Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03.2008 12:33 - Изграждане на Българската екзархия
Автор: meteff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5228 Коментари: 3 Гласове:
0



Изграждане на Българската екзархия

Из "ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ"
Петър Петров, Христо Темелски
(Македонски Научен Институт, София, 2003)

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, през 1870 г. българското църковно-национално движение достигнало своя щастлив апогей. В петък, на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден ­ 28 февруари, събота, Тодоровден, великият везир Али паша извикал членовете на двустранната българо-гръцка комисия и им връчва по един екземпляр от фермана. Българските представители Гаврил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и дългоочакван документ в столичния квартал “Ортакьой”, където се помещавал привременният български Свети синод, и го предали на владиците [1].

Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. На другия ден, 1 март 1870 г., Неделята на православието, българската “Дървена църква” и дворът й в квартал “Фенер” били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски и Петко Р. Славейков произнесли вдъхновени слова. Веднага към всички по-големи общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна йерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!”. Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта. Така например на 12 и 13 март 1870 г. в Кукуш имало народни празненства с църковна служба и подходящи за случая речи в училището, произнесени от главния учител Кузман Шапкарев, от общинския писар К. П. Груев и от изтъкнатия кукушанин Д. Г. Станишев [2]. На 8 март с.г. охридчани отслужили тържествена църковна служба и понеже добре знаели предимственото значение на родния си град в бъдещото устройство на Българската църква, упорито започнали да настояват да им бъде изпратен по-скоро екзархийски митрополит [3].

Цариградската патриаршия посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност [4]. Това обаче не отговаряло на истината, тъй като в султанския ферман от 27 февруари 1870 г. е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 г. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на вселенския патриарх, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите пунктове на султанския ферман [5].

Единствено чл. 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Този именно член определял духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочвал само част от епархиите, там където българското население било преобладаващо: Русенска, Силистренска, Преславска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и без близо двадесет села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа), Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия (дн. Поморие и Несебър), Созополска каза без селата по крайбрежието, и Пловдивска епархия без градовете Пловдив, Станимака (дн. Асеновград), девет села и четири манастира [6]. За останалите области със смесено население (именно македонските) се предвиждало да се проведе всенародно допитване и ако 2/3 от православното население пожелае, може да се присъедини към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийският диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато. От друга страна чл. 10 от султанския ферман отнемал от Цариградската патриаршия обширни и богати български епархии, лишавал я от значими финансови приходи и поставял твърда бариера против гръцкото влияние всред българската възрожденска нация [7]. Именно поради това Патриаршията започнала енергични протести пред Високата порта, а когато те останали без резултат, била замислена интригата за налагане на схизмата.

Въпреки противодействието, което оказала Цариградската патриаршия, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. На 13 март 1870 г. бил избран Привременен смесен екзархийски съвет (в който влизат десет миряни ­ между тях и Велю Милошев от гр. Ресен) и петимата владици. Съветът бил утвърден със султански указ на 30 март с. г. [8] Основната му задача била да изработи проектоустав за управление на Българската екзархия. Същевременно Високата порта разрешила свикването на Църковно-народен събор в Цариград, който да разгледа и приеме проектоустава и да избере първия екзарх. За целта Привременният смесен съвет изработил и изпратил до епархиите правилник (наречен “Повод”) за избиране на представители за събора [9].

На 5 февруари 1871 г. било проведено поредното, 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него прераснало в първо предготвително заседание на Църковно-народния събор. Разгорещени дебати възникнали около законността и целесъобразността на участието на представителите от т.нар. спорни епархии, които не са упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 г. под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград временният Свети синод отправил призив към българските общини в тези епархии да изпратят свои избраници на събора. На 3?о предготвително заседание (проведено на 12 февруари 1871 г.) бил поставен въпросът за тяхното участие в заседанията. След изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах под името Методий и старозагорски митрополит) от Пелагонийска епархия и на Г. Кръстевич за единството на българския народ, мнозинството гласувало да участват всички заедно и пълноправно. Така от македонските епархии в събора участвали следните представители: Костадин П. Шулев (заменен през юли 1871 г. с Лазар Йовчев) от Велешка епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска (Битолска) епархия; хаджи Георги М. Бучков (заменен от 9 април 1871 г. от Костадин поп Гутов) от Поленинска (Дойранска) епархия; Симеон Георгиев Груев (от 12 март 1871 г. заменен от Стоян Костов) и иконом поп Георги от Скопска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия и Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия [10].

На 23 февруари 1871 г. Църковно-народният събор бил тържествено открит в Екзархийския дом в Ортакьой. В него взели участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Председател на събора станал най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар-писар ­ младият юрист Марко Д. Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания, като на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. На последвалите заседания бил приет и каталогът на кандидатите за екзархийски митрополити. В него влезли и някои духовни дейци от Македония, които имали големи заслуги за църковно-народното дело. Това са архимандрит Мелетий Зографски, родом от Струмица; архимандрит Виктор, нишки представител; архимандрит Натанаил Зографски, родом от с. Кучевища, Скопско; йеромонах Йеротей, родом от Кюстендил, игумен на Рилския манастир; йеромонах Неофит Рилски, родом от Банско; архимандрит Павел Симеонов, родом от с. Българооблаци, Костурско; хаджи Павел Божигробски, родом от с. Кониково, Воденско; Генадий, бивш велешки митрополит; хаджи поп Исай; архимандрит поп Михаил, родом от с. Галичник, Дебърско; йеромонах Иларион Зографски и йеромонах Евгений Мишайков, родом от с. Пътеле, Леринско (братов син на митрополит Панарет Пловдивски) [11]. Почти такъв брой кандидати били вписани и от немакедонските епархии, което красноречиво говори, че Първият църковно-народен събор с пълно право зачитал правото и приноса на македонските епархии в църковно-народната борба.

Съборът се саморазпуснал на 24 юли 1871 г., след като безрезултатно чакал два месеца позволение да избере екзарх. На 7 август с. г. представителите на спорните епархии в Македония подавали до великия везир колективно прошение, в което заявили: “Ние ще бъдем неотделни от Българската екзархия и молим да предпишите на местните власти да се съобразяват с предписанията на султанския ферман.” [12]

На 11 февруари 1872 г. Високата порта наредила на Привременния смесен съвет да избере екзарх, въпреки че Екзархийският устав все още не бил одобрен. Изборът станал на следващия ден, като за такъв бил избран най-възрастният архиерей Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Портата и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари с.г. бил проведен втори избор, на който избрали за екзарх видинския митрополит Антим. Така Привременният смесен съвет завършил работата на Първия църковно-народен събор. На 23 февруари Високата порта утвърждила избора и на 17 март с. г. екзархът пристигнал в турската столица и поел поста си [13].

Изграждането на Екзархията било посрещнато с възторг и надежди от населението в македонските епархии. В едно писмо до Антим I прилепският народен деец Тодор Кусев въодушевено заявил: “Очите на целия български народ са умилително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чекат да избришите горките народни сълзи. Вие сте що ке утешите, омекчите и изведете на добро пасище отруденото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово ­ българския народ.” [14]

На 11 май 1872 г., празника на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в съслужение с трима владици отслужил тържествена служба на Фенер, в края на която прочел акт, с който се провъзгласява възобновението на независимостта на Българската православна църква. С разрешение на Високата порта били ръкоположени и назначени първите екзархийски митрополити (от тях двама за македонските епархии ­ Иларион Кюстендилски и Виктор Нишки). На 28 юни 1872 г. Портата изпратила в Екзархията бератите на новите владици, които поетапно заминали за епархиите си. В началото на есента последвали нови избори и  ръкоположения ­  на Дамаскин Велешки, Доротей Скопски, Натанаил Охридски, Мелетий Софийски и Евстатий Пелагонийски [15].

Веднага след избирането на екзарха кукушани поискали да се присъединят към Екзархията и да си изберат свой митрополит. Населението от Радовиш и околията също подало молба до Българската екзархия и заедно с жителите на Струмица молило час по-скоро новоизбраният велешки митрополит Дамаскин да пристигне в епархията си, в която да бъдат включени и тези два града. От своя страна жителите на Скопие подали тъжба до Екзархията, че Високата порта бави издаването на берата на новоизбрания им митрополит Доротей, а населението от Воден се оплакало, че каймакаминът им пречи да се присъединят към Българската екзархия. Солунчани също подали молба да бъдат включени в екзархийския диоцез и дори провели епархийски избор за свой архиерей, като с най-много гласове за такъв бил избран отец Наркис. Костурска околия, която отхвърлила зависимостта на Цариградската гръцка патриаршия, изпратила молба да й бъде изпратен каталогът на кандидатите за митрополити, за да си изберат едного от тях. Така македонските епархии силно се раздвижили и залели Екзархията с молби за присъединяване към нея и за изпращането на екзархийски митрополити и свещеници [16].

Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници още на 13 май 1872 г. свикали Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат, митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански афоресани (отлъчени от църквата), а Иларион Макариополски бил предаден на вечна анатема и на огнена геена. Но след като видяла, че това изобщо не смутило българските църковни дейци, Цариградската патриаршия подготвила и свикала на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични [17].

И след създаването на Българската екзархия църковно-народната борба в македонските епархии продължила с пълна сила ­ този път за прилагането на чл. 10 от султанския ферман. Българското население от Серско, Драмско и Мелнишко започнало да изпраща протести и прошения до турската столица, за да иска присъединяването си към Екзархията. Неврокопските българи също се отказали от Патриаршията и от драмския гръцки митрополит и припознали за свой духовен архипастир екзарх Антим I. Същото направили и редица неврокопски села [18]. Интересна случка се разиграла през 1872 г. в драмското българско с. Плевня. Селяните посрещнали драмския митрополит въоръжени с тояги и ножове “като някой злодей и разбойник и го изгонили от селото си, а багажа му хвърлили в калта” [19].

По политически съображения Високата порта бавела издаването на бератите на вече избраните и ръкоположени митрополити ­ Доротей Скопски, Натанаил Охридски и Евстатий Пелагонийски (Битолски), въпреки че екзарх Антим I упорито настоявал за това. От своя страна населението на Скопска епархия настойчиво молило Високата порта да позволи на новоизбрания им екзархийски митрополит да пристигне в епархията, “защото им е нужен” [20]. Най-после през втората половина на 1873 г. турското правителство разрешило провеждането на истилями (допитвания) сред населението на Скопската, Охридската и други български епархии в Македония. Скопският гръцки митрополит Паисий започнал енергична дейност сред пасомите си, за да обърне резултата в полза на Патриаршията. Той накарал насила цели села да подписват махзари (заявления), че желаят да останат под върховенството на Цариградската гръцка патриаршия [21]. А когато преброителите започнали работа по цялата епархия, владиката раздавал рушвети наляво и надясно, но усилията му останали напразни. Почти цялото християнско население на епархията поискало присъединяване към Екзархията. Изключение направили само 60 къщи в Тетово, около 150 къщи в Скопие (от тях всичките власи), около 50 къщи в Куманово и няколко къщи във Враня. От селата в епархията само 10-11 останали да признават гръцкия митрополит [22]. Резултатите от проведеното допитване в Охридска епархия били обобщени в доклада на солунския валия от 26 февруари 1874 г. Предпочитания към Българската екзархия изявили 12 682 християни, а само 2862 предпочели да признават Цариградската гръцка патриаршия [23]. Най-голям бил броят на екзархистите от Охридска каза, следван от Ресенска и Крушевска нахия. Единствено в Преспанска нахия висшегласието било в полза на Патриаршията, поради което Смесеният екзархийски съвет очаквал нови усложнения [24]. Получените резултати от истилямите в Скопска и Охридска епархия явно показвали, че Българската екзархия ще спечели с голямо болшинство допитванията и в останалите македонски епархии. Това обезпокоило турското правителство, което решило да спре провеждането на истилями сред българското население в Македония [25].

Църковно-народната борба в най-западната част на Македония (Дебърска епархия) отбелязала своя апогей след създаването на Българската екзархия. През декември 1872 г. населението от епархията отправило прошение за присъединяване към новата българска йерархия. Подобни прошения били направени и през лятото на 1874 г. [26] Допитванията там станали през лятото на 1875 г. Според първоначални сведения само в Дебърска каза две села и 20 къщи от града останали под егидата на Патриаршията [27]. Цялостният доклад от допитването обаче се забавил, а по-късно Високата порта не го признала, защото намерила “нередност” при съставянето му. Революционните събития в България отклонили вниманието на турското правителство и Дебърска епархия, както и Поленинска и Струмишка, не успели да получат свои екзархийски митрополити [28].

Въпреки затрудненията от страна на Цариградската патриаршия и Високата порта, Българската екзархия бързо разгърнала широка творческа църковно-просветна и културна дейност, която затвърдила етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 г. в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Екзархията и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното дело [29].

След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не се понравило на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран “избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младия ловчански митрополит Йосиф I (1840 ­ 1915) [30].


1. Темелски, Хр. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. ­ Сп. Духовна култура, 1995, кн. 8, с. 20.

2. В-к Право, бр. 7 от 11 април 1870 г.

3. Кирил Патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията, С., 1971, с. 59.

4. Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.

5. Темелски, Хр. Султанският ферман..., 21­22.

6. Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. ­ Сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 86.

7. Темелски, Хр. Султанският ферман..., с. 22.

8. Мишев, Д. Църковен архив. С., 1931, кн. III, с. 130.

9. Маркова, З. Българската екзархия 1870 ­ 1879. С., 1989, с. 38.

10. Темелски, Хр. Църковно-народният събор..., 90­92.

11. Протоколи на Българският народен събор в Цариград през 1871 г. С., 1911, 156­161.

12. В. Македония, бр. 33 от 17 август 1871 г.

13. Стамболски, Хр. Автобиография, дневници и спомени. Т. II (1868­1877). С., 1927, с. 190 и сл.

14. В. Право, бр. 16 от 27 юни 1872 г.

15. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 461.

16. Пак там, 462­463.

17. Миларов, С. Н. История на българския народ 679­1877. Пловдив, 1885, с. 246 и сл.; Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. - ГСУ БФ, т. XVI, 1938-1939, с. 70.

18. Иванов, Ан. Борбите на българите за черковно-училищни правдини в гр. Неврокоп. С., 1926 (отд. отп. от сп. Училищен преглед, 1926, кн. 7 и 8, с. 15).

19. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 367.

20. Снегаров, Ив. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груич “Скопска митрополиа”. ГСУ, БФ, т. ХVI, 2, 1938/1939, 114­115.

21. Пак там, с. 115.

22. Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. ­ В: Кънчов, В. Избрани произведения, т. II, С., 1970, с. 170. Според официални турски документи 8131 семейства от Скопска епархия (без Тетовска околия) пожелали да се присъединят към Българската екзархия, а само 537 семейства останали под върховенството на Патриаршията. Вж. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 116.

23. Дорев, П. Народните борби в Македония. ­ Сп. Македонски преглед, 1936,кн. 3­4, 5­6.

24. Маркова, З. Цит. съч., с. 95.

25. Кънчов, В. Цит. съч., с. 116, бел. 2.

26. Маркова, З. Цит. съч., с. 96.

27. В-к Напредък, бр. 50 от 12 юли 1875 г.

28. Маркова, З. Цит. съч., с. 97.

29. Събев, Т. Цит. съч., с. 173.

30. ЦДИА, ф. 989 к (Екзарх Йосиф), оп. 2, а. е. 25, л. 13­15; вж. и Митев, Й. “Записката” на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. ­ ИИИ, кн. 28, 1985, 236­252.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. skribezium - meteff,
26.03.2008 12:53
С особено удоволствие изчетох постинга ти за образуването на българската патриаршия.
Ако можеш помогни ми да намеря в мрежата самия текст /в превод/ на султанския ферман.Успехи и предварителни благодарности!
цитирай
2. анонимен - Поздравления
29.12.2008 23:57
Много ми хареса постинга.Издирвайки родословното си дърво назад във вековете, стигнах до няколко пъти ми "пра-"дядо свещеник поп Тоско/Христоско / Топорчов роден около1770 год./ не знаем къде е роден /,но дошъл от" шоплука ",заселвайки се в с. Каменица-днес квартал на Велинград.
Синът му също е свещеник поп Атанас Тосков/ Христосков/Топорчов.Към кого да се обърнем за да открием от къде са дошли?Може би в църкви и манастири да има стари архивни списъци кога са запопени,и кои са техните родители назад във времето? Предварително благодариа за съветите.
цитирай
3. анонимен - хг
14.11.2009 15:55
може би за някои хора трябва да си само ученик за да погледнеш тук
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 2659437
Постинги: 496
Коментари: 1035
Гласове: 19635
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031