117. По отношение на оплакването му, че не е имал ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с жалбата му по член 8, жалбоподателят се е позовал на член 13 от Конвенцията, който гласи:
“Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.”

1. Становищата на страните

а) Правителството

118. Правителството твърди, че тъй като оплакването на жалбоподателя по член 8 е очевидно необосновано, той няма доказуеми твърдения по смисъла на член 13. Във всеки случай той е разполагал с ефективни средства за защита, които не се е опитал да използва. Могъл е да предяви иск за обезщетение или частно наказателно преследване за клевета.

б) Жалбоподателят

119. Жалбоподателят твърди, че с оглед на сериозните аргументи, които я подкрепят, неговата жалба по член 8 е доказуема. Досега той не е имал ефективно средство за защита в това отношение. Единственото възможно средство за защита – съдебен преглед на решението на Комисията - не е било ефективно. То не е могло да отложи публикуването на решението, не е могло да изиска от съдилищата да проучат дали онези лица, които са били с обявена принадлежност, действително са сътрудничили на бившите служби за сигурност и не влече след себе си индивидуализиран анализ на пропорционалността. С оглед на тези недостатъци през 2008 г. той се въздържал от търсене на съдебен преглед на първото решение, отнасящо се за него. Той е направил това само през 2014 г. във връзка с второто и третото решения на Комисията, отнасящи се за него, защото в две съдебни решения, постановени през същата година, Върховният административен съд се е отклонил от обичайния си подход и е постановил, че някой може да бъде обявен с принадлежност само ако има доказателство, че съзнателно е сътрудничил. Опитът му обаче се оказал безплоден.

120. Що се отнася до средствата за защита, споменати от правителството, не било ясно как те биха действали в положението на жалбоподателя. Правителството не е уточнило срещу кого може да бъде предявен иск за обезщетение или частно наказателно преследване, или не е цитирало примери, показващи, че тези средства за защита биха могли да предоставят компенсация на някого в неговото положение.

И двете предполагат незаконно поведение, което не е така, и съгласно българското законодателство колективен орган като Комисията не би могъл да бъде обвинен в престъпление. Също така не е възможно да се повдигне обвинение за клевета срещу офицера от Държавна сигурност, който е твърдял, че е вербовал кандидата, не на последно място поради факта, че съответният давностен срок отдавна е изтекъл. На последно място, не е било възможно да се иска обезщетение за вреди съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г., тъй като това предполага решенията на Комисията да са били отменени в по-ранни производства.

2. Преценката на Съда

121. Не е необходимо да се реши дали жалбата на жалбоподателя по член 8 от Конвенцията е била доказуема и дали член 13 се прилага по този начин. Дори да се приеме, че случая е такъв, Съдът установи, че схемата за обявяване на принадлежност, създадена съгласно Закона от 2006 г., която не изисква анализ дали е оправдано във всеки един случай да се обявява принадлежността на лицето, посочено в архивите на бившите служби за сигурност, не е в нарушение на член 8.

В тази ситуация изискванията на член 13 са били спазени предвид наличието на средство за защита, даващо възможност на жалбоподателя да се съобрази със Закона от 2006 г. (вж. Leander, цитирано по-горе, § 79, цитирано от James и др. срещу Великобритания, 21 февруари 1986 г., § 86, серия А № 98). Налице е
ефективно средство за защита в този смисъл: той би могъл, и два пъти го е направил, да потърси съдебен преглед на решенията на Комисията за обявяването му с принадлежност (виж параграфи 15, 18, 19, 21 и 22 по-горе). Липсата на суспендиращ ефект сама по себе си не прави тези искания неефективно средство за защита (вж. mutatis mutandis De Souza Ribeiro срещу Франция [GC], № 22689/07, § 83, ЕСПЧ 2012, наскоро потвърдено в Рамадан срещу Малта , №76136/12, § 55, 21 юни 2016, и в Khlaifia и други срещу Италия [GC], № 16483/12, § 278, ЕКПЧ 2016 (извадки)). Както е отбелязано в параграф 111 по-горе, последващо средство за защита може да поправи нарушение на член 8, свързано с публикуването на лична
информация (вж. Mosley, цитирано по-горе, § 120).

122. С оглед на това заключение не е необходимо да се анализират другите средства за защита, споменати от правителството.

123. Следователно оплакването е очевидно необосновано и жалбата трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

Г. Жалба по член 6 § 1 от Конвенцията

124. По отношение на оплакването му, че производството за съдебен преглед на второто и третото решения на Комисията по отношение на него не му е предоставило ефективен достъп до съд и е било несправедливо, жалбоподателят се е позовал на член 6 § 1 от Конвенцията, който предвижда, доколкото е приложим: “Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от съд [...]”.
 

1. Становищата на страните

а) Правителството

125. Правителството твърди, че производството е било проведено пред две инстанции на съда, които са решили делата след като са анализирали всички релевантни факти в съответствие с преобладаващата съдебна практика и са изложили ясно мотивите си за поддържане на решенията на Комисията. Всеки от видовете документи, посочени в член 25, точки 1 и 3 от Закона от 2006 г., представлява основание за обявяване на принадлежност на засегнатото лице. Това са обикновено документи, издавани от самите сътрудници, но понякога и документи, които не са изготвени от тях, или с техен подпис. Откриването на такъв документ е изисквало Комисията да обяви принадлежност на хората, споменати в него, без да се опитва да определя естеството на тяхното сътрудничество. Както Конституционният съд е изтъкнал, такова обявяване на принадлежност не нарушава конституционните права на чест, достойнство и добро име.

б) Жалбоподателят

126. Жалбоподателят твърди, че член 6 § 1 от Конвенцията като граждански принцип, се е прилагал в производството за съдебен преглед на решенията на Комисията. Съгласно българския закон той е имал правото да пази своята чест, достойнство и добро име срещу нарушения. Освен това, тъй като член 8 от Конвенцията е пряко приложим в българското право, правата, залегнали в него, са също така права по този закон. Правото на защита на достойнството и на личната неприкосновеност е “гражданско”, резултатът от производството е пряко решаващ за него и е налице действителен спор дали решенията на Комисията са законни.

127. Освен това жалбоподателят твърди, че начинът, по който съдилищата са прегледали тези решения, го е лишил от ефективен достъп до съд. Въпреки че според закона съдилищата имат право да упражняват пълна юрисдикция, те са отказали да извършат истински преглед на констатациите на Комисията. Те са възприели, че закона от 2006 г. не изисква никаква оценка на доказателствата и са оставили въпроса дали жалбоподателят в действителност е сътрудничил с Държавна сигурност без отговор. Нито пък са проверили дали решенията за обявяването му с принадлежност са били пропорционални в конкретния случай, като са се задоволили да се позоват на мотивите, дадени от Конституционния съд за спазване на Закона от 2006 г. Освен това в производството срещу второто решение на Комисията Върховният административен съд, вместо да разгледа въпроса независимо, се е позовал на първото решение на Комисията и на окончателното съдебно решение, потвърждаващо нейното трето решение.

128. За жалбоподателя отказът на съдилищата да прегледат достоверността на документите, въз основа на които Комисията го е обявила с принадлежност, също е направил производството несправедливо. Съдилищата неправилно са приели за доказано, че е налице действително сътрудничество от негова страна, само въз основа на документи, издадени от служители на бившите служби за сигурност, много от които е известно, че са действали престаравайки се. По този начин съдилищата са третирали обикновени твърдения като доказателства, преобръщайки принципа на равнопоставеност и решавайки случая въз основа на съмнителни доказателства. От своя страна жалбоподателят е бил изправен пред непреодолима тежест на доказване и не е могъл ефективно да оспори информацията в документите на Държавна сигурност. Освен това произнасянето на Върховния административен съд по делото, отнасящо се до второто решение на Комисията, което е обвързано с първото решение на Комисията и с окончателното съдебно решение, потвърждаващо нейното трето решение, е било необосновано, предвид липсата на мотиви за това.

2. Преценката на Съда

а) Приложимост на член 6 § 1

129. Тъй като производството пред Комисията не би могло да доведе до каквато и да е форма на лустрация и, както е посочено в параграф 111 по-горе, това е по-скоро форма на публикуване на оцелелите документи на бившите служби за сигурност, а не начин за опозоряване на миналото поведение на хора, за които е обявена принадлежност, няма основание да се твърди, че член 6 § 1 в наказателното му правоотношение е приложен към него, или в производството за съдебен преглед на решенията на Комисията (вж. по-горе Matyjek (dec.), § 52 -58). Освен това тези производства имат административноправен характер, а не са сходни с наказателно производство (вж. Ивановски, цитирано по-горе, § 121).

130. Процедурата за съдебен преглед на решенията на Комисията обаче включва член 6 § 1 в гражданския му аспект. Имало е спор пред съдилищата за това дали двете решения на Комисията от 2014 г., отнасящи се за жалбоподателя, са законосъобразни и дали тези решения пряко засягат правото му на зачитане на личния му живот, което е защитено както съгласно член 32 алинея 1 от българската Конституция - разпоредба, която, макар и в различен контекст, е получила пряко действие в гражданските съдебни процеси пред българските съдилища (вж. параграфи 28 и 29 по-горе) – така и от член 8 от Конвенцията, който е пряко приложим в българското право (вж. параграф 27 по-горе и сравни с Равн и други срещу Франция, № 18497/03, § 24 в глоба, 21 февруари 2008 г., и Pocius срещу Литва, № 35601/04, § 42, 6 юли 2010 г.). В неговия аспект за накърняване на репутацията, който е бил разглеждан в това производство, това право е “гражданско” по смисъла на член 6 § 1 (вж. Решение по дело Turek, цитирано по-горе, § 82 и, mutatis mutandis, Kurzac v. Poland ), № 31382/96, ЕКПЧ 2000-VI и Leela Fцrderkreis eV и др. срещу Германия, № 58911/00, §§ 45-47, 6 ноември 2008 г.). На последно място, резултатът от производствоата, който би могъл да доведе до отмяна на решенията на Комисията, е имал, при тези обстоятелства, пряко решаващо значение за разглежданото право.

б) Съответствие с член 6 § 1

131. Едно от изискванията, произтичащи от член 6 § 1 от Конвенцията, е, че “съдът”, който определя “граждански права и задължения”, трябва да може да разглежда всички фактически и правни въпроси, които имат отношение към делото, Фазлийски срещу България, № 40908/05, § 57, 16 април 2013 г., с по-нататъшни препратки). Но въпросът кои гледни точки са от значение в даден случай зависи от приложимото материално право. Съдът, който не навлиза във факти или въпроси, тъй като те са несъществени съгласно материалните правила, приложими към висящото пред него дело, не изпада в недостатъчност към това изискване (за илюстрация на тази гледна точка, макар и в различен контекст, виж Z и др.

Обединено кралство [GC], № 29392/95, §§ 94-101, ЕКПЧ 2001-V, Недялков и други срещу България (dec.), № 663/11, § 111, 10 септември 2013 г. и Галина Костова срещу България, № 36181/05, §§ 61 и 64 от 12 ноември 2013 г.). В противен случай би било равносилно на извличане на конкретно съдържание за материални вътрешни законови права от член 6 § 1, което не е допустимо (вж., между другото, James and Others, цитирано по-горе, § 81, Fayed срещу Обединеното кралство, 21 септември 1994, § 65, серия А № 294-Б и Z и други срещу Обединеното кралство, цитирано по-горе, §§ 87 и 98).

132. При съдебния преглед на третото решение на Комисията по отношение на жалбоподателя, Софийският градски административен съд и Върховният административен съд са установили в съответствие с последната преобладаваща съдебна практика и с мотивите на Конституционния съд, че според схемата за обявяване на принадлежност установена в Закона от 2006 г., е без значение дали жалбоподателят действително е сътрудничил на бившите служби за сигурност (вж. параграфи 21 и 22 по-горе). Следователно не е било необходимо съдилищата да проверяват дали има достатъчно и надеждни доказателства по този въпрос. Липсата на индивидуализирана преценка за необходимостта от обявяване на принадлежност на жалбоподателя също е ирелевантна за законосъобразността на решението на Комисията. Следователно не може да се каже, че съдилищата са отказали да разгледат факти или въпроси, които са имали отношение към произнасянето по делото, което е било разгледано пред тях. Тяхното ненавлизане в тези въпроси не е ограничение, наложено от самите тях или по друг начин, на тяхната юрисдикция.

133. Доколкото може да се приеме, че жалбоподателят твърди, че начинът, по който българските съдилища са тълкували закона от 2006 г., е неправилен, следва да се отбележи, че съгласно постоянната си практика настоящият Съд не представлява апелативен съд на националните съдилища и не е негова функция да се занимава с фактически или правни грешки, които се твърди, че те са направили (вж. Галина Костова, цитирано по-горе, § 54, с по-нататъшни препратки). Ето защо Съдът не е длъжен да се произнесе дали Върховния административен съд правилно е приел, че определянето на искането на жалбоподателя за съдебен преглед на второто решение на Комисията е било предопределено от факта, че той не е оспорил първото решение на Комисията, както и от изхода на искането му за съдебен преглед на третото решение на Комисията, което е било решено с окончателно решение малко преди него (вж. Параграф 19 по-горе). Предвид факта, че делата засягат почти идентични въпроси, това решение не се явява необосновано.

134. Доводите на жалбоподателя относно твърдяната несправедливост на тези две производства представляват преформулиране на доводите му по отношение на твърдяната липса на ефективен достъп до съд в тези производства. По същите причини като посочените по-горе, Съдът не намира, че това производство е несправедливо.

135. Следователно жалбата е очевидно неоснователна и трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията. По тези причини, Съдът, единодушно Решава да присъедини жалбите;
Обявява жалбите за недопустими. Съставено на английски език и нотифицирано писмено на 11 януари 2018 г.

Клаудиа Вестердик
Секретар
Ангелика Нусбергер
Председател