2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 2930 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.03.2010 08:13
ИЛИ СЪХРАНЕНАТА ДУХОВНА ПАМЕТ БЪЛГАРСКА
Тази книга, без съмнение, е за митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Но, бидейки личност духовна и възвишена, той е бил в близък контакт и със свои събратя архиереи, заедно с които е отстоявал духовните ценности и добродетели, които са му били присъщи. Така ние виждаме как той споделя идеи, възгледи и борби с Варненския и Преславски митрополит Симеон и Старозагорския митрополит Павел, към които често се е прикрепял и Величкият епископ Андрей, по-късно Ню-Йоркски митрополит. Реалните хронологични измерения на житейските пътеки на митрополитите Симеон, Михаил и Павел очертават на пръв поглед неприемливи съпоставимости. Патриархът на Българското православие митрополит Симеон Варненски и Преславски, участвал активно в живота на Българската православна църква още от ранния период на нейното утвърждаване, вече ще е изпълнил достолепните 42 земни лета, когато в греховния мир ще се яви отрокът Петър поп Константинов Иванов, по-сетнешен митрополит Павел Старозагорски (1882-1940), а само две години подир него същото ще направи и Димитър Тодоров Чавдаров, по-сетнеше митрополит Михаил Доростолски и Червенски (1884-1961). Едва ли някой тогава е предполагал, че тези хора някога ще се съберат, ще бъдат неразделни до ранната кончина на митрополит Павел през 1940 г., защото митрополит Симеон вече си е отишъл, а митрополит Михаил е останал сам, и ще съумеят да са, със словата и делата си, най-достопочтени български йерарси до края на земните си пътеки. Но, независимо че не е предполагано, това, за щастие на българския род, се е случило. И, все пак, какво ги е събрало? Независимо от малката разлика в годините, Павел и Михаил учат заедно в Самоковското богословско училище, което завършват с пълно отличие през 1902 г. Оттук пътеките им се разделят, но съдбите им удивително си приличат. Веднага след училището Павел е приет и завършва през 1907 г. Петербургската духовна академия. След това е учител в Софийската духовна семинария, протосингел в Пловдивската митрополия, ректор на Семинарията в София, а от 1923 г. - Старозагорски митрополит. Малко по-късно от Павел, през 1906 г., както вече писахме, и Михаил е приет в Киевската духовна академия. Завършва я през 1910 г. и като Павел е назначен за учител в Софийската духовна семинария. След това, пак като него, става протосингел на дядо Симеон във Варна (1912), от 17 август 1923 г. е ректор на Софийската духовна семинария, а от 9 април 1927 г. Доростолски и Червенски митрополит. Единственото различие от съдбата на Павел е това, че непосредствено след завършването на Самоковското богословско училище (1902) до приемането му в Киевската духовна семинария (1906) Михаил заема вакантното писарско място във Варненската и Преславска митрополия, изпълнявайки през това време и други длъжности там, включително и тази на помощник-секретаря. Това различие в биографиите на двамата всъщност става основата, върху която израства, развива се и дава добри плодове една пословична дружба на сродните духом, която винаги е била белязана със знаците на прогреса и интелектуалното извисяване. Митрополит Константин Врачански, един от най-добрите ученици на митрополит Григорий Доростолски и Червенски, представя Михаил на дядо Симеон, нямайки и представа, че му води бъдещия Доростолски и Червенски митрополит, който с него и с митрополит Павел Старозагорски ще станат най-неповторимата Троица на Българското православие през 20-те и 30-те години на XX век. „Още първата ми среща с този внушителен и мъдър старец - ще запише за Симеон на 22 ноември 1958 г. в личната си биография митрополит Михаил, - извика у мене особни чувства на почит и благоговейно преклонение.” Така ще е през цялото време, когато е при него, а то, освен тези четири начални, ще прибави още цели 12 години като протосингел на благоговейния старец. „През време на 16-годишното ми служение при него - ще отбележи Михаил в посочената вече биография - аз не съм имал случай да чуя от него обидна дума. Дядо Симеон бе въобще много изтънчен и аристократичен.” Такъв ще остане завинаги той в спомените на усърдния му помощник, а когато на 17 август 1923 г. трябва да го напусне, за да отиде ректор в София, натъженият протосингел ще напише: „Мъчителна бе за мене раздялата с моя старец, комуто дължа всичко най-хубаво, с което ме свързва служението ми на светата Църква. Трудно ми е въобще да опиша туй неотразимо въздействие, което дядо Симеон оказваше върху мене със своята внушителна осанка, високи нравствени качества и свят живот, дълбок проницателен ум и мъдрост, изумителна памет, гранитна воля, рядко благородно и любящо сърце, пленителен и във всичко издържан характер, всецяло завладян от идеала на нашите възрожденци и от мисълта за ревностно изпълнение на своя църковен обществен дълг, старец - истински мъдрец, пред когото благоговейно и във всичко се прекланях.”33 А в настоящия сборник виждаме само как още на 26 юли 1923 г. дядо Симеон лаконично е адресирал служебното си писмо „До Негово Високопреподобие Архимандрит Михаил, Протосингел на Митрополията, Тук” – „Вследствие писмото на Светия Синод от 23.VII. тази година, под № 4728, съобщаваме на Ваше Високопреподобие, че последният в заседанието си от 21 този месец със решение от същата дата Ви назначил от 1 идущия август за ректор на Софийската духовна семинария.”34 Михаил, без съмнение, е приел със смесени чувства писмото на своя старец и на 2 август 1923 г. му отговорил така: „Ползувайки се от отеческото Ваше доверие и благосклонност, от Вашата доброта и снизходителност, винаги насърдчаван и ободряван в служението си, аз можах цели 12 години да прослужа непрекъснато като Ваш помощник в управлението на епархията Ви. За мен е било най-голямо щастие и чест това служение, което ме е поставяло под непосредственото ръководство и попечителство на един духовен вожд, който е стълб и утвърждение, венец и украса, гордост и упование на родната ни църква от 50 години насам. Моето скромно служение при Ваше Високопреосвещенство е и най-добрата школа, от която не преставам да се вдъхновявам и черпя полезни уроци през целия си живот.”35 Това писмо, със сигурност, е разчувствало Владиката, но той намерил сили и написал върху него следната резолюция: „При първото частно съобщение за нуждата на църквата да се даде на Негово Високопреподобие Архимандрита Михаила друга длъжност, казах комуто се следва, че това е един въпрос, разрешението на който зависи от Светия Синод и от Негово Високопреподобие Архимандрита Михаила. Не рачих да изтъкна моята лична нужда и оная на епархиалното управление, защото мислех и мисля, че общата нужда на църквата греба да стои на първо място и по-напред от частната и защото не е нито уместно нито справедливо да се пречи на един работник, пред когото се открива по-широко поле на полезна работа.”36 Още като слагал тази резолюция, Дядо Симеон навярно си е спомнил и това как на 1 август 1912 г. е подписал свидетелството, в което посочил, че „в средния олтар на Варненската Съборна Църква „Успение Пресветия Богородици” произведохме иеродякона Михаила, из гр. Калофер, в свещенически чин”37 как на 14 декември 1913 г. му изпратил уведомителното си писмо за това, че е утвърден за негов протосингел,38 как последвали и писмата му от 1914 и 1915 г. за отличаването на Михаил с офикията архимандрит39 и т. н., а величаенето от достойното му духовно чедо към него наистина не му е било неприятно.
Това преклонение пред духовния баща, без съмнение, се носи и от Павел. Вероятно вече е известно, че когато през 1919 г. Светият Синод решава да осъвремени Екзархийския устав с оглед на новите условия в църковния ни живот, е била сформирана комисия, председателствана от митрополит Симеон, а митрополит Павел е бил протоколчик в нея. Техни противници, обаче, влизат във връзка с Александър Стамболийски, който внася на 15.09.1920 г. в Народното събрание законопроект за Екзархийския устав, без да го съгласува със Светия Синод. На 6.10.1920 г. Народното събрание го приема, а на 2.12.1920 г. Светият Синод решава да свика църковно-народен събор. Той се открива на 6.02.1921 г., но митрополит Симеон не присъства на неговите първи заседания, в знак на протест срещу беззаконията на властите.40 Работата на горепоменатата комисия е подробно описана в дневниците на митрополит Павел, поради което си струва да ги проследим. Още на 3.02.1921 г. той записал: „Най-сетне получих от Светия Синод писмо, че съм назначен член в „духовната комисия” за „преглеждане Екзархийския устав и всички действащи днес църковни наредби.” - На 31.01. е телеграфирано на Негово Bисoкo Преосвещенство митрополит Симеона да тръгне веднага за София."41 Само че това нямало да стане "веднага", а на 11.02.1921 г., когато Павел ще отбележи: „Най-сетне пристигна Варненският дядо Симеон”.42 На другия ден, 12.02.1921 г., той ще го посети в Синодалната палата, а мнението на митрополит Павел за митрополит Симеон ще бъде: "Остарял, но мислите му са ясни и логични".43 Заработването на комисията ще бъде за кратко възпрепятствано от заболяването на протопрезвитер Стефан Цанков от инфлуенца, но на 22.02.1921 г., неделя, всичко ще е наред. „Най-сетне Митрополит Симеон свика комисията за преглеждане на Екзархийския Устав.” - ще запише митрополит Павел и ще продължи: „В 10 ч. направи молитва в синодалния параклис и сетне държахме: първото заседание. Като предмети за разискване Високопркосвещеният Симеон посочи, между друго, състава на Светия Синод и на епархийските управителни и съдебни тела, участието на мирския елемент в църковното управление и допущането на женския пол в някои от църковните учреждения." А в заключение митрополит Павел ще отбележи: „Първите впечатления у мене и Архимандрит Стефана от дяда Симеона като председател са много добри. За От1ца1 Цанкова няма защо и да се говори, той е почитател и поклонник на дяда Симеона.”44 Тази комисия ще заседава до 4.04.1921 г., Връбница, а след нея по-горе вече посочихме какво се случва. В своите 16 заседания тя решава редица важни за Църквата въпроси, но последвалите събития не дават възможност те практически да се реализират. В записките си от последното заседание Павел е отбелязал, че Дядо Симеон е благодарил на „членовете на комисията за усърдната работа”, а за него казал, че водел „протоколите точно, пълно и ясно и че този труд заслужавал особно да бъде отбележен.” „Званието Екзарх Български - продължава Павел, - комисията запази по мое предложение и мотиви не само църковни, а и национално-политически. Дядо Симеон предлагаше метрополитанската система, но уважи моите доводи, оттегли предложението си и се съгласи с мене. Моя е и схемата на висшата управа - Синод с органи - събор и др.”45 В своята автобиография митрополит Михаил, пък, е записал впечатленията си от тия събития така: „Нека спомена и за участието си в Църковно-народния събор през 1921 и 1922 г. Бях призован като делегат на събора по решение на последния, ведно с няколко души други духовници - богослови. Скромните си усилия като църковен делегат приобщавах към групата, която с упорити усилия трябваше при изработване на новия Екзархийски устав да устоява каноническите устои на Църквата, силно атакувани от крайно отрицателните и с рационалистични схващания богослови и дори клирици. Взимах участие и като член на управителната комисия. Бях и един от секретарите на събора. По-частно подхождах към разбиранията и се приобщавах към усилията на двама - Епископ Павла, ректор на Софийската духовна семинария и архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев, професор при Богословския факултет. Със своята голяма ерудиция и смел замах, може без преувеличение да се каже, че те изиграха решителна роля в отбиване на отрицателните атаки и запазване основните канонически устои в устройството на родната ни Църква.” „В работата си като протосингел на Варненската митрополия най-много се импулсирах от Високопреосвещения Симеона.”46 С това архимандрит Михаил ще завърши, а по-нататък, заедно с избрания на 4.03.1923 г. епископ Павел за Старозагорски митрополит и с Варненския митрополит Симеон ще продължат да се движат по пътеките на времето, като оставят следите си по тях. А те, описани в дневника на митрополит Павел, изглеждат така: " 28.04.1924 . Светли понеделник: „Във Варненската съборна църква „Света Богородица” с Варненско Преславския Митрополит Симеон и Левкийский Епископ Варлаам ръкоположихме Архимандрит Михаил в Епископ Велички.”47
Това хиротонисване на архимандрит Михаил за епископ е богато документирано и в настоящия сборник. То започва още от 14.04.1924 г., когато наместник-председателя на Св. Синод митрополит Максим Пловдивски уведомява Негово Високопреподобие Архимандрита Михаила, ректор на Софийската духовна семинария. В писмото се казва: „В заседанието на 27.XII.1923 г. Светият Синод, като имаше предвид Вашата досегашна усърдна църковна служба и духовно-просветна дейност реши да бъдете ръкоположен в епископски сан през предстоящите Великденски праздници от Негово Високопреосвещенство Свето Варненский и Преславски Митрополит Господин, Господин СИМЕОН в престолния му гр. Варна.”48 Ще последват бързите уведомителни писма на дядо Симеон от деня на хиротонията, 28.04.1924 г., до цар Борис III, министъра на външните работи и изповеданията Христо Калфов и наместник-председателя на Светия Синод митрополит Максим Пловдивски с приблизително подобните текстове: „Днес в Съборния храм на гр. Варна по поръчение на Светия Синод и при съслужение на митрополита Павла и Преосвещеннаго Левкийска-
ПРОДЪЛЖАВА
2. Изследвания, статии и публикации © 2006-2013 Лалю Метев
3. Родословни изследвания на Лалю Метев в geni.com
4. WikiTree World's Family Tree © 2013 Лалю Метев
5. Видни български родове © 2006-2013 Лалю Метев
6. Bulgarian Genealogy © 2006-2013 Lalu Meteff
7. Свещената българска династия Дуло © 2006-2013 Лалю Метев