели, първият български екзарх Антим Видински, митрополит Иларион Макриополски, архимандрит Виктор Нишки... - да изброим само най-известните. Една от най-важните дейности на таксидиотите била финансовата. Те събирали милостиня, чрез която се поддържала дейността на големите манастирски центрове.

Пътуващите монаси таксидиоти са разработили още в първите векове на робството цяла система от бойни техники, за да оцелеят във враждебната среда и да могат да съхранят народната свяст. В своята книга „Бойни изкуства и военно дело на древните българи” Дориян Александров е отделил специална глава за бойните умения на таксидиотите. Той твърди, че има запазени сведения за наличие на цялостна бойна система при монасите таксидиоти, тъй като в своите пътувания те били изложени на безброй опасности, както от страна на турци и гърци, така и от страна на разбойници, защото пренасяли непрекъснато пари и ценности.

Психическата подготовка на таксидиотите се градяла върху основата на религиозната дисциплина и аскезата на православното християнство, най-ярко изразени в исихазма, който гледа на човека едновременно като на субект и обект на творчеството „добротолюбие”, или както учи един от адептите на исихазма, авва Таласий: „Като придобиваме навик за добродетели, ние си връщаме чрез него природното свойство и се изкачваме към своето първоначално здраве.” Таксидиотите практикували и редица други умения за оцеляване във враждебна среда, като дегизиране, преобличане, лечебни изкуства, изграждане на агентурен апарат, пароли, тайни явки, квартири и скривалища.


 

В средата на февруари 1871 г. той, вече стар и немощен, тръгнал за Цариград да участва в екзархийския събор като делегат от Нишката епархия и бил изпратен с голяма чест и ликуване. Поради молба на паството на 27 май 1872 г. архимандрит Виктор бил ръкоположен от Н. блаж. екзарха Антим I за нишки митрополит (в. „Македония”, г. VI, бр. 10 от 27 май 1872 и в. „Право”, г. VII, бр. 12, 13 и 15), седял някое време в Цариград и после се върнал в епархията си, но Виктор не оправдал надеждите народни.

През 1871 г. е представител на Нишката епархия на Църковнонародния събор, свикан в Цариград за изработването на Екзархийския устав.

През 1872 г. е избран за Нишки екзархийски митрополит на Нишка епархия до 1877 г.

През м. Май 1872 г. в българския храм „Св. Стефан” в Цариград е ръкоположен за Нишки митрополит от Българския екзарх Антим I (светско име: Атанас Михайлов Чалъков, 1816 – 1 декември 1888).

През 1874 г. е избаран за член на синода.

ВИЖ: Изграждане на Българската екзархия 



Д-р Христо Стамболски пише за 1874 г. – Знайно е, че нишкият митрополит Виктор беше ръкоположен за владика под натиска на Христо П. Тъпчилещов и на д-р Чомаков и по тяхна препоръка и тая на Пловдивския Панарета се избра преди 7 месеца и за синодален, но той досега не можа да уреди епархията си, открито можем да го кажем, по неспособност; при все това Екзархията го призова да дойде в Цариград, като предварително изпрати в Ниш русчушкия митрополит Григория да нареди на Нишката епархия и да избере и настани в Ниш някой свестен архиерейски наместник. Наистина, некадърността на Виктора стана причина да не може да се уреди тая епархия и да се разшири в Поморавия сръбската пропаганда. [Стамболски, Христо. Автобиография, дневници, спомени, 1852-1879, откъси. С., 1973, с. 355, 625, 655.]


 

В дописка във в. „Ден” (Цариград), г. I, бр. 22 (от 7 юли 1875 г.), се разправя, че Виктор бил прост и не се грижел за нравственото и умственото въздигане на паството. Училищата в Ниш били слаби, в тях липсвало народно чувство и уж се било преподавало на сръбски. И Тодор Икономов (Писма за Сърбия. Русе, 1883, стр. 19-20) пише, че Ниш вече бил посърбен град и това се дължало твърде много на владиката виктор, който с всички сили поддържал сръбския език и сръбските учители в продължение на 40 години. Сърбите отнели митрополията му уж за училище и той се задоволил, та се преместил в една проста къща и сетне почнали да подкопават авторитета му пред селското население. Говорело се, че Виктор се готви да отиде в Хилендарския манастир.

На 18 януари 1878 г. провъзгласява присъединяването на епархията към Сръбстата църква (от 1871 г.). На 1 април 1883 г. е заменен със сърбин и преместен в манастира Петковица.

Най сетне в 1883 г. той бил махнат – сърбите веч нямали нужда от него, па бил веч и остарял: заместил го друг владика, чист сърбин – Нестор Поповић (1883-1884), после следват Димитрије Павловић (1887-1889), Јероним Јовановић (1889-1894), Инокентије Павловић (1894-1898), Никанор Ружичић (1898-1911), Доментијан (1911-1913), Доситеј Васић (1913-1933), Јован Илић (1933-1975) и данашњи епископ Иринеј Гавриловић (од 1975). После какво станало с него – дали е останал в Ниш, или е отишъл в Св. Гора, или пък е бил преместен (да не кажа: интерниран) в някой друг град в Сърбия и кога е умрял – неизвестно.


 

Според сръбската преса: Замонашио се у манастиру Хиландару и одатле постављен за представника хиландарског метоха у Нишу. Са овог места изабран је за архијереја нишког. У име свештенства и народа, 18 jануара 1878 године прогласио је сједињење са Српском црквом и о томе обавестио митрополита српског Михаила. Оставши веран митрополиту Михаилу и после његовог смењивања, разрешен је дужности архијереја 1 априла 1883 године и пребачен у манастир Петковица. Умро је у Београду 31 maja 1888 године и сахрањен у цркви Св. Марка у Београду.

Из 19 века познати су ови нишки епископи: Макарије, Мелентије(1821), Венедикт I Данило, Јосиф, Григорије (1837-1842), Венедикт II (1842-1845), Никифор, Јанићије II (1856-1858), Стеван Ковачевић (1858-1862), Калиник митрополит (1862-1869), Виктор Чолаковић (1871-1881). Виктор је био егзархијски бугарски епископ , те је присаједињењем нишког, пиротског, врањског и топличког округа Србији 01.02.1879 ушао у састав Београдске митрополије.

У другој половини XIX века, нарочито после ослобођеwа од Турака 1878. године, почела је нова епоха у историји српског народа. Одмах по ослобођењу од Турака и Ниш је учао у нови политички живот Србије, и то као друга престоница. У Нишу је кнез Милан имао свој двор и у Нишу је заседала Народна скупштина, у Нишу су се доносиле најважније државне одлуке. Свуда наоколо у четири округа спровођена је аграрна реформа и сељаци су добили земљу као своју приватну својину. Спахилук је укинут и људи су добили сва грађанска права, али и материјалне могућности. Престали су да буду раја. Наследници Виктора Чолаковића на нишком епархијском трону били су : Нестор Поповић (1883-1884), Димитрије Павловић (1887-1889), Јероним Јовановић (1889-1894), Инокентије Павловић (1894-1898), Никанор Ружичић (1898-1911), Доментијан (1911-1913), Доситеј Васић (1913-1933), Јован Илић (1933-1975) и данашњи епископ Иринеј Гавриловић (од 1975).

Припајањем Нишког, Пиротског и Врањског округа Србији повећала се и територија Цркве у Србији, а из егзархијске више јерархије примљен је у састав Српске цркве, 1. фебруара 1879, митрополит нишки Виктор, који је остао веран митрополиту Михаилу до смрти.


 

Види се, дядо Виктор е бил „подкупен” от сръбската енергична работлива пропаганда и добре облагодетелстван от нея. Че след войната в 1877-1878, когато Ниш останал там, това може да говори добре за него: наистина той не трябваше да напусне паството, а да стои да го пази, борейки се храбро, но загдето поне в 1883 г. той не се завърна в България да работи за своя народ и черкова – това пък не говори добре за него. Не може да се каже, че сърбите не са го пускали – той е могъл лесно да избяга. Може да се е страхувал да не изгуби някаква пенсия. Българското правителство бу му я дало. Види се, че още отдавна сърбите са считали Виктора за свой човек, та затова го и търпяха толкоз време в Ниш; иначе те щяха още веднага, щом грабнаха Ниш, да го изпъдят позорно, както изпъдиха владиката Евстатия Пелагонийска от Пирот.

ВИЖ: Сръбската църква


Дядо Виктор отдавна бил забравил Калофер. Та и калоферци бяха го забравили. Виктор, тогаз още архимандрит, е между фотографираните членове на Народния (черковни) събор в Цариград в 1871 г. (Вж. протоколите на този събор. София, 1911 г.).

Кога Лала и Виктор умрели, Пена и Чона, дъщери на Лала Чолакова, упълномощили Пениния мъж, та ходил в Сърбия да дири наследство от вуйча им, ала напразно. За дяда Виктора поменува и П. П. Карапетров в кн. „Кратка история на българската черкова”. Средец, 1895, стр. 126.

ВИЖ: Начов, Н. Калофер в миналото. 1927.


 

ВИКТОР ЧОЛАКОВИЋ

Митрополит 1871 - 1883. год.

Замонашио се у манастиру Хиландару и одатле постављен за представника хиландарског метоха у Нишу. Са овог места изабран је за архијереја нишког. У име свештенства и народа, 18. jануара 1878. године прогласио је сједињење са Српском црквом и о томе обавестио митрополита српског Михаила. Оставши веран митрополиту Михаилу и после његовог смењивања, разрешен је дужности архијереја 1. априла 1883. године и пребачен у манастир Петковица. Умро је у Београду 1888. године и сахрањен у цркви Св. Марка у Београду.


VIKTOR ČOLAKOVIĆ

Metropolitan, 1871-1883

He entered the monastic order in the Monastery of Chilandar and was appointed the representative of the Chilandar-Appendant Church Estate in Niš from there. After that, he was ordained the archpriest of Niš. In the name of the clergy and on behalf of the people, he proclaimed union with the Serbian Church on January 18th 1878, notifying the Metropolitan of Serbia Michael about his act. Having remained loyal to Metropolitan Michael even after his dismissal from this position, he was removed from the duty of the archpriest on April 1st 1883 and removed to the Petkovica Monastery. He died in 1888 in Belgrade and was buried in the Belgrade Church of St. Mark.

ВИЖ: Митрополит Виктор Нишки (1783-1888)





БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ:

Първоначално образование получава в родния Калофер.

В последствие постъпва като послушник в калоферския мъжки манастир „Рождество Богородично” (XIX век, действащ).

Там е подстриган в монашество и последователно е ръкоположен в йеродяконски (22-годишен) и йеромонашески чин (34-годишен).

Живее по някое време в Хилендар като светогорски изповедник, където е възведен в архимандритско достойнство.

Около 1832 г. архимандрит Виктор е изпратен в Ниш като таксидиот (от новогръцки „пътник” - пътуващ монах, който събира помощи, пожертвувания за манастир или кани богомолци), където престоява дълги години.

През времената на холерата в Ниш, през годините 1832, 1838 и 1842, когато всички свещеници в Ниш се разбягват, единствен Виктор остава на своя пост, за което е бил винаги тачен и обичан от народа си.

През 1871 г. архимандрит Виктор е избран и изпратен като представител на Нишка епархия на Църковнонародния събор, свикан в Цариград за изработването на Екзархийския устав.

В началото на 1872 г. е избран за екзархийски митрополит на Нишка епархия, под натиска на Христо П. Тъпчилещов и д-р Стоян Чомаков.

През м. Май 1872 г. в българския храм „Св. Стефан” в Цариград е ръкоположен за Нишки митрополит от екзарх Антим I Български.

През 1874 г. е избран за член на Синода в Цариград.

На 18 януари 1878 г. провъзгласява присъединяването на епархията към Сръбстата църква (от 1871 г.).

Избран на 27.02.1883 г. за почетен член на Сръбската академия на науките, сред членовете на която личат още имената на проф. Стефан С. Бобчев и проф. Георги Златарски.

На 1 април 1883 г. е заменен на владишкия престол със сърбина Нестор Попович и преместен или фактически заточен в манастира Петковица.

Умира през 1888 г. в Белград, където е погребан с особени почести в църквата „Свети Марк”.



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2829157
Постинги: 502
Коментари: 1037
Гласове: 19647
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930