До уважаемата редакция на „Литературен фронт” – орган на Съюза на българските писатели.

В далечното време на войните [1912-1918], преди четиридесет години, в нашата литература се явиха много стихове. Между тях са и стиховете на Дора Метева [1894-1967], сега талантлива преводачка от руски на много томове художествени произведения. За тях някога Христо Ясенов [1889-1925] е писал, че са най-хубавите стихове на български против войната. Те и за днешния момент са ценни. Ако мислите като нас, група нейни ученички [Милка Караджова-Хитил, Фани Попова-Мутафова, Олга Атанасова Кирчева, Дора Г. Дюстабанова, Евгения (Женя) Дюстабанова, София Пенушлиева, Елка Борисова Вазова, Мария Миланова Щъркелова-Аврамова, Люба Аврамова-Унджиева и т.н.], поместете ги във вестник „Литературен фронт” - те не са изгубили свежата си прелест и говорят за настроението на някогашната младеж, която еднакво не е обичала войната и тук, и на фронта.

                                               

Всички стихове на Дора Метева [родена Теодора Василева Аврамова], под псевдоним Дарина Апостолова са печатани в редактирания от Христо Чолчев тогава „Вестник за жената”. От тях извадихме само тия четири.

                                                                                 София, 1960 г.
 

ВОЙНА

...И пламна огнен меч и брат над брата

издигна кървава беда,

а мойта родина за жъртва свята

изпрати своите чеда.

Там беше смърт, но те не възроптаха

и запълзяха в тъмнина,

а вярата им бе детински-плаха

и пътят им бе стръмнина...

Но те отиваха и орис черна

изтри им бледите следи,

а майки молеха в тъга безмерна

незрим бог да ги пощади.

II

Те носят тежък нож на кръста,

а пърха като малка птичка

в сърцата им все тази проста

и искрена любов към всички.

Сърцето им се болно свива –

войната е пиянство срамно,

че без да знаят те завиват

в пътека някаква измамна.

Там смърт ги дебне многолика,

а бог е мъртъв в небесата

и няма кой да им извика:

„Човеци, спрете, вий сте братя!”

III

Те бяха храбри, беззаветни,

те бяха честни мойте братя

и гробовете им безчетни

днес слънце кърваво позлатя.

Че тях не спре ги глас потаен,

в редици тъмни завървели,

към бог далечен и незнаен

изступлено ръце прострели...

И никакъв пожар огромен

не ще изпепели позора –

ще легне кървавият спомен

над съвестта ни, бедни хора.

IV

И полкове минаха тъмни,

и вражеска гмеж ни погази –

сърцето ми скръбни дни помни,

сърцето ми знае да мрази...

Но сещам скръбта безутешна

на майки, които ги чакат

и някаква струна безгрешна

в сърцето ми тихо проплака...

Несетно тълпата безбройна

и близка, и родна ми става –

и моята мъка е двойна,

и мойто сърце им прощава...

Богданов, Иван. Българска литературна периодика. 1972.