Пловдив през погледа на Никола Начов в 1879 г.

Без съмнение, Никола Начов е колкото интересна, толкова и – за съжаление! – непозната фигура в българската културна история. Биографията му е повече от скромна и може да се побере в няколко изречения: Роден в Калофер през 1859 г., той твърде малък остава кръгъл сирак и израства в семейството на дядо си по майчина линия. Завършва гимназия в Пловдив, след което дълги години учителства в различни места, а в края на живота си работи като библиотекар в София. Умира в 1940 г.

Той е познат преди всичко с изследванията си върху българския фолклор, а така също и българските културно-духовни средища през Възраждането. По-конкретно, неговите студии «Мара, бяла българка, в нашия народен епос» (Списание на БАН,  кн. XI, 1925) и «Цариград като културен център на българите до 1879 г. (Списание на БАН, кн. XIX, 1925), а така също – «Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г.» продължават да се ползват като достоверни и надеждни източници. Авторът ни е наследил също така краеведчески и биографични изследвания, той опитва перото си и в областта на разказа и повестта, но поради битоописателството и прекалените етнографски подробности, в които изпада, не успява да създаде сполучливи образци.

Никола Начов е автор и на пътеписа «До Бруса и назад. Пътни бележки», чието възникване представлява определен интерес. През 1879 г., веднага след Руско-турската война, младият калоферец решава да потърси наследството на баща си, починал в Бурса, където е бил известен абаджия. В това твърде размирно за Балканите и Мала Азия време Начов тръгва от Калофер и през Пловдив, Одрин, Цариград, през Мраморно море и Мудания достига в града в подножието на Улудаг. Установява наследството на баща си, което се изразява в кантори в прочутите търговски копринени центрове и ханове на първата столица на османците, както и в пари срещу стоки, дадени някога като вересия.

Междувременно авторът, за пръв път напускащ родния си край, решава да си води бележки, в които отразява до най-малки подробности своите впечатления от пътя и посетените места, превърнали се днес в ценен източник за възкресяването на социалния, търговския и транспортния живот в Османската империя през онези години. Самият факт, че са написани от 19-годишния силно впечатлителен младеж, без да преминат през ситото на предубедителното и подправено отношение, по моему, още повече остойностява тези «пътни бележки». Но прилежно водените записки едва през 1934 г. се оформят като книга (книгоиздателство «Факел» в София) с псевдонима Нанчо Донкин, и днес съдържат ценни свидетелства за Цариград, Бурса и околностите й, Варна и Провадийско, а както ще се убедим – и за Пловдив.

В настоящата разработка ние ще се спрем върху сцените, свързани с града под тепетата, така както авторът ги запечатва през лятото на 1879 г. След дълги колебания и кореспонденция с близките си абаджии «Балкапан хан» и Галата в Цариград за съвети и препоръки, изучаващият през това време диплография в Пловдив Никола решава да потегли за Бурса и да търси наследството на баща си. Той е мотивиран и от обстоятелството, че след въвеждането в експлоатация на железопътната линия Белово–Цариград, пътуването до Бурса вече не представлява особена сложност. Когато той започва подготовката си по пътуването, по-конкретно, оформянето на различни тезкерета и пътни документи, в Пловдив пристига от Цариград новият генерал-губернатор на областта Източна Румелия Александър (Алеко) Богориди, син на имперския съветник княз Стефан Богориди. Според свидетелствата на впечатлителния Никола той е посрещнат на железопътната станция от местните власти – българи и руси:

«Щом той слезе от влака и с българска шапка, взеха го казаните власти, качиха го във файтона на полковник К.Кесяков и го отведоха в българската черкова «Св. Богородица». Улиците и дворът й бяха препълнени с народ. Биде отслужен и молебен. Негово блаженство екзарх Йосиф каза на български реч, която биде преведена на Богориди на френски. Още на следния ден си замина генерал Столипин, досегашен генерал-губернатор на Източна Румелия».

На 18 май, Никола отива при махленския мухтар на Тепеалтъ Яни бояджията за подписване на поръчителство, след това го заверява и приставът на махалата и от там се отправя в канцеларията на полицмейстора Соколовский, русин, която се помещава в стария турски конак до Марица, за да му се издаде вече свидетелство, чрез което пък ще си извади пътен билет за Цариград. Когато калоферецът се озовава в конака, той попада на голяма навалица от хора и войска. След малко пристигат и европейските комисари и духовните началници на различните вероизповедания в Пловдив:

«След малко излезе и Алеко Богориди и пред него и пред събраното множество един турчин ходжа с бяла чалма прочете на турски фермана, с който султан Абдулхамид назначава Александър Богориди за генерал-губернатор на Източна Румелия за 5 години. (...) После ферманът и прокламацията на Богориди към жителите на Източна Румелия бидоха прочетени само на български. Следва парадът, командван от полковник Виталис, който е с дружинска униформа и с опълченска шапка, но на нея липсваше кръстът.»

На другия ден той получава исканото свидетелство и го занася в канцеларията на пловдивския губернатор генерал барон Гибш фон Гростал, в дома на бившия руски вицеконсул в Пловдив Найден Геров, в улицата под черквата «Св.Богородица». Когато излиза вече от канцеларията, в къщния двор Начов забелязва и самия генерал-губернатор – «тънък и висок сух човек».

На следващия ден получава пътния билет, напечатан на руски и валиден за една година, за който заплаща 23 франка.

Най-сетне на 20 май, неделя, в празника Петдесетница, той взема «под мишница бохчичката с дрехи» и от квартирата си в Рилския метох в уличката близо до Джумаята се упътва за железопътната гара. В «чуждия и студен Пловдив» никой не го изпраща и той с носталгия си спомня за сцените на радушно изпращане на абаджиите в Цариград от родния Калофер. На гарата се натъква на «голяма навалица, движение и шум». Пристигналият откъм Татар-Пазарджик влак – «гениално изобретение на съвкупния човешки ум и труд» – се бави някое време в Пловдив и неусетно се хлъзга по релсите.

Никола Начов за пръв път пътува с влак. Оттук нататък всичко за него е ново и интересно. До Цариград той ще изброи точно 30 спирки, после ще продължи с параход през Мраморно море до Мудания, а оттам пък с файтон до Бурса, и след няколкомесечни лутания из Цариград, Варна и Провадийско и бюрократични процедури ще си възвърне и продаде приспадащото му се наследство, като документите ще бъдат подписани и заверени от самия бурсенски валия Ахмед Вефик паша.

Автор: Хюсеин Мевсим, Анкара (Турция)

Доста непълноценно, за разлика от други Ваши статии.Може да почерпита информация за биографията на Никола Начов от издадената от Военно издателство през 2006 г. книга на Начов-"За Христо Ботев"/открит ръкопис от Кирил Милчев от 1921г. в Калофер/