Блогът на Лалю Метев :: Изложение от 1946 г. на Св. Синод

Обявеният проект за нова конституция, който предстои да се разгледа от Великото Народно Събрание, съдържа положения, които издъно изменят както от правна, така и от морална страна, вековните отношения между българската държава и българската православна църква.

Такива са, например: чл. 63, че „църквата е отделена от държавата”; чл. 64, че „образованието е светско”; чл. 62, че „законен е само гражданският брак”. Изобщо, Българската Православна Църква в тоя проект е напълно пренебрегната.

Св. Синод на Българската Православна Църква, изпълнявайки своя свещен дълг към самата църква, а така също и към православния български народ и към народната ни държава, старателно и обстойно разгледа в няколко последователни заседания тоя проект и в заседанието си в Рилската Св. Обител на 1 ноемврий т. г. – хилядогодишния юбилеен празник на Св. отец Иван Рилски – реши да направи известно на почитаемото Правителство, на г. г. народните представители във Великото Народно Събрание, а също и на православния български народ това изложение, съдържащо гледището и исканията на Българската Православна Църква във връзка с речения проект за нова конституция. (2)

КАКВО Е БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА?

Безспорен факт е, че само благодарение на Българската Православна Църква чрез единството на вярата се създаде единната национална и духовна цялост на българския народ. Тя положи здравите основи на неговата писменост, на неговото културно-нравствено и социално-икономическо развитие и на неговото държавно съществувание. Тя му даде силата и вдъхновението за историческата мисия на първоносител и разпространител на славянската култура. Като предана и самоотвержена майка, тя го пази и опази през всички исторически превратности на кръстопътището на неговото отечество. Из средата на нейните свещенослужители излязоха първите апостоли на националното възраждане и на духовния възход към свобода, правда и всестранен напредък след тежкото петвековно робство. И създаването на новата българска държава и на нейния свободолюбив, прогресивен и демократичен дух е дело преди всичко на Българската православна църква, на нейните вечни идеи за свобода и братство, проповядвани и насаждани от плеядата нейни служители.

За тия исторически и безспорни истини няма нужда от доказателства и илюстрация. И все пак, ние считаме за необходимо да приведем само две свидетелства на двама видни ръководители на днешните съдбини на България.

Министър-председателят г. Кимон Георгиев, в речта си на тазгодишните юбилейни тържества в Рилския монастир от името на българското правителство заяви: „Едва ли е необходимо да се подчертава значението на Българската църква за нашия народ. Славните страници на нашата история за упражненото през древността културно въздействие извън пределите на България, спазването на живото народно чувство през годините на черното робство, както и възраждането за духовно и политическо освобождение на българския народ е тясно свързано с нашата църква и нейните деятели. Няма национална църква, която да има повече предпоставки и повече основания, за да бъде тя истинска народна църква. Тя е дала най-светлите имена за нашето духовно и политическо възраждане".

А г. Георги Димитров, основателят на Отечествения фронт, на същото място и по същия случай в речта си заяви: „Нашата Българска православна църква е църква, която има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. В борбата за освобождение на нашия народ от чуждо робство, Българската църква е била хранител и покровител на националния дух на българите през вековете на най-тежки изпитания... Може смело да се каже, че нямаше да има днешната нова, демократична България на О. Ф., ако в онова време на тъмно, черно, робско минало не бяха нашите пастири, които съхраняваха националните чувства, националните надежди, националната гордост на българите и им помогнаха да се предпазят от загиване като нация. Ние, нашият Отечествен фронт, и в частност ние, комунистите, изразяваме нашата признателност и благодарност на патриотите-родолюбци, свещенослужители на българската национална църква. Откровено трябва да подчертая, че аз, като българин, се гордея с Българската църква!”. (3)

НУЖНА И ПОЛЕЗНА ЛИ Е ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

И ЗА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ДЪРЖАВА РАЗДЯЛАТА МЕЖДУ ДЪРЖАВАТА И ЦЪРКВАТА?

Тоя въпрос от само себе си възниква, щом за всички е безспорен факт, че Българската православна църква и в цялото ни историческо минало, и днес е била и остава народна църква в най-чистия и възвишен смисъл на тая дума. Българската църква не би искала да запази заради себе си досегашните духовни връзки и национално-етическото сътрудничество с народната българска държава, защото тя помни думите на Спасителя: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието – Богу” (Мат. XXII, 21), и не забравя историческите факти, че Христовата църква първа внесе в света ясното различие между вяра и държава, че Църквата като Църква е преуспявала бележито в епохи, както на непризнание, тъй и на гонение от страна на държавата, и че в най-ново време тя преуспява и в страни, гдето съществува раздяла между държава и църква. Но тя смята за свой свещен дълг към народа да остане и занапред вярна на историческото си призвание като истинска народна църква и като нравствена опора на българската народна държава. Именно поради това тя настоява да се запази досегашния й съюз с нея.

Каква нужда или полза налага да се отдели църквата от държавата? В разни времена и страни държавата се е разделяла от дадена църква а някои случаи поради идейно и политическо враждуване на църквата (на църковните служители) към държавата, както това е било, например, в Франция или Мексико дето на-правляваният от Рим ултраклерикален дух на римокатолическата църква е заплашвал демократическо-републиканското управление и свободолюбивия национален дух на тия страни. Очевидно е, че за подобна аналогия не може и дума да става в България — между Българската църква и новата Българска държава. В други случаи (като например в Северо-Американските Съединени Щати, Холандия, Ирландия, Канада, Швейцарските кантони на Женева, Базел и пр.) раздялата между държава и църква, ала раздяла в лоялен и благожелателен смисъл, е станала поради много смесеното в изповедно отношение население в тия страни и поради водените там, при намеса на държавата в полза на една църква, остри изповедни борби. Следователно, раздялата е била нужна за да се осигурят на гражданите от страна на държавата началата на мир и справедливост. Очевидно е, че и от това гледище не може да се прави аналогия по отношение на България, щом е ясно и признато от всички, че почти целият български народ е православен; че свободолюбивият български народ и в своята нова държава не познава каквито и да било стеснения на изповедна почва, и поради това и правно и фактически, всички религиозни изповедания у нас са се радвали и радват на пълна свобода в своя верски живот.

Наистина, може да се намират и у нас единични лица, които по отрицателни за религията, а оттук и за Българската православна църква възгледи, да искат раздялата между държавата и църквата, с надеждата, че по тоя начин ще се обезсили и унищожи религията. Но кой истински български държавник или общественик може да отдава внимание на подобна мисъл? За всички сведущи в историята и в съвременната действителност е ясно като бял ден, че нито е имало, нито има някъде народи без религия; че във всички страни, в които по подобни враждебни срещу религията и християнството мотиви е била прокарвана раздялата между държава и църква, църквата е излизала невредима. А българските държавници и общественици, които, както се отбелязва, виждат и изтъкват положително-творческия и национален (4) характер в Българската православна църква, не трябва да изпускат из предвид, че в днешното решително време не бива да се допускат такива коренни промени в основите на националното съществувание на българския народ, които могат да разклатят ония негови устои, върху които той е създал и крепил и своето национално битие, и своята свобода, и своя духовен прогрес. А нали от всички се признава, че такава една безспорна основа и опора е била именно Българската православна църква?

Поради всичко това нито има някаква истинска национална нужда, нито може да има някаква истинска всенародна полза от разкъсване или разслабване на духовните връзки между българската народна държава и православната българска народна църква. Посочвайки и на вероятните днешни и утрешни вредни последици от подобна раздяла, неминуемо свързана с отслабване на националното ни единство и сила, българската църква счита за свой свещен дълг да издигне майчински предупредителен глас и да настои да се запазят и в новата конституция ония основни начала, които уреждат досега в конституцията отношенията между църквата и държавата.

Ако, обаче, въпреки всичко гореизложено все пак се поеме толкова рискованият и отговорен път на раздялата между нашата държава и нашата народна църква, Св. Синод счита за свой повелителен дълг да настои – в тая раздяла да се прокарат такива начала, които поне в най-малкото да запазят лоялни и благожелателни отношения между държавата и църквата, както е възприето в конституциите на много държави, гдето такива отношения са запазени, било поради националния характер на църквата, било за да се обезпечи напълно свободата на съвестта и на изповеданията. С това тия държави признават обществената ценност на християнството и запазват етическите си връзки с църквата, улеснявайки я, пряко или косвено, морално и материално в нейното високо хуманно дело.

По-главните от тия начала са следните:

1. В нов член, или като алинея към чл. 63 от проекта за конституция да се впише следния текст:

„Българската православна църква е корпорация от публично-правен характер”.

С тоя текст правно ще се изрази: а) Общопризнаваният факт, че българската православна църква е „народна църква" в най-добрия и положителен смисъл на тая характеристика. Въпреки раздялата, в Белгия църковните институти почиват не на частно-правното, а на държавното публично право. В Холандия самата църква е призната за публично-правна корпорация. Неотдавна в чуждата сериозна преса (Тhе Сhurch Times, 30. VIII. т. г.) се изнесе, че и в СССР, при настъпилия нов – благожелателен към църквата – обрат, е издаден декрет от 22. VIII. 1945 г., с който на Руската православна църква се предоставят редица права от публично-правен характер. С това българската държава ще признае на българската православна църква и значението на „Association d"utilite publique", каквото французкият закон признава даже на много частни сдружения; б) С това българската държава ще изрази и признанието си на българската църква и то като църква, сиреч една юридическа цялост, т. е. българската държава не ще дойде до положението – за нея да не съществува българска църква, като църква, и да въвежда режима (правен или фактически) на частно правните (отделни и разпокъсани) религиозни дружества, режим, който нито българският православен народ, нито неговата църква с нищо не са предизвикали нито в своето минало, нито в своето настояще. (5)

2. Към същия член да се добави нова алинея с текст:

„Българската православна църква се ползува със свободата на вътрешно самоуреждане и самоуправление, на култ, на вероучение и на благотворителност”.

Добавянето на тоя текст се налага от следните съображения:

а) Няма държава със системата на раздяла между държава и църква, в която правото на свободно вътрешно самоуреждане и самоуправление на църквата или „изповеданието" да не е признато било изрично, и то в конституцията (например чл. 15 и 16 на Белгийската конституция; също и в новата конституция на федеративната народна република Югославия, чл. 25, който гласи :

„Религиозните общности са свободни в своите религиозни работи”), било по друг законен ред и строго следвана практика (също е в Франция и СССР.) Това право е напълно понятно и трябва да бъде подчертано особено за Българската православна църква, която (в противоположност, например, на монархическо-папското устройство и управление на римо-католическата църква, а в голяма степен и в разни времена и в други църкви) чрез своето съборно управление е възпитавала българския народ в дух на общинност и демократичност, а и до днес между всички православни църкви служи за образец в това отношение.

б) Правото на свободно упражнение на култа е съвсем естествено и все пак то е обезпечено и в конституциите на много държави с режим на раздяла от църквата. Така е и в конституцията на Федеративната Народна Република Югославия, в чл. 25 на която се казва: „Религиозните общности са свободни в изпълнението на религиозните обряди", а също и в чл. 124 на Сталиновата конституция от 1936 година, в който се обезпечава на всички граждани „свободата на извършване на религиозните обряди”.

Но свободата на култа, както и на вероучението само тогава са действително и напълно обезпечени, когато с изричен текст в основния закон се предвиди, че са наказуеми насилието над верската съвест, богохулството и смущенията в богослужебния ред. Ето защо било в особен член или като алинея към чл. 63 на кон-ституцията трябва да се впише следния текст:

„Богохулството, кощунството, насилието върху верската съвест, и смущението на църковните служби са наказуеми”.

в) Правото на свобода във вероучението е също тъй естествено и самопонятно за всяко „изповедание" или църква, както това показва самият технически термин „изповедание". Религиозна общност или църква без право да проповядва и да подържа своето учение е една очевидна невъзможност. Каква би била една християнска църква, която не би имала правото да проповядва учението на Спасителя Христа Иисуса? Това право е свързано и с дълга й да обучава и възпитава всички свои членове в евангелското учение, както и с правото свободно да брани вярата от всякакви нападения. Конституционни текстове за свободата на вероучението има и в други държави, като например в Белгия (чл. 11 от конституцията).

Тая свобода в много държави с режим на раздяла от църквата по разен начин е улеснявана, особено в областта на религиозното обучение в училищата. Ще приведем, като примери, следните положения: в Северо-Американските Съединени Щати и в други държави, като Канада, Австралия, Нова Зеландия, (6) Бразилия и пр., молитвата е допусната във всички училища и Библията е редовно училищно четиво. В Белгия в основните и средни училища вероучението се преподава факултативно, т. е. за желаещите ученици или по желание на родителите им. А църквата има право да открива свои училища, дори и университети (чл. 17 от конститу-цията). Същото е в Холандия, Италия и в Швейцарските кантони Женева и Базел. В тия два града, а също и в Холандия, па даже по изключение в гр. Щрасбург (Франция), в които държавата е разделена от църквата, богословските факултети продължават да бъдат неразделна част от държавните университети.

г) Правото на благотворителност е естествено за всяко религиозно общество и особено за всяка християнска църква, като носителка и осъществителка на Христовото учение за дейна братска любов. „Вярата без дела е мъртва" (послание на Ап. Яков, II, 17). Ето защо Българската православна църква настоява да се предвиди в конституцията това нейно естествено и неотменимо право, толкова повече, като взема предвид зачестилите напоследък неправомерни случаи на обсебване църковни благотворителни институти, въздигнати с голями жертви и принасящи явна обществена полза сред нашия толкова нуждаещ се от подобни заведения народ.

2. Към същия член да се добави още и алинеята; „Държавата подпомага църквата в материално отношение с необходимите субсидии”. Църквата разчита на тая помощ, понеже тя, както справедливо се признава от българския народ и неговите държавни и обществени водачи, върши положително народополезна дейност и в имуществено отношение е една от най-бедните църкви. Това нейно право да иска материална подкрепа от държавата се признава и от видни български държавници. Ние ще се задоволим да приведем тук изявлението на основателя на Отечествения фронт г. Георги Димитров, който през това лято бе казал на делегатите на Българския свещенически съюз следното: „И да се отдели държавата от църквата, това няма да стане така, без да се считаме с положението на самата църква и нейните служители. В това отношение Вие можете да уверите всички ваши колеги, ваши другари, че тука няма да бъде направено нищо, което да увреди действителните интереси на Църквата и нейните служители. Как ще стане това, сега се разучава въпроса у нас. Но то ще бъде непременно така, че при подръжката на съответните обществени организации, на самите вярващи, на други някои спомагателни източници да се осигури материалната база за нормалното съществувание на Църквата и за осигуряване на материалното и културно положение на свещениците”.

Материална подръжка на Църквата от страна на държавата е предвидена в конституциите на много държави, разделени от църквата. Така, например, в много щати на Северна Америка се отпущат от щатите или общините субсидии на религиозните корпорации или на техните благотворителни и просветни заведения. В Белгия духовенството се издържа от държавни средства (чл. 117 от конституцията). Същото е и в Холандия (пак съгласно конституцията). И чл. 25 на конституцията на Федеративна Югославия гласи: „Държавата може да подпомага материално религиозните общности”.

3. Чл. 64 на проекта на конституцията гласи, че „образованието е светско с демократичен и прогресивен дух”. И българската православна църква е за демократично и прогресивно образование, защото тя сама първа е създала и подържала такова образование, като (7) се почне от нейния първосветител се. Климент Охридски и се дойде чак до Неофита Рилски и насам. Но не може да не възбуди недоумение в приведения текст думате светско образование, защото тая характеристика на народното образование е не само доста неопределена и разтеглива, но и защото въз основа на тая дума в образованието може да се внесе явна противоцърковна и про-тиворелигиозна тенденция. Поради това Църквата не може да не издигне и тук предупредителен глас.

Църквата ни и сега има твърдото убеждение, че в училищата на православния български народ трябва да се преподава религиозно обучение факултативно т. е. по желание на учениците и на тяхните родители.*

Но ако под „светско” образование ще се подразбира насаждане на антирелигиозно и антихристиянско образование сред учащата се младеж на българския народ, то това ще бъде в противоречие със свободата и ще означава насилие върху свободата на съвестта и на изповеданието, независимо под каква форма ще става това насилие. Затова не бива дори да се допусне мисълта, че в българското училище ще се дава антирелигиозно морално бучение и възпитание или пък че чрез него ще се под-копават основите на християнския морал.

И в конституцията на Федеративна Югославия, макар и да се предвижда в чл. 38, че „училището е отделено от църквата”, не се казва, че обучението ще се води в „светски” дух.

Затова Св. Синод на Българската православна църква настоява тоя член да се допълни с думите: „но неутрално в мирогледно отношение”.

-----------------------

* И министрът на Народното просвещение г. Стоян Костурков в своята публична изява (вж. в. „Изгрев" от 6. III т. г.), като подържа същия тоя възглед, възприет от Министерския съвет, казва: “Българската църква винаги е била свързана с народа и е служила само нему. Тя е негова вековна крепителка. Свещеници и учители са били тия, които през тъмното робство са будили съзнанието на българина. Те са взели най-дейно участие в борбите за духовна и политическа свобода. Тясно свързани едно с друго, училището и църквата винаги са си помагали взаимно; белег за тая тясна връзка е, че в много български селища ще намерите и днес сградата на училището в двора на църквата. Решението на Министерския съвет (за факултативно преподаване на Закон Божий в училищата) бе една необходимост. Това решение заедно със специално изложение до Министерския съвет, аз поисках да бъде внесено в най-скоро време в Народното събрание.”

4. Най-сетне Българската православна църква, във връзка с чл. 62 от проекта на конституцията, отново настоява да се счита еднакво законен и църковният брак, както гражданският, за да се запази свободата на съвестта и изповеданието, както това е в много държави с режима на раздяла между държавата и църквата. А на ония граждани, които са сключили граждански брак, да се осигури безпрепятствено сключване на църковен брак.

Св. Синод отправя настоящето изложение с увереността, че с това става верен изразител на дълбокото убеждение на българския православен народ и на всички негови свещенослужители по въпроса за основните положения, които трябва да бъдат предвидени в новата конституция по отношение на Българската Православна Църква, и че с, това изпълнява своя повелителен дълг.

Св. Синод дълбоко вярва, че почитаемото Българско Правителство и г. г. народните представители във Великото Народно Събрание ще се вслушат в гласа на Църквата, който е глас на цялата история на нашия народ. С това те ще дадат възможност на Българската Православна Църква да съществува нормално и да върши своето спасително призвание и служение сред православния наш народ и ще заслужат Божието благословение и искрената благодарност на българския народ и днес и утре.

Рилски монастир

1. XI. – Св. Ив. Рилски – 1946 год.

Председател на Св. Синод:

† Екзарх Български СТЕФАН

Членове на Св. Синод:

† Видинский Неофит

† Доростолский и Червенский Михаил

† Врачанский Паисий

† Неврокопский Борис

† Търновский Софроний

† Варненский и Преславский Йосиф

† Пловдивский Кирил