Христо Троански "Убийствено червено", София, 2003:

„...В София двата най-главни процеса, с които е даден стартът на колективните убийства чрез съд, приключват работата си почти едновременно в следобедните часове на 1 февруари 1945 г. Смъртна присъда получават тримата бивши регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, осем царски съветници, двайсет и двама министри от кабинетите на Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов и шейсет и седем депутати от XXV Обикновено народно събрание, включително и неговите председатели Никола Логофетов и Христо Калфов. Смърт чрез разстрел.

Това безпрецедентно не само в българската по-нова история решение за екзекутирането на сто държавни мъже поразява мисълта на всеки трезвомислещ. Обществеността е травмирана. „Присъдите са определено отмъстителни”, констатира британският политически представител Бозуел Хаузтаун. Без да разполага със сведения, той пръв изразява мнение, че те са планирани не само на местна почва. И ще се окаже прав.

Физическото ликвидиране на бившия политически елит е замислено в София от политбюро на ЦК на БРП (к). Но детайлите са уточнявани в Москва, откъдето, докато траят двата процеса, Георги Димитров поддържа непрекъсната радиовръзка с Трайчо Костов и Вълко Червенков. Неговите указания изпълняват те. Същевременно си разменят и писмена кореспонденция. Преписката се съхранява в Централния държавен архив и от нея, дори от бегъл прочит, става недвусмислено прозрачно, че подсъдимите са били предварително обречени, че участта им е предрешена. Наистина у някои комунистически лидери, като Костов и Тодор Павлов, е имало известни колебания относно съдбата на един или друг от "фашистките" управници, но отмъстителността на Димитров няма граници: „По моему оправдать никого не следует!” И от позицията на богоизбран съдник се разпорежда безапелационно: „Для министров первмх двух кабинетов и для тех из третьего кабинета, которме непосредственно от-вечают за палаческие действия против народа, за ограбление страни - висшая мера наказания!”

Директивата му е от 21 декември 1944 г, от втория ден на процесите, и за нея освен членовете на политбюро са били информирани и началниците на репресивните органи. Да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит на прокурор или съдия за промяна в „линията”, както и възможни протести на отделни обществени групи. Изцяло може да се вярва на Никола Петров, помощник-командира на 3-а дивизия, който в едно интервю, четирийсет години подир тези събития, твърди: „Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му”. Тогава какъв вятър го е довял в съдебната зала на 1 февруари? Трябва да има някаква изключително важна причина, за да напусне подполковникът фронта, където ври и кипи. Има. И тя е същата, поради която в столицата се е завърнал почти целият помощник-командирски състав, начело с Фердинанд Козовски и ведно с началника на спецотдела Главинчев.

Тези хора са извикани от ЦК на партията им за участие в организирането и провеждането на екзекуциите. За целта предните дни е сформирана специална команда, оглавявана от софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са включени само комунисти и ремсисти от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви нощи. Палачи с опит....”

„...Извеждането на осъдените започва същата вечер. Вън чакат пет камиона. Определено е и мястото на екзекуциите - най-отдалеченият край на Софийските централни гробища, където зеят дълбоки ями от бомбардировките. Готови гробове.

„Повечето не бяха униформени, а цивилни, въоръжени с шмайзери. Главинчев беше с тях, а и други шумкари. Ръцете им (на осъдените) бяха вързани...” Така тогавашният началник на служба „Паркове и градини” Цеко Алексиев е видял екзекуторите и техните жертви. Но това е било чак на разсъмване, преди ликвидирането на последната партида. А дотогава онова, което става там под светлината на автомобилните фарове, представлява някакъв жанрово неопреде-лим спектакъл на режисьори с първосигнална сетивност и актьори, боричкащи се за главната роля. Осъдените са ту безмълвни зрители, ту аксесоар.

„Вдигането на завесите” се предхожда от партийно блиц-събрание. Тук е мястото да се спомене, че палаческата команда си е сформирала, както му е редът, временна група на БРП (к) със секретар Кольо Петков-Моряка, съучастника на Мирчо Спасов в убийството на уличения в предателство техен съпартиец Никола Милев. Сега той свиква събрание на актива. В гробището, моля ви се!

С няколко думи началстващият Веселин Георгиев изтъква голямото доверие на партията оказано на определените за екзекутори в изпълнение на голямата политическа задача. Партийният секретар Моряка го допълва, като набляга на вменената им „висока отговорност”. Всичко трябвало да приключи колкото може по-бързо, за да бъдели утре изправени пред свършен факт американският и британският представители в Съюзническата контролна комисия; иначе те биха се опитали да отложаг или изобщо да спрат провеждането на присъдите в изпълнение, използвайки разни хитри дипломатически ходове.

Трети взима думата яркият партиен активист Главинчев. Съзнаващ важността на историческия момент, полковникът се обръща към изправените до бездънно зейналата яма и започва реч. Разбирали ли най-сетне господата, че каузата им е бита карта? Че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще? Голям късмет били извадили те, мноого голям... Защото имало предложение не да ги разстрелват, а да ги бесят... На това място подполковник Георгиев нетърпеливо го пресича: „Губиш ни времето, Левчо. Без формалности. Утре ще започнат да звънят по телефоните да спрем...”

„...Имало ли е наистина предложение за друг вариант на екзекутиране, за "класическия”? Възможно е. Бесилката и след Втората световна война продължава да бъде „актуално” средство за изпълнение на смъртни присъди: с „намазване на въжето” е увенчан Нюрнбергския процес например, а по същия начин приключва животът по-късно и на Никола Петков, и на осъдения от съпартийците си Трайчо Костов. Но кой ли е настоявал изразът „чрез разстрел” да бъде заменен с „чрез обесване”? В недомлъвките се прокрадва, че застъпник на този вид умъртвяване бил някой си, определян с термина за роднинство „зетят”. Най-видният зет сред комунистическата върхушка е Вълко Червенков, женен за сестра на Георги Димитров. Нищо чудно Червенков да е искал „тъпкано да си го върне”, заради съратниците си, взривили през 1925 г. храма „Света Неделя”: тяхната присъда е била изпълнена чрез обесване. Ала в сегашния случай е надделяло „по-хуманното” решение. С пистолетен изстрел в тила. Жертвата е с лице към ямата: бум и тя мигновено се строполява в нея.

Но още с първото действие на спектакъла възникват пререкания кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!”. Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов. Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата, на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът - бел. авт. ) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех” Кики”...

Не минава и без мародерство. Палачите „си вземали” от жертвите каквото все още можело да се вземе. Пръстени, златни халки - няма да са им нужни там, „горе”, я! А един от по-нисшите чинове и изува от нозете на вече разстреляния княз ботушите му.

Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затова надалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Но изведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в „малките” часове, когато екзекуторите се усещат, че „церемониите” с първата група осъдени наистина са били излишни. Особено ги забавя професор Александър Станишев, принуден отначало да констатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата. При втората група се отказват от „услугите” му. Пък и Станишев вяло извършва огледите. Не се стига до спор кой да бъде палачът на световноизвестния хирург. Всички признават, че той си е Левчов "контингент" - стари сметки за уреждане има с него Главинчев.

... На другия ден шестнайсетгодишният Александър Сталийски, син на екзекутирания бивш министър на правосъдието д-р Сталийски, е между първите близки и роднини, дошли на мястото на разстрела. Ямите са току-що заринати, а отгоре им е посипана сгур. Но покрай тях „около сто-двеста метра в кръг беше килим от кръв. Хората слагаха цветя и се кръстеха”.

Тази картина наблюдава и чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц. На 5 февруари той успява да се срещне с Цола Драгойчева, която по линия на политбюро на ЦК на БРП (к) отговаря за "народния съд". И я пита какво мисли за присъдите и „спешното” им изпълнение. Известната конспираторка с отменена смъртна присъда и амнистирана преди десетина години по силата на закон, приет именно от избитите в Софийските централни гробища, отговаря с предизвикателна флагрантност: „Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията”.

Троански, Христо. Убийствено червено. - трилър-хроника,

Издателско ателие "Аб", София, 2003