Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2013 08:55 - Времето е наше!
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 2242 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 16.12.2013 08:54

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Нахвърляно от „Времето е наше!” до #ДАНСwithme‘2013

image
Студентите често са моралният коректив на една нация. Това особено силно важи за България. Преди сто и шест години студентите първи дръзнаха да освиркат публично княз Фердинанд, а през 1990 г. именно студентската окупационна стачка отвори вратите за демократичните промени, които доведоха до интеграцията на България в ЕС и НАТО.

От 170 дни страната, по правилно казано столицата, отново е обхваната от неспирни протести с единственото търсене на оставка от поредното олигархично обвързано и твърде нескопосано и корумпирано комунистическо управление на четворната коалиция ДПС-БСП-Атака-ГЕРБ, формален повод за което стана малоумното назначение на пълното недоразумение Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Наглостта на червените боклуци е била на всегда безгранична. Докога така – избранници срещу избирателя си все ще вървят? Късно и студентите се включиха – без резултат!

А те, студентите и учениците, винаги са били в авангарда на събитията. Така е било през 1907 г., но и преди създаването на Университета, когато през 1885 г. масово учащи младежи от цялата страна се вдигат в защита на извършеното Съединение на България, за да вземат своето участие като доброволци в Сръбско-българската война.

Прадядо ми, Васил Аврамов, на-когото преди време от СОС, ни в клин ни в ръкав, взеха че кръстиха някаква новопроектирана улица някъде из покрайнините на столицата, тогава е доброволец от първото създадено у нас дружество на Червения кръст в Габрово и на фронта при Сливница е в лазарета с братовчед си Иван Вазов. Преди да умре от раните си, откаран спешно в София, при тях докарват нашия скъп родственик портупей-юнкера Боян Ботев, брата на Христо Ботев.

Единия от братята му, Аврам Аврамов, по-късно полковник от ГЩ, е не само сред най-близкото приятелско обкръжение на княз Александър Батенберг, но и един от героите при Брезник, Гургулят, Сливница, а другия, Стефан Аврамов, дипломиран педагог, като и.д. директор на Педагогическото училище в Казанлък е предводител на Втора Казанлъшка учителско-ученическа чета вдигнала се в защита на Родината.

През изминалите години ставахме неволни свидетели на голямо изтупване по гърдите, на създаването на редица митологии и тяхното доразкрасяване от за, като че ли нарочно за целта нароилите се изневиделица, като пчели на мед, всевъзможни парцаливи медии, медийки и техните по-късни мастити електронни еквиваленти.

Създадени бяха за кратко, без капчица свян и притеснение, медийните образи на бъдещия политически, стопански и културен „елит” отгледан в люпилнята на ДКМС, БКП и структурите на КГБ и Държавна сигурност. Включително, това се извърши и по отношение на назначената опозиция, добре подбрана от средите на верни до гроб партийни другари. В момента ситуацията е още по-оплетена и мътна.

Като се връщам към основната тема за състоялите се студентски събития, случили се със или без знанието на тайните служби, които имаха навсякъде своите внедрени сътрудници и агенти. По същество ченгетата знаеха почти винаги всичко, кога, къде и под каква кауза си се подписал, кога, къде и с кого си ходил по митинги и шествия, с кого дружиш, какво ти е отношението към властта и как да те хакнат.

Помня, че дори на първото след 10 ноември проведено събрание по възстановяването на БСДП в салона на кукления театър др. Петър Дертлиев завърши речта си с думите: „…но ще продължаваме да си сътрудничим с БКП”, тогава ние с Димитър Иванов подскочихме, като ужилени и незабавно напуснахме, последвани от четирима също разочаровани млади хора. Народа не бе узрял за свободата си!

Между впрочем, Митко беше предупреден чрез майка му от отговорен фактор, че всички първоначални опозиционни изяви, на които задължително постоянно присъствахме – пред Кристал, в Южния парк, митинги, шествия, живи вериги и подписки – са били изцяло контролирани и следени зорко от службите, а някои дори инспирирани от самите тях.

Но да се върнем на процесите обхванали университетските среди и най-вече из тези на студентите. Ректоратът се беше превърнал в нещо като жужащ кошер, а Мензата във всеки един момент можеше да се очаква да експлодира в една или друга посока. Отпушен веднъж, духът на натрупаното младежко недоволство, не можеше да бъде отново върнат в бутилката или спрян по някакъв начин.

Да, от рано сутринта на 11 юни 1990 г., на няколко места из София, сред които Мензата, Студентския дом и „Варшава”, се обсъждаше едно всеобщо обхванало ни настроение от преди дни с усещане за необходимост към ефективни студентски окупационни действия. Общо взето сред най-обсъжданите варианти безапелационно преобладаваше мнението за пълна окупация на Ректората на СУ, привечер на същия ден, и още преди обяд след трескаво планиране и уточняване, бе решена окупацията.

И така на уреченото място в двора на университета, и планиран час – 20.00 ч., се появихме, едва четирима доброволци за бъдещи окупатори на СУ, при това напълно непознати един на друг. Набързо се сговорихме, направихме първоначален план как да процедираме и някъде към 20.10 ч., след като изложих точка по точка виждането си относно наказателно-правната страна и евентуалните негативни последици за нас и семействата ни, предвид конфузната ситуация и малобойността ни, предложих да гласуваме своето участие, което беше потвърдено единодушно и около 20.15 ч. пристъпихме към изпълнение, по светкавично скроен план.

След десетина минути цялата сграда бе под наш пълен контрол, барабар с ключовете. Същевременно постепенно започнаха да прииждат позакъснялите ни по различни причини колеги, което обаче за кратко време чувствително увеличи бройката ни до 25-ма, което на практика закърпи и стабилизира положението…

Но, защо и кому бе нужно всичкото това упражнение, щом за толкова години, никой не си направи въобще труда да издири именцата поне на онези четиримата смелчаци осмелили се да превземат за пръв път в българската история меката на Алма матер. Та нали, все някога в идните поколения, ще изникне резонно въпросът, абе, джанъм, дай да ги видим барем кои са били тез момци-момчетии на по 21-22 годинки, на що са мязали и бил ли е умът им на мястото, тъй както днес разпалено спорим и уточняваме все още списъците за някоя си хайдушка чета.

И така, да се питаш, какво ли доведе един потомствен едър буржоа и реакционер, като мен завършения консервативен елемент, насред опустялия двор на Университета? Явно такъв ми бил генът, та мине се не мине време, някой от предците ми, вземел та се опълчвал на „законната” власт, като започнем още от времето на междуособницата между Константин Тих и Мицо Асеня, минем през Първото търновско въстание, Филики етерия, Нишкото въстание, хайдушките чети на Филип Тотю и Панайот Хитов, Деветдневната република на Марагидик, Ботевата чета, Априлското въстание и Освободителната война...

Изобщо, както за някои видни фамилии, родовата ни история е писаната и неписана история на Балканите. Летописът и родословието на поп Йовчо от Трявна, „Под игото” на Иван Вазов и особено „Калофер в миналото” на акад. Никола Начов са гръбнака и в основата на българската възрожденска историография, краезнание и генеалогия. Потомците пък на тези заможни български чорбаджии „изедници” отдават сили в строителството на съвременна България.

Въобще, не е никак лесно да понесеш товара на историческите си свързаности, които не само, че задължават по някакъв начин, но и в голяма степен предопределят начина ти на мисъл и поведение, както и отношението ти към дадени събития и личности, примесено с вътрешното убеждение за необходимост да отреждаш всякога подобаващо се място на дългока почит и безгранично уважение.

Управляващият българските народни работи предосвобожденски калоферски елит, напуснал окончателно към 1876 г. престолния Цариград, продължава до голяма степен чрез синове и зетьове да определя и направлява случващото се в официалните кръгове на Пловдив и София чак до Европейската война, когато на свой ред ключово определяща роля ще придобият габровските промишленици, изпълнили „за награда” по-късно комунистическите концентрационни лагери.

На 5 септември 1944 г. тате Васко, баба Дора, дядо Лалю в компанията на сестра си и зет си проф. Слави Греков, първият човек във Варна, кротко се изтягали на плажа, кагато германците наредили в линия всичкият ни търговски корабен парк и започнали едновременното му потапяне. Спокойствието изчезнало, това било толкова ясен знак за задаващите се мълниеносни и изпълнени с такава жестокост, каквато малцина в онзи момент са могли да предположат, пагубни събития развили се по-късно през деня, когато пристига телеграмата за обявената от СССР на страната ни война.

В нощта на 5/6 септември регентския съвет нарежда армията да не оказва съпротива. Началник щаба на действащата армия ген. Трифон Юрданов Трифонов, син на именит академик и племенник на праба ми Цвета Кънчева, незабавно подава оставка и излиза в принудителна пенсия, не могъл да понесе позора на офицер лишен от възможността на избор да защити с живота си своето Отечество и народ. Въпрос на офицерска чест! – „Народният съд”, заседаващ в Аулата на Ректората, нарежда и изпълнява екзекуцията му „едва” на 1 март 1945 г.

Дядо ми Лалю Метев се прибира в София, отпраща близките си в Банкя, като междувременно отказва да напусне страната и замине за Щвейцария с английска помощ (консулът тогава е наш съсед), като избира да умре в България. На 8 септември Червената армия нахлува у нас. На 9 септември сутринта на гарата в Банкя, дядо ми е арестуван и откаран в неизвестна посока. След месеци е освободен, след платен откуп лично на сатрапа Лев Главинчев. Излиза жив труп, заболява от болестта на Паркинсон. Закономерно последват процеси на конфискация, експроприация, национализация, т.нар. „Народен съд”, изселване и тормоз от страна на Държавна сигурност.

Най-сетне на 17 октомври 1944 г. за „груба фашистка дейност” официално е отстранен председателят на Върховния касационен съд Владимир Аврамов. Това е най-малкия от братята Аврамови, дългогодишен член-съдия на ВКС, началник на углавното отделение при МП, главен прокурор при ВКС, министър на железниците и управляващ мин. на благоустройството. Оправдан от „Народния съд” и изселен.

Прачичо ми Константин Щъркелов, приятел и съсед на принц Кирил, попада в затвора, по-точно е бил наврян в някаква кучешка колибка, по-късно е преместен без обвинение в Централния софийски затвор и след 5-6 месеца освободен, но изселен във Варна. Дядо ми Никола Аврамов, също именит наш живописец, ученик на Мърквичка, умира скоропостижно след като картините му са конфискувани от Червената армия.

Не, повод за тогавашните ми напълно аватюристични действия от 1989/90 г., продължили интензивно поне още 10 години, не беше насложилата се със течение на годините в съзнанието ми фамилна исторически обремененост, нито евентуалния стрес от започналата поредна изпитна сесия, нито магнетичното привличане към поредния запой за абонатите и среднощни постоянни обитатели на Яйцето, за които и до днес никой не бил бил чувал, особено пък от ректорските ръководства…

Да, бях впримчен здраво в оковите на своя див наследствен антикомунизъм, но без пресилена злоба и чувство за търсена мъст, макар да имах пълното основание за справедлив и бърз реванш над довчерашните ни безгръбначни мъчители.

Апропо, навремето, баща ми твърдо отказал (тъй като си беше цял живот пълен въздържател в наследство като питомник на Американското училище и Първа мъжка гимназия) предложения му пост на заместник-министър на образованието, с ясния мотив, че не се вписва на министерската маса, съставена от бивши комунисти (АСП) и любители на чашката. Е, някои дори по-късно му завидяха, та почнало да им прави лошо впечатление, че понякого по банкети си позволявал да изяжда по някой и друг бонбон или сладкиш придружен от безалкохолно питие, докато околните се наливали с някакви си маркови уискита и тем подобни втвърдени алкохолища.

Всъщност, татко ми беше един великолепен човек, ерудит и изключителен учен, но цял живот бе спъван в кариерното си развитие, защото бе безпартиен. Принципен педагог, навремето, като млад учител, не се поколебал да постави оценка слаб (2) на проф. Аксиния Джурова, дъщеря на несменяемия армейски-генерал Добри Джуров.

Баба ми Дора, една от основателките на ДБВО, като учителка по български език и литература в Първа девическа (1918-1920), навремето също си позволила да напише двойка на дъщерята на диктатора Александър Стамболийски, за което по-късно е скандално уволнена от всички училища в страна от министър Стоян Омарчевски.

В търсене на причините, и най-вече на причинителите довели до последвалото интензивно люспене и мятане на 180 градуса из политическото пространство, до голяма степен водят до следния наложил се нелицеприятен извод:

Липсата на каквато и да е принципна основа и личностни качества у немалка част от нароилите се като гъби след дъжд кандидат-лидери и кръгове около тях, със своето предимно провинциялно възпитание и мислене, както и недоразвити възгледи взети наготово оттук-оттам, се оказаха пълни кариеристи продукт по чисто партизанска, педерастлъшка, шуробаджанашка и ДС-агентурна линия, или комбинация от същите, довела до ненужно ранното и пълно разбиване на двуполюсния модел и замяната му с удобния мафиотски мутро-милиционер-комунистически и Б.Б.-постживковизъм.

Напоследък все по-осезателно си задавам следния въпрос, защо групичката на ФНСД наброяваща 10 човека се появи на тумба с цял час и 15 минути закъснение от предварително уговореното време. Какво и къде са изчаквали? Инструктирани ли са били от някъде? Или са били напълно убедени, че твърде лесно ще могат да овладеят стачния комитет и цялостната ситуация, както всъщност се случи.

Оттук насетне вече никой нямаше да се интересува кои и колко сме, защото всички стачни структури бяха овладяни от десетината от всичко на всичко 27-те члена, бъдещи милионери, на ФНСД. По-късно по подобен начин, действайки като филтър, овладяха централата на СДС на „Раковска” 134, и в един момент бе пресечен достъпът на голяма част от лоялните седесари. Сами вижте колко останахме.

Изобщо, на нас българите, ни е тръгнало да изтърпяваме какви ли не чудесии, перестройки, промени и подмени, реформи и експерименти, но най-вече със себе си, злоупотребявайки мазохистично с чувства и разум, със собственото си достойнство, а понякога дори залагайки и бъдещето на децата си…

 

Бог, да пази злочеста България от нови злини!

Лалю МЕТЕВ, 30.12.2013 г.

image












Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2781732
Постинги: 502
Коментари: 1037
Гласове: 19647
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031