Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.10.2006 17:45 - Митрополит Михаил (1884-1961) - Част I
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 6205 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 12.02.2010 08:06


Доростолски и Червенски митрополит Михаил

(6 април 1884, Калофер - 8 май 1961, София)

image

 

Митрополит Михаил е един от малко известните днес по стечение на обстоятелствата, изключително скромен и всеотдаен архиерей на светата ни Църква.

 

Светското име на Негово Високопреосвещенство приснопаметния наш духовен отец Доростолски и Червенски митрополит Михаил е Димитър Тодоров Чавдаров.

 

Роден е в Калофер на 6 април 1884 г., в семейството на благочестивите родители Тодор Драганов Чавдаров и Парашкева - дъщеря на Димитър Аврамов и Велика, дъщеря на чорбаджи Недю Начоолу, и е расъл в дом и град на благочестие. Димитър Аврамов бил търговец-гайтанджия, син на Аврам и Гена, и внук по бащина линия на Кольо Загореца и Гена Чолакова, сестра на митрополит Виктор Нишки (1793-1888) и Лала Чолакова, омъжена в Карлово и имала две дъщери: Пена и Чона. Чеда на Велика и Димитър Аврамови били: Гена, Парашкева, Аврам и Ана Д. Аврамови.

 

Братята Драган и Тодор Т. Чавдарови (виден абаджия в Цариград, сродник на Никола Енев Начов, бил женен за Тота дъщеря на Стойчо Хр. Бешикташлиев и Мария на Начо Дойнов) били видни представители на абаджийския еснаф в Цариград.

 

В Цариград имало цяла колония от калоферски търговци, най-многото били абаджии. Имало 35 абаджийски дюкяни с по 20 души шивачи за дрехи и всичките с порядъчни капитали. Между тях най-видни били Хр. Трацолов, Калчо Терекиев, Д. Драганов, М. Матеев, Д. Балтаджиев, п. Драганов, Хр. Кодов, Хаджи Христо Шишов, Иван Шишов, Стайко Димов, Йовчо Чапуров, Драган Т. Чавдаров, и пр. Те живеели най-вече в Хамбаря, Галата, Едирне-капия, Чорапчи-хан, Везир-хан и по разни други страни из Цариград.

 

Кога на 18 декемри 1860 в Цариград някои българи начело с Драган Цанков, д-р Г. В. Миркович, Манол Иванов и др. приели унията, българското там духовенство, народните представители, търговци и еснафи се събрали в метоха на Фенер и на 22 същи (декември) издали възвание към българския народ да му обяснят, как стои въпросът и да го предпазят от унията.

 

Това възвание са подписали много калоферци. Тъй народният представител Хр. П. Тъпчилещов, търговците (повече от 1/3 от всичките): Н. П. Тъпчилещов, Хр. Д. Караминков, П. Д. Павлов, Дим. Н. Бракалов, Ив. В. Чоканов, Дим. Х. Несторов, И(?). Р. Аджаров, братя Комсиеви (Генко, Христо и Тодор), С. Г. Симов и Никола Аврамов, и от всичките 13 еснафи: протомайстори: Драган Т. Чавдаров, Иван Дочов, Хр. Рабаджов и Енчо Т. Еленкин – и Стойко Мирчов Шишев, Калчо Иванов, Киро Лозаров, Никола Павлов, Димитър Хр. Балтаджиев, Димитър Иванов, Гошо Мирчов Царев (Църин).

 

През лятото на 1865 г. в Цариград се появила холера. Много свят изгинал. Разбягали се изплашените хора и без пътни тескерета. И една дружина от 85 калоферци, абаджии – след като свързали на денкове стоката и я турнали в по-яки и по-сигурни магазини, тръгнали с кола да избягат в Калофер. Между умрелите из пътя на връщане за Калофер бил и първомайстор Драган Т. Чавдаров. [Начов, Никола. Гурбетчии от 1865 година в сп. Домашно огнище (Цариград) г. I, кн. 6] Неговият син Христо Драганов Чавдаров учил в Цариград във френското католическо училище на Бебек и/или във Военномедицинското у-ще, станал офицер, а след Освобождението следвал в кавалерийското у-ще в Елисаветовград, Русия.

 

Години на учение в Калофер, София, Самоков и Киев (1891-1910)

 

Първоначално образование получава като ревностен ученик в родния си подбалкански Калофер. През 1896 г. семейството му се преселва в столицата София, където завършва ючбунарската прогимназия.

 

От малък той възлюбил Господа, още ранните му стъпки са били опътени към храма Божий. Първите трепети на пробудения му дух са били родени от вярата в Бога. Низът на неговите дни отначало докрай има съществения белег на еднаквостта в най-главното, а именно в богопредаността.

 

През есента на 1898 г. юношата е приет за ученик в Самоковското богословско училище, в което постъпва с конкурсен изпит и завършва през 1902 г. като първенец.

 

Митрополит Михаил е започнал от обикновения писар до протосингел, а по-късно и Викариен Епископ на Варненския и Преславски Митрополит Симеон.

 

От 15 август 1902 г. започва да работи като писар във Варненско-Преславската митрополия, длъжност която изпълнява до 6 август 1906 г.

 

През есента на 1906 г. със стипендия, отпусната от Светия Синод, заминава за Русия, където до 1910 г. следва в Киевската духовна академия, в която някога са учели Марин Дринов (1838-1906), Георги Тишев (1847-1926) и Райчо Каролев (1846-1928).

 

Още повече засилва трудолюбието си като прилежен студент в четиригодишния курс на Киевската духовна академия. Получава стипендия по случай 25 годишния юбилей на Негово Блаженство Екзарх Йосиф I, негов съгражданин.

 

Подчинена на Св. Синод на Руската православна църква, Киевската академия се намира в пълна зависимост и от Комисията на духовните училища, обер-прокурора по Духовно-учебното управление и Киевския митрополит, става съставна част от общата образователна система в Русия; редом с другите общообразователни учебни заведения и тя е засегната от социално-икономическите, политическите и културните събития, които се наблюдават в Украйна през XIX в. и началото на ХХ в.

 

Киевската академия обръща повече внимание на нравствената страна на Богословието. Нравственото богословие се чете от записките на преподавателя, които са съставени предимно според класическия образец на богословието на Теофилакт de agendis. Християнската нравственост се разглежда и по време на лекциите по философия. Постепенно науката Нравствено богословие започва да придобива свойствен за нея научен вид. Схоластиката се измества, а богословската гледна точка се поддържа с твърда настойчивост.

 

От 1874 г. ректорите на Академията носили епископски сан и се считали викарии на Киевскската епархия. Академията работела в три главни образователни направления: богословско, лингвистическо и общообразователно.

 

Църковните иерарси разгърнали работа по подготовка за реформирането на духовната академия, почувствано с влизането в сила на царския манифест от 1906 г. дыхание политической свободы .

 

През 1906 г. в Киевската Духовна академия за поручением общего заседания профессоров был составлен „Проект необходимых перемен и дополнений к статуту православных духовных академий”. Одним из его авторов выступал Т. П. Кудрявцев, которого во время ревизии академии (1908 г.) архиепископ Волынский Антоний назвал „русским волонтёром”.

 

Митрополит Евгений Болховитянов и архиепископ Иннокентий Борисов били почетни членове на университета, а университетската типография часто печатала трудовете на преподаватели и студенти от академията. През 1907 г. от преподавателите П. П. Кудрявцев и В. З. Завиткевич, било основано „Религиозно философское общество”. Но бурните събития в началото на XX в. оборвали развитието на науката.

 

В Киевската духовна академия преподаването на богословските и философските курсове се извършва на руски език, който измества латинския. През този период Киевската академия се занимава с културно-просветителска дейност и активно участва в работата на различни научни дружества. Чрез Академията получават своята организация такива значителни учреждения като Църковно-археологическия музей, Религиозно-просветното общество и Религиозно-философското общество (1908).

 

Академичните преподаватели П. Кудрявцев, В. Екземплярски, В. Попов и В. Завитневич се занимават с организиране на Религиозно-философското общество. Проф. П. Кудрявцев застава начело на това общество, негови заместници са В. Попов и В. Зенковски (+ 1962 г.). За обявеното съгласие с учението на Лев Толстой на едно от заседанията на това общество проф. В. Екземплярски е изключен като преподавател от Академията. Ректорът издава указ за напускане на киевските професори на Религиозно-философското общество. П. Кудрявцев и В. Завитневич официално го напускат, обаче продължават да четат лекции по време на закритите заседания. Заседанията на обществото се провеждат в сградата на Педагогическия музей.

 

Уже в 1910 г. за новым статутом все „жернова правления” академии концентрировались в руках ректора. Кроме научных дисциплин, что изучались в то время в академиях, в Киевской был введён предмет – история западнорусской церкви.

 

В последние десятилетия существования КДА пережило не только коренные изменения, а и негативные последствия ревизии 1908 г., первой мировой войны. Из-за ревизии 1908 г.,  проведённой архиепископом Антонием Храповицким, который обвинил преподавателей академии и ректора в либерализме и безбожничестве. Часть выдающихся профессоров – М. Петров, А. Розов, В. Заткевич, В. Экземплярский были удалены из Академии.

 

Димитър Т. Чавдаров завършва през 1910 г. с научната степен „кандидат на богословието” за съчинението „Възгледът на Нецше за християнската нравственост във връзка с учението му за морала въобще”. Както се вижда, за своето време той получава едно високо, разностранно и качествено образование.

 

Духовно служение (1910-1927)

 

След завръщането си в България, от 1910 г. до края на месец юли 1912 г. работи като учител-възпитател в Софийската духовна семинария.

 

По време на това негово служение, на 24 декември 1911 г., в семинарския храм „Св. Йоан Рилски” е постриган в монашество с името Михаил от тогавашния ректор Велички епископ Неофит, по-късно Видински митрополит, който на следващия ден 25 декември го ръкополага и в йеродяконски чин.

 

Протосингел на Варненско-Преславската митрополия (1912-1923)


 

image

 

На 1 август 1912 г. във варненския Катедрален храм „Успение Богородично” е ръкоположен за йеромонах от Варненския и Преславски митрополит Симеон.

 

От същия ден е назначен за протосингел на Варненско-Преславската митрополия, длъжност която изпълнява в продължение на 11 години чак до 17 август 1923 г. Като протосингел във Варна той взема дейно участие в подготовката и провеждането на Църковно-народния събор през 1921-1922 г.

 

Като такъв на 6 януари 1915 г. по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство от митрополит Симеон.

 

Симеон Варненско-Преславски (светско име Одисей Попниколов) (1840-1937) произхожда от гърчеещо се свещеническо семейство от Бургас. Завършва духовната академия на остров Халки, където се сближава с иеродякон Григорий, по-късно Доростоло-Червенски митрополит.

 

Дядо Симеон изцяло посвещава живота си на българската църква и просвета. Ръководител на Варненско-Преславската епархия от 1872 до 1937 г., член на Светия синод (1874-1913), негов председател (1888, 1902-1905), народен представител, председател на III Обикновено народно събрание (10.12.1882-25.12.1883).

 

В своята архипастирска дейност митрополит Симеон като народен водач, носещ отговорността за съдбата на цялото българско население от епархията, заема ясно и определено становище по отношение на революционното движение. Поначало той е привърженик на идеята за предимството на културните борби и завоевания. За него е безумие да се води въстание в една укрепена и заета със силни гарнизони област - Варна, Шумен, Силистра. Съчувственото му отношение към страданията на българите ясно е отразено в старанията му за събиране и изпращане на Екзархията на точни сведения за състоянието на повереното му паство.

 

След Освобождението митрополит Симеон е призован към творчество с цялата тогавашна водеща българска интелигенция.

 

На първо място е въпросът за устройството на българската държава. Пряко или косвено за това съдейства и митрополит Симеон с участието си в Учредителното Народно събрание, като първите шест заседания е негов подпредседател във временното бюро. Като народен представител от Шуменски окръг, Митрополит Симеон участва в І и ІІ Велико народно събрание, във ІІ и ІІІ Обикновено народно събрание през 1882 - 1883 г., на което е и председател. Именно като такъв той възглавява делегацията на българското Народно събрание за помиряване с Русия през 1883 г. Във всичките си тези народностни изяви Митрополит Симеон с държавническа прозорливост се стреми да постигне народните идеали без отиване до крайности, без да се жертва духовното в църквата, което би отдалечило българския народ от православието, а следователно и от Русия. Колко далновидна е тази линия свидетелства факта, че и втората делегация за помиряване с Русия е възглавявана от представител на църквата - Търновския Митрополит Климент. През 1898 г. от името на Император Николай І руският консул в София Бахметев предава на Митрополит Симеон орден "Св. Анна" "като Пастир, който не ся е побоял от никакви обстоятелство и опасности, а силно и неустрашимо е защищавал Българската Православна Вера и Църква", свидетелствува иконом Иван Радов.

 

Немалко участие взема митрополит Симеон в общонародните работи в Цариград. Той е един от най - влиятелните членове на временния в началото, а след това и редовен Свети Синод. В продължение на 40 години е негов председател. Големи усилия и напрежение са необходими, особено в първите години на съществуването на Екзархията, за отвоюването на нейната независимост. Най - живо и дейно участие във всички събития взема митрополит Симеон, който усърдно способства за прокарване на тези принципи в борбата, които я довеждат до благоприятен край.

 

От началото до края на всички фази изработването на Екзархийския устав (1883, 1895 и 1922 г.) е свързано с личността и дейността на митрополит Симеон. Той е стълбът на тогавашното църковно законодателство. Църковно - народният събор е имал успех благодарение най - вече на Митрополит Симеон.

 

Големи заслуги има митрополит Симеон за увеличаването и устройването на богословските училища и за повишаване равнището на богословското образование в страната, за създаване на солидна база за водене на учебния процес. По негова инициатива се открива висше богословско училище в София, което по - късно се оформя като богословски факултет. Не без негово съдействие се построява и Софийската духовна семинария.

 

Самият Митрополит Михаил говори с голяма мъка за своя старец, владиката Симеон, който му оказва голямо въздействие за духовното и църковно израстване.

 

За Екзарх Йосиф I (1840-1915)

 

image

 

На края, Екзарх Йосиф I бе принуден да се прибере в София, дето съвършено съкрушен и с отпаднало здраве той почина на 20 юни 1915 г., след като работи неуморно цяли 38 години на своя Екзархийски Престол.

 

С неговата смърт се завършва първия етап в новобългарската обща и църковна история, през който се закрепиха, макар и ненапълно лазрешиха политическите и църковни усилия на българския народ за независима българска Църква и Държава. Това е етап на непълно реализиран народен идеал, за да поемат следващите поколения неговото пълно реализиране.

 

Екзарх Йосиф I се роди в Алтън Калофер, закърмен в юнашките песни на Балкана, в героичните предания за Калифер Войвода, за Чавдар страшен хайдутин и всички ония легендарни борци, които се вдъхновяваха от великата идея за свободата на своя народ и беззаветно застилаха със своите тела юнашките плещи на Балкана.

 

Наистина, само една такава велика идея можеше да роди и възпита и своите велики църковни апостоли, които развиха своята дейност изключително под църковния покрив на Българската Народна Православна Църква, която векове наред като свещенна скиния съхраняваше духовните ценности на своя народ.

 

Избор за достойни приемници на овдовелия Софийски Престол (1922)

 

С писмо № 2862, от 11.03.1922 г. Светият Синод предписва на Наместника на овдовелия Софийски Митрополитски Престол „да нареди необходимото за провеждане надлежния избор за двама достойни приемници на овдовелия Софийски Престол.”

 

В същото писмо се съобщава и листата на следните кандидати: Епископ Левкийски Варлаам, Нишавски Иларион, Велички Иларион, Маркиянополски Стефан, (к.м.), Драговитийски Павел, архимандритите Панарет, Харитон, Михаил, Ефтимий, Кирил, Паисий, Инокентий, Максим, Евгений, Антоний, Стефан, Ириней, Антим и Евлогий.

 

На 26 март 1922 г., след светата Литургия в катедралния храм „св. Неделя”, в помещението на св. Митрополия, под председателството на наместника на овдовелия Митрополитски Престол – Негово Високопреосвещенство Митрополит Неофит Видински, се събрали Софийските Епархийски избиратели на брой 46 в присъствието на Софийския Епархийски Духовен Съвет. След молитва към Бога, председателствующият прочел листата на кандидатите и се пристъпило към избор с тайно гласоподаване чрез бюлетини.

 

След като всички гласували по реда си, пристъпило се към проверка на подадените бюлетини. Оказало се, че Маркиянополският Епископ Стефан получил 45 гласа, а за архимандрит Кирил – 26 гласа.

 

Председателствующият св. Видински Митрополит Неофит представя изложението пред Светия Синод с писмо № 4574, от 28.03.1922 г., Вход. № 5712, от 28.03. с. г., на разглеждане.

 

В заседанието си на 31.03.1922 г., протокол № 46, Светият Синод разглежда книжата и изложението по станалия избор и намора, че той е произведен правилно и го утвърдява.

 

На 2 април 1922 г. В синодалния параклис “св. Цар Борис” става канонически избор от синодалните членове: Митрополитите Пловдивски Максим, Охридски Борис, Врачански Климент и Видински Неофит.

 

От представените двама кандидати бива избран с абсолютно болшинство Епископ Стефан Макияриянополски и по тоя начин канонизиран за Софийски Митрополит.

 

Ректор на Софийската духовна семинария (1923-1926)


 

image

 

            Периодът на войните (1912-1918 г.), които са най-голямото зло за човечеството, се отразява пагубно на Софийската духовна школа. От горните класове са мобилизирани ученици, храната е слаба, облеклото - оскъдно, а самото училище е преместено в частна сграда, където се развиват епидемични заболявания. През това време семинарската сграда е обърната на военна болница.

 

Годините в които Цар Борис III се възкачва на престола на българските царе, са вероятно най-несигурните в българската история. Тези тежки години Българската църква преживява ведно с несгодите на целия български народ. Последвалото управление на Александър Стамболийски и оранжевата диктатура са истинско изпитание за Църквата.

 

Построена с ктиторски, църковни и народни пожертвования, Софийската духовна семинария твърде скоро започва да привлича апетитите на разни учреждения. По време на самостоятелното управление на БЗНС тя е отнета с постановление на Министерския съвет от 28 юли 1920 г. и предадена на Университета за новооткрития Агрономически факултет.

 

            През 1922-1923 г. се разразява истинска битка за оставането на Софийската духовна семинария в София. Правителството на Ал. Стамболийски изразява категоричното си намерение да отнеме сградите на семинарията и да ги предаде на Агрономическия факултет.

 

            Изтъква се становището, че за запазване моралния облик на семинаристите е по-полезно семинарията да се намира в Рилския манастир, далече от суетата на столичния град. Мъчителното съжителство между семинаристи и агрономи трае цели осем години и нанася съществени щети върху учебно-образователния и възпитателен процес на духовното училище.

 

Едва след 9-юнския преврат от 1923 г. семинарията постепенно се връща в своето законно владение, процес продължил до към 1928-1930 г. Върнатите сгради обаче са в плачевно състояние и известно време е било невъзможно да се ползват за учебния процес. В 1923 г. е осъществено и едно отколешното желание на синодалните архиереи да се отвори Висше богословско училище – Богословският факултет.

 

За нуждите на семинарията на 21 юли 1923 г. започва изграждането на ново здание върху прощ от 800 м2, за което Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството отпуска кредит в размер на 1 500 000 лева. По препоръка на държавния архитект тази сграда е построена на празното място зад семинарското игрище.


image

 

На 17 август 1923 г. Светия Синод назначава архимандрит Михаил за ректор на Софийската духовна семинария, на мястото на учител-възпитателя архимандрит Климент Янев, който временно заема длъжността от март месец с.г. На този висок пост архимандрит Михаил остава до края на месец август 1926 г. За това време успява да сплоти учителския колектив и укрепи учебно-възпитателното дело.

 

Сред завършилите по това време ученици се открояват имената на: композитора и църковен диригент Димитър Попконстантинов от випуск 1923/24 г., богословите проф. д-р Димитър Пенов и проф. д-р Илия Цоневски от випуск 1924/25 г., продължилите своето образование в елитни европейски университети К. Арнаудов (Будапеща) и К. Евтимов (Берн) от випуск 1925/26 г. и т.н.

 

За заслуги към Българската православна църква и за грижите за добрата уредба на семинарията през време на неговото ректорство, когато е възстановен пансионът, а броят на учениците нараства до 500, архимандрит Михаил съвсем скоро е възведен в епископски чин.

 

На 28 април 1924 г. във варненския Катедрален храм „Успение Богородично” е хиротонисан в епископски сан с титлата „Велички” от архиереите Варненски и Преславски Симеон, Старозагорски Павел и Левкийски Варлаам.

 

От 1 септември 1926 г. Велички епископ Михаил отново е назначен за викарий на Варненския и Преславски митрополит Симеон, а няколко месеца по-късно е избран за митрополит на Доростоло-Червенска епархия, която управлява до блажената си кончина в продължение на 34 години.

 

Член на Светия синод (1927-1961)

 

За многобройните му църковнополезни прояви на 3 април 1927 г. той е единодушно избран от представителите на клира и паството, а на 10 април 1927 г. е и канонически утвърден за Доростолски и Червенски митрополит.

 

На 17 април 1927 г. станало тържественото посрещане на новоизбрания митрополит Михаил в епархията и в престолния град Русе.

 

Членове на Светия Синод по негово време са били: Пловдивски Максим (1892-1938), Видински Неофит (1914-71), който от 1921 до 1971 г. е постоянен член на Св. Синод, а от 1930 до 16 октомври 1944 г. е и негов Наместник-Председател, Неврокопски Макарий (1916-34), Врачански Климент (1914-30), който от 1928 г. до смъртта си е и негов Наместник-Председател, Софийски Стефан (1922-48), ръководил Софийската митрополия до 1945, когато с 84 гласа от общо 90 е избран за български екзарх на 21 януари 1945, Сливенски Иларион (1922-39), Врачански Паисий (1930-74), който от 1949 до 3 януари 1951 г. е и негов Наместник-Председател, Търновски Софроний (1935-61), Ловчански Антим (1937-39), Варненски Йосиф (1937-88), Пловдивски Кирил (1938-71), който през 1951 г. е избран за Наместник-Председател на Св. Синод, пост който заема до интронизацията си на патриаршеския престол през 1953 г., Сливенски Евлогий (1939-47), Ловчански Филарет (1939-60), Старозагорски Климент (1940-67), Неврокопски Борис (1944-48), Сливенски Никодим (1947-80).

 

Съгласно Екзархийския устав от 1871 г. върховното управление на Българската православна църква се извършва от Светия Синод. Състои се от Председател (съответно през годините – Екзарх, Наместник-Председател, Патриарх) и четирима членове в намален състав – епархийски архиереи, избрани между всички митрополити в пълен състав и управлявали епархии най-малко две години.

 

Българска екзархия

Екзарх Иларион (1800-1884)- от 12 февруари 1872 до 16 февруари 1872

Екзарх Антим I (1816-1888) - от 16 февруари 1872 до 17 юни 1877

Екзарх Йосиф I (1840-1915) – от 24 април 1877 до 20 юни 1915

 

Наместник-Председатели на Св. Синод от 1915 до 1945

Партений (1845-1918) – от 1915 до 1918

Василий (1847-1927) – от 1918 до 1921

Максим (1850-1938) – от 1921 до 1927

Климент (1873-1930) – от 28 март 1928 до 3 май 1930

Неофит (1868-1971) – от 1930 до 16 октомври 1944

Стефан (1878-1957) – от 16 октомври 1944 до 21 януари 1945

 

Български екзарх от 1945 до 1948

Стефан I (1878-1957) – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948

 

Наместник-Председатели на Св. Синод от 1948 до 1953

Михаил (1884-1961) - от 8 ноември 1948 до 4 януари 1949

Паисий (1888-1974) – от 1949 до 3 януари 1951

Кирил (1901-1971) - от 3 януари 1951 до 10 май 1953

 

Български патриарси от 1953 до днес

Кирил I (1901-1971) – от 10 май 1953 до 7 март 1971

Максим I, роден 1914 г. – от 4 юли 1971

 

Религиозните съдилища (1927-1961)

 

            Църковните съдилища на Българската православна църква са тези към епархийските съвети и Светия Синод. От подведомствеността на църковните съдилища, които се намират под юрисдикцията на цариградския патриарх, се изключват всички имуществени спореве, включително споровете по имуществените правоотношения между съпрузи, годеници (обручени по църковните канони) и др. такива, които се разглеждат от гражданския съд.

 

            Епархийските съвети са в седалещето на епархията. Състоят се от председател и четирима епархийски свещеници. Председател на съвета е митрополитът или неговият заместни. Епархийските свещеници се избират от духовните избиратели. На епархийския съвет са подсъдни делата относно: спорове между духовни лица; оплаквания на светски лица от духовници и обратно; за роднинство мужду лицата, встъпващи в брак; за незаконни бракове; за разваляне на годеж или брак и когато на виновното лице се налага църковна епитимия.

 

Светия Синод на Българската православна църква е висшето духовно съдебно учреждение. Като първа и последна инстанция той разглежда църковни обвинения срещу епископите и метрополитите. Обисновено е втората инстанция и с оглед конкретния случай действа като апелативна или касационна инстанция. Като апелативна инстанция разглежда разглежда жалби по срешения, постановени от епархийския съвет, а като касационна инстанция проверява дали са спазени съответните правила и формалните предписания при решаването на делото.

 

Благотворителни и културно-просветни начинания (1927-1961)

 

Като епархийски архиерей митрополит Михаил е инициатор на множество благотворителни и Културно-просветни начинания в епархията си и извън нея.

 

Почетен председател е на Българския червен кръст в София, а от 1927 г. до 1944 г. е и председател на Българския Червен Кръст в Русе.

 

След Освобождението на България от турско робство съгласно клаузите на Берлинския договор от 1878 г. са създадени Княжество България (васално на турския султан) и автономната област Източна Румелия в рамките на империята. И в Княжеството, и в Източна Румелия още през 1878 г. се учредяват първите червенокръстки дружества. През м. май в София е създадено Софийско областно дружество за подпомагане на болни и ранени с председател софийския митрополит Мелетий. В него се включват и работят редица видни граждани на София начело с губернатора на областта В. П. Алабин. На 25 октомври е учредено сливенското дружество на Червения кръст под председателството на митрополит Серафим. Уставът му е утвърден от княз Дондуков-Корсаков - главен губернатор на Източна Румелия.

 

Националната организация на БЧК е създадена веднага след Съединението на двете български области на 20-ти септември 1885 г. с председател митрополит Климент. Тя е утвърдена с официален указ на първия български княз – Александър Батенберг, който взема БЧК под свое покровителство. Организацията е призната и от Международния комитет на Червения кръст в Женева с писмо от 20-ти октомври 1885 г. От учредяването си БЧК има 15 председатели - важни фигури в обществения живот на страната: митрополит Мелетий, митрополит Серафим, митрополит Климент (Васил Друмев), д-р Пантелей Минчович, д-р Панайот Жечев, д-р Георги Сарафов, Иван Евстатиев Гешов, проф. д-р Стоян Данев, проф. д-р Васил Моллов, проф. д-р Димитър Ораховац, д-р Любен Рачев, д-р Петър Коларов, д-р Кирил Игнатов, проф. д-р Стоян Саев и маг. фарм. Христо Григоров.

 

Традицията короновани особи да покровителстват Червения кръст е запазена по време на династията на царя. Царица Елеонора – втората съпруга на цар Фердинанд и царица Йоанна – съпруга на цар Борис III играят важна роля в това отношение. Цар Борис III е върховният патрон на БЧК през периода 1918 – 1943 г. БЧК има значителен принос за формирането и първите стъпки на българската обществена здравна система. Той построява и много болници в София, Плевен, Хасково, Бургас и др. Организацията изгражда и ръководи повече от 40 години болницата „Червен Кръст” – днес едно от най-модерните и авторитетни държавни лечебни заведения. Към болницата през 1900 г. е открито и първото и дълго време единствено в страната училище за милосърдни сестри. По неговия образец и пример по-късно възникват много училища и колежи за медицински сестри. В своята многогодишна история БЧК играе важна роля в организирането и оказването на медицинска помощ по време на войните, които България води за национално обединение. Той провежда многобройни здравни курсове за обучението на самарянки и милосърдни сестри, които полагат грижи за болните и ранените войници и офицери на фронта и в тила. Най-големите изпитания за организацията в мирно време са голямото земетресение през 1928 г. и бежанската вълна от Беломорието и Одринска Тракия, с които българските червенокръстци се справят блестящо и успяват да спасят от глад и мизерия хиляди хора, мобилизирайки своите собствени ресурси и помощта на десетки други чуждестранни червенокръстки организации.

 

Въпреки студеното време Денят на Освобождението се отбелязва по подобаващ начин и през 1940 г. (в. „Народна борба”, 4 март 1940). В катедралния храм панахида и молебен отслужва митрополит Михаил. Присъстват консулското тяло официални лица, представители на иноверни общини. Празненството завършва с манифестация до паметника на Свободата, където под звуците на церемониален марш венци полагат армията, Общината, учащи.

 

© 2007 Лалю Метев

 

(продължава)




Гласувай:
1



1. анонимен - За рода Моллови
08.01.2010 19:25
Между другото в Киевската духовна семинария започва да учи и проф. Димитър Моллов, баща на Васил Моллов. Той обаче не я завършва, а става лекар. Като доброволец участва в Сръбско-турската война през 1976 г. и в Руско-турската освободителна война. Депутат е в Учредителното събрание във Велико Търново.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3821555
Постинги: 556
Коментари: 1058
Гласове: 19943
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031