Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.03.2010 11:09 - Съхранената духовна памет Българска - Част II
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 2355 Коментари: 0 Гласове:
13

Последна промяна: 25.03.2010 08:13


 МИТРОПОЛИТ МИХАИЛ ДОРОСТОЛСКИ И ЧЕРВЕНСКИ,

ИЛИ СЪХРАНЕНАТА ДУХОВНА ПАМЕТ БЪЛГАРСКА

Тодор БИЛЧЕВ, Стефка МАРИНОВА

image

Тази книга, без съмнение, е за митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Но, бидейки личност духовна и възвишена, той е бил в близък контакт и със свои събратя архиереи, заедно с които е отстоявал духовните ценности и добродетели, които са му били присъщи. Така ние виждаме как той споделя идеи, възгледи и борби с Варненския и Преславски митрополит Симеон и Старозагорския митрополит Павел, към които често се е прикрепял и Величкият епископ Андрей, по-късно Ню-Йоркски митрополит. Реалните хронологични измерения на житейските пътеки на митрополитите Симеон, Михаил и Павел очертават на пръв поглед неприемливи съпоставимости. Патриархът на Българското православие митрополит Симеон Варненски и Преславски, участвал активно в живота на Българската православна църква още от ранния период на нейното утвърждаване, вече ще е изпълнил достолепните 42 земни лета, когато в греховния мир ще се яви отрокът Петър поп Константинов Иванов, по-сетнешен митрополит Павел Старозагорски (1882-1940), а само две години подир него същото ще направи и Димитър Тодоров Чавдаров, по-сетнеше митрополит Михаил Доростолски и Червенски (1884-1961). Едва ли някой тогава е предполагал, че тези хора някога ще се съберат, ще бъдат неразделни до ранната кончина на митрополит Павел през 1940 г., защото митрополит Симеон вече си е отишъл, а митрополит Михаил е останал сам, и ще съумеят да са, със словата и делата си, най-достопочтени български йерарси до края на земните си пътеки. Но, независимо че не е предполагано, това, за щастие на българския род, се е случило. И, все пак, какво ги е събрало? Независимо от малката разлика в годините, Павел и Михаил учат заедно в Самоковското богословско училище, което завършват с пълно отличие през 1902 г. Оттук пътеките им се разделят, но съдбите им удивително си приличат. Веднага след училището Павел е приет и завършва през 1907 г. Петербургската духовна академия. След това е учител в Софийската духовна семинария, протосингел в Пловдивската митрополия, ректор на Семинарията в София, а от 1923 г. - Старозагорски митрополит. Малко по-късно от Павел, през 1906 г., както вече писахме, и Михаил е приет в Киевската духовна академия. Завършва я през 1910 г. и като Павел е назначен за учител в Софийската духовна семинария. След това, пак като него, става протосингел на дядо Симеон във Варна (1912), от 17 август 1923 г. е ректор на Софийската духовна семинария, а от 9 април 1927 г. Доростолски и Червенски митрополит. Единственото различие от съдбата на Павел е това, че непосредствено след завършването на Самоковското богословско училище (1902) до приемането му в Киевската духовна семинария (1906) Михаил заема вакантното писарско място във Варненската и Преславска митрополия, изпълнявайки през това време и други длъжности там, включително и тази на помощник-секретаря. Това различие в биографиите на двамата всъщност става основата, върху която израства, развива се и дава добри плодове една пословична дружба на сродните духом, която винаги е била белязана със знаците на прогреса и интелектуалното извисяване. Митрополит Константин Врачански, един от най-добрите ученици на митрополит Григорий Доростолски и Червенски, представя Михаил на дядо Симеон, нямайки и представа, че му води бъдещия Доростолски и Червенски митрополит, който с него и с митрополит Павел Старозагорски ще станат най-неповторимата Троица на Българското православие през 20-те и 30-те години на XX век. „Още първата ми среща с този внушителен и мъдър старец - ще запише за Симеон на 22 ноември 1958 г. в личната си биография митрополит Михаил, - извика у мене особни чувства на почит и благоговейно преклонение.” Така ще е през цялото време, когато е при него, а то, освен тези четири начални, ще прибави още цели 12 години като протосингел на благоговейния старец. „През време на 16-годишното ми служение при него - ще отбележи Михаил в посочената вече биография - аз не съм имал случай да чуя от него обидна дума. Дядо Симеон бе въобще много изтънчен и аристократичен.” Такъв ще остане завинаги той в спомените на усърдния му помощник, а когато на 17 август 1923 г. трябва да го напусне, за да отиде ректор в София, натъженият протосингел ще напише: „Мъчителна бе за мене раздялата с моя старец, комуто дължа всичко най-хубаво, с което ме свързва служението ми на светата Църква. Трудно ми е въобще да опиша туй неотразимо въздействие, което дядо Симеон оказваше върху мене със своята внушителна осанка, високи нравствени качества и свят живот, дълбок проницателен ум и мъдрост, изумителна памет, гранитна воля, рядко благородно и любящо сърце, пленителен и във всичко издържан характер, всецяло завладян от идеала на нашите възрожденци и от мисълта за ревностно изпълнение на своя църковен обществен дълг, старец - истински мъдрец, пред когото благоговейно и във всичко се прекланях.”33 А в настоящия сборник виждаме само как още на 26 юли 1923 г. дядо Симеон лаконично е адресирал служебното си писмо „До Негово Високопреподобие Архимандрит Михаил, Протосингел на Митрополията, Тук” – „Вследствие писмото на Светия Синод от 23.VII. тази година, под № 4728, съобщаваме на Ваше Високопреподобие, че последният в заседанието си от 21 този месец със решение от същата дата Ви назначил от 1 идущия август за ректор на Софийската духовна семинария.”34 Михаил, без съмнение, е приел със смесени чувства писмото на своя старец и на 2 август 1923 г. му отговорил така: „Ползувайки се от отеческото Ваше доверие и благосклонност, от Вашата доброта и снизходителност, винаги насърдчаван и ободряван в служението си, аз можах цели 12 години да прослужа непрекъснато като Ваш помощник в управлението на епархията Ви. За мен е било най-голямо щастие и чест това служение, което ме е поставяло под непосредственото ръководство и попечителство на един духовен вожд, който е стълб и утвърждение, венец и украса, гордост и упование на родната ни църква от 50 години насам. Моето скромно служение при Ваше Високопреосвещенство е и най-добрата школа, от която не преставам да се вдъхновявам и черпя полезни уроци през целия си живот.”35 Това писмо, със сигурност, е разчувствало Владиката, но той намерил сили и написал върху него следната резолюция: „При първото частно съобщение за нуждата на църквата да се даде на Негово Високопреподобие Архимандрита Михаила друга длъжност, казах комуто се следва, че това е един въпрос, разрешението на който зависи от Светия Синод и от Негово Високопреподобие Архимандрита Михаила. Не рачих да изтъкна моята лична нужда и оная на епархиалното управление, защото мислех и мисля, че общата нужда на църквата греба да стои на първо място и по-напред от частната и защото не е нито уместно нито справедливо да се пречи на един работник, пред когото се открива по-широко поле на полезна работа.”36 Още като слагал тази резолюция, Дядо Симеон навярно си е спомнил и това как на 1 август 1912 г. е подписал свидетелството, в което посочил, че „в средния олтар на Варненската Съборна Църква „Успение Пресветия Богородици” произведохме иеродякона Михаила, из гр. Калофер, в свещенически чин”37 как на 14 декември 1913 г. му изпратил уведомителното си писмо за това, че е утвърден за негов протосингел,38 как последвали и писмата му от 1914 и 1915 г. за отличаването на Михаил с офикията архимандрит39 и т. н., а величаенето от достойното му духовно чедо към него наистина не му е било неприятно.

Това преклонение пред духовния баща, без съмнение, се носи и от Павел. Вероятно вече е известно, че когато през 1919 г. Светият Синод решава да осъвремени Екзархийския устав с оглед на новите условия в църковния ни живот, е била сформирана комисия, председателствана от митрополит Симеон, а митрополит Павел е бил протоколчик в нея. Техни противници, обаче, влизат във връзка с Александър Стамболийски, който внася на 15.09.1920 г. в Народното събрание законопроект за Екзархийския устав, без да го съгласува със Светия Синод. На 6.10.1920 г. Народното събрание го приема, а на 2.12.1920 г. Светият Синод решава да свика църковно-народен събор. Той се открива на 6.02.1921 г., но митрополит Симеон не присъства на неговите първи заседания, в знак на протест срещу беззаконията на властите.40 Работата на горепоменатата комисия е подробно описана в дневниците на митрополит Павел, поради което си струва да ги проследим. Още на 3.02.1921 г. той записал: „Най-сетне получих от Светия Синод писмо, че съм назначен член в „духовната комисия” за „преглеждане Екзархийския устав и всички действащи днес църковни наредби.” - На 31.01. е телеграфирано на Негово Bисoкo Преосвещенство митрополит Симеона да тръгне веднага за София."41 Само че това нямало да стане "веднага", а на 11.02.1921 г., когато Павел ще отбележи: „Най-сетне пристигна Варненският дядо Симеон”.42 На другия ден, 12.02.1921 г., той ще го посети в Синодалната палата, а мнението на митрополит Павел за митрополит Симеон ще бъде: "Остарял, но мислите му са ясни и логични".43 Заработването на комисията ще бъде за кратко възпрепятствано от заболяването на протопрезвитер Стефан Цанков от инфлуенца, но на 22.02.1921 г., неделя, всичко ще е наред. „Най-сетне Митрополит Симеон свика комисията за преглеждане на Екзархийския Устав.” - ще запише митрополит Павел и ще продължи: „В 10 ч. направи молитва в синодалния параклис и сетне държахме: първото заседание. Като предмети за разискване Високопркосвещеният Симеон посочи, между друго, състава на Светия Синод и на епархийските управителни и съдебни тела, участието на мирския елемент в църковното управление и допущането на женския пол в някои от църковните учреждения." А в заключение митрополит Павел ще отбележи: „Първите впечатления у мене и Архимандрит Стефана от дяда Симеона като председател са много добри. За От1ца1 Цанкова няма защо и да се говори, той е почитател и поклонник на дяда Симеона.”44 Тази комисия ще заседава до 4.04.1921 г., Връбница, а след нея по-горе вече посочихме какво се случва. В своите 16 заседания тя решава редица важни за Църквата въпроси, но последвалите събития не дават възможност те практически да се реализират. В записките си от последното заседание Павел е отбелязал, че Дядо Симеон е благодарил на „членовете на комисията за усърдната работа”, а за него казал, че водел „протоколите точно, пълно и ясно и че този труд заслужавал особно да бъде отбележен.” „Званието Екзарх Български - продължава Павел, - комисията запази по мое предложение и мотиви не само църковни, а и национално-политически. Дядо Симеон предлагаше метрополитанската система, но уважи моите доводи, оттегли предложението си и се съгласи с мене. Моя е и схемата на висшата управа - Синод с органи - събор и др.”45 В своята автобиография митрополит Михаил, пък, е записал впечатленията си от тия събития така: „Нека спомена и за участието си в Църковно-народния събор през 1921 и 1922 г. Бях призован като делегат на събора по решение на последния, ведно с няколко души други духовници - богослови. Скромните си усилия като църковен делегат приобщавах към групата, която с упорити усилия трябваше при изработване на новия Екзархийски устав да устоява каноническите устои на Църквата, силно атакувани от крайно отрицателните и с рационалистични схващания богослови и дори клирици. Взимах участие и като член на управителната комисия. Бях и един от секретарите на събора. По-частно подхождах към разбиранията и се приобщавах към усилията на двама - Епископ Павла, ректор на Софийската духовна семинария и архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев, професор при Богословския факултет. Със своята голяма ерудиция и смел замах, може без преувеличение да се каже, че те изиграха решителна роля в отбиване на отрицателните атаки и запазване основните канонически устои в устройството на родната ни Църква.” „В работата си като протосингел на Варненската митрополия най-много се импулсирах от Високопреосвещения Симеона.”46 С това архимандрит Михаил ще завърши, а по-нататък, заедно с избрания на 4.03.1923 г. епископ Павел за Старозагорски митрополит и с Варненския митрополит Симеон ще продължат да се движат по пътеките на времето, като оставят следите си по тях. А те, описани в дневника на митрополит Павел, изглеждат така: " 28.04.1924 . Светли понеделник: „Във Варненската съборна църква „Света Богородица” с Варненско Преславския Митрополит Симеон и Левкийский Епископ Варлаам ръкоположихме Архимандрит Михаил в Епископ Велички.”47

Това хиротонисване на архимандрит Михаил за епископ е богато документирано и в настоящия сборник. То започва още от 14.04.1924 г., когато наместник-председателя на Св. Синод митрополит Максим Пловдивски уведомява Негово Високопреподобие Архимандрита Михаила, ректор на Софийската духовна семинария. В писмото се казва: „В заседанието на 27.XII.1923 г. Светият Синод, като имаше предвид Вашата досегашна усърдна църковна служба и духовно-просветна дейност реши да бъдете ръкоположен в епископски сан през предстоящите Великденски праздници от Негово Високопреосвещенство Свето Варненский и Преславски Митрополит Господин, Господин СИМЕОН в престолния му гр. Варна.”48 Ще последват бързите уведомителни писма на дядо Симеон от деня на хиротонията, 28.04.1924 г., до цар Борис III, министъра на външните работи и изповеданията Христо Калфов и наместник-председателя на Светия Синод митрополит Максим Пловдивски с приблизително подобните текстове: Днес в Съборния храм на гр. Варна по поръчение на Светия Синод и при съслужение на митрополита Павла и Преосвещеннаго Левкийска-

 ПРОДЪЛЖАВА




Гласувай:
13
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2767742
Постинги: 502
Коментари: 1036
Гласове: 19645
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031