Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2008 09:58 - Сръбската църква
Автор: meteff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1136 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.03.2008 10:10


Сръбската църква.
В своите отношения към Българската църква Сръбската църква се е ръководела почти винаги от политиката на сръбската държава. Докато Сърбия не била тласната да търси разширение в българските земи, сръбското общество, а заедно с него и Сръбската църква са съчувствували на борбата на българския народ за духовна свобода. В отговор на посланието на цариградския патриарх Григорий VI от 12 декември 1868 г. сръбският митрополит Михаил, замълчавайки по подигания от патриарха въпрос за свикване вселенски събор, е изказал своето съжаление, че в Божието дело са се забъркали човешки страсти и църковният въпрос е минал на политическа почва. Желаейки да се запази силата на Православната църква, което ще се постигне, като има любов и догматическо единство между православните народи, той намирал, както и българските архиереи, че църковното управление може да се изменява според нуждите и „трябва да се даде удовлетворение на един народ, който желае да има свои архиереи, които, като са от неговия род, ще се грижат с по-голяма ревност да го просвeщават на езика му“. „Единството на догматитe — казвал той — всякога ще свръзва православните архиереи с Великата църква и ще ги застави да запазят вселенския патриарх в неговото високо положение, за да може да пази своята Църква съгласно със съборните канони, които са определили границите на властта на цариградския патриарх.“[1] Също и в отговора си (от декември 1870 г.) на посланието на Григория VI от 30 септември 1870 г. митрополит Михаил се изказал против свикването на вселенски събор по същите причини, по които се обявил против такъв събор и руският Св. Синод. Той намирал, че постъпките на българите са противоканонични и ферманът на В. Порта е акт опасен за Църквата, но искането на българите да имат архиереи от своя род и да бъдат независими, според него, било съвсeм естествено. Затова той е съветвал патриарха да удовлетвори както тях, така и сръбското население в Босна и Херцеговина, което желае да има владици от своята народност [2].

Сръбският митрополит Михаил не е признал и схизмата върху Българската църква. В своя отговор (към края на 1872 г.) на посланието на цариградския патриарх Антим VI за провъзгласяването на схизмата той е изказал своята скръб за тъй неочакваното жестоко отлъчване на българите. Той намирал, че оправданията на българите не били изслушани от цариградския събор и гърците не по-малко от тях се движели от народностното начало. Заявявайки, че сърбите, свързани с българите с родство, кръв и съсъдство, не могат да скъсат връзките си с тях и че в Православната църква е необходимо да има съгласие, той е намирал, че за разрешение на гръцкобългарския спор са необходими взаимни отстъпки [3]. Обаче сръбският митрополит, който официално — по всичко личи, за угода на Русия — тъй е негодувал от вмесването на човешки страсти и политически замисли в Божието дело, сам станал проводник на сръбската политика. В същото време, когато осъждал схизмата, той поверително е дал на цариградския патриарх да разбере, че ако последният назначи в Стара Сърбия епископ-сърбин, сръбското правителство ще вземе страната на Цариградската патриаршия по гръцкобългарската разпря и ще щ даде парична помощ. И, наистина, както сам сръбският дипломатически агент в Цариград Христич е признал пред граф Игнатиев, Сърбия е изпратила на Цариградската патриаршия 203 жълтици уж по настойчивите молби на цариградския патриарх Антим VI. Само големите усилия на руския посланик граф Игнатиев са предотвратили опасността, Сръбската църква да признае схизмата. Граф Игнатиев е поканил руското генерално консулство в Белград да разясни на сръбското правителство, че крайно нежелателно е да се всява раздор между сърби и българи и че Сръбската църква непременно трябва да действува в съгласие с Руската църква, като стои неутрална и действува примирително, но да не подпомага Цариградската патриаршия за дребни сметки. Също и пред сръбския дипломатически агент в Цариград Христич той е изтъкнал, колко късогледа е сръбската политика, като се стреми да издействува малки изгоди в Стара Сърбия чрез раздор с българите, тъй вреден за Православната църква.

Сръбското правителство склонило да не се свързва Сръбската църква с Цариградската патриаршия и по гръцкобългарската разпря да държи поведението на Руската църква [4]. Ала Сърбия прикрито е следвала противобългарската си политика. Тя усилено е поддържала своя пропаганда в Нишката и Скопската епархии (особено Вранянската и Кривопаланешката околии), чието население, както е забелязал сам протосингелът на Българската екзархия Иосиф (после екзарх), било уверявано, че скоро ще се възобнови Ипекската патриаршия. Сръбски пропагандатори почнали да се явяват и в западна Македония. Напр. през септември 1872 г. двама сръбски учители са предлагали на Охридската община да учителствуват даром, но по съвета на Екзархията тя не ги приела [5]). През 1873 г. в училищата в Ниш и Лесковец се преподавало на „сръбското наречие“. В Лесковец още са били разположени към Екзархията, но не е било тъй в Ниш [6]. Това е насърчавало Цариградската патриаршия да изпрати в Ниш свой митрополит [7]. Още в 1872 г. сръбската пропаганда се стараела да възбуди нишките първенци против екзархийския митрополит Виктор. Тя го обвинявала, че мразел сърбите и гонел сръбските учители [8], когато в действителност те са били преследвани по заповед на Митхад Паша. Даже веднъж в края на 1872 г. при екзарха Антима се явил капукехаята (представител на Екзархията при Високата порта, — П.Б.) на сръбското дипломатическо агенство в Цариград и поискал от него да предпише на Виктора Нишки да не гони сръбските учители, като привел за доказателство, че Виктор мразел сърбите, факта, че в Призрен той слязъл не в християнска къща, а у валията. Той даже се заканил, че в противен случай сърбите ще го изгонят. Екзарх Антим с факти му доказвал, че митрополит Виктор „не е никак гонител на сръбскый язык“. Той отседнал у валията, защото пашата го поканил и не е могъл да му откаже. А на заканата екзархът му отвърнал: „Ако мислите, че е полезно за славянщината, направете го. Ний имами да ся оплаквами от сърбите, вий пращате пропагандисти из България да казуват, че Ексархията, която ни дало правителството, не била нищо, и убеждавали народа да ся съедини с тях да иска друго нещо и така търсят да ни компрометират пред властта. Оставете тези претенции на Стара Сърбия и Стара България, и не употреблявайте такива средства“ [9].

И, наистина, митрополит Виктор — човек стар и неспособен за управник [10]. — е търпял сръбската пропаганда до такава степен, че не е искал Екзархията да му изпраща за чиновници и проповедници външни лица под предлог, че в епархията му имало образовани свещеници и учители с богословско образование [11] и че народът е могъл да сметне назначаването на външни хора като преследване на „местното наречие“ [12]. Той даже не е искал да разпространява между народа книгите, които Екзархията му изпращала с тая цел [13]. Според уверението на д-р Хр. Стамболски, митрополит Виктор е ръкополагал сърби за свещеници в български енории и сам е изисквал от белградския митрополит учители сърби за Ниш и другите български градове и села в епархията си. Запитан за това от д-р Стамболски, митрополит Виктор не само не е съзнавал грешката си, но и се мъчел да се оправдава с обстоятелството, че и сърбите са православни, а не католици или протестанти; че и те, както русите, не признали схизмата [14].

При все това, в стремежа си да откъснат Нишката епархия от Българската екзархия, сръбските агенти успели да подигнат много нишки първенци против митрополит Виктора под предлог, че той и Екзархията били гонители на „местното наречие“, под което сърбоманите разбирали сръбския език в нишкото училище. Това вълнение е принудило Екзархията да пише на Нишката църковно-училищна община, че „Българската Ексархия никога не е имала намерение да гони местното наречие, нито учители, кои преподават на него; че тя споряд началото си оставя всяка община да ся развива по наречието си, била тя влашка, гръцка или друга, и за доказателство им дава настоящето като документ в случай, ако би ся появило от нейна страна такова гонение“. Екзархията е решила да пише и на „митрополит Виктора да се пази да не дава повод за подобно оплакване [15]. Обаче тази нейна отстъпка, за която нишкият архиерейски наместник щ благодарил, [16] не е възпряла сръбските агенти да преследват своята главна цел — да отцепят Нишката епархия от Екзархията, като изгонят нейния митрополит, и да издействуват от Цариградската патриаршия митрополит сърбин. Гръцките вестници пуснали слуха, че Нишката епархия е искала от Патриаршията владика и щял да бъде изпратен предишният Иоаникий, поради което екзарх Антим е писал на нишкия архиерейски наместник поп Станой да поддържа в народа единството с Екзархията. [17] Сръбската пропаганда, поддържана от власите в Ниш и благодарение на пасивността на митрополит Виктора, от ден на ден се засилвала и Екзархията е губела влияние в Нишката епархия. В едно заседание на Екзархийския смесен съвет варненският митрополит Симеон е заявил, че, както чул от архимандрита Константина (после вратчански митрополит), [18] „в Ниш не щяли да чуят за Българска Ексархия и в това ги насьрдчават на всякой начин сръбските учители и други, като казвали, че Ексархията нямала св. миро и такива други, и така от ден на ден по-зле се настроява населението към Ексархията“. [19] За да запази своето положение, митрополит Виктор, изглежда, се предал на влиянието на нишките сърбомани и не бил далеч от тяхната цел да се отметне от Екзархията заедно с епархията си. Екзархията силно го подозирала в подобен замисъл. Митрополит Симеон веднъж е казал в Екзархийския смесен съвет, че в Ниш противници на Екзархията са сам митрополит Виктор и сръбската пропаганда и предложил да се изпрати способен архиерейски наместник в Лесковец, та поне да закрепи доброто разположение на лесковчани към Екзархията. [20] Съобщавайки на Екзархийския смесен съвет слуха, че в Патриаршията е постъпило прошение от Нишката епархия, подписано от митрополит Виктора, екзарх Антим е признал, че в лицето на тоя владика Нишката епархия е изгубена за Екзархията. Поради това митрополит Виктор бил избран за синоден член, като на негово място Екзархията е тъкмяла да изпрати по-дееспособен и по-верен екзархийски клирик, ала той не искал да отиде в Цариград, даже и почнал рядко да пише в Екзархията, което д-р Чомаков, член на Екзархийския смесен съвет, е схващал в смисъл, че той вече е прекъснал сношенията си с Екзархията. [21] Едвам на 20 декември 1874 г. митрополит Виктор е съобщил на Екзархията, че иска да дойде в Цариград, но не отговаря, ако в негово отсъствие епархията му направи някаква постъпка за присъединение към Патриаршията. [22] Под тоя предлог той продължавал да стои в Ниш. Той не е внасял в Екзархията никаква парична помощ, както го задължавал Екзархийският устав. Наистина, нишките пасоми отказвали да плащат даждие за Екзархията под предлог, че Екзархийският устав не бил утвърден от турското правителство, [23] а в действителност по внушение на сръбските агенти; обаче Лесковечката кааза не проявявала такъво противодействие [24] и изобщо митрополит Виктор е успявал да събира със стражари владищината си, та, ако желаел, могъл да отделя от нея помощ за Екзархията. [25]

Поради засиленото революционно движение в България, като че ли и на В. Порта било угодно противоекзархийското настроение на нишките първенци. Тя не е издавала емирнаме (позволително) на бившия чредник в екзархийския параклис архимандрит Теодосий (после скопски митрополит), назначен в 1875 г. от Екзархията за архиерейски наместник в Лесковец [26] а между това издала емирнаме на един свещеник, ръкоположен от скопския гръцки митрополит Паисий, за да свещенодействува там. [27]

Най-после архимандрит Теодосий е станал протосингел на митрополит Виктора, но последният продължавал да стои в Ниш и да не заема дпъжността синоден член. [28] Освен това той е престанал да отговаря на екзархийските писма, [29] а влизал в писмени сношения направо с белградския митрополит по разни църковни и училищни въпроси. [30] Екзарх Антим е поискал от него обяснение за това му загадъчно поведение и по негова поръка, д-р Хр. Стамболски, намирайки се в Ниш през юли 1876 г., го заплашил, че, ако в три месеця не поправи поведението си и не уреди епархията си съгласно Екзархийския устав [31] той може да бъде пратен в монастир. [32]

Макар че сръбският митрополит Михаил се изказал против схизмата и отношенията между него и нишкия митрополит Виктор са били тъй близки, че в Екзархията се запитвали „Кому служи митрополит Виктор: на Българската екзархия или на Белградската митрополия?“, той обаче не влизал в официални сношения с Българската екзархия, както за да угодял на цариградския патриарх, тъй и за да вървял в съгласие със сръбската пропаганда, която е проповядвала, че Българската екзархия е схизматична. Когато имал нужда от някои сведения на Българската екзархия (напр. по бракове и разводи между лица от Нишката епархия), сръбският митрополит е запитвал Екзархията чрез сръбското дипломатическо агенство в Цариград, и тя му отговаряла по същия път. Веднаж Сръбската митрополия е изпратила направо документите на архимандрит Хрисанта, който е молел Екзархията да го назначи на служба, но без всякакво препроводително писмо. [33] Екзарх Антим още в 1873 г. е предписал на нишкия митрополит Виктор да не иска нужните сведения за някои духовни тъжби направо от Сръбския духовен съд, а „както сръбский духовен съд — му писал екзархът — зима сведенията, които му требоват — през Агенството и Ексархията, така и Вий ще пишете нам, а Св. Синод през Агенството ще иска нуждните сведения, доде са отворят прави, непосредственни сношения между сръбският съд и Вас“. [34] Когато още било в ход обвинението на сръбската пропаганда, че митрополит Виктор е мразел сърбите, сръбският митрополит не влизал в сношение и с него. Веднаж в 1873 г. той се отнесъл по някакъв въпрос не до него, а до Нишката община, която обаче не му отговорила, не желаейки да бъде в разрив със своя кириарх.
По тоя случай екзарх Антим е съобщил на митрополит Виктора, че „Св. Синод похвалява благоразумният постъпък на Нишката община по отношеже към Н. В. Пр. Сръбский митрополит, защото действително не е в редът на работите да отговаря за неща, които ней не принадлежат и когато имат духовен пастир, комуто са поверени они“. [35]

След присъединението на Нишката епархия и Пирот към Сърбия, екзархийското ведомство в тях било унищожено, без да бъде питана или поне уведомена Българската екзархия и въпреки чл. 62 на Берлинския договор, който гарантирал църковното единство на българския народ. Управляващият Нишавската епархия пелагонийският митрополит Евстатий, който заедно с пиротчани се борел против насилията на сръбските власти, [36] бил заточен в Крагуевац и после изгонен в България, [37] а нишкият митрополит Виктор за неговото подпомагане на сръбската пропаганда бил оставен на катедрата си, след като се отказал от Българската екзархия и признал властта на белградския митрополит. Не е известно, дали от митрополит Виктора била поискана писмена декларация в тоя смистъл или само устно се разбрал със сръбската висша духовна власт. Но ако е вярно, че сръбският митрополит е помолил цариградския патриарх да опрости духовенството от бившите части на Българската екзархия, присъединени към Сърбия, [38] то трябва да се мисли, че макар сам той да не е считал, схизмата за каноничен акт, сега я признавал за формална пречка от желание да угоди на цариградския патриарх, с когото сръбското правителство е водело преговори за признаване на Сръбската църква за автокефална. По повод на окръжното послание на цариградския патриарх Иоаким III от 1879 г. относно българското духовенство или поради запитване на сръбския митрополит, през ноември 1879 г. руският Св. Синод е възложил на московския митрополит Макарий да даде мнение по два въпроса, единият от които бил формулиран така: „За нишкия митрополит Виктор и подведомственото му духовенство, които неотдавна наедно с всичките български архиереи, духовенство и народа са осъдени от известния цариградски събор, а сега, след присъединението на Нишкия окръг към Сърбия, изказват своето разкаяние и молат да бъдат приети в лоното на Православната църква (к. м.): могат ли те да бъдат приети в същия духовен чин, в който се намират?“ [39] За да формулирал така тоя въпрос, руският Св. Синод ще да е имал сведения, че митрополит Виктор и останалото в Сърбия бивше екзархийско духовенство са изказали разкаяние. От това трябва да се заключи, че сръбският митрополит е искал от тях изявление, че се разкайват, преди да е бил отнесен техният въпрос до цариградския патриарх и руския Св. Синод.

След учредяването на Св. Синод в София, белградският митрополит, по аналогия на Сръбската, Ромънската и др. държавни църкви, като че ли бил склонен да счита Българската църква в българската държава за законно учреждение.

 

Бележки 1. Ф. Курганов, цит. сп., ч. III, стр. 111; Т. Бурмов, цит. съч., стр. 423; В. Теплов, цит. съч., стр. 70. Сръбският митрополит е отговорил на 10 май 1869 г.. след като е имал възможност да се запознае с посланието на българските архиереи от 25 февруари 1869 г. до автокефалните православни църкви (Ф. Курганов, цит. сп., III, стр. 109).
2. Ф. Курганов, цит. с., ч. III, стр. 156; В. Теплов, цит. кн., стр. 92; Д-р
Хр. Стамболски, т. II, стр. 137. За фермана митрополит Михаил се изразил така: „Ферманът, издаден от Портата, като акт противен на църковните канони е опасен за Църквата. Чрез това църквата се подчинява на страшно самоволие. Отнима щ се възможността за законно съществувание в една страна, дето се меняват и понятия, и дела, и възгледи, тъй като в ново време виждаме примери, че Църквата може да стане оръдие за всякакъв род политика, чрез което се подкопават самите основи на нейното битие, на които тя твърдо е стояла в продължение на толкова векове“ (у Ф. Курганов, цит. сп., ч. III, стр. 156).
3. В. Теплов, цит. кн., стр. 146. Няколко дни преди схизмата, сръбският митрополит Михаил е писал на проф. Муравьов: „Патриархът канонически има право. И аз осъждам простъпките на българите, но да ида толкова далече и да вливам масло в огъня, нямам намерение“. Това писмо било напечатано в Труды Киевской Духовной Академии, 1873 г., м. януари, отдето го заел Ф. Курганов в цит. сп., ч. III. стр. 376, и в гръцки превод във в. Neologos бр. 1263 от 1873 г.. отдето тази част е препечатана в полемичната брошура против патриарха Антима VI, «He Orthodoxos ekklesia, to schisma kai ho patriarches ton Ierosolymon Kyrillos B’, en Konstantinopolei, 1873, sel. 10-2.
4. В. Теплов, цит. съч., стр. 146—147.
5. Протокол на екзархийските писма от септември 1872 г. до януари 1873 г. стр. 203, № 217. Съветвайки охридчани да не приемат сръбските учители, като непознати и може би, противни на вярата, българската народност и правителството, екзарх Антим им пише: „Да искат да ви служат даром, ще каже, че без друго они имат интерес да правят това нещо, интерес противен на вашият“. Той им внушава да не поверяват децата си „на хора, които идат“ между тях, „с цел, която крият“.
6. Рапорт на екзархийския протосингел архимандрит Иосиф от 22 ноември 1873 г. до Екзархията от Пловдив за обиколката си из Нишката епархия.
7. Протокол на екзархийските писма от септември 1872 г. до януари 1873 г. № 241, стр. 261.
8. 44 заседание на Св. Синод от 4 декември 1872 г., стр. 84.
9. 41 заседание на Св. Синод от 18 ноември 1872 г., стр 75 и 76.
10. 88 заседание на Екзарх. См. Съвет от 22 декември 1872 г., стр. 65. Същото твърди и д-р Стамболски. Екзарх Антим се противял да бъде ръкоположен архимандрит Виктор за митрополит, но най-после отстъпил под натиска на Хр. П. Тъпчилещов и д-р Чомаков, поддържани от митрополит Панарета. (Автобиография. т. II, стр. 313 и 471—472).
11. Разбира учителите, които били следвали в Белградската духовна семинария.
12. 54 заседание на Св. Синод от 1 февруари 1873 г., стр. 113. В протокола на 42 заседание на Св. Синод от 20 ноември 1872 г., стр. 78 се казва, че Виктор Нишки се очудвал, задето го обвинявали, че гонел сръбските учители, когато той, откато бил отишъл в Ниш, нито една дума не бил казал за подобно нещо. А в протокол на 49 заседание от 30 декември 1872 г., стр. 100 е отбелязано писмото на архиерейския наместник в Ниш поп Станой, според когото хвърляното върху митрополит Виктора обвинение било клевета на гръцки интриганти. Трябва да се изтъкне, че сръбската пропаганда, както и в ново време в Македония, е действувала под знамето на Цариградската патриаршия.
13. 41 заседание на Св. Синод, 18 ноември 1872, стр. 75—76.
14. Автобиография, т. II, стр, 471. Д-р Стамболски се видял с митрополит Виктора в Ниш на 20 юли 1873 г., когато той бил там като санитарен офицер по случай сръбскотурската война (Ibid., стр. 438—472).
15. 44 заседание на Св. Синод, 4 декември 1872 г., стр. 84—65.
16. 48 заседание на Св. Синод, 24 декември 1872 г., стр. 94.
17. Ibid.
18. Той бил изпратен от Екзархията в Ниш да замести митрополит Виктора, който бил викан в Цариград за синоден член.
19. Протокол 70 на Екзархийския смесен съвет, 8 ноември 1874 г.
20. Протокол 115 на Екзархийския смесен съвет, 28 март 1875 г.
21. Протокол 73 на Екзарх. смесен съвет, 8 ноемарий 1874 г.
22. Протокоп 87 на Екзарх. смесен съвет, 33 декември 1874 г.
23. 147 заседание на Св. Синод, 7 февруари 1874 г., стр. 328. И доростолочервенският митрополит Григорий, койго ревизирал Нишката епархия, е подтвърдил пред Екзархийския смесен съвет, че от Нишката кааза мъчно може да се вземе екзархийското даждие, защото първенците в Ниш са били против това. (Протокол 129 на Екзарх. смесен съвет, 23 май 1375 г.)
24. Според митрополит Григория, от Лесковечката кааза могло да се събере екзарх. даждие. (Протокол 129 на Екзарх. смесен съвет, 23 май 1875 г.).
25. Вж. Д-р Хр. Стамболски, Автобиография, т. II, стр. 470.
26. Протокол 122 на Екзарх. смесен съвет, 29 април 1875 г.
27. Протокол 120 на Екзарх. смесен съвет, 22 април 1875 г.
28. Д-р Хр. Стамболски твърди, че партията, която защищавала митрополит Виктора, не го оставяла да напусне Ниш, за да не би да пострадал в Цариград (Автобиография, II, стр. 221).
29. В течение на една година до юли 1876 г. екзарх Антим му бил изпратил 6 писма, а той нито на едно не е отговорил (Д-р Хр. Стамболски, т. II стр. 444—445).
30. Вж. по-горе стр. 69
31. Д-р Хр. Стамболски е намерил канцеларията на митрополит Виктора в пълно безредие. Нямало входящ и изходящ дневник, епархийските съветници не се събирали на заседание (Ibid., стр. 470; вж. и стр 321).
32. Ibid., стр. 472.
33. 101 заседание на Св. Синод, 11 август 1873 г., стр. 227.
34. III протокол на екзархийски писма за 1873—1874 г., стр. 372, № 237 от 16 юли 1873 г. Вж. също 94 заседание на Св. Синод от 11 юли 1873 г.. стр. 212 и 101 заседание на Св, Синод от 11 август 1873 г., стр. 227—228.
35. Ibid., стр. 360, № 202 от 4 юни 1873 г.
36. Проф. д-р Д. Иширков, Западните краища на българската земя, Бележки и материали с 11 карти, София, 1915 г., стр. 86 (в рапорта на генерал Д. С. Анучин).
37. Ibid., стр, СХХIII.
38. Митр. Симеон, статия „Една справка“ в Църковен Вестник, 1911 г., бр. 27, стр. 319.
39. Църковен Вестник, 1911 г., бр. 41, стр. 438.


Авторски права © 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com).



Тагове:   църква,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2815830
Постинги: 502
Коментари: 1037
Гласове: 19647
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031