Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2010 12:08 - Из миналото на Ново село
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 2337 Коментари: 2 Гласове:
13

Последна промяна: 03.12.2010 08:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ИЗ МИНАЛОТО НА НОВО СЕЛО (ГРАД АПРИЛЦИ)

Първите жители на Ново село, след турското нашествие, са преселници от столицата Търновград -  представители предимно на непокорни болярски родове и заможни занаятчийски фамилии. Но тези земи са обитавани и столетия по-рано - за това свидетелстват останките от тракийско селище при входа на Русалийския проход.

0ще през 1812 г. към църквата е открито килийно училище, а от 1850 г. функционира и светско училище.
Градецът е известен в българската история с героизма на балканджиите по време на Априлското въстание. През април 1876 г. тук тържествува девет дни Свободата в Новоселската република. За дързостта си планинците заплащат с кръв и изпепелени 772 сгради. Тук се намира Новоселския девически манастир "Света Троица", свързан с историческите събития от времето на въстанието. След потушаването му е опожарен, а в последствие възстановен и е изградена костница. Признателните наследници в чест на 100 годишнината от Априлската епопея създават днешния град Априлци от селата - Ново село, Острец, Видима и Зла река.

Лалев, Иван. Априлци.Априлци


В държаното в неизвестност родово изследване на учителя Дончо Пачников се съдържат ценни данни за първите поселения в Ново село след падането на България под турско робство. На базата на споменен материал, съхранен от родовата памет, се прави изводът, че едни от първите фамилии, заселили се в района – Футевци, Пейчевци и Кантари, са представители на търновски родове грънчари, поставили началото на този занаят и тук. Като потвърждение на това се сочи, че „през 1683 година, когато изгоряла къщата на Пейчевци и се наложило да копаят основи настрани от пожарище, майсторите попаднали на стара грънчарска пещ".14

В случая можем да твърдим, че по-скоро имаме възстановяване на един стар и незнайно по какви причини замрял занаят, защото при археологическите разкопки на връх Острец са открити фрагментирани съдове, изработени на грънчарско колело, а това е далеч преди споменатия период.

При един от обходите си, свързани с намиране на подходящи експонати за експонираната през 1976 г. етнографска музейна сбирка в Ново село, големият познае и изследовател на занаятите в Троянско Ганко Цанов попада в махала Свинова поляна на „теракотна стомна с характерен старинен силует, украсена със свободно изписани бели ангобни кръгове (4-5 см в диаметър), запълнен, с бели точки".15 Интересното в случая е, че подобна украса е открита в дворцовия комплекс на Царевград Търнов от XIV в. Ако към тези податки прибавим и намерените също в Ново село възрожденски „пукали", идентични със средновековните съдове за вино, без никакъв риск от грешка може да приемем, че Ново село се явява пръв и най-стар грънчарски център в Троянско.

Като търновски родове, напускали града след падането на България под робство, се считат тези на Барболите и Сомлевци. Наличието на местности от рода на Царево лозе в Ново село ни подсказва, че част от елита на Втората българска държава е намерил приют тук.

Няма съмнение, че в първите векове след завладяването ни от турците тук има население, което води уседнал начин на живот. При изясняване на въпроса почти всички автори допускат една и съща грешка. Механично, без нужната аргументация, те вкарват в научно обръщение името на селото, вземайки данни от турските архиви, но крайно погрешно. Така например в един от най-ранните дефтери с опис на хасове, тимари и зиамети в Никополсш санджак, наред с имената на Острец, Ималджова (Млечево - б. м.), Вирабьово (Брабево - б. м.), Дебнева, Калица (Калейца - б. м.), Борима и др. се споменава и Новосел. В друг турски документ също от XV в. отново се споменава за съществуването на „Новосел с домакинства 23, вдовици 3. Приход без испекча 2138 акчета. Тимар на Умур, син на Девелю от охраната на крепостта Никопол".16

И в двата документа името Новосел се отнася за селище, намиращо се на около 12 км от Ловеч по посока Плевен. След Освобождението е изселено, но и днес съществува местност със същото име.

Когато се дискутират тези първи документи, трябва да се знае, че в регистрите на турските власти влизат само селища с изградена структура и компактно население. Освен това част от тях са били със специален статут, най-вече тези около старопланинските проходи и за известен период от време са освобождавани от данъчни задължения.

Първите сведения за Ново село са от началото на XVII в. Като изключим известната приписка от Хилендарския манастир от 1624 г., за която ще стане дума по-късно, друг домашен източник, в който се споменава селото, е от 1640 г. и е свързан с историята на Калоферския мъжки манастир.

Според предание от отец Исая, след унищожаването на Голямоселския манастир един от монасите успял да вземе и съхрани патронната икона „Рождество на Св. Богородица". Установил се в района на местността Бели брегове под Параджика, където преживял остатъка от живота си. След смъртта му иконата останала зарита в земята. Около 1640 г. в същия район се заселил друг постник монах, който в непродължително време успял да си построи колиба и завъди стопанство. Една нощ му се присънила иконата на точно определеното място. На сутринта отишъл, изровил я от земята и я прибрал в колибката, гдето живеел.

Скоро при него дошло за прислужник момче от с. Ново село. Легендата продължава: „Един ден то отишло в гората за дърва. Като почнало да сече с брадвата едно старо дърво, из корубата му се изсипали големи турски монети по 141/2 гроша и толкова много, че ги прибрали с кола (?). Монахът изтълкувал това чудо, че Бог му пращал тези пари да съгради манастир и да прибере в него старата икона."17

Цитирахме само онази част от легендата, в която се споменава за Ново село. Впрочем контактите на новоселци с Калофер и неговите жители, както и със селата около него, имат своята история. Пак по силата на спомена най-старата пушка, служеща за охрана на споменатия манастир, е била взета от монах Кирил и през 1877 г. той я продал, заедно с част от манастирския добитък в Ново село.18 С този манастир е свързана още една случка: В средата на XIX в. тук живеела „една стара монахиня, около 70-годишна, баба Марта... И на тази възраст тя била представителна жена. Тайнствена била нейната история. Тя била от близкото село Ново село (Загоре)19. Едно време турците я грабнали да я потурчват, но тя сполучила да избяга и дълго време се крила в Горния женски метох в Калофер, дето после се била и покалугерила. Най-после тя се прибрала в манастира да прислужва за душата си. Там и умряла."20

Както вече беше споменато, първият писмен източник, в който се споменава Ново село, е приписка от 1624 г. в Служебник № 343 от Хилердарския манастир. Публикувана е за първи път от сръбския учен Люба Стоянович през 1902 г., а малко по-късно и от проф. Йордан Иванов.21 Съдържанието й хвърля известна светлина върху най-ранната история на Ново село: „Сию светую и божественую службу приложи монастиру Хилендару Драган от Ново село от кадилак селвиевски от Загоре да служи Богу на душу его и родители его отце Диму и майка Йова и подружье его Бойка ЗРЛВ (1624 г.)"21

От приписката научаваме, че новоселецът Драган подарява книга на Светогорската обител, която по това време е българска, за помен на него, жена му и родителите си. Не съществува никакво съмнение, че става дума за Ново село, което чак до 1882 г. в административно и съдебно отношение се числи към Севлиево. В нея липсват сведения за това кой е писач на богослужебната книга, какъв е Драган, дали е само купувач или е и автор.

До известна степен отговор на тези въпроси получаваме с публикуването на друга летописна бележка от предходната 1623 година. За първи път тя е поместена от Сава Хилендарец в 1896 г.23, а по-късно и от акад. Йордан Иванов. Съдържанието й гласи: „Съврши се сиа книга глаголеми Октоихь вь лето ЗРЛА (1623) месеца генваре в дне (5 януари) соутра от даскала именемь Драгань оть Ново село Чардакь, а отечество ми есть от София а мати ми есть земле. Писахь сию книжицу попу Петру оть село Царацово и Богь да ви спасеть. Аминь."24

Имаме ли основание да считаме, че съществува близост или еднаквост между двете приписки? Достатъчни ли са общите моменти, за да заличат обективно съществуващите различия? Имаме ли основание да твърдим, че лицето Драган от двете бележки е едно и също?

В разсъжденията си ще се позова на един от най-добрите познавачи на старата българска книжнина и църковна история Павел Георгиев. В публикация от средата на 70-те години на миналия век по интересуващия ни въпрос той споделя: „Редица признаци дават основание за възможно отъждествяване с Ново село, Троянско: непосредствено следващи години (1623 и 1624), еднакво име „Драган", идентично название на селища, едно и също книгохранилище, където са открити двата ръкописа. Предизвиква недоумение единствено думата „Чардак", чието прибавяне остава неясно, както споделя сам проф. Н. Ковачев. Нейната поява насочва някои автори към Ново село, Пловдивски окръг, в който се намират селата Царацово, Малък Чардак и Голям Чардак..."25

По-нататък в разсъжденията си П. Георгиев стига до извода, че между трите селища няма пряка „стопанска, културна и дори пътна връзка". Имената Голям и Малък Чардак не се срещат в нито един османски данъчен документ не само по това време, но и по-късно. По всяка вероятност те са възникнали в края на XVIII или началните години на XIX в. Ние сме убедени - продължава по-нататък П. Георгиев, че „Ново село Чардак" се покрива с едноименното троянско селище. Какъв е нашият основен аргумент? На около 22 км североизточно от Ново село е скътано севлиевското село Сенник, чието название е буквален превод от старото му име Чадърлии. Сенник съществувало преди завоеванието и през XV в. османските фискални регистри отбелязват неговите две махали – Чадърлу-и баля (Горно Чадърли) и Чадърлу-и зир (Долно Чадърли) като тимар на Хасан, еничер при султанския двор. Вероятно през следващото столетие двете части се слели... Изглежда, че през ранните столетия от робството гомото село Чадърли се наложило като виден неофициален център на областта. В българския народен изговор името Чадър-ли чрез метатеза лесно се трансформирало в „Чардак-ли", тъй като техният корен е еднакъв. Оттук произлязъл и сложният термин „Ново село Чардак". Абсолютно по същия начин турското наименование „Селви" било изменено в българския език на „Севли-ево". Тези метаморфози изглеждат странни, но не трябва да се забравя, че названието на с. Сградище от 1430 г. след 250 години се превърнало в... Угърчин."26

Следователно приписките от 1623 и 1624 г, са с видетелство, че по това време Ново село е важен духовен център с образован даскал и неизвестен книжовник, упражняващ високоблагородната и доста рискована в условията на чуждо политическо и верско господство професия на преписвач на богослужебни книги и такива, предназначени за религиозния култ.

Неотдавна сръбският учен проф. Димитър Богданович, издава нов опис на ръкописите от Хилендарския манастир и за наша голяма радост между обилното количество информация се намира кратка бележка върху Служебник № 343 на лист 6 и 30, която гласи: „Помени и мене, о служителю Христов, писавшаго грешнаго Дмитра". Според П. Георгиев, поменатият Димитър е автор и на други ръкописи. Между тях е Служебник № 326, „който може да се датира според водните знаци от втората четвърт на ХVII в. Редакцията на езика е западнобългарска, а правописът ресавски. Запазени са три великолепни миниатюри на апостол Яков, св. Йоан Златоуст и Св. Василий Велики.

Срещат се и заставки начални букви и украси в полетата. На л. 59 а е фиксирана интересна приписка: „Сию литургию доде Ибро у манастир Хилъндар от Ново село на блъсовение (т. е. благословение) и писа себе оу тии".27

П. Георгиев е убеден, че въпреки кланетата и пожарите по време на Априлското въстание, „не е възможно да са съхранени само три ръкописа от Новоселския книжовен център, който бил уважаван и търсен дори извън пределите на българските земи."28 Воден от тези си разбирания, той търси помощ и съдействие от сръбски специалисти. За всеобща изненада, на повика му се отзовава завеждащият ръкописната сбирка на Църковния музей в Белград Слободан Милеуснич. Той го информира, че в колекцията на Радослав Груич се намира Служебник, който според водните знаци се датира към тридесетте години на XVII в. „В края на ръкописа преписвачът оставил за щастие името си: „Рука грешнаго Димитра, чрътавшиа сие листи. В лето ЗРМГ (1635) месеца априлиа И(8)." Предоверяваме се отново на изводите, направени от специалиста, който е имал възможност да се запознае в детайли с ръкописа. Внимателният анализ - пише П. Георгиев - на хартията, почерка, украсата, тематиката (пак Служебник), името (отново Димитър) доказва категорично, че автор е новоселският преписвач. Езиковата редакция и правописът са също характерни за Димитър. На л. 66 и 346 са изобразени авторите на литургии Св. Йоан Златоуст и Св. Василий Велики под красиви орнаментирани арки. Димитър е използувал няколко вида бои, които придават на произведението му колоритна хармония."29 Предстои да се доизясни пътят на ръкописа, тъй като той попада в Белград от манастира „Ораховица" в Словения. С известни догадки и предположения може да приемем, че той е донесен тук от монасите Никифор и Йеротей, светогорски таксидиоти, развили широка книжовна дейност в Ново село, автори на изгубения Новоселски сборник от 1837 г., за които ще стане дума по-късно.

Следващата голяма изненада, която ни поднася П. Георгиев, е за нов ръкопис, продукт на Новоселския книжовен център в манастира „Св. Екатерина" в Синайската пустиня. Той е работил с микрофилм на ръкописен Служебник под № 15 в славянската сбирка на манастира. „Служебникът е писан от едно перо. Използвана е сръбска езикова редакция и ресавски правопис, каквито преобладават в Западна България през късното средновековие. Украсата е представена от заставки в балкански стил на лист 3, 10 (с Йоан Златоуст), 48 (с Василий Велики), 736 (с Григорий Богослов). Инициалите са в балкански стил или растително-геометрични”.30 Съдържа само трите литургии и, според някои автори, опирайки се на някои особености, се датира от края на XVI в. и е от Етрополския манастир „Св.Троица", по-известен като „Варовитец". Това обаче не е вярно. При внимателното преглеждане на страниците на Служебника, на л. 37 П. Георгиев открива приписка на писача: „Помени и мене, о служителю Христов, писавшаго грешнаго Димитра". Същият книжовник е писал и трите ръкописа, споменати по-преди, работил и живял в Ново село. Без съмнение става дума за един неизвестен на науката, но значим представител на българската култура през XVII в.

Ръкописната традиция в Ново село продължава и по-късно. През 1925 г. при посещението си в Троянския манастир за събиране материали за историята на манастира Данаил Кацев-Бурски се натъква на няколко неизвестни, но много ценни ръкописа. С особена стойност между тях той определя ръкописа от Новоселския девически манастир „Св. Троица". При прегледа на цялата манастирска книжнина той се натъква и на някои други сведения, пряко свързани с историята на Ново село. Според него през първата четвърт на XIX век в килийното училище при Троянския манастир като учители са „монасите Неофит Бозвели от Котел, Никифор от Сопот и Рувим".31 От бележки в манастирските книги се вижда „че в 1830 година Неофит Бозвели е йеродякон, а в 1831 г. вече йеромонах, който взема живо участие в решаване съдбата на манастира. Той е един от помощниците на игумена отец Партения и от една кондика виждаме, че йеродякон Неофит се намира в 1830 година в Ново село. Тъкмо по това време събират пари за издигане на манастирската църква, която се построява в 1835 година и се води борба за ставропигиалност (самостоятелност) на манастира, за да предпазят имотите му от алчните ловчански митрополити гърци. В Ново село Неофит е бил учител в 1830 година и тъкмо по това време той основава Девическия манастир по подобие на тоя в с. Колибето до Троянския манастир. И той пише за монахините специални книги, които запазени в ръкопис."32

Ръкописът е от 120 листа, подвързан с кожа, и се състои от три дяла. В първия, състоящ се от 29 листа, е житието на Св. Синклитикия. Във втория, писан пак от отец Неофита, са включени: „Видение преподобнаго отца нашего Антония Великаго от разных исшориахъ его, приведенно съ греческимъ языкомъ на нашимъ болгарскимь простымъ язикомъ; Преподобнаго отца нашего иоанна. Лествичника Лествица возводящая на небо и пр.; Сказание како подобает за преуготовляение да са пречастымъ; Слово, какова благодать приематъ тези що са причащаватъ и Слово за изповядание гряхов, колко полязно на душу есть".

В третия дял има само „Устав и чинъ свещенно общежителнаго напостолскагго жития, собранно от святых отецъ отъ иеромонахомъ: Никифор и Рувима, а писано от Никифора 1837 в св. Атонска гора".33

Има разлика между произведенията в първите два дяла и третия, състоящ се само от устав, който всъщност е уставът на Новоселския девически манастир „Св. Троица", изразяваща се в различна големина на листовете. Всички текстове са писани с печатни, църковнославянскн букви, има заглавки, подсилени с червено мастило.

Докато за писача на първите два дяла Кацев-Бурски е категоричен, че те са излезли изпод ръката на Неофит Бозвели, по-сетнешен борец за църковно-национална независимост, известно и популярно име в българската история, то за автора на устава, завършен на 30 май 1837 година в Света гора Атонска историята мълчи.

Според Ив. Марангозов йеромонах Никифор е от Троянско, а е починал на Света гора.34 На по-друго мнение е Драговитийски епископ Харитон, писал историята на Троянския манастир. Според него, Никифор е от някое близко до манастира село. В 1832 година той и Петър Йончов Балджи от Ново село основават Новоселския девически манастир. Именно той замонашил и първите монахини – своята сестра Никифора и дъщерята на Петър ЙончовСерафима. Като таксидиот, книжовник и подвижник, на него, в съавторство с Иеротей и Рувим, също книжовници, се предписват няколко ръкописа: 1. Сборник от поучения на Св. Отци; 2. Устав на Новоселския девически манастир; 3. Житие и служба на Св. Онуфрий Габровски; 4. Житие и служба на Св. Йоан Търновски; 5. Повест за пленяването на Св. Гора от турците; Пиетически стихове в чест на Св. Богородица и Повест за страданията на българите през турско робство.33

В последната повест доста подробно се описват жестокостите на турците през 1821 година, по всяка вероятност като отговор срещу започналото въстание на гърците, известно като „Фелики етерия". Прави впечатление, че в по-голямата си част те се отнасят до Севлиевския край, което е още едно доказателство, че авторите са били добре запознати с този край или са родом от тук. В повествованието за страданията на българите е отделено място и за Ново село: „Друг един християнин от Ново село родом, за неговото име не попитах, търговец бил почтен, и пристигнал в оново смутно време от Влашко. Него го хванали и отвели при турския началник, съдия в същия този град Севлиево и го хвърлили за няколко дена в тъмницата; след това го отвели оттам, а началникът повелил да му отсека главата през нощта. Войниците го повели и му отсекли главата край река Росица и там го погребали. След някое време, след като тялото му било вече изтляло, намерили му костите някакви юноши риболовци и ги отнесли и ги погребали в същата тази църква на светия пророк близо до голямата църковна врата.”36

Христо Темелски счита, че монах Никифор е от Трявна, преселен по-късно в махала Миленча до Троянския манастир. Според негови проучвания, макар и за кратко, йеромонах Никифор е игумен на скита „Св. Йоан Предтеча” към Иверския манастир на Света гора. В 1819 г. написват житието на мъченически починалия преди година Онуфрий Габровски. През 1823 година Никифор и сподвижникът му Йеротей са в Сърбия в манастира „Сланца” до Белград, където става игумен. Тук продължават книжовната си дейност. Може би точно по това време те са донесли тук и Служебника, за който стана дума преди, и който сега се намира в ръкописния отдел на Църковния музей в Белград. Починал вероятно около 1840 г. в Света гора.37

Налице са доста сериозни разминавания, но едно е ясно – имаме поредна среща с възрожденска личност, презряла лично благополучие, топло семейно огнище, посветила се изцяло на „полза роду", отдала без остатък сили за добруването на народа.

Убийството на новоселски търговец в 1821 година, по време на гръцкото въстание, идващ от Влашко, също потвърждава твърдението за общия икономически подем на селото. То съществува в средата на XIX в. като оживен и оформен търговски и занаятчийски център от градски тип и както пише Феликс Каниц, ако не беше късогледството на турските власти, то отдавна би трябвало да бъде град.

Извадка от книгата на © Лалев, Иван Хр. Априлци : Ч. 1 - В. Търново : ИК Витал, 2006 (В. Търново : Абагар АД). - С особена благодарност за сведенията!



              Връзки: РОДОСЛОВИЕ НА ИВАН ВАЗОВ ПО МАЙКА
                                 ИЗ СПОМЕНИТЕ НА СЪБА И АНА АВРАМОВИ-ВАЗОВИ 
                                    КАЛОФЕРСКАТА ФАМИЛИЯ АВРАМОВИ




Гласувай:
13
0



1. sparotok - интересно
25.10.2010 17:55
Интересно и полезно четиво!
Поздрави!
цитирай
2. tili - Винаги чета с интерес
28.10.2010 11:07
публикациите ти. Благодаря за смислените минути!!! :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 1426388
Постинги: 462
Коментари: 967
Гласове: 19351
Календар
«  Юли, 2014  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031