Много повече от биография


Цвета Унджиева.
Иван Унджиев. Изграждането на човека и учения.
Издателство Полис. София, 2002.

Четенето на нечии спомени винаги е странно занимание, защото създава усещане за прекрачване на граница, за недопустимо втурване в личния живот на някой абсолютно чужд човек. В този смисъл то е рисковано, защото крие опасността да допусне до тайни, които е по-добре да не се знаят, смущаващо е с интимността, която оголва. В същото време обаче, може би тъкмо заради склонността си към откровеност и своеобразен вид споделяне, спомените са един от предпочитаните жанрове. Казвам това, защото ровенето из спомените за Иван Унджиев ме накара да се почувствам доста странно - за кой ли път се запитах редно ли е съкровеното да се огласява, има ли мяра за лична неприкосновеност и действително ли когато един човек е значима фигура (независимо в каква сфера), животът му може и трябва да бъде достояние за всички.

Не искам да бъда разбирана криво. Мярата в спомените за Иван Унджиев е перфектно спазена и не прекрачването й стана повод за горните ми питания. По-скоро едно подхвърлено в началото на спомена на Цвета Унджиева ("Иван Унджиев - изграждането на човека и учения") твърдение, което разсъждава върху разрива между миналото и настоящето. Цитираните или публикувани в книгата писма и откъси от дневници - отбелязва авторката - днес по-скоро ще се възприемат с присмех от съвременните поколения, ще се отчетат като анахронични - оттук и люшкането между личното колебание (което очевидно заразява), засиленото съзнание за пропаст, за граница и в същото време непреодолимото и убедено в правотата си желание да се разкаже семейната история, да се знае миналото... Като въпреки тъжната констатация за асиметричността, в която попадат поколенията, въпреки трудния диалог, въпреки разцепената българска история, чиито пластове много бавно и болезнено могат да бъдат наместени (ако това изобщо се случи), все пак надделява волята да се противостои с думи...

Важно е да се помни - претендира книгата, - важно е да се събират и разказват спомените, за да се съхранява някакъв образ на миналото. Защото в противен случай ще се окажем обречени да губим миналото със смъртта на всеки негов конкретен носител (неслучайно по света се създават институти, чиято цел е архивирането на миналото, неслучайно Спилбърг се зае да документира свидетелствата на преживелите Холокоста), доколкото в България паметта не се мисли като институция. И патосът на Цвета Унджиева - автор и съставител на настоящата книга - е тъкмо обратният. Целта на авторката е изграждането на максимално детайлен образ както на миналото, така и на хората в него - като в центъра на тези хора застава баща й, вдъхновил това говорене за миналото. Унджиева добре знае "стойността на всеки ред, запазен от миналия век", защото самата цял живот работи с архиви и документи и това е допълнителен стимул за начинанието, с което се е заела. И най-сетне, понеже и Иван Унджиев е историк, човек, който винаги се е занимавал с проучването на чужди животи, тези спомени са и своеобразно отблагодаряване за архиварската страст, те са вид изпълнен дълг.

Основният текст "Иван Унджиев. Изграждането на човека и учения" поставя въпроса и за избирателността на паметта, за това как и какво помним, как забравяме; опитва се да акцентира върху човешкото (само)изграждане, да обследва традицията; желае да обособява и да говори за поколения; интересува се от способността на човека да се впише във времето; отбелязва как духовната епоха влияе върху личността (книгата много ясно показва колко различен е духовният климат, ако си послужа с лексиката на Иполит Тен, преди 9-ти септември 1944 и след това и по колко много начини реагират хората на промените). Като най-вече се акцентира върху облика на поколението, формирало се между двете световни войни, говори се за идеите от онова време - за толстоизма, за вярата, за увлеченията по Тагор; разказва се за Софийския университет, за изпитите при Боян Пенев и Иван Шишманов, за мисията да си учител, за литературния живот и конкретно за периодичния печат, за оценките, които Унджиев дава на Яворов, Пенчо Славейков, Дора Габе, Васил Пундев...

Както стана дума, специално внимание спомените на Цвета Унджиева отделят на времето след 9-ти септември, показват как тази дата и последвалото рефлектират в живота и на повярвалите, и на неповярвалите, разказва за обвързаността между това да искаш да правиш кариера и влизането в комунистическата партия, за национализацията, за партийните поръчения, свързани с фабрикуването на процеси - срещу офицерските организации, срещу протестантите, за патологичното търсене на петна и развихрянето на доносите...

Достойнство на книгата е и решението на Цвета Унджиева в нея да прозвучат множество гласове и то - през различни жанрове. Така освен гласът на дъщерята, който изпълва основния текст, в книгата се преплитат и гласовете на роднини, приятели, ученици (самите те известни), които в кратките спомени допълват облика на учителя и учения Унджиев. Общото между всички тези спомени е свидетелството, че са посветени на един силен и морален човек, на една личност, способна да създава атмосфера... Важни в полифонията от гласове са и гласът на жената на Иван Унджиев Люба Унджиева, както и на самия Иван Унджиев, който присъства чрез ранните си текстове, най-вече - кратки литературни обзори и рецензии, издаващи голямата литературна и театрална култура на историка Унджиев, а и чрез отделни писма. И в тази мозайка от гласове автентиката на образите се съхранява по-добре.

Амелия Личева


In memoriam

На 24 декември 2000 г. в навечерието на Рождество Христово, сякаш по Божия поличба, почина една от видните изследователки на Българското възраждане

ст. н. с. Цвета Унджиева.

Родена в семейството на проф. Иван Унджиев, тя от малка се потапя в атмосферата на епоха, белязана с духовния и жизнен подвиг на титани на перото и саможертвата. Затова още като студентка, в кръжока на акад. Петър Динеков, започва научната й реализация като изследовател на възрожденската литература. В полувековния й научен път има едно няколкогодишно "отклонение" - работи в сектор "Христо Смирненски" на Института за литература при БАН, проучва делото на талантливия пролетарски поет, пише изследвания за естетическите му възгледи, участва в подготовката и издаването на съчиненията му. Това не я отклонява от творческия й афинитет към проблемите на Българското възраждане. След като е "зачислена" в Секцията по българска литература до Освобождението, тя се посвещава за цял живот на сътвореното от българските възрожденци. Унджиева, като всеки значим изследовател, има свои научни пристрастия. И те са около живота и литературното наследство на Каравелов и Ботев. Заедно със свои колеги започва разчитането на трудно разгадаемия архив на Каравелов, който излиза през 1964 г. - "Из архива на Любен Каравелов". В десетки статии проучва белетристиката, фейлетоните, публицистиката на редактора на "Свобода", взема участие в обнародването на 9-томното и 12-томното издание на съчиненията му, в установяване авторството на фейлетонната рубрика "Знаеш ли ти кои сме?".

Цвета Унджиева проучва всестранно и методично творчеството на Ботев. Проследява участието му във в. "Тъпан", стилно-езиковите особености на стихотворното му творчество, неговите връзки с фолклора. Така се подготвя за монументалната монография "Христо Ботев - живот и дело" (1975, 823 страници), написана съвместно с баща й проф. Иван Унджиев. Пред нас в цял ръст се изправя Ботев - като революционер и творец, като личност в контекста на политическите и духовните събития на Балканския полуостров и Европа. Монографията се нарежда между най-приносните биографии, писани за сина на даскал Ботю, досега. Затова е преиздадена на руски през 1976 г.; резюме от нея се появява на 12 езика (1976); в нов вариант излиза през 1983 г. Унджиева взема участие в изданието "Христо Ботев. Събрани съчинения. Т. 1-3" (1976). Заедно с унгарския изследовател Ш. Карик осъществява книгата "Христо Ботев. Шандор Петьофи" (1977) - изключително ценен паралел между поезията на тези поети.

По време на няколкогодишния си престой в Москва Цвета Унджиева работи упорито в московските библиотеки и книгохранилища - проучва руския периодичен печат, архивни фондове. В резултат на труда й се появи "Български автори в руския периодичен печат. 1854-1864. Т. I" (1982). Тя подготви и т. II от проучването, който за съжаление все още не е обнародван.

Като плод на заниманията на Унджиева се появи и колективното издание "Райко Жинзифов. Публицистика. Т. I-II" (1964). В него са установени много от публикациите на Жинзифов в руски вестници и списания.

Посветила част от проучванията си върху литературното наследство на Славейков, Унджиева се включи и в издаване на това наследство - участва в съставителския и редакторския колектив на 8-томното издание "Петко Р. Славейков. Съчинения" (1978-1982).

Обект на изследователката са не само крупните фигури на Възраждането. Тя проучва обществената, педагогическата и книжовната дейност и на по-второстепенни дейци, развитието на различни жанрови форми. Това води до появата на интересния й очерк "Сава Филаретов" (1970), до издания като "Възрожденски фейлетони" (1968).

Цвета Унджиева е изследовател с ясна и точна мисъл, със съдържателен и богат на нюанси език. Тя бе открита, диалогична. Затова проучванията й допадат на широк кръг читатели. Тя участва в национални и международни сесии, конференции, симпозиуми, в редакционните колегии на сборници, в подготовката на различни издания - енциклопедии, речници, юбилейни проучвания. Скромна, внимателна и с открито сърце към всички, тя не обичаше да парадира с писанията и неоспоримия си авторитет. При нея всичко бе дозирано - защитаваше упорито научните и моралните си принципи, но без да обиди и накърни достойнството на опонента. Такава - мила и деликатна като поведение и характер, откровена и честна като изследовател и гражданин, предразполагаща и контактна като личност - ще я запомнят нейните приятели и колеги.

Цвета Унджиева не престана да работи до последния си дъх. Последната й работа, останала недовършена, е очерк за Ботев, предназначен за подготвяната двутомна "История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане". Тя бе воин на перото - с него воюва, за да изследва и наложи научните, моралните и гражданските принципи на Възраждането, от него не се раздели до последния миг на земния си път.

Пред такива личности - поклон!

Проф. д.ф.н. Дочо Леков