СЕМЕЙСТВО ИВАН УНДЖИЕВ (1902-1979)

И ЛЮБОВ (ЛЮБА) АВРАМОВА (1905-1999)

През 1924 г. едно случайно познанство изиграва голяма роля в живота на Иван Унджиев. То има своя малка предистория, за която ми е разказвала моята майка. През юли 1924 г. в България пристига последният секретар на Толстой - В. Ф. Булгаков, автор на интересни мемоари за писателя. Неговото посещение в страната, за която се предполага, че е тръгнал великият руски писател в последното си пътуване, оказало се пътуване към небитието, развълнувало силно българската интелигенция и преди всичко толстоистите, които, както е известно, са особено многобройни в България. Булгаков посещава Пловдив, където се провежда IV вегетариански събор, открит на 1 август. За събора заминават около 400 представители на вегетарианското движение от цялата страна; между. тях има много студенти и ученици. В Пловдив отива и младият вегетарианец и толстоист Иван Унджиев. На събора, посрещнат „с неудържима радост”, Булгаков произнася слово „Толстой като духовен вожд на човечеството” [Вегетарански събор в Пловдив. – Вегетариански преглед, г. 6, 1924, № 1.]. В купето на влака на път за Пловдив високият гост разсъждава за отношението на човека към животните, за нравствените идеи на вегетарианството. Всички го слушат с притаен дъх. Изведнъж едно слабичко момиче, току-що завършило гимназия, казва спокойно: „В моето семейство всички сме вегетарианци, но не по идейни, а по хигиенични съображения.” Заинтригуван, Булгаков повежда разговор именно с тази независима девойка [За този епизод зная он майка си, която добавяше, че Вегетарианският съюз уредил билетите за участниците в събора да бъдат с голямо намаление, пък и в Пловдив родителите й имали роднини, та затова я пуснали.]. Студентът Иван Унджиев запомня малката умница. И когато по-късно Ценко Цветанов завежда приятелите си - Ив. Унджиев, Г. Пирьов и П. Топалов в новата си квартира на ул. „Аксаков” № 50 - неголяма двуетажна къща с чист спретнат двор, и представя младежите на хазяите си, които имат двама сина и три дъщери, Иван познава в най-малката дъщеря Люба девойката от влака. След месеци той ще разкаже на любимото момиче и бъдеща своя съпруга за първата им среща. А след 2 години ще и напише развълнувани редове за Началото: „Ти изникна като че ли от земята... Бях изненадан и поразен... Благородно изражение, нещо детинско, но зряло, умно челце, снизходителна, хитра усмивчица играе по устните и допълва затворените клепачи. Мижи, но не спи. Усещам един сериозен характер, който си е избрал сам мироглед, а не характер, който се създава от избран вече мироглед. И това жълто, детинско палтенце...” (4 август 1926 г., Тетевен).

Домът на „Аксаков” 50 принадлежал на Аврам и Мария Аврамови. Аврам Аврамов бил калоферец от заможното семейсво на Петър Аврамов – български хаджия, оставил интересни записки за Божи гроб [Книга за българските хаджии. Съст. С. Гюрова, Н. Данова. С., 1985, 113-119.]. По време на Освободителната война изгоряло цялото имущество на хаджи Петър. Вече стар, хаджията се поминал и оставил семейството на сина си Аврам, който се преселил в София и си намерил работа като секретар на I девическа гимназия, където тайно се възхищавал от първата отличничка, калоферката Марийка Манчева – дребничко, нежно момиче с дебела черна плитка. По-късно той намерил по-добра работа – чиновник във Военното министерство, и успял да купи къща в София. Когато решил, че е време да се задоми, заминал за Карлово да поиска ръката на съвсем младата учителка Марийка Манчева. Преди смъртта си дядо Аврам разказал на майка ми за този паметен ден в живота му. Влязъл в двора на скромния карловски дом. Всичко блестяло от чистота. Камъчетата на калдъръма сякаш били измити едно по едно, между тях цъфтели многобагрени калдъръмчета. Чудел се къде да стъци, много се вълнувал. От известен калоферски род, служител в София, при това снажен мъж с брадичка, облечен с нещо като униформа на Военното министерство, женихът вдъхвал доверие и родителите приели предложението. Марийка излязла - дребничка, изящна. Интелигентна, умна, с живо отношение към изкуството, тя особено хубаво рисувала. Заживели в дома на Аврам в София. Мария родила 6 деца – 3 момчета и 3 момичета. Двете най-малки кръстили Любов (Люба) и Владимир - да има само мир и любов в голямото задружно семейство. Когато Люба родила дъщеря, баба Марийка и подарила портрет – главичка на детенце - красиво момиченце, рисувано от нея. Под портрета има два подписа: „Учител: Н. Павлович. Ученичка: М. Манчева. VI кл.”. Пазим портрета в нашия дом като скъпа реликва.

Талант на художник има и първородният син на семейство Аврамови - Петър. Съвсем млад, почти юноша, той загива на фронта по време на Първата световна война. Дарба на художник-резбар е имал и бащата. Още като младеж той изработва великолепния иконостас, а църквата „Св. Богородица” в Габрово. Цроявил се като талантлив майстор-резбар, той получава стипендия да учи в Германия. Попречва му избухналата по онова време (1885 г.) сръбско-българска войнa, в която участва като доброволец. В рода на дядо Аврам има бележити творци. Негов, вуйчо е, макар и по-млад, Иван Попов, за когото вече стана дума. Близки негови роднини са Васил Гендов - основоположникът на българското киноизкуство, големите актриси Елена Снежина и Олга Кирчева.

Животът на семейство Аврамови не бил лек. Скромната чиновническа заплата едва стига за изхранването на многодетното семейство. Майката непрекъснато шие, плете. По-малките деца износват дрехите на по-големите. Всички деца в семейство Аврамови пеят и свирят. Най-малкият син Владимир от дете проявява изключителни музикални заложби. Люба и Владко започват заедно да свирят на цигулка. Люба бързо забелязва, че по-малкият с 4 години брат постига с лекота това, което на нея се отдава с много труд, и се отказва от свиренето. Тя, както и всичките и братя и сестри, пеят в забележителния детски хор на Димо Бойчев; заболяване на гласните струни й попречва да стане солистка на хора. Владимир Аврамов израства, както е известно, като изтъкнат цигулар, създава първия български квартет „Аврамов”, работи много години като професор и музикален педагог с международна известност и признание. Най-хубав глас има голямата дъщеря Антония (Дочето). Когато известният оперен певец Стефан Македонски, съсед на Аврамови, чува пеенето й, отива при родителите, за да им каже: „Една от дъщерите ви има ангелски глас и голямо бъдеще на певица.” Но животът не дава възможност на Антония да развие и реализира дарбата си. Средната дъщеря - Христина, проявява артистични заложби и мечтае да стане актриса. Записва се в кръжеца „Живо слово”, ръководен от В. В. Пушкарьова. Но след като спечелва конкурс, тя получава стипендия за следване в Германия и заминава за Лайпциг, където завършва аrрономство. Пенсионира се като научен сътрудник, обикаля опитни полета, прави изследвания, пише книги по своята специалност. До края на живота си декламираше великолепно и знаеше наизуст всички rолеми творби на бълrарската поезия.

С това патриархално, сплотено и интересно семейство се запознава Ив. Унджиев още през 1924 r. Запознанството отгръща нова страница в неговия живот. Зараждат се трепети и вълнения, непознати за него до това време. За пръв път любовта навлиза властно в живота му, изпълнен със съмнения, с търсене на самия себе си. Новите преживявания отначало го смущават и тревожат. „Мислите ми са в известна раздвоеност по отношение на Аврамови - пише той в дневника си на 3 февруари 1925 r. - Трябва час по-скоро да rи изясня.” Но само след две седмици, след екскурзия, на която приятелите студенти са поканили сестрите Аврамови и техни приятелки, той отбелязва в дневника си: ,,Наблюдавах Люба и се мъчих да изясня и себе си. Струва ми се, че откривам все по-добро нещо в нея. Има нещо мъжко, после суетно в женско отношение, деспотизъм, умно и добро. Чувствам, че тя стои мноrо по-надире от Дочето и все пак тя ми се вижда мила, по-близка до моят представа за жената. Може би аз не съм съвсем равнодушен към нея, макар и да се показвам такъв. Чувствам една непреодолима симпатия, не, някакво силно чувство. Дали не я обичам... Трябва да се изясня сам пред себе си" (16 февруари 1925 г.). На 5 март той си признава: “Аз сигурно я обичам.” На 21 март вече отбелязва: „Нашите чувства по един прост и естествен начин се разбират.” И отново съмнения. Мислел си е, че ще живее и умре вечно сам. И отново чувство на отговорност: „Какво ще излезе от всичко това? Трябва да се опознаем по-дълбоко.” Убедил се за сетен път, че я обича, той подчертава: „С всичката сила, правда и чистота на чувствата си. Тя е за мен нещо добро и възвишено” (5 април 1925 г.). И не след дълго: „Обичта, Боже мой, като че иска да измести всичко от нас и да се настани самата тя властна и абсолютна” (19 април 1925 г.). На 21 април четем в дневника: „Да се играе на чувства е престъпление. Чистата, възвишена любов е свята." И след два дни: "Обичам я, както и тя мен, с цялото си същество” (23 април). Любовта пречиства, тя е път към усъвършенстване. Уловени за ръце, двамата се разхождат в Пипиниерата (Борисовата градина) или дълго разговарят в пролетния, ухаещ на цветя и цъфнали дръвчета двор на „Аксаков”. Възпитанието им, идеите, които ги вълнуват и споделят, изискват любовта имда бъде храм на духовното единение. „Да се пазим от всяка чувствена илюзия - пише той, - която може да засенчи погледа ни, и крепко да съхраним идеала на целомъдрието, от чийто път не трябва да се излиза” (1 юни 1925 г.). Младежът все по-често усеща „радостта на живота”, все по-дълбоко вярва в „тукашното, както е всичко земно щастие”, което няма да бъде „изживяване на настоящия момент, а ще се прелее в бъдещето” (28 април). Той вече не може да си представи „себе си без нея” (4 май). „Никога не съм срещал човек, който да храни към мен такава дълбока обич и аз да го обичам така неизказано” (1 юни). На 3 юни той прави „решителната и съдбоносна крачка” - разговаря с майката на Люба.

През първите години на следването си Ив. Унджиев носи в себе си дълбоко религиозно чувство. В него той се стреми да намери упование и oпopa. Но със зараждането на любовта то го отвежда до нови съмнения и противоречия. „Що съм аз без вяра?” - се пита той. И веднага идва мъчително подозрение: „...стори ми се, че ние всички сме неверующи”. И отново: „Аз трябва все по-силно да закрепвам вярата си, защото друг живот ми е невъзможен.” Признал пред себе си, че обича Люба, той възкликва:. „Божичко, прости ми тая слабост!” (5 март). След месец той уверява сам себе си - новото голямо чувство не ще измести предаността му към Бога. „Боже, теб няма никога и за нищо да забравя” (5 април). И малко по-късно: „Прости ме, Татко наш, дай възможност всекиму да изпита чистата радост на щастието” (23 април). Не след дълго той ще разбере: „Строгото и силно чувство не се нуждае от Божията прошка. Господи, укрепи вярата ни и помогни, докато имаме сили и здраве, да Ти служим заедно” (7 май). И само ще моли Всевишния: „Боже, помогни ни силно и крепко да Ти се отдадем чрез нашата взаимна доброта и обич и бди над нея, милата и добра” (31 май).

След разговора с майката той отново призовава Бога: „Господи, бъди вредом и всякога ти в подкрепа в тоя дълг, който поемам пред Тебе и пред себе си.” И в последните редове от дневника си студентът се обръща към Бога с благодарност: „Ти закрепи силата ми чрез нейната обич, за да я обичам все по-силно и предано и така заедно даизпълним волята Ти” (11 август). „Дано Бог прости егоизма на нашата обич и ни надари с радостта да Му служим” (3 януари 1926 г.).

Корените на религиозното чувство у Ив. Унджиев трябва да се търсят в патриархалното възпитание на религиозната майка. Ба6а Цанка всяка вечер коленичеше пред кандилото и иконата на Богородица и шепнеше молитви за здравето и щастието в своя дом. В студентските години на сина това религиозно чувство до6ива толстоистка окраска. Поривът за самоусъвършенстване чрез труда за 6лагото и добруването на обикновения човек е религията на младите хора от неговия кръг. Христос е олицетворение на постигнатото съвършенство на човешкия дух. Сред ръководещите етични норми на Ив. Унджиев през 1925 г. покълва още една: чистата голяма любов между мъжа и жената е възвишена и свещена.

Не веднъж в своя дневник Иван подчертава: „Ние си приличаме с Люба.” Всъщност още в тази млада възраст те не си приличат. Той се лута, търси и дълго не намира своя път в сложния житейски ла6иринт, недоволен е от се6е си, от работата си, страда от ,,6езволието си”, пише за тъгата като за постоянна своя спътница, за тежки депресивни състояния, които го водят до „помраченост”. Често чувства мъчителна раздвоеност.

Люба, макар и по-млада с 3 години и с по-малък житейски опит от него, е с уравновесен, изграден вече характер, с трезв и спокоен поглед за живота и хората. Тя е реалист, стъпва винаги здраво на земята, има силна воля и остър, 6истър ум. Завършила с отличен успех I девическа гимназия, тя мечтае да следва медицина, да стане лекар. Но 6ързо раз6ира, че дългото и скъпо следване не ще бъде по възможностите на нейните родители и със скрита болка, но без колебание прегръща друга специалност - философия в Софийския университет. От ранна възраст времето й е разпределено до секунда. Отрудената, преуморена майка, с прекършен живот след гибелта на първородния син, често страда от мъчително главоболие и болки в стомаха. Най-малката дъщеря - най-чевръста, работлива и всеотдайно предана на дом и 6лизки, поема част от домакинството на голямото семейство. Тя взема редовно изпитите си и завършва с отличие университета. Срещнала твърде рано, неизпълнила още второто десетилетие от жизнения си път, голямата любов, младата жена я превръща в смисъл на своето съществуване. Цялостна личност, тя посвещава живота си на своя дом и съпруг, отказва се от по-големи амбиции, но винаги е между най-добрите в професията си. Човек със силен и волеви характер, тя несъмнено оказва благотворно влияние върху търсещия своето място под слънцето любим. Той поема нейната подадена ръка, разбира и цени нейната опора. Още на 5 април 1925 г. Иван пише в дневника си: „Чувствам да се разрастват под нейно влияние собствените ми сили.” Само след месец той отбелязва една основна нейна особеност, която му помага „по-дълбоко и сериозно” да усети живота си - това е „положителното трезвено качество, което така силно ми влияе”. И възкликва: „Умница!” По-късно неведнъж в писмата си я нарича така. И другаде той пише за нейния „трезвен поглед” и „добро и силно сърце” (13 май 1925 г.). Той вярва в тяхната голяма обич, която ще изгони вкоренения у него „мъчителен песимизъм”. „Боже мой - възкликва младежът, - тя не е лек замен, а звезда, която огря и отприщи прикритото и тъмно в мен” (17 юни 1925 г.). Неговата „вечна спътница - тъгата, намалява" и той се надява, че „може би Люба ще я изгони съвсем” (17 юни).

Действително мрачните странички в дневника стават все по-малко, но недоволството от себе си и раздвоеността по отношение на следването го съпътстват до края на 1925 г. И той съвсем трезво отчита причините за тези свои състояния.

Дневника си, озаглавен скромно „Бележник”, Иван Унджиев започва през 1924 г. Последните редове са написани на 3 януари 1926 г. През 1924 г. той пише само 3 пъти, докато през 1925 г. непрекъснато споделя на малките листове своите преживявания и вълнения. И тъй като 1925 е годината на раждането и укрепването на любовта между двамата млади, вероятно това ново и силно чувство го подтиква да пише изповедите - ярък документ за неговия душевен свят.

Запазено е още едно интересно писмено свидетелство за сложния духовен живот на Иван Унджиев през 1925 г. В споменника (или както сега ги наричат „лексикона”) на любимата девойка той пише нещо като есе: за спомена - миналото, настоящето и бъдещето, за да стигне до дружбата, като открива три вида дружба и подробно ги характеризира. И накрая, изпълнен с критичност към написаното, отбелязва: „Тия мисли трябваше да се сложат във формата на една поетическа приказка, а всъщност излезе идин критически кодекс. Просто...” За мото на своето есе поставя стихове от Д. Дебелянов.

За последните години от следването на Иван Унджиев има немалко запазени писани с ръката му биографични източници. Към дневника се прибавят писмата, които си разменят с Люба през летните месеци на 1925 и особено през 1926 и 1927 г. 3апазените писма от 1925 г. са малко. Това е третата година от следването му. Минали са първите университетски изпити, от чийто резултат той не е доволен. 3апазена е една интересна снимка, направена тайно от по-големия брат на Люба - Христо (Итко), който издебнал влюбените и ги щракнал. Двамата са седнали в гостната стая на „Аксаков”: той - слаб, измъчен, на лицето светят само големи, със страдалчески израз очи. Тя, наклонила глава, държи ръцете му и нещо говори. Успокоява го! Разказвали са ми, че той получил лоша бележка на изпита по старобългарски език и обезверен и потиснат, дошъл при нея.

Най-богата и интересна е кореспонденцията между двамата през лятото на 1926 г. Ив. Унджиев прекарва в родния си град близо 3 месеца. Той признава, че си е отпочинал чудесно. Седем години са изминали, откак е напуснал Тетевен, и ваканциите му винаги са били кратки и недостатъчни. Колкото и да е странно, пощите в България през 1926 г. са работели безупречно. Иван знае точно кога писмото му щепристигне в Червен бряг, с кой влак ще отпътува за София и в кой час раздавачът ще го връчи на любимата. На два дни и двамата пишат или получават писма. Всяко случайно забавяне ги хвърля в тревога, пишат извънредно или дори пращат телеграми. Писмата са много, особено неговите. Спомням си думи на майка ми - купчина писма били изгорели по време на бомбардировките у нас на тавана.

Запазените писма от 1926 г. дават богата представа за голямата промяна, която настъпва в живота на Иван. В писмата му няма депресивни състояния на „помраченост”, постоянна тъга, песимизъм, неудовлетвореност от работата в университета, мисли да се откаже от следването... Тъкмо обратното. От тях лъха бодрост, укрепващо самочувствие, жажда за работа и самодоказване. Той се взира в живота на малкия град, споделя мисли и наблюдения, обикаля Балкана наоколо, гостува на познати мандраджии и колибари и чете много, изпълнява научни задачи, свързани със следването му. Успява да помогне на баща си в учителските му задължения, както и с неколкодневен тежък физически труд да подпомогне и материално семейството си.

Несъмнено за промяната, която настъпва в неговия живот, изиграва немалка роля и Люба Аврамова със своя силен, волеви характер, със своята преданост и любов. Любовта такава, каквато те я създават и пазят свято 5 години, хармонира с тяхното патриархално възпитание, но не само това - тя отговаря на техните възгледи за повече чистота и възвишеност в отношенията. Духовната хармония е щастие - щастие-очакване ,за по-голямо щастие и хармония, когато ще има семейство, общ покрив, деца. Мечтата за изграждане на свой дом, колкото и да изглежда утопична, витае във въздуха още през 1926 г. Отношението към любимата той неведнъж отразява в писмата си. Ето само няколко реда от писмото му от 21 август 1926 г.: „Неизказана радост е за мен да говоря с теб, ангел мой. Не можеш да си представиш какво изпитвам при самата мисъл за теб. И от няколко дена мисля, че от нашето познанство насам аз не съм имал в каквато и да било форма нещо лошо, най-бледо петно. Дори най-неэначителна гънка от неприятна мисъл към теб... Ти живееш в съзнанието ми винаги с ореола на една недосегаема чистота... истински ангел!” И само още един, не по-малко характерен цитат: „Нашите чувства започнаха в един особен психологически момент за мен, те претендират да имат изключителен характер и свой път на развитие, ние винаги см:е били едно, Любенко. Но просто ме е срам да cе отпусна до тая степен на израза, до която съм способен. Има дълбочини в нашето битие, до които ние не можем да се докоснем - тяхната неприкосновеност е свещена. Сега именно аз докосвам тая дълбочина и ако седях до тебе, а не ти пишех, детински бих скрил главата си в теб и пак, както и сега, ще замълча. Душата, когато говори, трябва да се мълчи абсолютно... Любенце, в живота ми, когато сме далеч, настъпва силен порив, който наричам копнеж по теб. Тия дни го преживявам и нося мъчителната му тъга. Цялото ми битие, духовно и материално, с нестърпим порив се насочва към твоя идеален образ. Ти си, Любинко, тоя идеаленобраз, към който цялото същество се стреми. И тогава не бих имал по-голяма радост от това да мога да бъда близо до теб и да ти се радвам с тих, неземен трепет на душата...” (12 август 1927 г., Тетевен).

1926 г. е последната, четвърта година от следването на Ив. Унджиев. През пролетта и есента той взима последните си изпити. На 16 октомври 1926 г. е издадена дипломата му за завършен „пълен университетски курс в Историко-филологическия факултет по славянска филология и литература с общ успех добър”.

Спомням си неговите възторжени разкази за изпитите при Боян Пенев и Иван Шишманов - професорите, които безкрайно е уважавал и обичал. Помня добре разказа му за изпита при Шишманов. След като нанесъл бележката, Шишманов станал, обиколил голямото масивно бюро, изправил се пред смутения студент, стиснал ръката му и казал: „Поздравявам ви, г-н Унджиев, с отлично издържания изпит!” „Излязох от кабинета - разказваше баща ми - с усещането, че са ми порасли крила, че светът е мой.” През юли 1926 г .той пише на своята любима: „Усещам нужда за работа и в мен се слага едно самоуверено и спокойно съзнание, че аз трябва, мога и искам още да се уча” (5 юли 1926 г., Тетевен). Същото лято той споменава за поръчение, дадено му от проф. Беньо Цонев, да вземе някакви материали от Димитър Ковач, щедър дарител с големи заслуги за икономическото и културното развитие на Тетевен. Дълбоко религиозен, дядо Ковач, както го наричат тетевенци, прекарва края на жиота си в Гложенския манастир. И студентът-филолог заминава за манастира. „Това може да се смята за първо научно пътешествие” (8 юли 1926 г., Тетевен) – пише той шеговито на Люба. Същото лято Иван работи и върху темата „Миграцията в Тетевен”, отново възложена му от Б. Цонев.

В друго негово писмо четем: „Усещам силно желание и воля за работа, изумителна бистрота и подвижност на ума и чуден душевен мир.” И по-нататък: „...всяка фибра na съществото ми диша с тиха и дълбока благодарност - сякаш с нови и непознати сили заживявам живота си” (26 юли 1926 г., Тетевен).

През това лято се променя коренно животът и на другия „герой” от варненската толстоистка комуна - Генчо Пирьов. Получил стипендия, той заминава за Америка. Искрата на любовта вече пламти между първия и най-верен приятел - Генчо, и най-добрата приятелка на Люба - Златка Тантилова - съседка, която живее на „Аксаков” № 46. Златка и Люба са неразделни от детството си, учат в едно училище, Златка завършва немска филология. Ражда сина си Димитър - бъдещ талантлив хирург-ортопед, седмица преди Люба да роди своята дъщеря. Голямото приятелство, от нищо непомрачено, искрено и чисто, те запазиха до края на дните си.

Същото лято на 1926 г. Ив. Унджиев среща в пресата съобщение за френска стипендия. Пише веднага на любимата си и я моли да провери всички условия на конкурса. Изразява добро самочувствие - познава френската литература и за месец ще успее да се подготви и по френски език. „Любинко, светла моя радост, ти си била винаги при мен, когато съм бил на завой или на кръстопът...” (21 август 1926 г.). Пишейки тези редове, дали си е давал сметка, че до края на живота му тя, всеотдайно преданата, по-голям реалист от него, ще му подава ръката си, ще го съветва, ще изразява твърдо мнението си. Той е по-емоционален, понякога задъхан от наблюдения и размисли. „Аз бих те задушил с писма, дете, така съм устроен, че живея винаги с едно страшно богатство и подробност от наблюдения, представи, възприятия и асоциации. Същото важи и за живота ми тука, изобщо където съм, макар и да живея затворено” (21 август 1926 г., Тетевен).

Проучването за стипендията носи разочарование: търсят се среднисти със завършено класическо или полукласическо образование. Интересен в случая е устремът на Ив. Унджиев към по-висока квалификация, към по-напрегнат и усилен труд.

Завършил работата си върху миграцията в Тетевен, той изпраща ръкописите на Б. Цонев. Същото лято замисля да напише изследване „за творческия опит” на Петко Тодоров, в което да проличи „онова дълбоко индивидуално и значително в неговия път” (3 септември 1926 г., Тетевен). Мисля, че в това писмо Ив.Унджиев още веднъж дава ключ за разбиране на дълбокото религиозно чувство, с което сe характеризират младите му години: религията е стремеж към висока нравственост, религията е кодекс от етични норми за него.

Проблемите, които вълнуват търсещия му дух, са много. Той бърза да сподели мислите си за тях с любимата. В писмото си от 27 август 1926 г. пише „афористично” за размислите си: „1. Интимната евриния е глупост, детинщина или най-сетне, ненормално състояние на духа. 2. Духовната самота е природно присъща на човека. Мопасан в „Solitude”, което споменава Толстой, се плаши от нея, защото му липсва етика и мировъзрение. Тя не изключва обичта към ближния. Най-големите хуманисти са били самотници.”

Жестокият критически реализъм на Мопасан очевидно не му допада. В началото на август той споделя с Люба: „Почнах занимания и чета Мопасан. Минах галерията от потресающа морална невменяемост” (9 август 1926 Г., Тетевен).

През 1926 - 1927 г. Иван Унджиев е стажант-учител в III софийска девическа образцова гимназия. Стажътму започва на 21 октомври 1926 г. и завършва на 15 септември 1927 г. Държавния изпит той взима с отличен успех. През последните месеци на 1927 г. усилено търси учителско място в София. За гимназиален учител няма места. На 16 декември 1927 г. той е назначен за учител в ХII софийска npогимназия. През септември 1930 г. се премества по собствено желание в ХIII софийско основно училище „Любен Каравелов”. Тук е назначен за директор на училището със заплата 2320 лв., след време с прибавка от 500 лв.

Писмата до любимата през 1927 г. са по-малко, защото той по-paно се завръща в София. В началото на 1927 г. чете много и целенасочено за Рабиндранат Тагор и възнамерява да пише За него. Следи и 6ългарската литература. Прочита с възторг романа на.Чилингиров, посветен на Котляревски [акад. Нестор Александрович Котляревски (1863-1925) – изтъкнат руски литературовед.] (8 януари 1927 г., Тетевен). В писмото от 17 юли с.г. no повод на книга на Абрамович [Абрамович, Д. И. (1873-1955) – руски литературен историк.], сравнява О. Уайлдс с Достоевски и с Пшибишевски. Приема напълно високата оценка на любимата си за „Вертеп” от Зола. В същото писмо пише с преклонение за Б. Пенев (17 юли 1927 г., Тетевен).

Колоритно той описва живота си в най-добре уреденото селско стопанство на Балкана, където е желан гост. С реалистични „драски” разказва за мръсотията в къщата, за бълхите... „Истински ценното в бита на примитивното общество - заключава той - е простотата, приpoдaтa и онова цялостно съществуване на човека, който, погълнат от светостта на огромен и непрекъснат труд, достига до най-голяма етично-социална реализация...” (19 - 21 юли 1927 г., Балкана, Равни камък). Настроението му е все така бодро, изпълнен е с готовност за работа, с мисли за 6ъдещето, по-6лизкото и по-далечното. Обикалял Балкана, отпочивал активно, имал задължения към роднини и 6лизки, той не е доволен от работата си, но все пак продължава да чете и да мисли върху прочетеното. Съобщава на Лю6а, че е прочел „Към философия на трагедията” от „най-големия днескашен философ руски – Бердяев” (8 и 9 август 1927 г., Тетевен). Чудесна работа, която дълго време го е държала във властта си. В следващото си писмо той отново цитира Бердяев и се солидаризира с неговите оценки за модернистите.

Писмата от 1928 г. са още по-малко. Ив. Унджиев прекарва повече от месец в родния град и 6ърза да се при6ере в столицата, защото там го очакват напрегната работа и много нерешени про6леми. През това лято успява да се освбоди, т.е. да се откупи от военна служ6а. Той вече получава предложения (от Луковит, Гложене, Тетевен, София) от заможни родители да подготвя децата им за изпити.

В писмата от 1928 г. е документирана една нова негова дейност, която постепенно го поглъща всецяло.

Но нека се върна назад във времето. Както посочих, през нелеките студентски години група млади хора осигуряват прехраната си, като стават келнери във Вегетарианския ресторант. Постоянни клиенти на ресторанта са известни писатели, музиканти, учени. Между тях е изтъкнатият историк Димитър Страшимиров. Майка ми си спомняше, че Страшимиров страдал от болен стомах, 6ил доста капризен и младите келнери от6ягвали да го обслужват. Ив. Унджиев, който познавал трудовете му и от ученически години 6ил почитател на неговия 6рат, писателя Антон Страшимиров, се отнасял с търпение и внимание към учения-историк. Между двамата още там, във вегетарианския ресторант, се създава трайна връзка, осо6ено духовно общуване. И когато по-късно се чества годишнината от Априлското въстание, Д. Страшимиров препоръчва и младият филолог Ив. Унджиев да 6ъде включен в групата, която ще обикаля градовете-герои на Априлската епопея. В нея участва и известният изследовател на Априлското въстание Йордан Венедиков. Така заедно със Страшимиров и Венедиков Ив. Унджиев за пръв път посещава Панагюрище, Копривщица... Можем да си представим колко силни са 6или преживяванията му в онези години, в които много от участниците във въстанието са още живи и кървавите следи от погрома не са засъхнали. Своите на6людения и размисли той споделя в кратки репортажи, пу6ликувани във вестника на В. Пундев „Литературни новини”.

Още през 1927 г. Д. Страшимиров не се поколе6ава да привлече младия Иван Унджиев за свой помощник в големия и тежък труд по издаването на документалното наследство на Васил Левски. Не е излишно тук да припомним някои факти от историята на този голям труд на Страшимиров. Още през първата половина на 1923 г. той е натоварен от създадения наскоро от карловци, живеещи в София, „Народен комитет Васил Левски” и от Министерството на просветата да напише „обстойна и документирана биография на Апостола” [В протоколната книга на Комитета е отразена цялата му дейност.]. Председател на комитета отначало е старият карловец П. Попов, който умира не след дълго и бива заместен от В. Н. Тантилов (директор на Софийската популярна банка), по-късно - от д-р К. Киров. Отначало в комитета участват Д. Коцев-Бурски, Г. Станев, Хр. Ив. Герджиков, Минко Генов и Б. Загорски. Някои членове на комитета умират, други го напускат; на тяхно място са избрани през 1927 г. артистът Ив. Попов, д-р Д. Киров, известен столичен педиатър - и двамата карловци. Министерството на просветата основава общ фонд. Средствата от утра и вечеринки, организирани от учещата се младеж в цялата страна, се събират за издаването на биографията на Левски. Страшимиров, който до 1923 г. е учител в София, бива командирован в Народния комитет „В. Левски”. Той започва усилена събирателска дейност: обикаля всички селища в България, свързани с делотона Левски, пътува до Белград и Цариград. През 1927 - 1928 г. му предстои разчитането, проучването, подреждането и отпечатването на документалното наследство на Апостола. За тази огромна предстояща дейност той потърсва помощта на своя млад познайник от вегетарианската гостилница. След много години в най-обикновена „служебна” автобиография баща ми ще изповяда: „Бях стажант-учител и покойният историк Д. Т. Страшимиров ме взе да му помагам при издирването и публикуването на документалното наследство на Левски. Това обстоятелство определи и основната насока на моите научни интереси - епохата на Възраждането и по-специално национално-революционните борби на нашия народ.” При честването на 70-годишнината на баща ми в краткото си слово-отговор той се обърна с топли думи към начеващите учени: „Младият изследовател не трябва да се бои от голямата, значителната тема... Голямата тема дава възможност на младия изследовател да израсне в нея и да разгърне по-бързо своите сили и възможности. Или, с други думи казано, за пълноценното плаване е необходима по-дълбока вода.” [Из словото на Иван Унджиев при честването на 70-годишнината му, запазено в ръкопис.]

Съдбовното запознанство с Димитър Т. Страшимиров във вегетарианския ресторант, прераснало във взаимно доверие, взаимна подкрепа и всеотдаен съвместен труд, потопява баща ми в най-дълбоките и чисти води на Българското възраждане.

През 1928 г. Люба му пише тревожно : „Страшимиров е предал на вуйчо Иван (Ив. Попов) да се върнеш час по-скоро в София.” И тя се възмущава : „...те не знаят ли, че и ти имаш нужда от почивка?!” Любимият я успокоява - ще се прибере в столицата по-рано, щом завърши това, което е взел със себе си за работа по комитетските дела. И добавя със самочувствие: „Страшимиров ме вика, защото знае, че не може без мен.”

Своеобразното приятелство и сътрудничество между авторитетния историк и младежа, току-що завършил университета, продължава до смъртта на Д. Страшимиров през 1939 г. [Димитър Тодоров Страшимиров е роден на 20.12.1868 г. в гр. Варна. Завършва гимназия в Търново (1886) и литература и история в Берн (1893). Директор на Народния театър (1927-1929), зам.-директор на Народната библиотека (1930-1935). Редактор на сп. “Съвременник” (1889-1890). Публицист, автор на голям брой студии и статии, публикувани в “Българска сбирка”, “Мисъл”, “Искра” и др. Сред по-важните му изследвания са “История на Априлското въстание” в три тома (1907), “Любен Каравелов” (1925), “Васил Левски. Живот, дела, извори” (1929). Автор е на стихосбирката “Южни сонети” (1894), на романа “Сред мрака” (1912), на драмата “Врази” (1912). Умира в София на 02.03.1939 г.]

Стажант-учител и след това учител и директор в Софийска прогимназия, Иван Унджиев работи изключително напрегнато над Apxивa на Левски. Само след една година (1929) обемистият и много ценен труд „Васил Левски. Живот, дела. Т. I. Извори” излиза от печат. В своя предговор към книгата Д. Страшимиров отбелязва: „Този том е едно самостоятелно и монографично изследване на всичките съществуващи документи във връзка с животописа на Левски.” В края на предговора той благодари „на младия наш учен Ив. Унджиев”. Към него известният историк отправя „своята похвала за възторженото му и неуморно съдействие по техника и по много други трудности в подготвяне на настоящата книга. ,,когато една работа гледаме готово завършена - споделя Страшимиров, - все ни се струва, че е била лесна. Но само оня знае мъките, който ги е изнесъл на своите плещи!...” [Страшимиров, Д. Т. Васил Левски..., с. XXIII – встъпителна бележка на автора.] След много години, когато бе отбелязана 70-годишнинатана баща ми, Крумка Шарова пише в своя статия: „Твърде скъпият напохвали Д. Т. Страшимиров ще да е доловил у младия Унджиев черти на характера и интелекта, които са му дали основание дато привлече за свой помощник в толкова важната работа за издирване на документите от, до и за Левски. И преценката, която ще даде Страшимиров след завършване на подготовката на документите за печат, е една от най-ласкавите, излезли от неговото перо... Ние, които познаваме възторжената и неуморна работа на проф. Ив. Унджиев в зрялата му творческа възраст, можем да си представим въодушевлението на неговите 25 - 26 години, когато, помагайки на Д. Т. Страшимиров в събирателската и техническата работа при подготовката на ненадминатото и до днес по значимостта на своето съдържание документално издание на Васил Левски, се е докосвал до оригиналните писма на Апостола... и е изградил в ума си образа на великия революционер, чиято биография ще напише по-късно.” [Шарова, Кр. Рлофесор Иван Унджиев на седемдесет години. – ИПр., 28, 1972, № 3, 141-142.]

На 3 юли 1928 г. Люба Аврамова получава отлична диплома за завършено висше образование в Историко-философския факултет на Софийския университет, специалност философия. От септември 1928 до септември 1929 г. тя стажува и търси учителско място в София. Няма никаква възможност да бъде назначена в гимназия, та дори и в прогимназия. Единственото свободно място е за начален учител в училище „Кирил и Методий” в Ючбунар. На 2 декември 1929 г. тя започва да учи малките ученици на четмо и писмо.

На 10 юли 1929 г. Люба Аврамова и Иван Унджиев се венчават скромно и тихо, той - на 27, тя - на 24-годишна възраст. Остават да живеят в нейния бащин дом на ул. „Аксаков” в партерна северна стая. В същия дом вече 4 години живеят Ценко Цветанов с голямата сестра Антония и тяхната малка дъщеря Елена. На „Аксаков” 50 след година се раждам и аз. Люба се стреми да помага на родителите си - най-малкият талантлив брат, Владимир Аврамов, следва в Прага. Бащата непрекъснато работи и след пенсионирането си. Наближава времето, когато Ив. Унджиев трябва да поеме грижите за по-малките си брат и сестра - Константин и Руска. Младото семейство наема малък апартамент на ул. „Л. Каравелов”. Започва напрегнат трудов живот - живот-борба за собствен дом, за спокойствие и сигурност. Двамата решават, въпреки че нямат никакви спестени пари, да се включат в строителството на четириетажен блок на ул. „Янтра”, където закупуват срещу голяма ежегодна ипотека хубав апартамент. През 1935 г. те вече имат собствен покрив над главите си. Спомням си с колко мъка се събираха парите, когато в края на всяка година трябваше да се изплаща жилището. Понякога те не достигаха. Веднъж баща ми се върна вкъщи със светнало лице и каза: „Най-верният приятел Генчо (Пиръов) единствен с готовност ми даде пари на заем!”

Младият учител непрекъснато, наnpегнато работи извън училищните си задължения, пише и публикува научни изследвания, статии, рецензии, пътни бележки. Най-сериозната му студия - „Псевдонимите на революционната комитетска организация в Орханийско и Тетевенско от времето на Левски”, излиза още през 1930 г. в „Училищен преглед” (кн. 3). В края на 20-те и през 30-те години той сътрудничи както в списанията ,,Възраждане”, „Училищен преглед”, „Просвета” и „Българска реч”, така и във вестниците „Литературни новини”, „Литературен глас”, „Училищно дело” и др. Няколко рецензии и бележки публикува и в сп. „Златорог”. Вниманието му привлича творчеството за деца на Дора Габе, Ангел Каралийчев, Ран Босилек. Интересни са оценките му за писмата на Пенчо Славейков, на Лора до Яворов. Вълнуват го образите на човека и поета Емануил Попдимитров, на твореца и гражданина А. Страшимиров. Подробни рецензии пише за романа на Ана Каменова „Харитининият грях” и за посмъртно издадената „История на новата българска литература” от Боян Пенев. Много от рецензиите и пътните си бележки Иван Унджиев публикува във вестника на В. Пундев „Литературни новини”.

(Откъс от книгата на ст. н. с. Цвета Унджиева за изграждането на човека и учения проф. Иван Унджиев)