Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2007 14:03 - Първа Софийска девическа гимназия
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3167 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.02.2010 04:30


ПЪРВА СОФИЙСКА ДЕВИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ

 

Дора Аврамова-Метева (1894-1967)

image

Спомен

 

            Споменът за трите години [1918-1920], през които бях учителка [по български език и литература] в I Софийска девическа гимназия, е неотменно свързан с най-горчивия спомен в живота ми – войната. Затова в спомена ми и зданието на гимназията е най-мрачното и най-черното от всички, които съм виждала, и лицата на колегите и ученичките през спомена ми са мъчително тихи и скръбни. Имало е, навярно, и много слънчеви и безгрижни дни, но те помръкват и се стапят в редицата от неизразимо тежки дни и месеци, когато, след преживяната велика епопея, разкъсваха с кървави удари сърцето на нашия народ. Тогава се живееше по-инък. Мъничките грижи за къщата и хляба тогава не бяха грижи – ние ядяхме безропотно най-лошия от хлябовете, и дрехите ни бяха прости, вехти, много пъти прекроявани. В спомена за моите три учителски години звънят сепнато и бурно ударите на камбани, молебени за победите и панахиди на падналите жертви стават на открито, защото църквите са тесни да поберат коленичилите задъхани и разплакани хора. Вестниците с огромни черни букви, които съобщават победа, минават трескаво от ръка на ръка, и очите на всички хора са безкрайно добри, пламнали и вечно просълзени. В спомена ми дреме живият още кошмар от погрома, когато топовните гърмежи пред София удряха право в сърцата ни, и ние влизахме в клас с подкосени нозе и стиснати от болка песници. Тогава и деца и големи се гледаха с разширени от ужас зеници и прехапваха до кръв устни, за да сподавят мъката на душите си. Аз не помня по-голяма мъка... Ние не затворихме гимназията – все пак залисията около работата ще намали ужаса ни и – най-важното – ще бъдем всички заедно и откъснати от семейството, където, неизбежно, при мъката за безумните огромни жертви, пламваше по-остра болката за близък мъртвец, оставен в чужда земя вечи. В паметта ми са живи всички мъчително жарки есенни дни, когато в тясната училищна стая гледах приведените над чина малки глави и чувствувах, как трепери във въздуха като опъната струна ограмната мъка на тридесет мънички сърдца. Да, в нашите дни случаят често правеше големите хора унизително малки и немощни, а внезапно най-дребният човек ставаше герой, и всеки негов ден беше истински подвиг.

 

            Един такъв ден помня, като да е бил вчера. Не знам, защо ми се иска да се върна към него сега, именно към него, макар и той да е все така скръбен и да няма никаква връзка с юбилея на нашата гимназия. Може би, защото пред моите обикновени сего дни той възкресява едно минало, което е велико и по мъката, и по подвига, който крие...

 

            Беше пред Коледа. Една от тези страшни коледи, когато пустошта в къщи внезапно става непоносимо мъчителна, и празникът минава кошмарно тежък. В нашата гимназия всички се суетяха и бързаха – изпращаха се колети на фронта. Може би, това е било нищо – една мъничка трошица, която нито ще нахрани, нито ще стопли някого, но ние тичахме със съзнанието за нещо сериозно и голямо, което ни предстои да извършим. Цели часове се говореше за това – кой какво ще изпрати там. Имаше корабийки, козунаци, дебели фанели, плътни ръкавици, плетени несръчно от нашите ученички, чифт вълнени чорапи и непременно едно малко листче с няколко топли приветствени думи до непознатия войник на фронта. В учителската стая стояха разтворени големите сандъци, и неуморимата г-ца Жана Петрова [по мъж Стоянович, завършила първия випуск на Първа софийска девическа гимназия, следвала в Женева, след което в продължение на 32 г. е учителка в гимназията] разпореждаше, укоряваше или хвалеше. Децата носеха пакетите и свидно им беше, сякаш, да се разделят с тях – защото своята грижа, своята сладка тревога и най-сърдечната си ласка пращаха в далечен и бавен път, вместо да ги сложат веднага, начаса още, в премръзналите ръце на непознатия герой. Те мечтаеха вече, че той развързва колетчето и чете с примрежени от умиление очи писъмцето. В учителската стая беше шумно, и врата всеки миг пущаше едно след друго децата, които се тълпяха в коридорчето. Ние поемахме и нареждахме пакетите. Помня – аз стоях изправено до масата, когато до вратата застана едно малко премръзнало дете с черна престилка и окъсани обувчици. Двете му огромни черни очи ме погледнаха плахо и смутено и с някаква страшна мъка, с която гледат само очите на деца, за които животът с безпощадна грубост е разкрил жестоката си тайна... Аз поех от ръцете му малкото пакетче, увито с една от притурките на „Вечерна поща”, и после затворих вратата. Пакетчето сложих на масата. Когато след един часнякой подхвърли един чифт сиви чорапи, лошо увити и незавързани, по притурката на „Вечерна поща” аз познах пакета на онова момиченце. Взех го отново, за да го увия и завържа. В ръцете ми зашумоли лист хартия, пъхнат в единия чорап, и аз извадих този лист, за да прочета писъмцето, което момиченцето с плахите очи изпращаше на фронта. Ето дума по дума това писъмце: „М-ва Ив-а, ученичка от Iб реален клас изпраща тези чорапи на един непознат войник. Тя би искала да прати и друго, но е крайно бедна. Майка й е умряла отдавна, а баща й падна убит преди една седмица на фронта”.

 

            Помня, че нозете ми се подкосиха, а когато седнах на стола, не можех да сдържа риданието си. После всички четоха с овлажняли очи писъмцето, и в стаята внезапно стана тихо като в църква...

 

            И сега когато си спомням за стотиците малки пакети с надпис „ф р о н т а” и мисля за това дете с огромни тъжни очи, което през сълзите на най-страшната си седмица е плело падаръка за непознатия човек, моите три години в I-та Девическа гимназия ми се струват най-героичното време...

 

Дора Аврамова-Метева

 

=====================================================

 

Спомени 
(випуск 1920/21)

 

            Във водовъртежа на живота „личностите” от ученическата скамейка обикновено са домакини, примерни съпруги, майки, някои – превъзходни готвачки, други лекарки – с малка известност. Само на пръсти се броят от цялата гимназия тия, за които се пише и говори. И за тях трябва да оставят повече страници в този сборник, защото само те могат да напишат нещо интересно. Ние, другите, „масата”, които всяка година със стотици излизаме от гимназиите, не можем нищо ценно да дадем.

 

Аз съм от випуска на 1921 година. Мене ли ми се струва така, или така беше в действителност – не знам, но нашият клас, прочутата „в” паралелка на полукласическия отдел, беше славен клас. Като че имаше един дух и едно тяло. Завист, раздори, клюки нямаше. Всички даваха мнения, всеки работеше за общото. Всеки се изслушваше и уважаваше. Виновникът на това беше класният ни наставник. Той правеше духът ни независим и горд, нему трябва да благодарим, защото заради него имаме хубави спомени, заради него работихме, заради него бяхме добри, заради него се учехме, заради него бяхме сплотени, и днес още в душата на всяка една от моите съученички има един хубав спомен, който е ученичеството. Този класен наставник беше г-н Иван Раев [учител по латински, 1918-1926], който не е вече в I Девическа гимназия. Този човек беше с нас много добър. Той ни водеше на театър, той стоеше редом с нас всяка вечер правостоящ в Народния театър и заедно с нас тръпнеше пред гласа и играта на Качалова в „Братя Карамазови”, „Три сестри” или в „Ноктите на живота”. Той ходеше с нас всяка неделя на Витоша, за да ни научи да обичаме природата, той ни даваше всичкото си свободно време. Научи ни да виждаме хубавото, разправяше ни за всичко – не само за античните писатели, но и митология, и философия, и немски език, и руски, и френски, и всичко свързваше едно с друго като във верига. И ние като попивателна поемахме всяка негова дума, която се запечатваше в паметта ни. В замяна на това гледахме да се учим добре, за да му доставим радост и за да види, че от труда му има резултати.

 

            А един ден, на Иванов-ден, 1920 г., в негова чест устроихме в гимнастическия салон празник. Освен виновникът на празненството, поканихме г. Иван Черноколев, директорът ни [1920/21] и други преподаватели. [...]

 

Какво впечатление направихме на г-да преподавателите – не знам, пък и не ни интересуваше тогава. Помня само, че се трогнахме от любезната усмивка на г-на Директора и единодушно всички го провъзгласихме за добър човек. Настана най-важният момент – изпяхме химна на студентите „Gaudeamus igitur” с бесен възторг, извикахме „Vivat”, грабнахме заедно със стола, без много да му мислим, класния си наставник и го вдигнахме. Когато го оставихме отново, очите му бяха влажни.

 

            За г. Раев този ден беше награда за труда му. Той е разбрал, че когато учителят дава от себе си нещо повече от сухи догми, децата разбират, признателни са, знаят да ценят, уважават и обичат.

 

            Хубавите дни, обаче, не бяха само в празника в театъра, в недрата на Витоша, Рила и Родопите. Истинските дни, за които благодаряхме, бяха часовете, когато всеки беше буден, когато всеки се пренасяше в старите антични времена, когато старият латински език оживяваше, този език, който често е страшен и скучен за стотици други ученици.

 

Мисля, че вече място няма – много продължих. Инак бих разправяла и за други учители, които ни дадоха много и чиито часове не се забравят лесно.

            Бих разправила за часовете на г-ца Д-р Райна Ганева [учителка по психология от 1918 г.], в които стояхме с широко разкрити и очудени очи: - как може с толкова малко и подбрани думи така точно и със стил да се говори.

            Или за часовете по литература на г-ца Дора Аврамова [учителка по български език и литература, 1918-1920], когато мислехме, че не живеем, когато бивахме само слух, не дишахме дори, за да не изпуснем някоя дума. Дори ученичките, които не проявяват особен интерес в клас, променяха всяка минута изражението на лицата си. Звънецът удряше, но никой не го чуваше.

 

            За такива учители съм готова и сега, на стари години да скъсам зрелостното свидетелство и да почна отначало, от първия клас на гимназията, ако зная, че ще имам пак такива часове по литература, психология и латински.

 

Мила Караджова-Хитил

 

=====================================================



Тагове:   Калофер,   спомени,   метева,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3821753
Постинги: 556
Коментари: 1058
Гласове: 19943
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031