Казанлъшкото село Крън стана град

Правителството обяви казанлъшкото село Крън за град. Промяна се извършва по предложение на кметовете на Крън и Казанлък, утвърдено с решение на местния общинския съвет. То е подкрепено и от областния управител на област Стара Загора.

Населеното място изпълнява условията, предвидени в Закона за административно-териториалното устройство на България за обявяване на село за град. Към юни тази година населението с постоянен адрес в Крън е 3561 души, което надвишава изисквания минимум. Изградена е и необходимата социална и техническа инфраструктура.

В Крън има училище, детска градина с ясла, читалище, пенсионерски клуб. В населеното място има двама лекари и стоматолог. В населеното място има и два големи завода - за производство и продажба на пружини и шанцови изделия и за производство на синтетичен диамантен прах и диамантени инструменти и оптическо стъкло.

Крепостта Крън, проучена и описана от Ат. Попов, е разположена върху скалист масив с надморска височина 940 м. по южния скат на Стара планина на 2.5 км. северно от с. Крън (община Казанлък). Крепостта е контролирала както пътя, пресичащ подбалканската долина, така и пътя от Търновград през Тревненския и Крънския проход за Пловдив или Боруй (Стара Загора). В края на 8 век крепостта е била седалище на деспот Елтимир. Крепостта, която е заемала площ приблизително 9 дка., е била изградена към края на 7 или началото на 8 век върху развалини на византийско селище. От запад на север крепостта е била естествено защитена от непристъпни скални обриви, високи до 50-60 м. От изток, юг и запад е била обградена от крепостна стена, широка 1.50 до 1.80 м., изградена от ломени камъни, споени с бял хоросан. Крепостната стена е била усилена с бойни кули. На срещуположни скат в местността Градовете е имало също крепост с площ 4 дка. на очна връзка с Крънската, която се явява двубазисна. В подножието на крепостта Крън в местността Кърни е съществувало средновековно селище-подградие, което също е било укрепено. Напоследък въз основа на разкопки и проучвания П. Гатев и Кр. Стефанова установиха, че крепостта Крън е съществувала още по време на Първата българска държава, а Д. Николов с колектив разкри част от крепостната стена и протейхизма в местността Градовете. След поражението в Тревненския проход през 1190 г. остатъците от разбитите византийски войски, водени от император Исак II Ангел, се оттеглили в Крън и оттам продължили към Верея-Боруй (Стара Загора).

Източници: Чулпанов, Б. (1989), Каменните щитове, 98- 100, Военно издателство, София.

Казанлъшкото село Крън става град. Това решиха общинските съветници в Казанлък по време на продължилото до късно във вторник вечерта 35-то заседание на ОбС. С 22 гласа „за" и 2-ма въздържали се те уважиха внесената подписка от кметицата на Крън Теменужка Люцканова. В нея 783-ма жители на едно от най-големите села в казанлъшка община изразяват желанието си селището им да стане град.

Като повече популизъм, отколкото полза от новия статут на Крън определи решението на старейшините единственият общински съветник от Синята коалиция в местния парламент Николай Александров. Той заяви, че ако Министерският съвет и президентът уважат искането на крънчани и решението на ОбС – Казанлък, то тогава всички жители на селото, в името на новия си градски статут, ще трябва да сменят личните си документи, за да отразят новата промяна.

На свой ред кметицата на селото Теменужка Люцканова благодари на съветниците за подкрепата и мъдрото решение.

Ако няма административни пречки, Крън ще стане град преди изборите наесен, а на територията на общината ще има три града. Поне докато град Шипка не си извоюва статут на самостоятелна община, каквото е желанието на болшинството от жителите му. /Деляна Бобева/

Крън

                Около мястото на стария град Крън, за съществуването на който се знае още през VII в., все още се води препирня. Едни го сочат при карловското село Кърнаре, други го дирят при Карнобат, трети — при нашето Голямо село, а четвърти доказват с множество аргументи, че някогашният Крън не е нищо друго освен развалините с четиритях крепости в подножието на Балкана, северно от сегашното село Крън. Един от яростните защитници на последното твърдение е г-н Васил Аврамов. В книгата си „Войната на България с Византия в 1190 год. и погромът на императора Исак Ангел при гр. Трявна“, издадена през 1929 г., той отделя много страници, за да ни доказва това. Г-н Аврамов предполага, че Крън е съществувал много по-рано от VII в. Но близостта на славната тогава столица на келтите Тулио (Тулово) го е затъмнявала. Крънската хора (област) е съществувала още през византийското владичество. За нея се споменава и в грамотата на Иван-Асен II до дубровничаните за свободна търговия. Към края на XIII в. Крън става столица на независимото българско княжество на деспот Елтимира, брат на Георги Тертера, който е царувал в Търново. След присъединяването на Елтимировото царство към Търновското Крън е продължавал да съществува според г-н Аврамов, но под името Потука.

Потука е град в древността, който също се дири от историците поради това, че там е трябвало да стане срещата между византийския император Андроник и българския ренегат деспот Войсил, владетел на васално княжество някъде към Карлово, през 1323 г., за да ударят Михаил Шишмана, който, възползувай от това, че Андроник обсаждал безуспешно Пловдив, минал Балкана и почнал да обсажда и руши крепостите, лежащи на южните му склонове. Та поради горното събитие, а най-вече поради това, че Потука според патриарх Евтимий е родно място на българския болярин и светец Михаил Войн, живял през времето на Калоян, г-н Аврамов проследява думата Крън и я намира славянска, от гръцки произход, означаваща поток, извор от многобройни извори, които и сега съществуват из околността. Освен това една цяла местност, близо до развалините на старото селище, и сега носи име Потука, а Потука се нарича и малкото селище оттатък Бузлуджа, при изворите на Янтра, което според г-н Аврамов не е нищо друго освен селище, образувано от бежанците из разрушената крепост Потука — Крън. Крънската крепост според г-н Аврамов е съществувала до идването на турците в страната ни. Тя, преди да се сдаде, е оказала упорита съпротива. Той смята, че крепостта е паднала към 1370 г., като е била съвършено разрушена, а землището на града обърнато на султанско владение, или хас. Оттам е и името на селото Хасът. През 1909 г. по почин на окръжния управител, шипчанина Христо Милев, селото е било прекръстено на Крън, което име носи и днес.

По-нататък г-н Аврамов с редица цитати от видни историци и като съпоставя множество факти, твърди, че крепостта Стринава, в която Асен е бил обсаден от Исак Ангела, не е Търново, а друга някоя, която е била някъде по височините над Дряновския манастир. Тази крепост е била на прочутия тогава Верейски път, който е свързвал Никополис на Росица с Крън и Верея — сегашна Стара Загора. Оттам и последното му доказателство, че Крън не може да бъде другаде освен тук, над нашия сегашен Крън. Подмамен от българите, Исак Ангел вдигнал обсадата над Стринава и почнал да се оттегля за към Верея, но едва навлязъл в дълбоките планински клисури, той е бил изненадан от българите и жестоко разбит. Едва се избавил от плен, и през Крън се оттеглил към Верея. Верейският път според автора е минавал край Бузлуджа, край върха Бедек, и по слабия наклон на планината е достигал до Никополис. По него е минал и заточеният патриарх Евтимий и според автора раздялата му с търновските първенци и боляри е станала на местността „Катуните“ над село Енина. Сегашният Шипчански проход тогава не съществувал.

За строго научната стойност на труда на г-н Аврамов ние не ще се произнесем. За нас обаче той представлява голям интерес, защото прави опит да разкъса тежкото було, що покрива миналото на нашите земи тук. Той е един опит да ни запознае с историята на нашия много интересен и съвсем неизследван край, с който кой знае защо нашите учени и археолози все още не са се занимавали достатъчно сериозно.

 (Чудомир, в. „Казанлъшка искра“, IX, бр. 180 от 15.I.1932 г.)

Из миналото на Казанлък

Кой и как е основал нашия град, е все още твърде неясно. Най-често със заселването на Казанлък се преплита името на Съраджа паша. И легендата, и разказите на старите турци, и писанията на видни наши казанлъчани сочат все неговото име. „Биюк джамия“, „Малката баня“ и изобщо всички солидни стари постройки в града ни също сочат като негово дело, а Тюлбето, или Пиростията, като място на неговия гроб. Д-р Стамболски в спомените си изрично го споменава като началник на отделение конница, който е пристигнал на мястото на сегашния град, и то веднага след падането на Стара Загора в 1363 г.[3] След като очистили местността и се уверили, че няма българска войска тук, а само къзанлък (жени и деца), построили лагер някъде, където е сега Куленската махала, и турили началото на града. Васил Кънчов също споменава неговото име.[4] Той казва, че близо до града е имало село Субашъкьой. В това селище, след падането на Тракия, дошъл Съраджа паша, но не го харесал, а избрал близкото до него място Къзанери и там построил своя лагер, а до него — хубава джамия, наречена „Биюк джамия“, която и досега седи запазена. Около джамията се поселват жителите от Субашъ̀кьой и образуват началото на града. Ал. Павлов, който черпи сведенията си от предания[5], пише, че водител на турците, които след падането на Стара Загора са навлезли в нашата долина, е Зинам паша (Синан паша), обаче това е невярно. Синан паша се явява по-късно. Той е воювал към края на XVI в. (1594) против влашкия владетел Михаила, васал на султана, който в съюз със седмоградския княз Сигизмунд Батори и молдованския Аарон въстанали, разбили Синан паша и го прогонили. На връщане през България той извършил страшни опустошения. Н. Богданов също пише, че Съраджа паша, родом от Чирмен, като минавал през Розовата долина, плячкосал околните села, харесал хубавата местност, събира жителите от околността и основава града. Само че според него това е станало едва ли не около времето на кърджалийските зулуми. Васил Аврамов твърди пък, че градът е заселен от жителите на разрушения Крън, а Крън според него е паднал под турците към 1370–1371 година.[6] Тази дата всеки случай не е далече от падането на Стара Загора и Пловдив (1363 г.).[7] Освен това и Ник. Станев в книгите си „Падането на България под турците и последните Шишмановци“ пише дословно следното:

„Големият успех при Чирмен (1371) насърчил Мурада. Като се уверил, че балканските народи били безсилни, то решил да не зачита сключените договори. Затова разделил войската си на 3 армии. С първата той лично тръгнал и присвоил Стремската долина с нейните многобройни кули, Тунджанската долина с Крън, Тулово, Сливен, Ямбол, Карнобат, Елхово. На следната година турил ръка на Лозенград и пр. Дали турците са влезли в нашата долина през Дервента, идейки откъм Стара Загора през 1363 г., или са се вмъкнали откъм Стремската долина през 1371 г., е предмет на друго разглеждане. Повечето от историците всеки случай твърдят, че турците в своя поход из Тракия са вървели все по Маришката долина, като не са се интересували за земите, стоящи настрани от нея в началото, а тях покоряват малко по-късно. Сега да видим съществувал ли е по тия времена турски военачалник с името Съраджа паша и каква е вероятността за основаването на града ни от него. Според историята на Ахмед Расим бей, издадена в 1912 г., една от най-разпространените истории, писана от автор, много почитан от турците, който почина миналата година, личността Съраджа паша е отбелязана на няколко места. Пръв път му е споменато името при Косовския бой (1389 год.). Тогава той е бил вече анадолски бейлербей. През времето на Баязида (1391 г.) срещаме Съраджа паша като комендант на платноходките по Мраморно море, а по-късно — като участник в междуособните войни между синовете на Илдъръм Баязида, и то на страната на Мехмед челеби срещу брата му Муса, познат в народните песни като Муса Кеседжия. В един бой при Чамурлудервент (1414) Муса пада убит и самият Съраджа паша намира трупа му. За последен път Съраджа паша се среща при свалянето на султан Мехмед II от първото му царуване.“

Според д-р С. Табаков, който цитира Константин Философ[8], във времето около 1409, на връщане от Влашко, Муса Кеседжия пленил Съраджа паша в „место некоем Дубилине“, което място той предполага да е при сегашния Ямбол.

Това са сведенията засега за този именит паша, живял очевидно в първите години от падането на Тракия, името на когото е тясно свързано със създаването и заселването на гр. Казанлък.

(В продължение на близо четиридесет години Чудомир пише статии и бележки върху общественото и културното минало на Казанлъшко: „Сараджа паша и заселването на Казанлък“ — Казанлъшка Искра, IX, бр. 203 от 31.IX.1932; „Няколко данни по колонизирането на нашата долина в турско време“ — Казанлъшка искра, X, бр. 205 от 28.I.1933; „Казанлък“ — Казанлъшка искра, XIII, бр. 282 от 15.V.1936; „Още за името на нашия град“ — Казанлъшка искра, XI, бр. 224 от 15.X.1934, бележки из ръкописите на писателя.)

Бележки:

[1] Келти — група индоевропейски племена, населяващи днешна Франция, Швейцария, Белгия, Южна Германия. След V в. пр.н.е. се разселват към Испания, Британските острови, Горна и Средна Италия, Балканския полуостров и Мала Азия. През III в. пр.н.е. образуват в Тракия келтско царство.

[2] Става дума за древното селище Севтополис. Основано в края на IV в. пр.н.е. от тракийския владетел Севт III, селището е съществувало почти до края на III в. пр.н.е. Имало площ около 50 дка и било планирано по системата на елинистическите градове. Открито е в 1948 г. при строежа на язовир „Г. Димитров“ (сега язовир „Копринка“ — Бел. moosehead), по левия бряг на Тунджа, на 7 км от гр. Казанлък.

[3] Вероятно се касае за колебания и неточности в по-стари, исторически източници, защото в по-новия материал, посветен на историята на Казанлък (стр. 229–236 от настоящото издание), Чудомир отбелязва правилно точната година на заробването на Стара Загора — 1364 г.

[4] Става дума за вече споменавания труд на Васил Кънчов „Град Казанлък“ — Летопис на Българското книжовно дружество за 1899-1900; „Казанлък в миналото и днес“, т. II, С., 1923, стр. 295–301.

[5] Авторът има пред вид изследванията на Ал. Павлов: „Икономическото развитие и състояние на гр. Казанлък“ — Списание на Икономическото дружество, XI, 1907, кн. 7; „Казанлък в миналото и днес“, том I, С., 1912, стр. 280–335.

[6] Става дума за книгата на Васил Аврамов „Войната на България с Византия в 1190 година и погромът на император Исак Ангел при град Трявна“, С., печ. Арм. воен. изд. фонд, 1929, 236 стр.

[7] Вероятно, базирайки се на по-стари исторически проучвания, Чудомир бърка годината на падането на Стара Загора и Пловдив под робство. В по-новите си бележки обаче писателят дава точната дата: 1364 г.

[8] Константин Философ — Константин Костенечки, наричан още Константин Философ (1380 — първата половина на XV в.), един от най-дейните последователи на патриарх Евтимий. Към 1410 г. се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. Написал е съчиненията: „Сказание за буквите“, в което иска реформиране на сръб. правопис в духа на Евтимиевата правописна школа. „Житие на Стефан Лазаревич“ (1431), наситено с исторически данни, доближава се до съвременната биография, „Пътуване до Палестина“ — първият пътепис в българската книжнина (компилативно, преводно).

Следи от древна култура из околията ни

При каптиране минералните извори при с. Павел баня г. инженер Павел Петров се е натъкнал на основите на голям християнски храм, ограден с масивни стени, 1,40 м дебели, завършващи във всеки ъгъл с бойни кули. Стените са засилени с подпорни колони (контрафорти) отвън. Пред самата ограда се откриха големи бруствери с наносен глинен материал, донесен вероятно южно от църквата, на около 400–500 м от малкия хълм до „Добревата чешма“. При откриване основите се намериха късове от релефно цветно (червено) стъкло и такова с фино цезилирани житни класове по него. Освен това се намери една медна монета от Иван-Александър и късове от големи тухли, върху които личи съкратеният типичен надпис на едновремешния знак за думата цар. Тухлите имат размер около 50/80 см. От двете страни на дворната ограда се откриха зидове на стаи, вероятно килии. В двора на постройката се намери и старинен кладенец. От минералния извор с тръби през зидовете е била отведена една част от водата вътре в постройката, която е само на няколко метра от него и едната й част се пресича от сегашното шосе за Казанлък.

Изглежда, че в далечното минало в Павел баня е имало живот. Нещо повече. Някои историци твърдят, че там е бил кръстопътят на двата стари друма: единият (е), който се е отделял от стария Верейски път от Крън за Пловдив. Според Васил Аврамов този път от Крън, край полите на Балкана, е достигал до трако-римско селище между Шипка и Секеречево, оттам е достигал полите на Средна гора при Павел баня, която е служила като станция. Тя е имала голямо значение, защото там е спирал и друг път, който идел от Марагидишкия проход, през пролома на Тъжа. Следи от този път и сега личат там. От станцията при с. Павел баня клонът от Верейския път е продължавал нагоре между селата Турия и Симитлери (Горно Черковище) и слизал при с. Рахманлий. Следи от траките се намериха при село Карагитлий на 3 км от Павел баня. Такива се намериха и между двете села на североизток от Павел баня, оттатък Тунджа. Единственият мраморен торс на Аполона, който се пази в музея, е намерен също там. В околността на селото има и много могили. Такива има и в Турия.

Откритият храм, както казахме, е типичен християнски, с дъгообразен олтар, обърнат на юг. Той трябва да бъде проучен от специалисти, за да определят дали е византийски, или български. Дотогава, надяваме се, общинските власти на селото, а така също и градинарят ще положат грижи за запазване на най-откритите му основи, за да не стане нужда по-късно да се разравя наново. Вярваме, че павелбанчани ще направят това.

(Чудомир, в. „Казанлъшка искра“, XI, бр. 236 от 31.V.1934 г.)