Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2018 01:32 - "Вилхелм Майстер" 2 - ГЬОТЕ - литература
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 2357 Коментари: 4 Гласове:
14

Последна промяна: 21.04.2018 01:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image


В такова състояние на духа Вилхелм получи обещаните книги и скоро, както  и трябваше да се очаква, потокът на оня велик гений го отвлече и го отнесе към безбрежното море, където той веднага потъна и напълно изчезна. (абсолютно)

 

А в това време Вилхелм, като не се смятат репетициите и спектаклите, почти не излизаше. Затворен в една от задните стаи, където имаха достъп само Миньон и арфистът, той мечтаеше и живееше в Шекспировия свят, така че нищо извън себе си не виждаше и не възприемаше. (познато ми е това състояние на измамно блаженство и ден ката ден съм в него)

 

Тъй седеше Вилхелм и в душата му с неведома сила оживяваха хиляди чувства и възможности,  за които не бе имал понятие, нито предусет. Нищо не можеше да го изтръгне от това състояние и той много се дразнеше, когато някой се отбиваше при него, за да му разкаже какво става отвъд стените на стаята му. (ежедневно изпитвам тази досада, която хората не заслужават като раздразнение от мен към тях)

 

Последните думи на Ярно още звучеха в неговите уши. Непоносима му бе мисълта, че човекът, когото тъй дълбоко уважаваше, принизяваше толкова много двете същества, които със сърдечна простота бяха завоювали неговата привързаност... думите на Ярно бяха поразили сърцето му; той бе дълбоко уязвен и на връщане почна да се самоукорява, задето бе могъл да оцени неправилно и да забрави макар и за миг хладното коравосърдечие на Ярно, което надзърташе из очите му и проличаваше от цялото му държане.

- Не – извика той, - не си въобразявай, че ти, великосветският бездушник, си способен да бъдеш приятел! Всичко, каквото можеш да ни предложиш, не струва чувството, което ме свързва с тези клетници. Щастие е, че навреме разбрах какво бих могъл да очаквам от тебе!

Като заключи в обятията си излязлата насреща му Миньон, той възкликна:

- Не, нищо не ще ни раздели с тебе, добро мое дете! Никаква мнима житейска мъдрост не ще ме накара да те напусна и да забравя какво ти дължа.

 

Той избягна да се впуска в подробности и с многозначителни мъгляви намеци предостави на близките си да се догаждат за неговите приключения. Благополучното състояние на касата му, печалбата, която дължеше на таланта си, благоволението на големците, успехът при жените, развитието на телесните и духовните му заложби, надеждите за бъдещето – всичко заедно нарисува пред него такъв чудноват въздушен замък, че дори самата фата моргана не би могла да построи нещо по-странно и по-объркано.

 

Докато приготовляваха и товареха всичко, Мелина каза:

- Много ми е непритно, че пътуваме като панаирски фокусници и въжеиграчи; бих искал Миньон да облече женски дрехи и арфистът веднага да си свали брадата.

Миньон се хвана здраво за Вилхелм и разпалено заяви:

- Аз съм момче! Не искам да бъда момиче! (в романа тя е момиче и всички знаят това, то не е тайна, но нейното усещане като душевност и желание е изразеното да изглежда като момче и при това без да е „джендър”)

 

Някои от актьорите добре бяха запомнили външните прояви на разните знатни особи и им подражаваха за най-голямо удоволствие на останалата част от трупата, а когато Филине извади от тайния архив на личния си опит някои по-особени обяснения в любов, отправяни към нея, зрителите направо примириха от смях и злорадство.

Вилхелм осъждаше тяхн ата неблагодарност; обаче те му възразяваха, че всемерно са залужили това, което били получили,  и че изобщо отношението към такива достойни люде, за каквито се смятаха, не било най-доброто. Сега се оплакваха колко невнимателно били посрещнати, как били унижавани. Подигравките, закачките, подражанията се възобновиха, като ставаха все по-озлобени и все по-несправедливи.

- Бих искал – намеси се Вилхелм – във вашите слкова да не прозраше нито завист, нито себелюбие и да бяхте наблюдавали от правилна гледна точка тези хора и обстоятелствата на техния живот. Не е проста работа още по рождение да бъдеш поставен на високо място в човешкото общество...

- Не хулете знатните за това, по-скоро ги съжалявайте! – извика Вилхелм. – Защото онова щастие, което  ние поставяме над всичко и което произтича от вътрешното душевно богатство, те рядко могат да изпитат в пълна сила. Само на бедняци като нас, на малоимотни и безимотни, е отредено да опознаят във висша степен щастието и дружбата. Тези, които ни са скъпи, ние не можем нито да възвисим със своята милост, нито да подкрепим със своето благоволение, нито да ощастливим с подаръци. Нямаме нищо освен нашето „аз”. Именно нашето „аз” трябва да отдаваем всецяло и ако то представлява някаква стойност, завинаги да оставяме това благо на приятеля си. Каква наслада, какво щастие за даващия и за приемащия! В каквоа блажено състояние ни пренася тази вярност!...

При тези думи към него се бе приближила Миньон, тя го прегърна с тъничките си ръце и остана с облегната главица на гърдите му. Той сложи ръка върху косите на детето и продължи:

- Колко лесно е за веломожите да спечелват души, колко лесно им е да покоряват сърца! Снизходителното, приветливото, що-годе човешкото държане прави чудеса, а с колко средства разполагат тези личности, за да закрепят привързаността на веднъж привлчените люде. За нас всичко идва по-рядко, става по-трудно и колко естествено е, чер отдаваме голямо значение на това, което придобиваме и осъзнаваме. Какви трогателни примери на верни слуги, пожертвали се за своите господари! Колко прекрасно ни ги е показал Шекспир! В такива случаи верността е един стремеж на благородната душа да уподоби този, който я надвишава. Чрез дългата привързаност и любов слугата става равен на господаря, който иначе е в правото си да го смята за нает роб. Нещо повече, тези добродетели са само за низшето съсловие; то може да мине без тях и те го украсяват...

 

... бидейки чистосърдечен, той е умеел да разпознава прямодушните и да цени покоя, който безхитростната душа вкусва в откритите обятия на някой приятел. До известна степен той се научил да разбира и цени доброто и красивото в изкуствата и науките; отвращавал се от безвкусицата и ако в нежната му душа се зараждала ненавист, тя не отивала по-далече, отколкото било нужно, за да презира увеиращите се и лъжливи царедворци и насмешливо да си играе с тях. Той се държал непринудено, бил просто в обноските си, не се чувствал добре в безделие, но и за деятелност не жадувал. Студентското безгрижие той, изглежда, съхранил и при двора. Веселостта му бил повече от настроение, а не от сърце, като другар бил общителен, отстъпчив, скровен, внимателен, можел да прости или забрави обидата; но никога не бил близък с този, който пристъпвал границите на справедливостта, доброто и честността. (еталон)


image

Quirine Engel

 

Той не сваляше очи от нежните, величествени, ясни, състрадателни черти на ездачката; струваше му се, че никога не бе виждал по-благородно и по-приветливо лице. Широк мъжки плащ скриваше фигурата й; тя, изглежда, бе го взела от някого измежду спътниците си, за да се защити от вечерната прохлада. (идеалистично)

 

Междувременно Филине бе станала, за да целуне ръката на високопоставената дама. Докато двете стояха редом, Вилхелм смяташе, че никога не е виждал такава противоположност. Никога още Филине не бе му се явявала в такава неблагоприятна светлина. Струваше му се, че тя не бива дори да се приближи до това благородно създание, камо ли пък да го докосва. (мечтаната и реалната една до друга)

 

... красотата на нейната фигура. Тя пристъпи към него и внимателно го покри с плаща. В този миг, едва отворил уста, за да промълви няколко думи на признателност, нейното присъствие оказа толкова силно и странно въздействие върху вече потресените му чувства, че изведнъж му се стори,  като че ли главата й е обкръжена от лъчи и над целия й облик малко по малкао се разстила ослепителна светлина. В този миг хирургът му причини рязка болка, като направи опит да извади заседналия в раната куршум. На Вилхелм му прималя и светицата изчезна от погледа му; той падна в несвяст, а когато дойде на себе си, и конниците, и каретите, и красавицата бяха изчезнали заедно с цялата свита. (неземно)

 

Той спокойно си лежеше на носилката, загърнат в топлия плащ. Сякаш някаква електрическа топлина проникваше от меката вълна в тялото му; с една дума, той се намираше в крайно прият но състояние. Прекрасната притежателка на това одеяние му бе направила най-силно впечатление. Той все още виждаше как плащът пада от раменете й, виждаше пред себе си нейния толкова благороден облик, обкръжен от сичние, и душата му се стремеше през гори и скали към изчезналата красавица.

 

Вилхелм непрестанно се връщаше мислено към оня случай, който бе оставил неизлечима следа в душата му. Виждаше как прекрасната амазонка се появява из храсталака, как се приближава до него, слиза от коня, снове наоколо и се грижи за него. Той виждаше как от раменете й пада широкото наметало, как изчезват в сияние нейното лице, нейната фигура. Всичките му юношески мечти се свързваха в това видение. Струваше му се, че със собствените си очи бе зърнал благородната, доблестната Хлоринда: отново си спомни за болния царски син, към чието ложе тихо и скромно пристъпва прекрасната, съчувстваща принцеса.

 

Филине лежеше... Книгата бе паднала от ръката й, главата й се бе отметнала назад и досам гърдите му, върху които на вълни се разстилаха нейните руси, разпуснати коси. Безпорядъкът на съня подчертаваше прелестите й повече от всяко изкуство и предумисъл; мирна детска усмивка осеняваше лицето й. Той дълго я наблюдаваше и сякаш сам се порицаваше за удоволствието, с което я гледаше, и ние не знаем дали благославяше, или осъждаше своето състояние, което му предписваше умереност и покой. Той така дълго я бе наблюдавал, че тя почна да се размърдва, ето защо притвори очи, но не можеше да устои на изкушението да я поглежда крадешком, докато тя оправи тоалета си и тръгна да види какво става със закуската му.

 

... сега можеше да бъде радостен и щастлив, задето един предвидлив гений го бе пожертвувал за спасение на най-съвършената от смъртните... (рицарското повещение на кауза или дама)

 

... я представи като своя сестра на име Аурелие. Тя го прие най-дружелюбно, а разговорът с нея бе толкова приятен, че той дори не забеляза един явен отпечатък от тъга, който правеше одухотвореното й лице още по-интересно.

 

След ранната смърт на майка ми аз прекарах най-добрите години на развитие у една леля, която бе въздигнала в свой принцип да не зачита правилата на благоприличието. Тя сляпо се отдаваше на всяко влечение, можеше да бъде повелителка или робиня на своя обект, търсейки пълна забрава в неистово сладострастие.

Каква представа трябваше да си създадем за мъжкия пол ние, децата с истия и ясен поглед на нашата невинност? Колко тъп, натойчив, безочлив и неловък беше всеки, когото тази жена привличаше; колко преситен, високомерен, пуст и блудкав ставаше, щом удовлетвореше своите желания. Години наред я виждах подчинена и унизена от най-големите негодници; какви обноски трябваше да търпи тя и колко твърдо се държаше пред лицето на съдбата, с какъв характер носеше своите срамни вериги!

Така опознах вашия пол, приятелю мой, и колко силно го намразих...

 

Тук не се прокарва някаква скована и своеволна идея за възмездие, наказанието не постига злодея, не, извършеното страшно злодеяние се разраства в своите последствия, увлича невинни люде... Защото такова е свойството на ужасното престъпление: то струпва зло и върху главата на невинния; такова е свойството на доброто дело: то докарва изгоди и на незаслужилия; затова пък извършителите най-често остават без казание и без награда...

Грешникът погива заедно с праведника. (реализма на живота, не утопията и пожеланията на вярващия)

 

Възхищава ме дълбочината и точността на погледа, с който преценявате поезията; най-дълбоките бездни на замисъла не остават скрити за вас и най-тънките черти на неговото изпълнение не ви се изплъзват. Без нито веднъж да сте съзирали обектите в натура, вие познавате истината в изображението; у вас сякаш е заложен  някаквъ предусет за целия свят, предизвикан и развиван от хармоничното съприкосновение с поезяита. Защото наистина – продължи тя – нищо не идва у вас отвън; много рядко съм срещала някого, който така малко да познава и така зле да разбира хората, с които живее. Позволете ми да кажа: когато човек слуша как тълкувате вашия Шекспир, струва му се, че вие току-що идвате от съвета на боговете и сте ги чули да обсъждат по какъв начин трябва да се създават хората;

- Скъпа приятелко – поде той, - чувството за моето ученическо поведение често ми е било неприятно и аз ще ви бъда много признателен, ако се съгласите да ми помогнете по-ясно да разбирам света. От младини съм насочвал своя духовен взор по-скоро навътре, отклокото навън и затова е напълно естествено, че до известна степен съм опознал човека, без ни най-малко да разбирам и проумявам хората. (прочитам себе си в немалка степен)

 

- Не бива да се огорчавате от това – продължи Аурелие. – Просветление на разума винаги можем да постигнем, но пълнота на чувствата никой не може да ни даде. (знания могат да се натрупат, умения може да се придобият, но характер и душа трудно се „научават”)

 

Той се държаше непринудено и учтиво, с искрено добродушие, говореше за мен самата, за моето положение, за моята игра като стар познат, така отзивчиво и разбрано, че аз за пръв път изпитах радостта да видя едно толкова ясно отражение на своето битие в друго същество. Съжденията му бяха верни, без порицание, точни, без грубост. Той не проявяваше никакво коравосърдечие, иронията му беше безобидна. Изглежда бе привикнал на успех при жените – това ме накара да бъда нащрек; но в никакъв случай не бе лъстив и настойчив – това ме успокои.

В града той общуваше с малцина, най-често излизаше на кон... Когато се връщаше, той се отбиваше у мене, обгръщаше с най-топли грижи мъжа ми, който все повече западаше, намери изкусен лекар, който облекчаваше страданията на болния, и както сам взимаше участие във всичко, което се отнасяше до мене, така и ми довери всичко, което се отнасяше до него. Той ми разказа историята на своя поход, говореше ми за своето неодолимо влечение към военното поприще, за своите семейни отношения, откри ми с какво се занимаваше в момента. С една дума, той нямаше тайни от мене; допусна ме в своя вътрешен мир, остави ме да погледна в най-съкровенните кътчета на душата му. За първи път в живота си аз можех да се наслаждавам от общение с такъв умен, сърдечен човек. Бях обаяна от него, увлякох се неотразимо, преди да разбера какво става с мене... играта не винаги ми се удаваше; обаче той няколко пъти ме бе слушал скришом и можете да си представите каква приятна изненада бе неговата неочаквана похвала.

 

... винаги ме овладяваше някакво чувство, че в същност въздавам хвала само нему, говоря само в негова чест; защото такава бе нагласата на сърцето ми, все едно какви бяха думите. Знаейки, че той се намира сред публиката, аз не се осмелявах да говоря с пълна сила, сякаш не исках да му натрапя своята любов, своята ласка; когато го нямаше, бях свободна, давах най-донрото от себе си с вътрешна увереност и неописуемо удовлетворение. Аплодисментите отново ме радваха и когато доставях удоволствие на публиката, искаше ми да извикам от сцената: „Това дължите на него!”

Нещо повече, у мен по някакво чудо се примени отношението към публиката, към цялата нация. Аз отново я виждах в най-добра светлина и много се удивлявах на доскорошното си заслепение.

„Колко нелепо е да хулиш цялата нация именно за това, че е нация – често си казвах аз. – Трябва ли, могат ли отделни хора да бъдат тъй интересни?”

 

Лотар – позволете ми да назова моя приятел направо с любимото малко име – винаги ми бе представял немците в светлината на тяхната храброст и ми бе доказвал,  че няма на света народ по-дързък, ако правилно го ръководят, и аз се срамувах, че не бях помисляла за това най-първо качество на един народ... Колкото и млад да беше, той не изпускаше от погледа си подрастващата, будещата надежди отечествена младеж и скромните трудове на хора, дейни и заети в толкова много области.

 

... Лаерт, при всичките си недостатъци и чудатости, бе наистина един интересен човек. Надарен с жизнерадостна, щастлива природа, той би могъл да остарее, без да се замисля за своето положение, ала нещастие и болест го бяха лишили от чистото чувство на младостта, като бяха откритли пред неговия взор тленността и разпокъсаността на нашето битие. (познал е истината на видимия свят, полезно е дори)

 

Обаче неспокойната му натура скоро го отвлякла от тази благоприятна обстановка в други предели на неговото отечество, където трябвало да премине нова школовка. Той попаднал в образованата, но безлика част на Германия, където в почитанието на добрината и красотата наистина не липсвала предвидливост, но често имало недостиг на одухотвореност;... трябвало да търси с какво да трогне сърцата и душите... Той скоро схванал еднообразието, което царяло тогава в немския театър, безмислената цензура... високопарния диалог, сухотата и баналността на неприкритите нравоучения; (днешна целенасочено затъпяваща и БЕЗДУШНА „германия”)

 

... след всяка премиера караше да му повтарят местата, за които имаше някакви забележки, като по този начин задълбочаваше прозрението на актьорите и укрепваше тяхната увереност в правилния избор на тона. Разбирайки, че човек с посредствен, ала здрав разум може повече да задоволи другите хора, отколкото някой объркан и недодялан гений, той издигаше средните дарования на поразителна висота, като неусетно насърчаваше тяхната проницателност.

 

Тази сутрин учих ролята си, а сега я повтарях и репетирах. Аз съм уморена, разбита, а утре всичко ще почне отново.... Така се влача насам-натам; тежи ми да стана, а ми е досадно да си легна. Всичко в мен се върти безкрайно в кръг. Ту се хващам за някаква жалка утеха, ту я отхвърлям и проклинам. Не искам да се покоря, да се покоря на неизбежността – защо трябва да бъде неизбежно това, което ме съсипва? Нима не би могло да бъде иначе? Плащам си за това, че съм немкиня; в характера на немците е всичко да понасят тежко, всичко наистина да им тежи.

 

- Вие сте привикнали всички да ви се хвърлят на шията. Не, вие не можете да почувствате това, никой мъж не е способен да почувства стойността на жената, която умее да уважава! Кълна се във всички ангели небесни, във всички образи на блаженство, възникващи в едно чисто, незлобливо сърце, че няма нищо по-възвишено от жената, която се отдава на любимия мъж! Ние сме студени, горди, непристъпни, чисти, умни, когато заслужаваме да се наричаме жени, и всички тези достойнства полагаме пред нозете ви, стига да се влюбим, стига да се надяваме, че ще получим любов в отговор. О, колко съзнателно и стремително се отрекох от цялото свое битие! Но сега искам да се предам на отчаяние, умишлено да се предам на отчаяние. Нека бъде накзана всяка моя капка кръв, нека нито една фибра не убегне мъченичеството.

 

- Аз постоянно си доказвам защо не трябва да го обичам. Много добре знам, че той не заслужава любовта ми; отклонявам мислите си ту на една, ту на друга страна, старая се да се занимавам с каквото ми попадне... Разумът ми изнемогва, мозъкът е напрегнат до крайност; за да се спася от безумието, аз отново се предавам на чувството, че го обичам. Да, обичам го, обиам го! – извика тя, потънала в сълзи. – Обичам го и тъй ще си умра!


image

Riley Steele

 

- Не е там работата! – възкликна тя. – И от повече, и от по-малко женски сълзи морето няма да прелее. И въпреки това – продължи тя – да се спаси една от многото хиляди, все пак е нещо, да се намери сред многото хора един порядъчен, все пак е приемливо!
 

- Вас мъжете човек трябва по-осезателно да парне, за да помните! – извика тя с някакво диво тържество...
 



Гласувай:
14



1. germantiger - ...
21.04.2018 01:37
Втори постинг по първия том от Гьоте

"Вилхелм Майстер - Години на учение"

между първия постинг и този втория са пасажите по които преди години направих постинг със заглавие:

ЛЮБОВ - между СМЪРТТА и ИДЕАЛА

от 18.01.2016 г.

страстите и емоцията около Миньон
цитирай
2. miri479 - Страхотно!
21.04.2018 14:46
... след всяка премиера караше да му повтарят местата, за които имаше някакви забележки, като по този начин задълбочаваше прозрението на актьорите и укрепваше тяхната увереност в правилния избор на тона. Разбирайки, че човек с посредствен, ала здрав разум може повече да задоволи другите хора, отколкото някой объркан и недодялан гений, той издигаше средните дарования на поразителна висота, като неусетно насърчаваше тяхната проницателност.

цитирай
3. germantiger - БЛАГОДАРЯ ТИ за коментара
22.04.2018 00:44
miri479 написа:
... след всяка премиера караше да му повтарят местата, за които имаше някакви забележки, като по този начин задълбочаваше прозрението на актьорите и укрепваше тяхната увереност в правилния избор на тона. Разбирайки, че човек с посредствен, ала здрав разум може повече да задоволи другите хора, отколкото някой объркан и недодялан гений, той издигаше средните дарования на поразителна висота, като неусетно насърчаваше тяхната проницателност.



Понякоа младежкия ентусиазъм и юношеския максимализъм трябва да отстъпят пред рациото на живота :) ... за съжаление!
цитирай
4. nbrakalova - „…ако правилно го ръководят…“!!!
23.04.2018 23:24
Екстракт – размисли, чувства, констатации…

Живописен език! С малко думи – казано и изразено много. Трудно може да се добави към подбраните красноречиви извадки от книгата. Както и към кратките резюмета в курсив. Остава изживяването от прочита на споделените пасажи, които индивидуалният поглед може да се увлече да засили и съпреживее по свой начин според специфичната си емоционалност.

Еталон – все по рядко може да се види. Какъв ли е днес еталонът? А може би не е само един.

Не повдигам тема, но не мога да не се замисля и във връзка с пасажа, коментиран с „реализмът на живота, не утопията…“. Защото както в миналото, така и в настоящето животът е пълен не само с реализъм, но и с утопии от най-различен характер. И по отношение на съдържащото се в абзаца от древността са се препъвали и реалисти, и утописти. В настоящето – също…

За Германия днес не смея да мисля с подобни силни квалификации. Може би зависи от болката, а и от вярата. Народ, който е дал личности, чиито дух е давал насоки и повлиявал историята на света ни, може да изпадне в униние, може да бъде заблуждаван, може да бъде потискан или смълчаван, но не и да се претопи или изчезне.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4619786
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031