Ефрем Каранов — Жизнен път и творческо дело

«Ефрем Цветков Каранов. . . българин, православен. . .»; «Роден съм от родители българе. . . от Кратово [1]». Със съзнанието, че е частица от българския народ и отлично разбирайки стоящите пред България отговорни исторически задачи от навечерието на Освобождението до Първата световна война, Ефрем Каранов й посвещава целия си живот. Той е покрусен от оставането на родния му край и Македония под османско робство и търси благодатни условия за дейност в пограничния освободен град Кюстендил. До края на живота си работи там и се изявява като виден педагог, националреволюционер и учен, влива своите сили в общонародното движение за възстановяване на българската държава и за решаване сложния национален въпрос. 

Ефрем Каранов оставя неголямо по обем, но интересно по съдържание и разнообразно по тематика творческо наследство. Повечето от творбите му имат стойност и до днес поради значимостта на научните разработки, издирването и събирането на непубликувани досега фолклорни материали от Кратово и околността му, както и поради необходимостта от противопоставяне срещу съвременни фалшификации на същността на българския народностен характер на Македония и на самия Каранов [2].

1. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен документ за Ефрем Каранов. — Известия на държавните архиви, 1974, № 28, с. 224 и запазеният оригинал в Държавен архив /ДА—/ Кюстендил. ф. 95 к., оп. 1, а. е. 29, л. 13—17; Каранов, Е. Спомени. Бележки и коментар Н. Ферманджиев, С., 1979, с. 9.

2. Като пренебрегват изричните писмени доказателства от самия Каранов, учени и популяризатори от Социалистическа република Македония в Югославия, в услуга на политическа и ненаучна теза го обявиха за «македонец» и за «изследовател на македонската нация». Вж. Саздов, Т. Ефрем Каранов — значаен наш фолклорист. — Разгледи, Скопjе, 1964, № 4, 385—396; Саздов, Т. Студии за македонската народна книжевност, Скопjе, 1980, 132—151; Влахчев, Т. и В. Прилепчански. Нови податоци за животот на Ефрем Каранов, Дело 1974, Штип, 1980, № 1, 120—122. На първата статия беше даден достоен отговор. Вж. Попов, К. Томе Саздов за Ефрем Каранов и Ефрем Каранов за себе си. — 3везда (Кюстендил), № 77, 5 окт. 1968.

Ефрем Каранов е роден на 28. I. 1853 г. в гр. Кратово (СР Македония). [3] Разположен в южните склонове на Осогово, градът е известен още от древни времена като рударски край. Богатите находища на оловно-сребърна, медна и други руди оформят града от XIV до края на XIX в. като важен икономически и търговски център в Северна Македония. Това се отразява благоприятно върху превръщането му в солиден за времето си български културен център. В Кратово и в близкия Лесновски манастир работят видни български книжовници — Йоан Кратовски, Димитър Кратовски, Велко Попович и други преписвачи на книги, граматици и калугери. През епохата на Българското възраждане (в средата на XIX в.) в Кратово живее и печата свои книги известният хаджи Йоаким Кърчовски. [4] Създадената просветна традиция се оказва важна предпоставка за поддържането на висок народностен и интелектуален дух на българското население в града (наброяващо през 1891 г. 1740 души българи [5] и в Кратовския край.

3. Въпросът за годината на раждане е спорен поради невъзможността на самия Каранов да посочи приживе в документи точната година. Датата е неоспорима, защото е роден в деня на св. Ефрем Сирин — 28 януари, поради което и получава това име. Почти всички автори, които са писали за него, са приели годината 1852, която той неуверено сочи и в късните си спомени. За нея вж. Константинов, Г. Писатели и културни дейци. — В: Кюстендил и Кюстендилско. Сборник. С., 1973, с. 248; Сто години Българска академия на науките, Т. 1. Академици и член-кореспонденти, С., 1969, с. 11; Речник на българската литература. Т. 2. С., 1977, с. 177; Летопис на БАН, № 11 за 1927/1928 г. С., 1929, с. 51; Ферманджиев, Н. Към биографията на Ефрем Каранов. — Литературна мисъл, 1979, № 8, с. 133, 134; Ферманджиев, Н. в коментарите и бележките на цитираните по-горе Спомени. С., 1979, 68—69. Упрекнат обаче през 1881/1882 г. от Константин Иречек, министър на народното просвещение, че е писал в служебен списък (личен кадрови формуляр) година на раждане 1852 г. при положение, че брат му Иван е роден през декември 1851 (вж. Спомени, с. 9), през 1888 г. в подобен документ Ефрем Каранов възприема вече по-правилната година — 1853. Но не е ясно защо пък е вписал невярната дата 20 януари (вж. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен документ. . ., с. 224). По тези съображения приемаме годината на раждане 1853 и датата 28 януари.

4. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 133; Каранов, Е. Спомени . . . 67—68,

5. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 1. С., 1970, с. 372.

Един от най-изтъкнатите радетели за новобългарска просвета в Кратовско е бащата на Ефрем Каранов — Цвятко Стоянов, роден в с. Гайранци, българско село, в Щипска каза, който се преселва в Кратово. Той е предприемчив по дух привърженик на въвеждането на по-модерни методи в местното земеделие. През 1856 г. Цвятко Стоянов става хаджия [6] и е уважаван от българското население. Възлагат му отговорни задачи по уредбата на учебното дело. Много от своите качества той предава и на четирите си деца, и особено на Иван и Ефрем.

До лятото на 1865 г. Ефрем Каранов завършва в Кратово (който наред с Куманово и Скопие има най-уредени български училища) основното си образование. Въпреки противодействието на местни гръкомани и консервативни дейци, бащата иска да осигури поне на две от децата си по-високо образование. На 9. IX. 1864 г. Цвятко Стоянов завежда Иван и Ефрем в цариградското българско класно училище. Те са издържани от тамошното българско църковно настоятелство и се учат при видни учители и общественополитически дейци като Иван Найденов, дякон Григорий, дякон Симеон (последните двама избрани през 1872 г. съответно за русенски и варненски владици) и др. До края на 1866 г. двамата братя получават сравнително добра за времето си подготовка. [7] Въодушевени от славното минало на българския народ и от личността на хан Крум, те решават да си променят фамилните имена на Каранови (от името на хан Крум). [8]

6. Елезовић, Г. Записи и натписи из северних области jужне Србиjе. — В: Српско научно друштво. Зборник за историjу jужне Србиjе и суседних области. Т. 1. Скопjе, 1935, 260—261; Влахчев, Т. и Вы Прилепчански, Цит. съч., с. 120.

7. Каранов, Е. Цит. съч., 24—60. Тук има подробно описание на престоя им в училището и на живота в Цариград.

8. Ферманджиев, Н. Към биографията на. . ., с. 137.

Ефрем Каранов се проявява като любознателен юноша и на 3. I. 1867 г. е изпратен да учи в гр. Одеса. Там се настанява в дома на известния търговец и благодетел Стефан Тошкович и се записва във Втора одеска гимназия като стипендиант на българското настоятелство в точи град. След шест и половина години, през юни 1874 г., завършва гимназията, след което записва в Новорусийския одески университет специалността славянска филология. По здравословни причиии през юни следващата година се принуждава да напусне Одеса и се връща в България. [9]

Престоят му в Одеса, когато там учат участници в тайните революционни кръжоци и бъдещи революционери като Стефан Стамболов, Георги Измирлиев, Георги Обретенов и др., се оказва важно идейно-политическо въздействие за него. Някои сбирки се провеждат в богатата библиотека в дома на Ст. Тошкович и на тях присъствува и Ефрем Каранов. От това време вероятно датира и запознанството му със Стефан Стамболов, който впоследствие му подарява с автограф издадената с Христо Ботев известна стихосбирка «Песии и стихотворения». [10] Тази среда оказва влияние върху младия Каранов за по-сетнешното му включване в националноосвободителното движение на останалите под турско робство Македония и Одринско.

В Одеса Ефрем Каранов изявява своите първи научни интереси и установява връзка с ръководството на Българското книжовно дружество в Браила. Наред с творческите контакти той изпълнява някои важни по-ръчения на дружеството; през пролетта на 1875 г. проучва въпроса за осигуряване на завещаните от починалия през 1870 г. Ст. Тошкович значителни суми за изследователска работа и др. [11] Този факт представя Каранов в нова светлина — като деец за укрепването на първия български научен институт.

9. Каранов, Е. Цит. съч. с. 61; Поглубко, К. За да бъдат полезни на народа си. С., 1976, с. 152; Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 135. Неправилно се смята, че Каранов е завършил университета — вж. Рашков, Г. Изтъкнат учен и общественик. — 3везда № 31, 17 март 1974 г.; че не е успял да се яви на последните си изпити поради болест и назряващите важни събития в България — вж. Константинов, Г. Цит. съч. с. 248; или че е бил студент три и половина години — вж. Летопис на БАН, № 11, с. 51. Сам Каранов пише в споменатия автобиографичен документ, че е учил една година.

10. Ферманджиев, Н. Цит. съч. . ., с. 135, 146—147; Поглубко, К. Цит. съч. с. 155.

11. Научен архив на БАН (НАБАН), ф. 1 к, оп. 1, а. е. 356, л. 1, 2; а. е. 360, л. 1—4.

Към края на пребиваването му в Одеса у Ефрем Каранов се засилва желанието за народопросветителска дейност. След известни колебания през юли 1875 г. той се връща в Кратово. [12] На път за родния му край руският консул в Пловдив — българинът Найден Геров — го задържа при себе си на служба за около месец. [13] Но Ефрем Каранов предпочита да се върне в родния си град. Вместо в Кратово, през август 1875 г. родолюбиви щипски българи го назначават за главен учител в Щип. [14] Така започва благородната учителска работа на младия кратовчанин.

Престоят му в Щип оставя трайни следи върху неговите ученици и върху местната българска общественост. Като учи трудолюбивите българчета на четмо и писмо, енергичният учител повдига и духа на своите поробени братя и разширява техния умствен кръгозор. През 1876 г. той свързва съдбата си с Ана — дъщерята на един от най-видните радетели на българщината в Щип, Игнат Златков, родом от Кратово. Ана е умна и просветена жена, верен другар на Каранов и грижовна майка на шестте им деца. [15]

Двегодишната неуморна работа в Щип обаче му спечелва и злостни врагове. След започването на Руско-турската освободителна война турските власти виждат в негово лице «московец» и не е изключено да му напакостят.

През юли 1877 г. Ефрем Каранов е принуден да потърси работа в Кюстендил. Там е приет с голямо уважение от българското училищно настоятелство и се заема усърдно с училищните работи. Научавайки обаче за неговото следване в Одеса, кюстендилският каймакамин заставя българските дейци да го освободят от учителската длъжност. [16] И Ефрем Каранов се завръща в родния си град, където се укрива 8 месеца.

12. Василиев, А. Трем на Българското възраждане. С., 1936. с. 93; Каранов, Е. Цит. съч. с. 63; Ферманджиев, Н. Цит. съч, с. 135.

13. Каранов, Е. Цит. съч. с. 63—64. Неправилно този факт се отнася към 1876 г. Вж. Летопис на БАН, № 11..., с. 51,

14. И този факт неправилно се отнася към 1876 г. Сам Каранов отбелязва, че е постъпил през август 1875 г. Срв.: Речник. . . с. 17. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен . . ., с. 225.

15. Те са: Елена (1883—1959), Недка (1885—1960), Боян (1888—1913), Радивой (1891—1925), Зорка (1896—1919) и Цветан (1901 г.). Вж. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 147.

16. Каранов, Е. Кюстендилските училища до Освобождението. — В: Отчет на Кюстендилското държавно педагогическо и трикласно образцово училище, съставен през 1897 г. Кюстендил, 1897, с. 39; Василиев, А. Цит. съч., с. 93.

След приключването на Освободителната война, през април 1878 г. Каранов се премества заедно със съпругата си в Кюстендил. До октомври с. г. работи като преводач при Временното руско управление и дава своя принос за уреждането на различни въпроси. После отново се отдава на любимата си учителска професия. По редица административни, политически и други причини през следващите осем години му се налага да сменя няколко учебни заведения в три града, което носи редица несгоди за него и семейството му. В послужния списък е отбелязано: октомври 1878 — януари 1879 — в кюстендилското трикласно училище, януари — август 1879 г. — учител и управляващ Духовната семинария в Самоков по настояване на Марин Дринов — тогавашен министър на народното просвещение (замества отсъстващия ректор Евстатий Пелагонийски — народен представител във Великото народно събрание във Велико Търново), август 1879 — юни 1880 г. — главен учител в самоковското народно и трикласно училище, септември 1880 — второстепенен, а от септември 1882 г. до септември 1883_ г. — първостепенен учител в кюстендилската реална гимназия, септември 1883 — септември 1885 г. — директор на кюстендилското държавно трикласно училище; до септември 1887 г. — първостепенен учител в софийската класическа гимназия, а след това — отново в Кюстендил до 1901 г. като учител в педагогическото училище. [17]

Трайното установяване на Ефрем Каранов в кюстендилското педагогическо училище до пенсионирането му оказва благотворно влияние върху неговата цялостна педагогическа, научна и обществено-политическа дейност, както и върху семейството му. По онова време в педагогическото училище работят и видни педагози и политически дейци: българите Стоян Заимов, Марин Пундев, Манол Белчев, архимандрит Зинови Поппетров, чехите Игнат Ирасек, Вилхелм Красни, Венцеслав Кауцки, Антон Шпулак, Карел Махан, швейцарецът Даниел Бланшу и др. Професионалното и обществено-политическото сътрудничество с повечето от тях и особено със Стоян Заимов (учителствувал тук през 1888—1895 г.)

17. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен. . . с. 225.

допринасят за израстването на Ефрем Каранов като виден педагог. Той преподава главно български и руски език и оставя дълбоки следи в душите на своите ученици, като подпомага оформянето на някои от тях като революционери — Димо Хаджидимов, на други — като културни дейци и учени: Емануил Попдимитров, Йордан Иванов, Йордан Захариев, Иван Кепов и др. [18] Особени грижи проявява към бедните българчета от Македония. Заедно с Марин Пундев през 1887 г. учредява дружество за подпомагане на бедните ученици, което събира средства за помощи, провежда културно-просветни инициативи с благотворителна цел — закупуване на облекла, учебници, лекарства. [19] През 1898/1899 г. е отпечатан специален училищен сборник и средствата от продажбата му са употребени за същата цел. [20]

За цялостната му педагогическа и обществено-политическа дейност Ефрем Каранов получава заслуженото признание на местната общественост и на ръководството на учебното дело в страната. През 1892 г. заедно с учителите Стоян Заимов и Стефан Николов Аврамов той е награден с орден «За гражданска заслуга» — V степен. [21]

18. «Дядо Ефрем Каранов е бил мой учител. Затова моля: ако написаното допадне за целта — да бъде поменик в летописа — нека бъде напечатано изцяло, като отплата за спомена, който пазя в душата си за дядо Ефрем» — пише на 4. VII. 1929 г. до Т. Пеев в БАН Йордан Захариев. Вж. НАБАН, ф. 1к, оп. 2, а. е. 992, л. 8; За влиянието върху Димо Хаджидимов — вж. Кастелов, Б. Димо Хаджидимов, С., 1985, с. 31.

19. Попов, Ж. Подготовката на основни учители в кюстендилското педагогическо училище (1885—1912 г.). — Векове, 1982 , с. 70.

20. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 668, л. 24, 25.

21. ДА — Кюстендил, ф. 95 к, оп. 2, а. е. 43, л. 198.

Значителен интерес представлява и обществено-политическата дейност на Ефрем Каранов, особено участието му в борбите в Македония и Одринско. Оформянето на Кюстендил като важен център на българската емиграция от Македония и на македоноодринското движение, постоянните връзки на Каранов с родния му край и огромното му желание да подпомага с всички сили националноосвободителната борба в Македония и Одринско го изявяват като една от най-активните и ръководни фигури през 90-те години на миналия век и в началото на X X в. в града. С негово съдействие и със съдействието на редица патриотично настроени българи на 19. II. 1895 г. в Кюстендил е учредено местно македонско дружество — едно от първите в страната ни — и Каранов е избран за председател. [22]

Ролята на Ефрем Каранов в националноосвободителното дело се чувствува особено осезателно, когато Върховният комитет и лично Трайко Китанчев предприемат курс за провеждане на въоръжено въстание в Македония. Ефрем Каранов предоставя дома си на Трайко Китанчев през периода юни—юли 1895 г., събира пари, закупува оръжие и припаси, облекло, записва четници, като комплектува една чета от 40 души, знамето на която са ушили местни учителки, посреща ранени четници и куриери от Македония и др. Независимо от противодействието на местните власти, поради започналите през юли преговори на българското правителство с Турция за въвеждане на реформи в Македония, Каранов продължава курса на въоръжената борба. [23] На няколко пъти Трайко Китанчев изпраща чети до самата граница, при което е подпомаган от кюстендилските дейци, между които и Каранов. Преуморен и болен, през втората половина на юли 1895 г. Китанчев получава инфаркт. [24] (Според сведенията на сина на Е. Каранов — Цветан, Китанчев получава сърдечния пристъп в дома на Ефрем Каранов, откъдето болният е пренесен с файтон в София и там почива на 1 август с. г.).

22. Приносът на Кюстендилски окръг в националноосвободителните борби на българите в Македония, 1878—1903. Документи, ръкопис. Съставители Тодор Димитров и Иван Пашев, 1981, л. 80. ДА — Кюстендил, ф. 281 к, оп. 1, а. е. 19.

23. Кюстендилски окръг и националноосвободителните борби в Македония, 1895—1903 г. Документи. Съставители Тодор Димитров и Иван Пашев. Кюстендил, 1983, с. 8—9, 12—13.

24. Китанчев, Т. Съчинения. Предговор и биография, Йордан Иванов, С., 1898, с. 9. 

След неуспешното въстание и смъртта на Трайко Китанчев сред дейците на Върховния комитет настъпва объркване. Появяват се разногласия. На проведения Втори извънреден конгрес (3—16. XII. 1895 г.) се оформят два комитета. Единият — от привърженици на стария курс за продължаване на революционната борба, начело с А. Бозуков, Н. Тюфекчиев и Й. Венедиков; другият — новоизбран Върховен македонски комитет, начело със запасния генерал Д. Николаев, ориентиран към официалната политика за използуване на дипломатически средства. [25] Кюстендилското дружество, начело с Ефрем Каранов, остава верно на стария комитет. Каранов осъжда поведението на новото официално ръководство. Разтревожен от противодействието, през февруари 1896 г. Върховният комитет изпраща в Кюстендил Андрей Ляпчев да изолира председателя и да го замени с друг. Ефрем Каранов е отстранен от ръководството. [26]

Каранов е недоволен от новите тенденции във Върховния комитет и проявява интерес към създадената през 1893 г. от Даме Груев Вътрешна македоноодринска революционна организация (ВМОРО). На 17. X. 1895 г. Гоце Делчев изпраща своето първо писмо до Каранов, в което оценява важното място на кюстендилския комитет и на самия Каранов в националноосвободителните борби и настоява да се разраства дейността му. През януари следващата година Гоце Делчев се среща с Каранов в Кюстендил и определя Никола Зографов за пунктов началник на ВМОРО. [27] Въодушевен от целите на организацията и от самия Делчев, Ефрем Каранов заработва с голям ентусиазъм. Предава съхраняваното от него оръжие на ВМОРО, подпомага пострадалите от Винишката афера през 1897 г. и др. Тези негови действия повишават авторитета му. В съответствие с настъпилата тенденция за сътрудничество между Върховния комитет и ВМОРО, Ефрем Каранов заздравява връзките си с македонското дружество. Благодарение на популярността му сред членовете през есента на 1898 г. той е избран и в ръководството. [28] Успоредно с това взема активно участие и в дейността на съществуващия през 1899 г. таен комитет на ВМОРО [29], чиято роля все повече се повишава за изпълнение на приетия през същата година от ръководството на ВМОРО курс за организиране на четническо движение и масовизиране на организацията. Домът на Каранов се превръща в изходен пункт за редица чети и дейци като Гоце Делчев, Гьорче Петров, П. К. Яворов и др. [30]

25. Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1878—1903. С., 1979, с. 96—104.

26. Пандев, К. Цит. съч., с. 121; Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 139.

27. Пандев, К. Цит. съч., с. 113. За срещата в Кюстендил вж. Зографов, Н. Строежът на живота. С., 1927, 58—59.

28. НБКМ, БИА, ф. 224, а. е. 21, л. 22—25.

29. Пандев, К. Цит. съч., с. 232.

30. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 146.

От 1900 г. отношенията между ВМОРО и Върховния комитет се изострят. Властта започва да преследва революционерите. На два пъти през 1902—1903 г. в дома на Каранов се съхранява динамитът за солунските атентати през 1903 г. [31] През юни 1902 г. Каранов е избран за подпредседател на Кюстендилското македонско дружество, но поради пасивността на председателя той изпъква като главна фигура. [32]

След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание Каранов и домашните му системно оказват помощ на прииждащите в Кюстендил български бежанци от Македония. Тази високопатриотична дейност е добре оценена от посетилия няколко пъти града Яне Сандански. [33] Ефрем Каранов посреща с голяма надежда обявяването на хуриета през 1908 г. Смятайки, че най-сетне за поробените българи е настъпила дългоочакваната свобода, той посещава със семейството си родното Кратово и Лесновския манастир. Устроено му е тържествено посрещане. [34] 

Както е известно, младотурският режим продължава масовия терор над българите. Това силно разочарова Каранов и отново го мобилизира за участие на страната на онеправданите. В навечерието на Балканската война той организира протестни акции против кървавите погроми над българите в Кочани, Щипско и другаде и се солидаризира с оформилото се в страната обществено мнение за употреба на сила за освобождаването на поробените българи [35].

Като участник в националноосвободителните борби в Македония, Каранов полага известни усилия и в други насоки. По време на няколкото си научни обиколки в Северна Македония той забелязва масово унищожение и разграбване на редки старопечатни български книги.

31. Шатев, П. В Македония под робство. Солунското съзаклятие, 1903 г. С., 1983, 203—211.

32. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 101, л. 4.

33. ОДА — Кюстендил, ф. 276 к, оп. 11, а. е. 13, л. 4; Вж. Ферманджиев, Н. Цит. съч., 141—142.

34. Пак там.

35. Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 3, оп. 1, а. е. 205, л. 95.

Установява и изчезване на множество старобългарски писмени паметници в манастирите около Кратово през сръбската окупация в 1878 г. и по-късно. [36] Загрижен за опазването на българските старини, Каранов подтиква патриотични българи да се противопоставят на тези пагубни явления и заедно с тях издирва и съхранява редица ценни ръкописи: Ръкопис от запрещени молитви на поп Нико от Кратово, 1787 г., Сборник на поп Славко от Велес, 42 листа от български църковни книги, един от които от 1515 г., Судьец — законник от 1728 г., които през 1883 и 1895 г. предава в софийската библиотека. «Всички книжя ми се доставяха от Македония, като съм плащал за тех и съм спрял да набавям такива книжя, защото като не смеят да ги пренасят нацяло, откъсват по некой лист, което обезобразява книгите» — пише той в отчета си до директора на Педагогическото училище в Кюстендил на 29. IV. 1895 г. по повод представянето на ценни книжа за изпращане в София. [37]

Много тревожни изводи прави Ефрем Каранов по повод настъплението на сръбската пропаганда в Северна Македония. При посещение в Кратовско, Щипско и Ско-пие през юли — август 1890 г. става свидетел на активната дейност на сръбски учители и агитатори, които подаряват сръбска литература, привличат по-будни български деца като стипендианти в Белград, подкупват български свещеници. «Разбира се, българщината е много напреднала, но все туку сърбите посяват разврат и раздор измежду неразвитото население» — пише Ефрем Каранов до Иван Шишманов на 29. VIII. 1890 г. [38] Цялата сръбска пропаганда се ръководи от търговския  консул в Скопие — Карич. За да неутрализира неговите усилия, Каранов внушава на свои близки от Кратово да се съгласяват привидно да работят с него. Съветва шурея си Иван Златков да приеме поканата да стане директор на сръбско училище в Скопие, но при условие там да се изучава «временно» български език. Разбира се, едва ли този подход би ограничил сръбската пропа-

36. Каранов, Е. Материали по етнографията на някои местности в Северна Македония, които са смежни с България и Сърбия. — Сборник народни умотворения, народопис и книжнина. Т. 13, 1896, с. 303, 306.

37. ДА — Кюстендил, ф. 95 к, оп. 2, а. е. 52, л. 521.

38. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 668, л. 9—10.

ганда. «Тук е работата: да морализираме малко сърбите, като направим и една смешка и изкараме някоя пара» — споделя той пред Иван Шишманов на 11. IX. с. г. [39] Но той правилно настоява пред Шишманов да се засилва противодействието срещу сърбите, като чувствително се увеличи броят на стипендиантите от Македония и от неговия роден край в единственото българско висше учебно заведение. [40]

Обществено-политическата дейност на Ефрем Каранов се допълва и от участието му в културния живот на Кюстендил. Заедно с по-будни дейци през 1891 г. възстановява дейността на читалище «Братство». Взема участие в различни комисии за театрални представления, вечеринки, построяване на нова сграда за читалището, съдействува за откриване на библиотека и читалня към него. [41]

Важна следа оставя и в музейното дело. През 1897 г. в Педагогическото училище основава заедно с директора му Илия Григориев, руски възпитаник, първия в Западна България и третия в страната училищен музей. В качеството си на завеждащ музея организира системно събиране на старини, много от които се поставят в постоянна експозиция. [42] След построяването на новата читалищна сграда през 1907 г. е избран за уредник на читалищния музей, който подрежда и постоянно обогатява. [43] За няколко десетилетия читалищният музей се превръща във важно звено от културната история на града.

39. Пак там, л. 16, 17.

40. Пак там, л. 13.

41. Константинов, Г. Цит. съч., 249—250; Речник. . ., с. 177.

42. Ярък народен светилник. 100 години Кюстендилска гимназия. С., 1979, с. 15.

43. ДА — Кюстендил, ф. 276 к, оп. 1, а. е. 13, л. 4.

Както на целия народ, така и на родолюбивия кратовчанин двете национални катастрофи от 1913 и 1915—1918 г. нанасят голямо морално поражение. В Междусъюзническата война край Пирот загива 25-годишният му син, поручик Боян. Ефрем Каранов написва некролог в стихове «Разпилени победи», окастрен чувствително от цензурата. Разбит от мъка и останал с нищожна пенсия, той се принуждава да работи в цензурната комисия на намиращия се в града през Първата световна война Главен щаб на българската армия. Към 1917 г. датират първите му опити за написване на автобиография. Поради напредващата паркинсонова болест се налага да диктува на децата си и след няколко години успява да завърши само първата част, обхващаща престоя му в Цариград.

След края на катастрофалната за България световна война старият и болен Ефрем Каранов и семейството му са сполетени от две нови нещастия. През 1919 г. на 25—годишна възраст почива от тиф най-малката му дъщеря Зорка. През кървавите априлски събития на 1925 г. е убит синът му Радивой — единофронтовец, известен с инициативите си против монархрзма и реакцията. Това окончателно съкрушава Ефрем Каранов и на 6. XII. 1927 г. той почива. [44] Така приключва жизненият път на изтъкнатия и уважаван от кюстендилци «дядо» Ефрем Каранов.

44. ДА - Кюстендил, ф. 276 к, оп. 1, а. е, 13, л.7.

(Жеко Попов)