Дневник на правосъдния министър Васил Митаков в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов

 

„Сядам да пиша и искам да бъда искрен. И аслъ, какъв смисъл има да пиша, ако не дам това обещание и не предам фактите такива, каквито са си. Tyк моите деца и моите внуци ще намерят моя истински лик, ще ме видят такъв, какъвто съм си бил, без никаква маска, без никаква реклама, без никакви тенденции дори. Напротив, аз хвърлям маската, хвърлям всички наметала, които обстоятелствата и нуждата са ми навлекли, за да се покажа такъв, какъвто съм си.”

 

МОЯТ ЖИВОТ

Автобиография, започната на 10 септември 1938 г.

 

Обичам да пиша биографии на хора. Това обаче става за големи хора. За малки хора най-добре е те сами да си напишат биографията. Има случаи, когато и големи хора си пишат биографиите. Това е още по-добре. Тогава обществото има възможност от един източник, най-осведомен, да се запознае с живота на дадено лице. Такива биографии, които някои наричат изповед, има много. [стр. 9]

 

БУРГАС – ЧЛЕН НА ОКРЪЖНИЯ СЪД

 

В Бургас прекарах две години като член на съда.

Председател на съда беше Манев, разноглед, който току-що бил назначен от адвокат, какъвто е бил в Сливен. Минаваше за партизанин, народен либерал, и като такъв, казваха, бил назначен.

Съдиите бяха: Владимир Аврамов, сега главен прокурор на ВКС, министър на железниците, Петър Живков, от Видин, който минавше за голям певец (покойник), Иван Киряков (сега главен прокурор на ВАС), Янаки Михайлов (отдавна покойник), Тодор Бъчваров (сега адвокат), прокурор беше Петър Тодоров (после адвокат в Русе), директор на полицията през времето на Народния блок след 1931 г., Стефан Кожухаров, от Сливен, сега адвокат в същия град; зам.-прокурори бяха: Никола Въжаров (отдавна покойник) и Александър Камбуров, сега член на ВКС), Борис Бакалов.

Между адвокатите в Бургас по-забележителни бяха: Петър Динчев, после министър, Тотев, Гавалюгов, Воденичаров, Иван Петев, Благоев, Димитракопулоос, Бакърджиев, Георги Николов, Тодор Икономов и други – добри адвокати, с хубави пледоарии, почтени, добросъвестни в изпълнение на длъжностите си. [стр. 25-26]

 

ЧЛЕН НА СОФИЙСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД

 

Председател на съда беше Димитър Танов, подпредседатели: Ангел Николов, Антон Попов, Петър Моллов, Владимир Аврамов, Недельо Стойнов, Иван Фиков; прокурор беше Пупешков, после – [Климент] Сърмабожов. Аз работех в отделението на Петър Моллов. [стр. 29]

 

НАЧАЛНИК НА ГРАЖДАНСКОТО ОТДЕЛЕНИЕ ПРИ МИНИСТЕРСТВОТО НА ПРАВОСЪДИЕТО

Владимир Николов Аврамов

Началник на Углавното отделение при

Министерството на правосъдието

Началник на углавното отделение през всичкото време беше Владимир Аврамов, когото заварих в министерството и когото оставих – един също много енергичен и делови началник, чиято главна мисъл беше уреждането на затворите и решаването на проблема за възпитанието на затворниците, за връщането им в обществото като добри граждани. Той е автор на няколко много хубави доклада по затворното дело.

От подначалниците на углавното отделение спомням си за двама: Станев и Гергов. И двамата бяха предани на службата и си разбираха работата отлично. [стр. 45]

Забележка: Тук свършва автобиографията на Васил Митаков. До 1937 г., когато започва да води дневника си, заема длъжности в системата на правосъдието.

Дневник, 22 октомври 1937

Вчера почина Димитъp Тончев [б.р. виден калоферец] - един от най-блестящите правници на нашата най-нова история, на Третото българско царство. Аз му бях съдия в третия Държавен съд.

Обикновено в процесите хората губят нещо от своето достойнство даже когато са оправдани. В случая в моите очи, макар че беше осъден, Тончев не само че нищо не загуби от онова уважение и значение, което имаше по-рано, но напротив - порасна. И порасна до една висота, на която аз не смея никой друг да поставя.

Тончев бе най-големият човек на нашето време и като държавник, и като общественик, и особено като юрист. Аз хранех към него особено уважение. Имах няколко случая да го посетя вкъщи. Винаги ми е правила впечатление неговата грамадна ерудиция и осведоменост по всички въпроси, от всички области на живота. Един човек, който до края на живота си запази бистротата на своята памет.

На погребението му Аврамов - главният прокурор на Bърховния касацинен съд - разправи, че Фаденхехт му бил казал, че ходил при него само няколко дни преди смъртта му с още двама души за една справка. Като изложил в какво се състои въпросът, Тончев повикал сина си и му казал да му даде том десети от еди-кое си съчинение.

- Отвори - казал след това - на страница еди-коя си прочети вдясно.» Слсд това казал да му донесат друг том.

- Отвори сега на страница еди-коя си, вляво, и прочети там.

Това страшно поразило присъстващите.

- Аз - казал Фаденхехт - съм много по-млад от вас и при все това моята памет отдавна ме е напуснала. Аз я разходих твърде рано. Вашата свежа памет ме удивлява!

В Държавния съд Димитър Тончев говори 30 дни - най-дългата реч, която съдебната практика, наша и чужда, познава. Една реч, която по съдържанне и по форма ще остане като образец на съдебно красноречие, на логика, на ерудиция, на вещина. Трябва да съжаляваме, че той нема време и възможност да я издаде в отделен том.

„Омръзна ми моята честност” - така той, повтаряйки думите на Некер, заяви пред Държавния съд. И може би имаше право. И, ако беше прав, всеки може да си представи оная болка, която той е изпитал, бидейки толкова пъти министър на България, дал всичко за нея, работил за нейно величие, когато след всичко това той беше погнат като бясно куче и от всички страни обсипван с обиди и клевети.

Едничък посред толкова живи кучето, посред толкова змии, той мъжки и достойно се защитаваше. Той оправда не само себе си, не само режима, но и цялата епоха, цяла България. И в ни едно време, когато духът на пораженството беше обхванал всички ни, той единствен говореше за правата на България и за нейното бъдеше, за нейната национална кауза и за силата й да се бори против всички ония, които искат да я унищожат.

На погребението му говориха владиката Стефан, а след него - Д. Върбанов. Речта на последния беше отлична. Той каза за него думи, които останаха запечатани завинаги в паметта на слушателите. Той го постави в рамката на неговото истинско величие.

Трябва да кажа, че към мен Тончев имаше чувсто на непринудена обич и доверие. Той ме ценеше твърде много и обичаше да чува мнението ми по вьпроси, които го занимаваха. Аз написах една малка рецензия за неговия коментар върху Закона за наследствата и Закона за задълженията и договорите - твърде слаби и малки, за да изразя всичкото онова значение, което тия oгромни трудове имаха не само за нашата правна литература, но и за правната теория.

Последния път, когато бях при него, той ми каза, че бил поканен да говори в Академията на науките по октроираните конституции, и поиска да чуе моето мнение по въпроса за нашата конституция - към коя категория трябва да се отнесе: към октроираните или кьм революционните. Застанах на гледището, че теоретически октроирани конституции няма; че това деление е чисто формално и юридическо. Като че ли всички конституции са революционни, в това число и нашатa. [стр. 52-53]

 

Дневник, 26 октомври 1937

На 23 т.м. се помина варненският и преславски митрополит Симеон. Вестта се разнесе бързо из страната с помощта на радиото, телеграфа и телефона. Макар, че неговата кончина се очакваше отдавна поради напредналата му възраст, вестта за неговата смърт от всички се посрещна със съжаление, с болка.

Един голям човек си отиваше. Една крупна фигура. Един от най-здравите стълбове на българската черква и на българския религиозен дух. Царят лично замина, за да се поклони на останките на великия покойник.

Още един факт направи силно впечатление – че дядо Симеон е изказал желание на погребението му да не присъства никой от сегашните владици освен русенския Михаил [б.р. виден калоферец, по майка Аврамов]. Това негово желание мина незабелязано, по него не се приказва, избягва се да му се даде гласност. Но то говори твърде много за положението, в което се намира нашата черква в днешния момент, на кокви водачи е поверена. Това е една от най-тежките присъди, които дядо Симеон произнася против Синода в днешния му състав и против днешните български митрополити. Той ги отрича, той ги ги намира недостойни за неговото внимание, дори да присъстват на неговото погребение. Той се отказва от лицемерните им съболезнования, от лицемерната им скръб, от лицемерните им слова. Защото знаеше много добре чувствата, които те преживе хранеха към него, и че смъртта му не само няма да ги огорчи, но ще ги възрадва. [стр. 53-54]

 

Дневник, 20 декември 1937

* Вчера идваха при мен ген. Делчев, Любен Дюгмеджиев, Пол Стефанов и Възвъзов, по-късно дойде Аврамов. Разговаряхме главно по корупцията у нас. Стана дума за делото на Гиздов. Той призна, че впечатлението то тая присъда навред било извънредно много лошо. Всички се възмущавали.

- Не стига само да се възмущаваме – казах му аз, - а трябва да действаме. И най-напред ти, Влади Аврамов, не трябва да забравяш, че всичко това става във време, когато си главен прокурор на Върховния касационен съд.

- Не забравяй – отговори ми той, - че твоят приятел Стоян Георгиев отне всичката власт на прокурора на Касационния съд и направи от неговата длъжност една академична длъжност.

- При все това – казах му – със своя авторитет на главен прокурор може много да направиш да се тури край на тая вакханалия.

По повод на неговите думи, че Стоян Георгиев отнел всичката власт на главния прокурор на Върховния касационен съд, трябва да прибавя, че тоя господин, който никога не е бил прокурор и никога не е издавал углавна присъда, както и Карагьозов, през чието време тая промяна била извършена, по един много лекомислен начин премахна в углавната процедура и в устройството на съдилищата много неща, направени от мен (пишещият тези редове) и развали законите.

-         Кой му даде тоя авторитет – каза Аврамов – не зная. [стр. 65-66]

 

Дневник, 1 януари 1938

Първият ден на Новата 1938 година.

Посрещатнето във Военния клуб беше много тържествено. Участваха всички министри, бивши министри, дипломати, офицери; всички висши чиновници, общественици, писатели, публицисти, професори и т.н.

Точно когато царят трябваше да произнесе своята поздравителна реч по случай Нова година, радиото спря. Оказало се, че паради някаква техническа грешка предаването не могло да стане. Фатална грешка. И ние, и никой отвънка не можа да чуе поздравленията на царя. След това ръкуване с гостите, разговори, удостояване с внимание. След царя – министър-председателят.

Суета!

В Дома на правниците също имало много свят. [Ангел] Карагьозов, [Владимир] Аврамов, [Александър] Огнянов дошли след 12 часа от Военния клуб – и тримата отрупани с ордени, най-много Карагьозов.

[Ангел] Карагьозов се държал най-важно – като пръв между всички, два пъти бивш министър.

За касационните съдии имало отделни маси и като че ли по-хубаво наредени. Една грешка! Вместо да разместят съдиите от всички инстанции, за да им се даде възможност да се опознаят и сближат, за да се създаде по-естествена атмосфера, по-голяма интимност. Уредниците на бала прокарали и тук принципа на старшинството и инстанционната разделителност и подчиненост. [стр. 70]

 

Дневник, 19 януари 1938

* Снощи идва при мен [Владимир] Аврамов, главният прокурор на Върховния касационен съд. При мен беше Ненчо Илиев. Стана дума за прехвърлянето на Асен Голюбов от Дирекцията на полицията. Той твърди, че това станало по искане на Голюбов. Ненчо и аз поддържахме противното – че това е станало по искане на военния министър и за негово удовлетворение вследствие на факта, че полицията пратила детективи да го следят с кои хора се среща – във връзка с военните доставки. Аврамов категорично отрече това. Призна, че бил правил анкета по този и други случаи, че своите сведения дължал на най-положителен източник. Интересно признание! [стр. 81]

 

Дневник, 2 февруари 1938

* Днес идваха при мене Ненчо Илиев и [Владимир] Аврамов (главния прокурор на Върховния касационен съд).

Ненчо ми разправи за някои свои ревизии. По повод на подчертаната от мен мисъл, че у нас контролът изобщо е много слаб и много лошо организиран, Ненчо Илиев посочи няколко случая, при които големи отчетнически длъжности са поверени на хора с много малки заплати. Например отчетниците на разни областни инженери, на болници, на войскови части, на които са поверени десетки милиони лева, не получават на месец повече от 1700-1800 лева. Към тях аз ще прибавя заплатите на разни акцизни органи, на които е поверено да следят за нарушения, които влекат след себе си грамадни глоби или ограничаване на контрабандата и които получават някакви мизерни заплати.

Стана дума за днешния пълномощен министър в Будапеща Стоилов – за суми, които е получил (700 лири) от някоя италианка, далматинка или друга някаква в битността си на съветник на легацията, по въпроса за автомобилите, „кар дипломатик” под български флаг, за суми, които беше задигнал от виенската легация.

Една от първите задачи на бъдещата власт трябва да бъде организиране на контола и подобряване материалното положение на всички отчетници и натоварени с надзора лица, като се изисква по-голям ценз и едновременно с това се предвидят най-строги наказания. [стр. 99]

 

Дневник, 1 март 1938

* Вчера идваха при мен [Владимир] Аврамов, Ненчо Илиев, [Стефан] Царвулков и Арнаудов. Разговорът се води около политическото положение. По много въпроси Аврамов и Арнаудов дойдоха в противоречие – трябваше аз да се намесвам, за да отстраня изостряне на разговора.

- Не съм се кандидатирал – каза Арнаудов, - защото не мога да бъда кандидат на правителството и защото не желая да бъда опозиция като други. Имам по-голямо уважение към себе си, за да не участвам в един фарс, а за карнавал съм вече твърде стар.

Намира, че днешният кабинет е съставен от съвършено незначителни фигури. Какво представляват Николаев, Банко Банков, па ако щете – Кьосеиванов? При всяко управление трябва да има една силна личност.

Няколко пъти Арнаудов подчерта, че е стамболвист, че има култ към паметта на Стамболов. Изказа се много зле за Върбенов и Георги Петров.

Отрича партийните режими. Отрича Малинов, и Гичев, и всички. В това отношение той напълно се съгласява с лозунга, че връщане назад не трябва да има не защото го казва цар Борис, към когото имал най-голяма почит, а защото такова връщане ще бъде нещастие за България. [стр. 109]

 

Дневник, 2 април 1938

* От Пол Стефанов, който дойде при мен, разбрах, че [Владимир] Аврамов, главният прокурор на Върховния касационен съд, щял да отиде в странство по приемане на оръжие.

Какво недоразумение: Аврамов, главният прокурор на ВКС, и приемане на оръжие! Въпросът е да си направи разходка, каквито той много обича. Така се управлява майка България! Нищо чудно следователно няма в това. [стр. 112]

 

Дневник, 5 април 1938

Онзи ден Пол Стефанов обясни, че [Владимир] Аврамов, главният прокурор на ВКС, щял да отиде в Берлин заедно с други членове на комисия при Министерството на войната по военните доставки. Това е най-големият куриоз: главният прокурор на ВКС, съветник при Върховната сметна палата и други някои финансови чиновници да приемат оръжие. Ако пък няма да приемат оръжие, тогава за какво отиват? Не могат ли финансовия и правен контрол, който искат да упражнят, да го упражнят тук?

Моят приятел Аврамов обича тия работи. Това сигурно е негова идея. Едно време основа „ЗД” (Затворническо дело). И почна комисии, комисии всяка вечер. ЗД хубаво му се отплати, задето го създаде – предприе обиколки из Европа, за да се запознае със затворите. Ходи във Франция, Германия, Белгия, Швейцария и стигна чак до Англия и Испания. И то без да знае някакъв език. Как е ходил, как се е разправял и какво е научил там – сам си знае. Написа един повърхностен доклад, който струва на ЗД-то, респективно на държавата, кой знае колко стотици хиляди лева.

Като началник на углавното отделение два или три пъти ходи в Европа по залавяне на крадци.

В това отношение само Карагьозов и Тепеделенов могат да му съперничат. [стр. 113]

Дневник, 6 август 1938

* Днес [Владимир] Аврамов и Абаджиев, които вчера или онзи ден се върнали от Германия, ми направиха визита. И двамата са добили по-важен вид. Станали са малко европейци. И двамата разправят интересни работи за Германия - за Хитлер, за Гьоринг, за Гьобелс, за метериалната култура, за дисциплината, за пътищата, фабриките, чистотата, прехраната, обществения живот и и така нататък. [стр. 161]

Дневник, 10 август 1938

По телефона ми се обади вчера Слави Греков, [проф. Светослав Греков, председател на БТПД, зет на дядо ми Лалю Метев] на когото бях писал за екскурзия с техния параход до някъде - до Амстердам или по-близо. Обясних в какво се сътои работата. Каза: "Ще бъдеш мой гост заедно с госпожата. Само че до Австердам рейсът е много дълъг, трае три месеца, а ти едва ли ще намериш толкова свободно време. Отиването до Александрия трае 20 дни. Ако предпочетеш до Александрия, тогава ще отидем през идущия месец или през октомври, сега там е много топло." Отговорих, че ще му пиша,като му благодарих сърдечно. [стр. 164]

 

Дневник, 8 април 1939

* У нас както се казва, положението е стационарно.

Кьосеиванов, Багрянов, Мошанов! Каквото каже цар Борис...

Нов кабинет? Реконструкция? Говори се, че само трима ще излязат от кабинета (Ганев, Аврамов, Недев), че само трима ще останат (Кьосеиванов, Божилов, Даскалов), и така нататък. Предположения. Вярвам, че на 12-и (когато се свиква камарата след празниците) правителството ще се яви в нов състав.

Борбата на депутатите е да се образува кабинет от народни представители. В това отношение Стойчо Мошанов обещава, ако образува кабинета, да вземе другарите си само из средата на депутатите. Багрянов не бил напълно съгласен с такъв кабинет. Това като че ли повече отговаря на схващанията на ръководните фоктори. [стр. 204]

 

Дневник, 14 април 1940

* Днес сутринта с Еленка присъствахме на тържеството на Съюза за покровителство на децата.

Присъстваха: царицата, русенският владика [Михаил от Калофер - б.р. наш братовчед], Чавдаров, министър Горанов, аз и много други видни представители на софийското общество.

Пръв говори председателят на съюза д-р Ватев, след него – софийският адвокат Александър Огнянов, после проф. Долапчиев. [стр. 242-243]

 

Дневник, 5 август 1940

Онзи ден, неделя, с Еленка, Лили, Кольо и Люба отидохме в Юндола на гости на Влади Аврамов, който ни бе поканил. Пътят до Юндола беше много хубав, а също и времето. Минахме през Нови хан, Вакарел, Ихтиман, Сулудервент, Баня Костенец, Белово -  Юндола. Пътят от Белово до Юндола върви през живописно дефиле, през което тече бистра, пенлива, шумяща река.

Вилите в Юндола са построени по хребета на няколко височини. Борова гора и поляни. Хиляда и читиристотин метра над морското равнище. Далече се виждат Пирин, Белмекн в хубава, ясна, синкава рамка.

Аврамов и г-жата му ни посрещнаха много радостни. Обядвахме. Направихме с Аврамов малка разходка до близка местност, от която се открива пленителна гледка към Бельовския балкан. Елтепе [Вихрен]. Времето обаче се заоблачи и затова гледката не беше много ясна. [стр. 313]

 

Дневник, 5 август 1940

Народната радост продължава. Всички, които ме срещат, ме поздравяват. Всички са доволни от получените резултати. Бившият министър [Богдан] Морфов изказа пред мен възторга си от мъдрото водене на преговорите от страна на правителството. Постъпихме мъдро спрямо Румъния, подготвихме си хубав път за бъдещи преговори и не се поддадохме на интригите на улицата и на внушенията на тълпата. Всичките ми приятели, адвокати и съдии ме поздравяват за добрия успех. Наследников, Найденов, Любен Данаилов, [Александър] Огнянов, прокурорът на ВКС Аврамов – всички са доволни. Днес беше при мен професор Силяновски. Също е доволен и ме поздрави. Впечатлението в странство също е хубаво, особено в Германия и Италия.

Не са доволни само комунистите и големите бивши партизани. Комунистите, защото не искат независима и силна България. Те искат една България – съветска република, и затова са недоволни, че не сме добили обща граница с Русия. Партизаните не могат да спят, задето тоя режим можа да реализира такъв голям успех. Те ще умрат от мъка и от завист. В своята злоба и в своите черни чувства те забравят България. Не могат да се помирят с мисълта, че чиновници министри, които те така много ругаеха, подиграваха и отричаха по всички направления, можаха да зарегистрират такъв успех, за какъвто нито са способни, нито са могли някога, в дните на своето пълно величие, дори да помислят. [стр. 330]

 

Дневник, 1 октомври 1940

Толкова съм зает тия дни, че не ми остана време да направя своите бележки в дневника.

През изминалите дни (от 22-ри до днес).

Миналата седмица една вечер заедно с прокурора на ВКС, бившия министър на железниците Владимир Аврамов направихме разходка до Панчарево. Понеже аз платих, поиска непременно някоя вечер да излезем за негова сметка. [стр. 336]

 

Дневник, 9 октомври 1940

* Снощи бяхме с Аврамов и жена му (аз, Еленка и Лили) на Панчарево. Вечеряхме. Бяхме гости на Аврамов. На връщане в града се отбихме в „Принцеса”, където пихме кафе. Когато се прибрахме, часът беше единайсет.

С Аврамов говорихме по въпроси из живота на съдийството. [стр. 342]

 

Дневник, 19 ноември 1940

* Оня ден, неделя, с Аврамови ходихме в Чамкория и оттам през Соколец и Говедарци се върнахме. Времето беше отлично. За мен и за останалите това пътуване беше истинско удоволствие, каквото рядко се случва. [стр. 353]

Дневник, 19 ноември 1940

Правилникът мина. В това отношение моите колеги според мен гледат твърде повърхностно, да не кажа леко, на някои въпроси. Аз бях принуден да им напомня жеста на Аврамов, като им кръстосах пръстите си и погледнах през тях: решетка, която изобразява символично затвор. Министър-председателят се засмя.

- Времената са извънредни - каза ми той.

Те не са виждали какво значи Държавен съд. Аз го видях, макар и като съдия. [стр. 390]

Дневник, 11 юни 1941

* От няколко дни насам мисля върху един въпрос: трябва ли да уволня съдии в Касационния съд и във Върховния административен съд, които са навършили пределна възраст?

Днес говорих със Светослав Велчев както по тоя въпрос, така и по въпроса, с кого евентуално би трябвало да заместя първите председатели. И двамата констатирахме, че в това отношение върховните съдилища са крайно бедни от към хора. Във Върховния касационен съд единственият човек, когото мога да назнача, е Аврамов, сега главен прокурор; в Административния съд – Александров или Кесяков. Едно крайно трудно положение. От една страна съм длъжен да ги уволня, за да не падна под гражданска отговорност, както се изразява законът, от друга страна, няма с кого да ги заместя. [стр. 435]

Дневник, 15 юни 1941

* Оная вечер с г-жа и г-н Аврамови ходихме на разходка до 25-ия километър по пътя за Панчарево. На връщане се отбихме у Вилфан и вечеряхме. [стр. 437]

Забележка: Липсват дневникови бележки за 1942 г. (Аврамов е избран за Първи председател на ВКС през с. г.).

Дневник, 15 септември 1941

* Днес 15-и, 10 ч. с., стана откриването на новата съдебна година. Тържеството стана в хола на втория етаж на Съдебната палата. Божествената служба се извърши от дядо Стефан, софийския митрополит. Както винаги, той произнесе хубава реч. След него говорих и аз. Моята реч направи на всички най-добро впечатление. От мнозина бях поздравен най-искрено. Говориха след това Аврамов и [Ал.] Огнянов. [стр. 518]

Дневник, 17 септември 1941

Поставен в такова положение, днес повиках при себе си председателя на Касационния съд [Димитър] Протич и главния прокурор Аврамов, повиках и главния инспектор Ангел Панов. Като им изложих положението, в което се намирам по отношение на председателя на Скопския апелативен съд, поисках да ми кажат своето мнение, относно лицето, което може да бъде назначено. Ангел Панов даде мнение за Чайлев, Аврамов - за най-стария, [Александър] Камбуров, Протич - също. Както винаги, и сега първият председател и главният прокурор избегнаха да отговорят конкретно и ясно, скривайки се зад старшинството. Изслушах ги и ги освободих. След това дадох нареждане да се постави Камбуров и указът бе изпратен в двореца. Така свършиха родилните мъки. [стр. 520]

 

Вж: Продължение

Now we know who the ssenible one is here. Great post!

3yMSBF <a href="http://vvshlabtvvpm.com/">vvshlabtvvpm</a>