Методи Андреев

За съжаление, т.нар. комисия по досиетата, на която до скоро бях председател, не стана част от „обществото на посветените”. Ако бяхме част от това общество, щяхме да предадем на адептите на познанието онова, което узнаем. Комисията не беше създадена като орган, който заклеймява хората, попадащи в класификациите на закона. Тя беше създадена с по-сериозна задача, въпреки че умело беше ограничена и принудена да не изпълни тази своя задача.  

Задачата ни беше да провеждаме изследователска работа в целия архив на Държавна сигурност. Неговото сърце не е оперативният, а служебният архив. Там е системата, която е изграждана през годините, процесите, които са направлявани, там са процесите, които е трябвало да бъдат създавани и развивани в определена посока.  

За съжаление не бяхме допуснати до там. Още в началото на конституирането на комисията заявихме широка гама от теми, които да бъдат проучвани от специалисти. Но хората от „обществото на посветените” се усетиха и не успяхме да достигнем никога до служебния архив. Това е парадокс! Защото това е архив на друга даржава - на държавата Народна република България. Ако има значими тайни в този архив, те са значими за онази държава. Тук е проблемът. По един скандален начин в Закона за защита на класифицираната информация се смесиха ценностните системи и системите за сигурност на двете държави.  

Въпросът за досиетата има и чисто морален аспект. Той е един от сериозните вътрешнополитически въпроси, който си остана неизяснен и всички правителства след 1989 г. имат дълг към българското общество. Те идваха с амбицията да посветят обществото в тайните на ДС, но изведнъж процесите на прозрачност спираха по странен начин или не получаваха ярко развитие. Политическата класа трябва да се замисли: Кого обслужва тайната, която лежи в прашните книжа на архивите? Дали обслужва нашето настояще и бъдеще или обслужва определени компрометирани персони от миналото?  

България е малка държава, но вероятно сме водещи в света по броя на тайните на глава от населението. В гласувания наскоро Закон за класифицираната информация има между 60 и 70 пункта документи, които представляват тайна. В други страни като САЩ, този списък съдържа едва 7 пункта. Излиза, че живеем в малка и бедна държава, която обаче има много тайни.  

Категорично твърдя, че в България, ако има паралелна власт, това е групата на „посветените”, притежаващи информацията, с която не разполага гражданското общество. Днес, когато вече няма закон, по който да се разкрие истината за Държавна сигурност и дори със закон архивът на ДС е превърнат в „класифицирана информация”, много е необходимо гражданските сдружения като Сдружението на писателите, да оказват натиск архивът на ДС да намери своето място в държавния архив.  

Съвсем малка част от архива на тайните служби на НРБ засягат днешната ни сигурност. Това са предимно някои документи, създавани след 1985 г., свързани с разузнаването и опазването на сигурността.  

Казах вече, нашата комисия нямаше пряк достъп до документите на ДС. При нас те се донасяха, четяхме ги и се взимаха обратно от съответните служби. Комисията не формира свой архив, както беше записано в закона. В крайна сметка ние намерихме документи, които не са от архива на ДС, а от „майката” на този архив - архивът на БКП. Издадохме ги в сборника „Да се пази за вечни времена!” под брой 1. В него са включени документи от 1945 до 1989 г. От тях могат да се направят два основни извода:  

Първо. Цялата Държавна сигурност (подчертавам - цялата!) е била политическа полиция на комунистическия режим. Тя е система, управлявана пряко от Политбюро на ЦК на БКП. Опитът на някои среди, свързани с тази система, да ограничат понятието „политическа полиция” само с Шесто управление на ДС, е опит за заблуда на обществото. Шесто управление е еманацията на представата ни за политическа полиция, но и агенти на Второ главно управление, например, са изпълнявали чисто доносническа дейност. А как може да се опише дейността на Първо главно управление, което работи пряко по убийството на Георги Марков? Нима това е дейност в полза на държавата? В сборника ясно се вижда как Политбюро е приемало нормативните документи на своята политическа полиция - Държавна сигурност.  

Второ. Книгата показва как с добре премислена садистичност се смазва Българската православна църква. Трябвало е църквата да стане не богоугодна, а угодна на партията. Описано е изключително прецизно какво точно да се направи. Показано е, че част от висшия клир е поставена в зависимост от тайните служби на комунистическата държава. Когато прочетем тези документи, не е нужно да се разсекретяват досиетата, а само да се проверят кои постове в църквата са определени да бъдат овладени от агенти на ДС.  

Все пак комисията ни така и не получи информация за миналото на хората, които имат доверието ни да бъдат духовните пастири на нацията - свещениците. Не успяхме да разберем кои от тях са продали душата си. Не получихме отговор от нито една съвременна служба за сигурност. Каква национална тайна може да представлява това днес? Каква заплаха за сигурността на сегашната ни държава е това?  

В сборника личи потвърждение на широко обсъжданите данни, че Държавна сигурност често е била нещо като филиал на КГБ. На много места в докладите се казва, че съответният документ е съгласуван с другарите от КГБ, които нямат по него никакви забележки. Излиза, че технологията на нашето разузнаване е била споделена със специалната служба на друга държава.  

Затова онзи който твърди, че архивите на тайните служби на НРБ са велика тайна, е манипулатор. Той постига две неща. Първо, запазва една група хора от силата на правосъдието, защото пострадалите от системата хора могат да намерят в архивите достатъчно доказателства и да потърсят наказателна отговорност от онези, които са разбили живота им. Второ, тайната около архивите обслужва интересите на една от най-мощните агентури в България - руската. До 1990 г. Държавна сигурност е базата, върху която руските агенти у нас са изпълнявали своите задачи.  

Проблемът с архива на ДС засяга ценностната система на българите. Навсякъде другаде, където архивите на тайната полиция на комунизма са достъпни, казват, че главната цел е носталгията по социализма да бъде забравена. В България обаче е друго. Ние сме народ, който се стреми към Европа, но все още си живее в своето минало. У нас няма институция - както е в Германия, Чехия, Унгария - която да разследва престъпленията на комунизма, за да бъде оценено миналото. Това остава като голям дълг на всички политици.

„Да се запази за вечни времена! Информационен бюлетин”, 1 брой, съст. Веселин Ангелов, издава Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето РУ на Генералния щаб, С., 2002, 308 с.