РЕКВИЕМ

Има личности които живеят сред нас само, за да ни посочат човешкото съвършенство, чрез непостижимото съчетание на външно очарование и вътрешни качества: издигнат ум, благородно сърце, воля за добротворство.

Дора Метева. Ние нейните ученички, я знаем все още като Дора Аврамова. И така ще я запомним. Пленила младежките ни сърца още от първия час, когато стъпи в класа ни, преди близо половин век. Нима това беше учителка по литература, по български език?

Дора преподаваше и изпипваше с рядко умение и лекота учебния материал, а после идваха празничните мигове, когато тя щедро ни отдаваше останалата част от времето си, за да ни увлече в красотата на поезията, докато забравяхме, кога е минал часа и отново е бил звънеца, заслушани прехласнати във вдъхновените й рецитации на големите творци от нашата и световната литература. От нея обикнахме Яворов и Пушкин, Анна Ахматова и Пенчо Славейков, Лермонтов, Димчо...

Тя самата се превръщаше в поезия, скандирайки с бялата си хубава ръка безсмъртните строфи, с чудния тембър на кадифяния си глас, висока и стройна, с възторжен лъчист поглед, въплащение на всичко хубаво към което се стреми младежкото сърце.

Чакаха я зад ъглите на гимназията с букети в ръце, дебнеха да я зърнат, когато се връщаше у дома си, пленила за винаги младежкия ни ентусиазъм.

Побеляхме. И тя и ние. Но тя не остаря. Остана все същата, поне за нашите очи, непостижима. В час на радостно вълнение или със скрита мъка ние знаехме, че болката ни ще накара тия добри, разбиращи очи да пролеят искрени сълзи, за да ни утешат. И ние, наистина, си отивахме утешени. А за нашите успехи и радости – тя се радваше повече от нас.

Ние знаехме, че домът й е оазис за всеки, който се отправяше с морна стъпка и натежало сърце да дири блага дума, съвет и насърчение. Но колко пъти, много по-късно, ние случайно се научавахме за усилията и да скрие, какво е направила, за да ни помогне без да знаем, без да подозрем.

Нейните ученички, пръснати по целия свят, и до сега я помнят и я канят да ги посети, да им погостува. И когато можеше, въпреки слабото си здраве и оскъдните средства – тя отиваше и носеше радост със себе си.

ФАНИ ПОПОВА-МУТАФОВА

                                                          София, 1967

Фани Попова-Мутафова, дъщеря на ген. Добри Попов и съпруга на Чавдар Мутафов, е известна преди 1944 със своите статии в сп. "Българска мисъл", "Златорог", "Златоструй", "Литературни новини", "Стрелец", "Съдба", "Философски преглед" и др. След 1944, след пауза от почти 20 години, нейните исторически романи "Солунският чудотворец", "Дъщерята на Калояна" и "Иван-Асен II" са преиздадени отново. Жизнената траектория на Фани Мутафова се оказва проблематична за вписване в новата социалистическа действителност.

В протокол - 4 на Управителния съвет на СБП от 17.ХI.1944, озаглавен: "Разглеждане дейността на съюзните членове през времето на фашисткия режим в България", срещу името на Мутафова е записано: "Най-ярко проявена фашистка писателка у нас. Основателка на разколническия писателски съюз "Иван Вазов"." Пак в същия документ пише: "Съгласно чл. 14 от устава, ако някой от изключените, но не осъден от Народния съд, след време покаже добра воля и със своята литературна дейност заличи вината, поради която е изключен, може по преценка на Управителния съвет да бъде отново приет за член." Народният съд "обвинява Ф. Мутафова, писателка, гр. София, че със статии, речи, книги и други действия е провеждала, и то користно, прогерманска политика. Същата е способствала да бъде насадено в нашата художествена литература национал-социализма и българския шовинизъм." Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години строг тъмничен затвор. През 1948 са възстановени гражданските й права, а годината, през която се възстановява членството на Мутафова в СБП, е 1963.