ВАСИЛ НИКОЛОВ АВРАМОВ

(20 март 1863, Калофер – 7 април 1946, София)

Български общественик, правник, индустриалец, банкер, военен историограф, любител-фолклорист и нумизмат-колекционер. Първият български критик в областта на историческата ни наука. Отдал целия си живот за добруването на България.

Роден на 7 март (ст.ст.) - 20 март (н.ст.) 1863 г. (по други данни: 1861, 1862, 7.03.1864) в Калофер, в семейството на Никола Аврамов и Анна (1840-1922) - дъщеря на чорбаджи Стойко Мирчов Шишев (Шишов).

Името Васил е съкратено от Василий. Идва от гръцкото basileios и означава царски, царствен. ВАСИЛ ДА СИ, ЦАР СИ. Св. Василий (330-379) бил роден в набожно християнско семейство. Получил много добро образование, бързо се издигнал до епископ на Цезарея и бил признат за един от най-известните теолози на времето си. Той е считан за един от създателите на източноправославната църква. Имен ден празнуват на 1 януари (Васильовден).

Брат на полк. Аврам Аврамов (1859-1927), Гена Аврамова (умряла малка), Стефан Аврамов (1862-1927), Ирина Аврамова (умряла малка), Елена Аврамова-Табакова (1877-1940), Мария Аврамова-Табакова (1879-1936), Любина Аврамова-Николова (1879-?) и Владимир Аврамов (1880-1963).

Негови чеда са: Дора Аврамова (1894-1967) по мъж Лалю Метева (1885-1957), художника Никола Аврамов (1897-1945) и Рачо Аврамов (1899-1972).

По-именити близки родственици на Васил Аврамов са: Никола Аврамов (баща) – виден търговец в Цариград, активен участник в борбите за национално и църковно освобождение, Владимир Н. Аврамов (брат) – правник, председател на ВКС, проф. Атанас Тинтеров (братовчед) – виден математик, Димитър Т. Чавдаров (братовчед) - Доростолски и Червенски митрополит, проф. Владимир Авр. Аврамов (братовчед) – цигулар, Лалю Метев (зет) – индустриалец, Никола В. Аврамов (син) – художник, проф. Васил Лалев Метев (внук) – физик и т.н.

Животопис

През първата половина на XIX век Калофер, както и всички наши подбалкански градове, достига своя разцвет. Пътешественици отбелязват, че в него е имало над 1000 гайтанджийски чаркове, много тепавици и бояджийници. Калоферските занаятчии и търговци търгували с Цариград, Виена, Одеса, Браила. Неслучайно са го наричали „Алтън Калофер” (Златен Калофер).

В такава атмосфера минава детството на Васил Аврамов. Учи първоначално в родния си град в новото голямо училище построено през 1845 г. 

1876

Баща му Никола Аврамов бил един от видните граждани на Калофер и активен участник в борбите на национално и църковно освобождение. Той дълго време стоял търговец в Цариград (Балкапан хан) при братя Тъпчилещови и в съдружие с Иван Дочоолу и Станчо Мечкарев и после в 1876 г., когато започнали гоненията от търците, се бил прибрал в Калофер. Бил женен за Ана, дъщеря на местния първенец дяда Стойка Мирчов Шишев. Имал 9 деца.

По-големи от Васил Аврамов били: Аврам Н. Аврамов, роден на 29 август 1859 г. в Калофер, свършил Юнкерското пехотно училище в гр. Одеса (Русия) и починал като запасен полковник на 1 декември 1927 г. Военни звания: подпоручик 8 октомври 1880 г., поручик 9 септември 1885 г., капитан 24 март 1886 г., майор 1 януари 1889 г., подполковник 1 януари 1893 г., полковник 2 май 1902 г. Служил: 19-ти пехотен полк, командир на 5-и резервен полк, уволнен през 1904 г.; Гена Н. Аврамова, кръстена на баба си, умряла малка; Стефан Н. Аврамов следвал, като стипендиант на Източна Румелия,  след 1881 г. педагогия в Загреб и Прага и после бил учител и директор на педагогическите училища в Казанлък (1883-1888), Кюстендил (1888-1893) и Силистра (от 1893). По време на Сръбско-българската война е предводител на Втора казанлъшка доброволческа учителско-ученическа чета. Починал преди 1929 г. във Варна като окръжен училищен инспектор. 

Със завръщането на баща му от Цариград в 1876 г. Васил Аврамов е изпратен да учи в Карлово, където се записва в местното трикласно училище. Тук  изучава френския език, който ще продължи да усъвъшенствува и овладее перфектно. [През 1826 г. Райно Попович се установява в Карлово и открива едно от най-добрите елино-български училища. Тук са учили Георги С. Раковски, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков, Евлоги Георгиев и др.] 

1877

През Освободителната война и Калофер имал участта на Карлово и Сопот - опожарен и плячкосан от башибозука. Кой знае защо историците заобикалят една от най-големите трагедии в миналото на българите. Става дума за лятото на 1877 г. Тогава руските освободителни войски преминали Балкана и стигнали набързо до Стара Загора. В този момент срещу тях тръгнала огромна турска армия. Започнало отстъплението на русите и българските опълченци. Заедно с тях тръгнали кервани от бежанци. В народната памет това време е известно като Бегът.

Пътищата били задръстени от каруци и натоварени животни. Отстрани шляпали в прахоляка омърлушени жени и деца. Най-трудно било катеренето по старопланинските чукари, което съвсем изцедило силите на нещастните бегълци. Някои не успели да стигнат до заветното било на планината, други намерили смъртта си по стръмните чукари и пропасти.

Оцелелите се настанили в землянки край Габрово, Зелено дърво, Дряново, Търново и дори чак в Свищов. Тук ги нападнали епидемии, студ и глад... 

Но в спомените за преживения кошмар събитието има и друго название ­ Страшното. Очевидци разказват, че само в средногорското градче Аджар (дн. село Свежен) били изклани близо 700 души, златният Калофер бил напълно опустошен, българските села в Карловско и Казанлъшко се превърнали в пепелища. Според пресмятанията на изследователя Стоян Кичев избитите били повече от 17 000 души. Изгорените къщи просто не могат да се пресметнат. Съсипани били 182 църкви, 120 училища и над 900 обществени сгради.

Почти нищо не останало от предосвобожденския Калофер. Десетки били опустошените селища. [Юлиян Ангелов, в. Марица днес бр. 237 (3914), 2003 г.]  

1879

През учебната 1878/79 година Настоятелството на църковно-училищните дела в Карлово награждава с похвалний лист Василия Н. Аврамов, ученик от III-ти клас, за много добро поведение и за успехите му в следующите науки: Закон Божий, Числителница, Землеописание, Всеобща история, Сегашна история, Физика, Геометрия, Блъгарски език, Славянски език (черковен) и Френски език. Учители били: П. С. Белчев, Т. Д. Несторов, Атанас П. Гугов, И. С. Миланов.

1880

Разбира се, акт като Съединението не е могъл да не раздвижи кръвта на 22-годишният младеж. Васил Аврамов взема дейно участие като доброволец в Сръбско-българската война през 1885, виждаме го във Видин и на бойното поле край Сливница като представител на Червения кръст заедно с Петко Рачов Славейков.

След Освобождението на България от турско робство съгласно клаузите на Берлинския договор от 1878 г. са създадени Княжество България (васално на турския султан) и автономната област Източна Румелия в рамките на империята. И в Княжеството, и в Източна Румелия още през 1878 г. се учредяват първите червенокръстки дружества. През м. май в София е създадено Софийско областно дружество за подпомагане на болни и ранени с председател софийския митрополит Мелетий. В него се включват и работят редица видни граждани на София начело с губернатора на областта В. П. Алабин. 

На 25 октомври е учредено сливенското дружество на Червения кръст под председателството на митрополит Серафим. Уставът му е утвърден от княз Дондуков-Корсаков - главен губернатор на Източна Румелия.

Веднага след Съединението на двете български области на 20 септември 1885 г. е създадена и Националната организация с председател митрополит Климент. Тя е утвърдена с официален указ на първия български княз – Александър Батемберг, който взема БЧК под свое покровителство.

Организацията е призната и от Международния комитет на Червения кръст в Женева с писмо от 20 октомври 1885 г. От учредяването си Българският Червен кръст има 15 председатели - важни фигури в обществения живот на страната: митрополит Мелетий, митрополит Серафим, митрополит Климент (Васил Друмев), д-р Пантелей Минчович, д-р Панайот Жечев, д-р Георги Сарафов, Иван Евстатиев Гешов, проф. д-р Стоян Данев, проф. д-р Васил Моллов, проф. д-р Димитър Ораховац, д-р Любен Рачев, д-р Петър Коларов, д-р Кирил Игнатов, проф. д-р Стоян Саев и маг. фарм. Христо Григоров.

Удостоверение № 158 от 15 февруари 1939 г. на Министерството на войната - Щаб на войската - Военно-Историческа комисия удостоверява, че Васил Н. Аврамов, от гр. Калофер, живущ в гр. София, през Сръбско-българската война в 1885 г. е бил доброволец в Червения кръст и е награден с бронзов медал за в памят на същата война, за което му е издаден патент № 404 – 1887 г. от Казанлъшкия окръжен войнски началник. Настоящето се дава по повод писмената му молба вх.№ 132/1939 г. да му послужи пред доброволческото дружество „Сливница”. – /подп./ Ив. Филиповъ Председател на Военно-Историческата комисията при Министерството на войната. /29 януари 1941, София/

1888

На 8 май 1888 г. Васил Аврамов се венчава на първо венчило с Цвета родена Кънчева от гр. Габрово (род. между 1861 г. и 1864 г., починала на 24 септември 1943 г. в София) при свещенодействието на свещеник Стефан п.Христов служащ в Църковният храм „Успение Пресвета Богородица” (дело на майстор Уста Генчо Кънев от Трявна през 1865 г.) и свидетелството на кума Коста Божилов от гр. Севлиево.

Васил Аврамов - любител-фолклорист, събирач на народни умотворения от Карнобат и Габрово.

През 1888 г. в Сливен се запознава и сприятелява с Кузман А. Шапкарев, който живял дотогава в Пловдив и Самоков, а през 1888-1892 г. прекарва в Сливен, Стара Загора, Враца и Ботевград, като нотариус и мирови съдия и през 1892 г. получава малка пенсия, като доста оскъдно минава живота си в Самоков преди да умре в София на 18 март 1909 г. 

По-късно Кузман Шапкарев ще сподели в една от своите книги: „Нека не забравя да поблагодарю на г. В. Аврамову съдебен пристав, който през 1888 год. в Сливен ме снабди с едно доволно количество песни, написани от него в Карнобатско и др. места.” [Сборник от български народни умотворения. – стр. 42]

Кузман Шапкарев допълва в друг свой труд: „А изпомежду това един приятел, г. В. Аврамов, ми подари една тетрадка с готови, от него записани песни от Карнобат и Габрово, както по-преди беше ми подарил една подобна тетрадка със 114 песни и няколко песнички от Щип и Кочани друг един приятел, г. И. Шандарев. Съще и през идущите две 1890—1891 години записах по няколко песни и приказки и в гр. гр. Враца и Орхание.” [За възраждането на българщината в Македония. – стр. 357]

Институтът на съдебните пристави е уреден със ЗУС от 1880 г. По-нататъшното развитие на института на съдебните пристави (съдебени изпълнители) става през 1884 г., когато IV ОНС према специален Закон за съдебните пристави и техните помощници, утвърден с княжески указ № 229 от 29 декември 1884 г. 

Длъжностите „съдебен пристав” и „помощник на съдебния пристав” се заемат само от български поданици, навършили 23 години, с най-малко третокласно образование. На тези длъжности не могат да се назначават чужди поданици; нестоятелните длъжници; лишените от граждански и политически права; намиращите се под съд и следствие и наказания, които се наказват с тъмничен затвор и лишаване от права и уволнение от служба с присъда. Съдебните пристави се назначават от княза по представление на председателя на съответния съд, по усмотрение на министъра и с княжески указ. При встъпване в длъжност те внасят в съответния съд залог или парична гаранция по Закона за гаранциите на чиновниците. 

Към всеки окръжен съд се назначава по един пристав и от 2-ма до 6-има помощници. Техните правомощия се свеждат до привеждане в изпълнение на определенията и решенията на всички съдилища в страната, както и присъдите, с които се налагат глоби.

При изпълнение на служебните си задължения съдебните пристави и техните помощници могат да търсят съдействието на кметовете и полицейските власти, които са задължени да изпълняват незабавно техните законосъобразни искания. В закона подробно е описана процедурата по изпълнение на съдебните актове и възнагражденията на приставите и техните помощници (чл. 34-43). По-добре е разработена материята, отнасяща се до дисциплинарната и наказателната отговорност на съдебните пристави и помощниците им. 

1890 

Около 1890 г. до към 1891/2 става учител по музика в Габрово (Габровското училище). С всеки нов учител хоровото пеене към Априловска гимназия се подобрява, реформира и за кратко време достига висоти, немислими преди това. Учениците вече чувстват музиката като част от себе си, като умение, което не всеки може да притежава. А и не всеки има шанс да попадне при подходящ преподавател, за да го развие.

Благодарение на неуморимата дейност на редица учители от 1891 г. музиката се превръща от избираема в задължителна дисциплина. С това приключва и вторият период от възрожденската музикална история на Априловска гимназия. Макар и вече задължителна дисциплина, музиката в съзнанието на учениците не изгубва очарованието и стойността си и през следващите години продължава създаването на нови хорове, нови оркестри. По този начин се запазва една традиция, започната още при създаването на гимназията през 1835 г.

Вторият етап от възрожденския музикален живот в Априловското училище, се свързва главно с името на Стефан Кънев (Стефан Проданов Кънев Николчин). Своята преподавателска дейност Стефан Кънев започва през учебната 1875/76 г.; той е Априлов стипендиант, завършил духовна академия в Киев и ръкоположен в свещенически сан. Също както и предшествениците си, новият учител формира хор през 1880 г. с богат репертоар, включващ руски и украински песни, а също и много популярните „Вятър ечи, Балкан стене”, „Гордий Никифор”, „Капитан Никола” и пр. Стефан Кънев създава и първия църковен хор при църквата „Св. Богородица”, като заменя „източното псалтикийно пеене” с „ново пеене”, разучава и изпълнява духовни концерти от именити руски композитори. След Освобождението Стефан Кънев продължава учителската си дейност и ръководството на хора. Неговите изяви не се заключават само в изпълнения по време на църковни и светски празници, той се отличава и при посещението на княз Александър Батенберг в Габрово през 1881 г. 

След Освобождението животът за българите съвсем не започва както си го представят, не се случва онази бленувана стъпка на рязко скъсване с робското минало и манталитет. Изключение не прави и музикалната култура – макар през 1891 г. тя да става задължителен предмет, се появява нова спънка – няма достатъчен брой квалифицирани преподаватели, силно ограничен е броят на българските песни със светско съдържание. През периода 1891-1894 г. в Априловска гимназия преподавател по музика е Руси Коджаманов. Подобно на предшествениците си, той също създава хор, за който обаче няма запазени свидетелства за представителни прояви. През 1894 г. Руси Коджаманов преподава и във Видин, където също ръководи смесен хор, отвоювайки разрешение за това от Светия Синод на Българската православна църква. Този акт, преценен от позицията на хора от XXI в., вероятно не изглежда кой знае колко важен. Но за онова време, за тогавашните нрави и порядки, е равносилен на революция. Дотогава женските сопранови и алтови партии се изпълнявали от момчета.

1892

Около 1891 г. Васил Аврамов се бил преселил за постоянно в София, където сътрудничи на разни издания главно с юридическа тематика. Междувременно четем: „След четири години „Юридическо списание” навършва своите четири години... Списанието ни се удостои и с сътрудници, числото на които постоянно се е увеличавало. Ще споменеме за сътрудничеството на тия г. г.: Василий Маринов, В. Мишайков, Х. Д. Павлов, Ив. Данев (+), д-р М. Ст. Шишманов, Ив. Каранджулов, д-р К. Помянов, Дим. Тончев, Ал. Дякович, П. Пешев, Ант. Бернкопф, Н. Д. Селвили, Т. Даракев, Ф. Филчев, д-р Н. Транов, Н. Ников, К. Панайодов, Д. В. Македонский, С. Караджов, И. М. Икономов, М. Тотев, М. Късоглед, Л. П. Георгиев, В. Аврамов, Г. Крачунов и Хр. Велев.” [Юридическо списание, IV, 1892, № 11, с. 320] 

Студентството не остава настрани от политическите веяния на времето. Преобладаващата част от него са синове на трудовия народ – с будна обществена съвест и демократични тежнения. Учреденото през 1891 г. студентско дружество „Наука” започва да разпространява социалистически идеи. През същата година са изключени и първите студенти, поддали се на тяхното влияние. [Лалков, Милчо. Софийският университет „Климент Охридски” от 1888 до 1944 – тенденции и проблеми на едно развитие.]

Висшето училище в София се превръща в още по-притегателен център за българската младеж. Крепне неговият престиж всред най-широки обществени среди. С подчертано внимание към него се отнася и Министерството на просвещението. Тук оценяват обществената стойност на училището, защото на 1 октомври 1892 г. в него се открива Юридическо отделение (отдел) с 94 студента и 10 преподаватели. Очевидно с това решение министерството отговаря на усложняващото се правосъдие и разрастващата се администрация, които изпитват остра необходимост от юридически кадри. [Лалков, Милчо. Софийският университет „Климент Охридски” от 1888 до 1944 – тенденции и проблеми на едно развитие.]  

1893

На 9 май 1893 г. в София се възобновява старото „Юридическо дружество” и се избира настоятелство под председателството на Васил Маринов и с членове Васил Мишайков и Д-р М. Ст. Шишманов, всички от Върховния касационен съд. Васил Аврамов е сред онези членове на възобновеното Българско Юридическо Дружество, за което в „Юридически преглед” (I, 1893, № 12, с. 528) четем: „Ние неможем да не сърадвами възобновлението, в една или друга форма на Юридическото дружество в София”. [Юридически преглед, I, 1893, № 12, с. 528] 

Васил Аврамов постъпва в началото на учебната 1893/4 година като редовен студент във Висшето Училище в София и е следвал в Юридическия факултет до края на учебната 1895/6 г., където е слушал предметите, които съставляват пълен тригодишен курс. Преподаватели в Първи курс (1893/4 учебна година) му били: Хр. Стоянов – Гражданско право, Д-р П. Ив. Данчов – Догма на римското право, Гр. А. Белковски – История на римското право, Ив. Славов – Енциклопедия на правото, Ив. Брожка – Латински език, Ст. Н. Михайловски – френски език.

Стоян Михайловски, роден на 7 януари 1856 г. – български писател и поет сатирик. Завършва Галатасарайския лицей в Цариград (1872 г.) и правни науки в Екс (1879 г.). Той е също така съдия, публицист, учител и професор. Напуска университета в навечерието на Руско-турската война и се връща в България. Работи като адвокат в Свищов, Търново, София (до 1879 г.). Главен редактор е на в-к „Народен глас” в Пловдив (1880 г.). Завършва образованието си във Франция през 1883 г. Преподава френски език и литературна история в СУ (1892-1895); доцент е по всеобща литературна история (1895-1899). Дописен член е на БАН от 1882 г., действителен член е на БАН от 1898 г. Народен представител е в III ВНС (1886-1887 г.). Заради статията „Потайностите на българския дворец”, публикувана във в-к “Ден” (1904 г.) е осъден и уволнен.

Постепенно преподаването навлиза в класическото университетско русло. Увеличава се обемът на семинарните занятия и на практическите упражнения. Действуващият мотив е да се подтикнат студентите към самостоятелно мислене, към изработване на практически умения и навици. 

1894

Случайно бил запален по нумизматиката и започнал да колекционира към 1894 г., когато решава да се установи окончателно в София. Видно от крепостен акт № 7/12.01.1894 г. за имот купен на публична продажба и скица от 19.07.1904 г., Васил Аврамов е придобил собствеността върху дворно място ведно с построената в него къща на един етаж и сутерен находящи се на ул. „Отец Паисий” № 34 (днес бул. „Тодор Александров” № 42) в кв. Ючбунар (Три кладенци). 

Вацлав Добруски (1858-1916) - завършва класическа филология в Прага. Един от основоположниците на археологията в България. Първи директор на Музея (1892-1910). От 1891 г. частен хоноруван доцент в Софийския университет. Инициатор, автор и редактор на първото печатно издание на Музея: Известия на Народния музей (1907). Разкопки на античните градове Ескус (Гиген, Плевенско) (1903) и Никополис ад Иструм (Никюп, Великотърновско) (1906) и светилищата край Глава Панега (1905) и Саладиново (1895). Автор на над 50 статии по антична археология, история и епиграфика. Серия от статии под надслов Материали по археологията на България (1894, 1895, 1896, 1900, 1901); Археологически изследвания в Западна България (1890); За римский път и за някои римски старини в Тракия (1883).

Доменико Такела (1832-1913) е първият уредник на Нумизматичния фонд към Народния музей от 1893 до 1903 г. По време на неговото ръководство сбирката от антични монети от Балканския полуостров се разраства непрекъснато и става една от най-богатите в Европа. 

Юч Бунар. От банския площад по ул. Пиротска се отиваше към предградието Юч Бунар, прекръстено по-късно „Три Кладенци”, което за софиянци и днес остава познато под старото си турско име. Предградието започваше от моста на днешния булевард Хр. Ботев, гдето е и женският пазар. По него време кварталът Юч Бунар се населяваше от бедната класа и най-вече от евреите. Юч Бунар беше синоним на еврейската беднотия. Малки едноетажни паянтови или гевгирени къщички, разделени една от друга с големи дворища и празни места за строеж, с множество кръчмички, мутафчийници [от тур. mutaf - мутафчия "козинар; който тъче и приготвя предмети от козина"], сарачи, опинчари и малки еврейски дюкянчета, наредени по главната прашна или много кална улица. Бидейки най-низката част на София, този квартал беше нехигиеничен и въпреки всички подобрения, които се направиха, въпреки многото постройки и кооперации, той си остана на втори план. В този квартал и днес остана да живее само непретенциозното население.

На големия мегданлък около новопостроената църква Св. Никола Ючбунарски, гдето е днес хубавата градинка с паметника на убитите през първата световна война, всяка неделя се играеше хоро и това беше единственото забавление на ючбунарци. 

Като куриоз на квартала ще спомена кръчмата Сивия Кон. Тя се намираше на ъгъла на улиците Нишка и Средна Гора. Неин стопанин беше бае Вуче Фурмата. Същинското му име беше Манол Гьорев Вучев, но софиянци, които обичаха прякорите, бяха го кръстили бае Вуче Фурмата, защото много обичаше да яде фурми и винаги имаше пред себе си този южен плод. Кръчмата му се славеше със своите хубави вина и се посещаваше от видни софиянци, мераклии на хубаво вино. Голяма част от клиентите му бяха чиновници от Б. Н. Банка, както и много офицери. Между офицерите ще спомена тогавашните капитани Бендерев (наскоро починал) и Маринов (генерал и баща на нашия пълномощен министър в Париж, също генерал). Бае Вуче Фурмата притежаваше хубав и удобен файтон, каран от два сиви коня. Оттам и името на кръчмата. Този файтон е бивал често реквизиран за нуждите на княз Батемберг. Със същия файтон по-късно капитаните Бендерев и Маринов са заминали за Перник, за да подготвят преврата и свалянето на княз Батенберг.

Бае Вуче е бил много амбициозен. Чул, че в Париж имало изложба на коне. Понеже имал хубаво сиво конче, той похарчил много пари да го изпрати в Париж, за да участва на тоя хипически конкурс, белки получи премията. Конят бил изпратен с едно момче, негов бивш слуга, което говорело малко френски. Минали се много месеци, откак момчето и конят бяха заминали, минаха се и години, но Бае Вуче вече нищо не можа да узнае нито за коня си, нито за момчето. И до ден днешен те още не са се завърнали от Париж... 

Днес Юч-Бунар е един от най-гъсто населените квартали на София, с високи здания, с квартални бани, със своя пожарна служба, с градини, прогимназия и гимназия, все пак той остана най-нехигиеничният и най-нечистият квартал на столицата. [Георги Каназирски-Верин. София преди 50 години. Изд. „Българска книга”, С., 1947.]

На 24 март 1894 г. се ражда първородната му дъщеря – Дора Аврамова, по-късно, през 1920 г., омъжена за индустриалеца Лалю Метев Чехларов (1885-1957) от Габрово. Завършила славянска филология и литература в Софийския университет през 1916 г., учителка по български език в Първа Софийска девическа гимназия (1918-1921) от където е уволнена за прогресивни идеи, пише поезия, публикува във „Вестник на жената” под псевдонима Дарина Апостолова, след 9-ти септември 1944 г. е принудена да работи като преводач и редактор на преводи от руски език. Починала на 7 март 1967 г. в София.

Преподаватели на Васил Аврамов в Юридическия факултет във Втори курс (1894-5 учебна година) били:: А. Каблешков – Гражданско право, В. Маринов – Углавно право, М. Д. Балабанов – Византийско право, Д-р В. Т. Балджиев – История на българското обичайно право, Ст. Киров – Държавно (Конституционно) право, Ив. Брожка – Латински език. 

От своя страна студентството реагира с протести срещу реакционните тенденции в лекциите на един преподавател, с участие в избухналите през 1894 г. политически вълнения против диктатуратана Стамболов. Редица студенти попадат под скалъпеното обвинение за участие в заговор срещу Фердинанд и трябва да напуснат Висшето училище. Три години по-късно Академичният съвет и Министерството на просвещението са обезпокоени от студентските вълнения след убийството на големия писател-сатирик алеко Константинов. Въпреки наказанията студентството укрепва самочуствието си на елит на българската младеж, призвана да воюва за високи обществени идеали като свобода на личността и зачитане на гражданските права. [Лалков, Милчо. Софийският университет „Климент Охридски” от 1888 до 1944 – тенденции и проблеми на едно развитие.]

1895

Преподаватели на Васил Аврамов в Трети курс (1895/6 учебна година) на Юридическия факултет били: А. Каблешков – Гражданско право, Г. Згурев – Углавно съдопроизводство, Д-р Ст. Данев – Международно право, Д-р П. Ив. Данчов – Търговско право (за търговията и търговците), Бончо Боев – Финансова наука, Д-р Ив. Михалов – съдебна медицина, А. Каблешков – Търговско право (менителници), Д-р Ст. Данев – Търговско право (несъстоятелност), Г. Згурев – Гражданско съдопроизводство. 

В края на XIX и началото на XX в. Алма матер намира определено място и в националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи. Тук не става дума само за попадналите под ударите на полицейските репресии студентски вълнения през 1895 и 1897 г. във връзка с националния въпрос. Много от студенти и преподаватели са радени в Македония и Одринска Тракия. Те не могат да останат безучастни към борбите за освобождение на своите съотечественици в пределите на Османската империя. [Лалков, Милчо. Софийският университет „Климент Охридски” от 1888 до 1944 – тенденции и проблеми на едно развитие.]

(продължава)