Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2007 10:09 - Делото срещу младия Такела (1906 г.)
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3176 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.02.2010 09:12


из „ПЛОВДИВСКА ХРОНИКА”

Никола Алваджиев

 

Станцията (жп гара) бе малка сграда на два егажа. Имаше малък салон, дето продаваха билетите, чакалня и бюфет. Понеже наоколо нямаше постройки, изглеждаше много далеч от града. Такива бяха всички станции в България по пътя на барон Хиршовата железница Цариград-Белово. За тази фирма се знаеше, че от това предприятие тя спечелила голяма сума. Докато траял строежът, изнесла дълвен материал за 800 милиона гроша. Това грабителство спряло в 1877 г., когато започнала Руско-турската война.

 

Вторият етаж на станцията като първоразрядна бе от тухлена зидария, за разлика от по-малките, които бяха целите от дърво. На стената срещу коловозите имаше дванадесет прозореца, а вратата бе джамлия (стъклена). За града водеха две улици: покрай ул. „Бунарджика” (днес бул. „Руски”), Ортамезар и нататък, другата „Станционна”. По тяхното протежение нямаше нагъсто издигнати постройки. Първата къща на шосето от гарата издигнал още в турско време Денизо Такела, италианец, търговец на жита. Събориха я в 1966 г., защото влезе в парцела на новостроящата се библиотека, ул. „Иван Вазов” № 36.

 

След въстанието в 1876 г. Такела бил назначен подпредседател на комитета за подпомагане пострадалите с получените от Европа помощи. Председател бил френският консул Дистрия, членове – английският консул Калверт, австро-унгарският Аделберг, гръцкият Матала и руският вицеконсул Найден Геров. В „Моите спомени” Йоаким Груев пише за Такел: „... Когато през войната 1877 г. Стара Загора бе опожарена, около 4000 жени, девойки и деца бяха изпратени от турците в Пловдив... Отворихме списък за доброволни помощи, на поканата ни се отзоваха мнозина щедро, между които и неколцина от европейската колония, особено г. Такела, който импровизира отделно помещение за болница, прибра болни и ранени и им се грижеше отечески.”

 

Атилио, синът на Денизо Такела, специалист нумизматик, в началото на столетието бе ръководител на библиотеката и музея в града. По преди бил в София като уредник на нумизматическия отдел при Археологическия музей. След назначаването на Борис Дякович за директор бе разкрита значителна липса на стари монети. Борис Дякович допринесе много за уреждане на Археологическия музей. Разбираше от работата си и влагаше много любов в нея. Бе духовит, весел по характер, но откак синът му, ученик в гимназията, се удави през 1910 г. при къпане в Марица, той се промени коренно. Бащина горест! Почина в 1937 г. в София, където е погребан. Бе заподозрян Атилио Такела, арестуваха го и започна следствие. Отделът за нумизматика в Пловдив бе закрит и цялото му богатство бе занесено в... Народния музей в София. Защо - никой не можеше да си обясни. Какво общо имаше кражбата с монетната сбирка и със старинните предмети, та на тях туриха ръка в София? Протестите не дадоха резултат. Пловдивското богатство остана в София.

 

След продължително разследване бе установено престъплението на Атилио и срещу него бе възбудено углавно дело, което продължи повече от пет години. Пловдивчани живо следяха развоя на събитията, няколко пъти изразяваха негодуванието си, че от София не връщат отвлеченото имущество на музея, проклинаха чужденеца, псуваха и плюеха на правосъдието. Успокоиха се малко в 1906 г., когато Пловдивският апелативен съд произнесе присъдата – седем години строг тъмничен затвор и обезщетение на държавата 70 000 лева.

 

Делото свърши, но... Софийският музей не върна монетите и предметите.

 

Атилио Такела отправи молба за помилване до княз Фердинанд и той я удовлетвори.

 

Голямо бе негодуванието от постъпката на монарха и мнозина го изразяваха гласно, но след време всичко се забрави. Дали обсебването на монетите е било от користни подбуди, или колекционерска страст, на делото не бе казано.

 

Атилио Такела поживя още няколко години в къшщата на ул. „Станционна”. Пердетата си стояхавсе спуснати, чужди човек не прекрачи прага на пътната врата. После замина за Италия и вече нищо не се чу за него.

 

 

из „ЛАБИРИНТ”

Димитър Кирков

В интерес на настоящата електронна публикация ще наруша естествената поредица от събития и описания, за да насоча внимание само към запознаването на двама известни ни герои - антикваря чичо Йона и банкера Паоло Лолобарди. Единият се мярва в „Хълмът”, за другия разказва „Любов в ада”, но в двете книги не се споменава за техни преки контакти, макар че отношенията им предизвикват непредвидими обрати в замисленото действие.

 

Ето защо ще надзърнем в схлупеното дюкянче на чичо Йона, в чиято задна стаичка живее самият той. Ние вече знаем съдбата на този самотен, мрачен на вид човек. Как е израсъл на Хълма, но десетинагодишен избягва край Будапеща от своите роднини-градинари, които го водят от невръстен на гурбет. Как е скитал безприютен, докато не попада у виенския антиквар Соломон Зилберщайн, който оценява способностите му и постепенно го въвежда в тайните на своя занаят. Знаем къде е обикалял чичо Йона в зрелите си години, за да издирва редки картини, монети и книги, какви подвизи е вършил по аукционите в Европа, нареждайки се сред първите в подземния, но влиятелен свят на антиквариата. Известна ни е неговата страст към справедливостта, с която е създал доста конфликти из средите си. И как решава да се върне в отечеството, как отново се установява на Хълма, където хората го приемат като нов заселник, защото роднините и близките на чичо Йона или отдавна са починали, или са се попилели по света. Тук умореният скитник се надява на спокойни, сладостни старини, които ще отдаде на безмълвно общуване с вековните руини, на нуждаещите се от неговите знания, а също на една бленувана идея: той, който е разлиствал толкова книги и се е потапял в дълбочините им, да напише и свое съчинение - безкористен извод от мъдростта, която е докосвал, и равносметка на тъжните си размисли за света.

 

Потънал в своя творчески унес, старият антиквар пропуска по-значителни неща, които междувременно се случват на Хълма, а едно от тях е, че тук се основава Италианска банка. Наистина в Пловдив е имало такава банка и се е казвала точно така - Италианска. Само че не е била на тепето, а в подножието му - на Джумаята. Чувал съм една драматично-чудодейна история, свързана с тази банка, познавах дори единия от главните й участници, но нито историята, нито човекът имат нещо общо с нашия сюжет. Ще вметна само, че когато бях в Италия, разказах действителния случай точно на един съвременен италиански банкер, млад и енергичен мъж. По-точно, скицирах събитията - нещо като прелюдия към наздравицата ми, в която исках да направя комплимент на италианските банкови дейци от всички епохи. Събеседникът ми обаче, казваше се Пино, не прие моите думи като формално красноречие, заинтересува се, взе да разпитва за имена, даже си записа нещо в тефтерчето. Блазня се от мисълта, че Пино ще зареже временно банковите си занимания, ще проучи подробно обстоятелствата и от европейска гледна точка, за да се увери колко плодотворни може да са връзките с нашата бедна страна.

 

Но каквато и полезна работа да е вършила Италианската банка в Пловдив, каквито и опитни служители да е имала, едва ли сред тях е блестял такъв човек като нашия герой Паоло Лолобарди. За него се споменава веднъж-дваж във връзка с далаверите на „Алцек”, но това изглежда направо обидно за човека. Подобно мизерно сдружение Паоло Лолобарди не би кредитирал за нищо на света. Но защо тогава съм забъркал рицарското му име в толкова недостоен случай?

 

Най-напред трябва да изтъкна, че нашите търговци на кожи създават сдружението си след Първата световна война, когато сеньор Лолобарди отдавна си е заминал и не би могъл да има обща работа с тях. Второ, с името му злоупотребява едно съмнително лице, Тодор Тодоринов, което непрекъснато нещо крие и мами и в двата романа. Освен че е съдружник в злощастния „Алцек”, Тодор Тодоринов за малко да стане девер на Юлика Антова, защото тя, при всичката си изтънченост, се е увлякла само за миг по брата на Тодор, изобретателя на парфюми Евстати Тодоринов, и е допуснала работата да стигне до нещо като годеж. Но тъкмо користната намеса на Тодор, нахалните негови проверки на Антовия капитал, разкриват пред Юлика грозните физиономии на двамата братя, за да ги изрита тя завинаги от живота си със своето прелестно краче. Въобще, до каквото и да се докосне мошеникът Тодор Тодоринов, то загнива и рухва. И точно такъв човек си позволява да твърди и пред съдружници, и пред делови лица в града, че на млади години Паоло Лолобарди му бил покровител. Ако италианският банкер, намесил се след войната и в политиката, можеше да го чуе, непременно щеше да се възмути. Чак пък покровител! Е, използвал го е понякога за черна работа на парче, но ако му беше покровител, щеше да го назначи поне на заплата в банката. Или да го вземе със себе си в Италия, както Тодоринов е имал дързостта да го моли. И ако е обещал нещо с половин уста за такова вземане, то е било, за да се отърве от натрапника при една случайна среща, допусната поради чужда непредпазливост...

 

Нека не избързваме с тая среща, защото преди нея сеньор Лолобарди е посрещнат с отворени обятия от два различни, но много влиятелни кръга в града. Първият е на търговци, индустриалци, на средни и едри предприемачи, които желаят да разширят своята дейност и им е нужен евтин кредит. Какъвто обещава Италианската банка. А факторът, който подготвя решението кому да се отпуснат пари, е именно Паоло Лолобарди. Той проучва и докладва на управителния съвет кой е стабилен и на кого се клатят краката, чие намерение има бъдеще и чие е фантазия или шмекерия. И множество още тънки нюанси присъстват в такова докладване, от които зависи големината на кредита, гаранциите пред банката и други съдбовни подробности, способни да те въздигнат или да те срутят вдън земя. В своите изследвания Паоло Лолобарди се опира на вековни традиции, създадени от италианското банково дело. Има си методика, има си критерии, за да отсъдиш що за птица е молителят и какъв е шансът да си върне заема. Похватите са тайни, приличат донякъде на полицейските, но на полицията е по-лесно, защото тя не се церемони особено със своите клиенти. А клиентът на банката хем трябва да бъде проучен досконално, да се знае пълната истина за неговия живот, състоятелност и способности, хем да не докачиш достойнството и реномето му. Механизмът е сложен, различни лица участват в него - случва се Паоло Лолобарди да привлича и Тодоринов за проверките си, но на най-ниското равнище, където е нужно предимно безочие при събирането на доказателства. Това е цялото покровителство.

 

Но да го оставим вече тоя Тодоринов и да кажем, че нашият търговско-индустриален кръг веднага преценява значението на Лолобарди и го хваща в прегръдката си. Включени са всички известни по тия географски ширини методи за ухажване, съблазън и подмазване, сред които видно място заема въздействието на националната кухня. В чест на сеньора се устройват банкети, индивидуално и групово го канят на разни ишмедимета, дори с бричка го возят веднъж до студен крайградски извор, където го чакат павурче с анасонлийка и ухаещ тюрлю-гювеч. И то не са чевермета, не са агнешки дреболии на скара, не са пържени пъдпъдъци, не са шарани-гиганти, пълнени с лук и орехи. А чужденецът не отказва, не се гнуси, балканската кухня му харесва и докато е на Хълма, почти забравя родните си макарони. Винаги весел, усмихнат, любезен, запее ли се - зяпва и той уста, но що се отнася до банкови отстъпки, трудно е да изврънкаш нещо от него.

 

Разбира се, по-заможните хора, които не биха се изложили с подредбата на домовете си, го канят и в семейна среда. Именно тук се пресичат двата обществени кръга, защото вторият е съставен изцяло от женски персони. Паоло Лолобарди притежава множество привлекателни качества, забелязвани тутакси от една истинска жена - възпитан и красив, богат и щедър, вежлив и безукорно облечен, но всички тия ценности десетократно се увеличават при него, защото той се оказва и ерген. Е, не е в първа младост, като нищо гони четиридесетте, но това пък си има и положителна страна, създава естествена възможност кръгът от кандидатки за ръката му да се разшири. В него могат да влязат не само вчерашни момичета, които още се държат за полите на майките си, но и попрезрели девици, и кахърни моми с преживени вече разочарования, и дори, представете си, няколко вдовици. И те, подкрепяни от рой помощнички - майки и лели, братовчедки и сестри, бързо сключват нежния си пръстен около Паоло Лолобарди...

 

Да не би да си мислите, че е от вчера известното ви мечтание на българката да се омъжи за чужденец? Днес то е по-очевидно и масово, защото в глобализирания свят предпоставките са по-големи, използват се най-модерни средства, включително интернет, където може да си намериш спътник в живота, без дори да си го зървала на живо. Ама да не би пък селските прабаби на днешните кандидатки за чужденец винаги да са опознавали бъдещия си мъж и не се ли е случвало често да зърват едва под венчилото какъв мушморок са им избрали тате, мама и други дърти сватовници. Сега поне ще му видиш физиономията на екрана и ще прочетеш какви хобита упражнява симпатягата, като например да сади боб и да отглежда хамстери. Не, днешните мечти и страсти не са нови, даже може да се предполага, че в по-редките някога случаи са избухвали по-силно, защото кога чужденец ще ти дойде на крака или кога ще се падне на мома да пътува из странство? От дъжд на вятър.

 

Но дори някой да отхвърли напълно горното разсъждение, дори да приемем, че Паоло Лолобарди е дошъл не от Италия, а от Стара Загора, да кажем, и че не чужбинското е възбудило женското население на Хълма, пак си остава решителният факт - такава блестяща партия не се явява всеки ден, независимо от националността й.

 

За разлика обаче от разсъдливите индустриалци, в женската обсада не може да има и следица от взаимна солидарност и планиране на общи действия, тук всяка напредва поединично, подкрепяна от своя щаб, защото е възможна една победа за едно-едничко лице. Поради което градусът на борбата се вдига, зад хубавичките физиономии започва да прозира настървение и ярост към съперничките, заплитат се интриги, плъзват злословия, събуждат се стари омрази и се подхващат нови вражди. От друга страна, към Паоло Лолобарди се посипват любезни покани за чай, за кафе, за соарета и градински увеселения и той успява да ги смести в напрегнатата си програма - отзовава се и изчезва, мярва се и се скрива, палва сърцата и с елегантно лавиране се отдръпва от горещите им пламъци. И навсякъде е галантен, обаятелен, мил, чудесен танцьор и кавалер, освен това е понаучил български и нежната половина е единодушна, че родният й език звучи къде-къде по-прекрасно в устата на чужденеца. А доста от кандидатките така прехласнато следят как звуците се ронят от розовите устни на Паоло, че не е трудно да се отгатне копнежът им в мига да схрускат въпросните устни. Но дори това да се е случвало на някоя, дори да се е отишло и по-нататък, ние няма да надзъртаме там, защото флиртовете на Паоло Лолобарди ни интересуват само доколкото създават фон на неговото присъствие в града. Защото той не е дошъл да се жени тук, а за по-важна работа и както мъжете не успяват да откопчат от него привилегировани кредити, така и никоя чаровница не постига привилегията да го заведе до олтара. Като завършек на фона все пак ще кажа, че на Хълма Паоло Лолобарди оставя разочарования, но не и обиди, несбъднати блянове, но не и измамни подвеждания. И в края на краищата за нищо не могат да го укорят.

 

Някой простодушен човек ще се чуди сигурно как италианецът успява да се справи и с многобройните забавления, и с отговорната си работа в банката, но същият човечец съвсем ще се смае, ако научи, че Паоло Лолобарди отделя доста време за срещи и с още едно лице. Особено като разбере, че това лице е чичо Йона, напълно чужд на описаните вече градски среди.

 

Запознанството им изглежда случайно. Още първата седмица след пристигането си Паоло Лолобарди решава да пообиколи Хълма, да разгледа историческите развалини, макар да е виждал по-внушителни в своето отечество, да позяпа местните физиономии, макар че и те приличат доста на неговите сънародници. Тоест няма нищо особено за гледане, докато италианецът не забелязва пред вратата на една съборетина лице, напълно различно от човешкия типаж в това преддверие към Ориента. Лицето по-скоро има западноевропейски вид, какъвто е бил той приблизително преди век, все едно го е създал великият Дикенс и го е пуснал да преброди континента чак до далечните Балкани. Може би заради това всичко по човека е износено и захабено, сякаш през всичките сто години той нито се е преобличал, нито се е мил. Черен измачкан сюртук загръща длъгнестата мършава снага, под зеленясал от старост цилиндър стърчат фъндъци нересани коси, четирите дълбоки бръчки на образа му - две успоредни на челото и две покрай носа, приличат на таен знак, положен от някоя древна секта, а под тях се разпростира могъща брада, черна в двата края и бяла по средата. Обилният пърхут върху нагръдника на сюртука е очевидно от същата брада.

 

Как да не спреш пред такава фигура, как да не попиташ какво продава тя в магазинчето? И чичо Йона, тъй като описаният човек е точно той, с плавни и тържествени жестове поканва италианеца да влезе. Сега е моментът да изобразя прословутото антикварно дюкянче, за което неведнъж се споменава в романа „Любов в ада”.

 

Сигурно си спомняте, че преди да се завърне в родината от Европа, чичо Йона подготвя една скъпоценна по негово мнение сбирка от книги, които възнамерява да подари на държавата като знак за антикварните си умения и от загриженост за просвещението на народа. Само че поради дребнави партизански съображения отговорните държавни фактори не се явяват в столичната митница да си приберат дарението и Йона Ралев си го взема, отнася го на Хълма, като половината сбирка отстъпва безвъзмездно на градската библиотека. Другата половина стои натъпкана в два долапа, заемащи по-забутания ъгъл на помещението.

 

Преди да стигне до тях обаче, посетителят забелязва срещуположното чистичко ъгълче. Там стопанинът е подредил книжки с картинки, тетрадки и множеството учебни принадлежности, които съставят главна част от търговията на чичо Йона. До тях се редят пет-шест лавици с нова и стара българска книжнина, а отпред, във витринка, стоят няколко сребърни пафти, между тях са посипани дребни изтъркани монетки, лишени от всякаква нумизматична стойност, пиринчени пръстени, метални копчета от военни униформи - турски, руски и от румелийската милиция, два стародавни дивита с изсъхнало мастило и оскубани гъши пера, проядени от корозия халки и закопчалки от конска сбруя - може би от прост селски добитък, а може би от митичните тракийски конници, бронзова фигурка, пред която всеки опитен колекционер би потръпнал, защото е изваяние на бог Дионис отпреди новата ера. В четири обковани сандъка са скътани множество подобни по размер предмети, описани и писмено характеризирани от чичо Йона. По-едрите са разположени на пода, специално място не им е търсено, а са оставяни, както се случи. Голямата част от тях антикварят е вземал от немай-къде, колкото да не огорчи сиромасите, които са ги изровили от таваните си и са се надявали да получат някой гологан. Виждат се няколко бакърени ибрика, арабско наргиле със спукан маркуч, еднокрака гипсова статуя на Наполеон, а вратата не се отваря докрай, защото отзад я подпира огромен кюп, в каквито още старите гърци са държали вода или жито, до него са сместени надгробна плоча с плачеща девойка от византийски времена, две мраморни глави и парче от изящен фриз, изобразяващ лозови клонки и гроздове. Стените също не са оставени празни. По непохватно забити цигански клинци са закачени ръждясал турски ятаган и кремъклийка пушка от хайдушката епоха, препариран сокол и наниз родопски чанове, два-три спрели часовника и разкошен бронзов венец, отлят от венециански майстор, а цялата източна стена заемат икони, между които има образци още отпреди иконоборческите години.

 

Чичо Йона често се кани да разчисти безполезните вехтории, но едно, че го домързява, и второ - бои се, че ако изхвърли на боклука ибриците примерно, Наполеон и сокола, след някой и друг ден пак ще му ги донесат, а той пак ще трябва да ги плати и върне на старите им места, защото не обича разправиите и не се е научил да отказва на настойчиви молби.

 

От поздрава още чичо Йона се е досетил, че чужденец е решил да го почете с присъствието си, и след кратко уточнение подхваща любезностите на италиански, напълно естествено впрочем, ако не сме забравили, че антикварят владее двайсетина живи и мъртви езика. Придържайки полите на пардесюто си, за да не обере прахта по вехториите, Паоло Лолобарди пристъпва навътре, с малко пресилени възклицания на одобрение и удивление отвръща на разясненията, които чичо Йона дава за своите предмети, но всъщност погледът му се плъзга равнодушно по тях, едва ли тоя наконтен италианец ще купи кюпа или поне един от бакърените ибрици. Докато той не забелязва оная спомената вече витринка, зад чието стъкло старецът безразборно е нахвърлял изтъркани дребни монети и безполезни копчета от военни униформи. Но не копчетата, нито скъпоценната бронзова фигурка на Дионис привличат вниманието му, а тъкмо монетите. Купувачът си е купувач, трябва да бъде уважен - и чичо Йона вади голямо парче чортова кожа, започва да нарежда върху нея металните късчета, макар да знае, че нямат никаква цена. Както и други вещи, те са се появили в дюкяна поради отстъпчивостта на стареца. Носят му ги понякога хлапаци от махалата, намирали ги случайно тук-таме, а чичо Йона няма сърце да връща момчетата, разменял е монетите кога за писец, кога за гумичка или тетрадка.

 

Паоло Лолобарди обаче не показва никакво пренебрежение към стоката, разглежда я, една част отделя наляво, друга побутва надясно поради някакви свои съображения. И като малко дете, което иска да се похвали, че също държи скъпоценност в джоба си, италианецът временно спира своя оглед, вади кутийка и я отваря. Още преди чичо Йона да измъкне бронзовата монета от вдлъбнатината на кутийката, преди да вземе лупата и да се втренчи в мъжката глава, изобразена върху едната страна, в конника - върху другата, той вече безпогрешно е преценил, че екземплярът е от времето на тракийския цар Севт ІІІ, някъде от третото столетие преди рождението на Христа. Доказва го и надписът върху реверса, същата страна, на която се вижда владетелят-конник - ΣΕΥΘΟΥ. И докато изрича своето заключение, чичо Йона си мисли, че монетата не е нещо съвършено рядко, но не е и никак евтина, така че не може да си позволи да я купи. Защото той е направил и второ едно, погрешно заключение - че посетителят е дошъл да продава, а не да купува.

 

Твърде скоро обаче стопанинът на дюкянчето се разколебава в това свое предположение, защото Паоло Лолобарди вади от пардесюто си още една кутийка и му я поднася заедно с въпроса си:

 

- А за този красавец какво ще кажете?

 

Тук чичо Йона истински се оживява, една от редките негови усмивки размърдва брадата му, защото красавецът се оказва Александър ІІІ Велики, и то не къде да е, а върху златна тетрадрахма, сечена през неговото царуване. Веднъж преди години се е случвало антикварят да претегли лично такава монета и помни, че тя е излязла 17 грама. Но за да провери своя спомен, той вади везната - сегашната тетрадрахма се оказва дори по-тежка с две десети, може би защото е по-запазена от предишната. И чичо Йона вече не вярва, че италианецът е дошъл да му продава такова съкровище, нито че се е отбил случайно в скромното дюкянче, още по-малко - че носи случайно кутийките в джоба си. Значи някой го е насочил специално, но за какво все пак е пристигнал - дали само да се хвали с монетите, или едновременно да провери знанията и уменията на ветерана? Такъв изпит обаче не го обижда, за него той дори е приятно предизвикателство, защото макар да е стоик, чичо Йона храни и суетни чувства като всеки простосмъртен, драго му е да покаже при случай своите способности. И той се впуска да обяснява качествата на тетрадрахмата, сравнява я с други подобни монети, включително и с малката й посестрима, златната драхма на същия Александър. Не продължават дълго и колебанията му за появата на посетителя. За малко повече от половин час чичо Йона взема блестящо проверочното препитване, нещо повече, спечелва доверие у предпазливия банкер и той излага ясно деловото си предложение - истинската цел на своето посещение.

 

Оттук насетне отношенията на Паоло Лолобарди и Йона Ралев са положени изцяло върху техните общи нумизматични интереси. Но с едно единствено изключение, и то отнасящо се за измислен екземпляр, аз няма да се занимавам повече с описание на монети. Доколкото съм поглеждал към нумизматиката, съм разбрал едно - че тя е кладенец без дъно, който изисква цял да хлътнеш в него. За да се спуснеш поне в началото, преди дори да стигнеш истинските му дълбини, са нужни голяма страст, обширни, при това детайлни исторически познания, и не на последно място - възможност да боравиш реално с монети, а не единствено да си чел за тях по книгите. Вярно е, разговарял съм със запалени колекционери, зачитал съм се в трудове като „Монети и монетосечене през вековете” от Христо Божков и Венцеслав Пейков, „Антични монети, ковани и циркулирали по българските земи” от Тодор Герасимов, „Античните монети на Пловдив” от Никола Мушмов и в други някои публикации на сп. „Нумизматика”. Консултирал съм се и с известен специалист като археолога Гавраил Лазов, мой съгражданин и съсед в София, защото съвсем различно е в такава тайнствена област да получиш вещо напътствие от уста на ухо, а към живото познание тук трябва да прибавя онова възхищение, с които разглеждах великолепните антични сбирки на Пергамон музеум в Берлин.

 

Съвсем не искам да се хваля с прескромния си опит, ясно ми е, че само бегло съм надзърнал в гърлото на кладенеца, но си мисля, че и това е достатъчно, за да изтъкна едно простичко и безусловно заключение. Нашият Хълм се издига сред земи, които спадат към най-богатия и сложен източник на най-ценни и скъпи монети според всички нумизматични класации. Периметърът на този източник обхваща териториите на Древна Елада, тоест Мала Азия и южните Балкани с островите между тях, а като се прибави и почти едновременното монетосечене в тракийските държавици и македонските царства, тук се включва фактически и целият Балкански полуостров. Малко по-късно, след възхода на Рим, към същия периметър се присъединява и Апенинският полуостров, макар че римски монети продължават да се секат и в упоменатите вече, по-стари краища на античния свят. Световната нумизматика, разбира се, е по-широко понятие, но нейно ядро е тъкмо очертаният регион и както ядрото на атома доминира в неговото тегло, така ядрото на античните находки определя неизменно тежестта на нумизматичните колекции.

 

Монетната картина на нашите земи е толкова сложна, пъстра и преплетена, че направо изглежда неизразима, или по-точно, тя не може да бъде завършена от ничие еднократно описание. Монети не само са произвеждани в десетки градове, но са сечени и в напълно неизвестни места. Така например за някои тракийски държавици не са останали никакви свидетелства - ни писмени, ни материални, освен отделни монети. Всичко друго е изчезнало, изтрито е от паметта на земята. Но тъкмо малките метални късчета са позволили на археолози и нумизмати да реконструират заличени политически територии и имена на владетели. С други думи, именно със своите монети мъртъвците са платили, за да бъде възстановено загубеното им място в историята. При това многобройните по произход парични потоци векове наред текат във всички посоки на отбелязания географски район. Така че никак няма да е чудно, ако отвъд планината Хемус намерят някой кизикен, една от най-старите монети, сечени в малоазиатския град Кизик, или пък на остров Сицилия изровят паричен знак на скитските царе от времето, когато те се подвизават в нашата Добруджа. Въобще няма да се докосвам до уловките, загадките, смътните петна на възникналата картина. Нито до нейната хронология, до разнотипните класификации на монетите, дори до случаите на фалшификации, защото тази добре позната дейност от модерната епоха се е практикувала още в древността. Всичко това ще оставя на чичо Йона - да съобразява, да отсъжда, да взема решения, но без да ни досажда с подробности. Ще повторя - за нашето повествование е важно, че в земите край Хълма не само са сечени монети от различни владетели, но че тези земи са били и едно от монетните кръстопътища в античния свят. Следователно, достатъчно е да знаем, че освен всичко друго, това средищно място се е превърнало в огромен резервоар на нумизматични находки. Това всъщност знае добре и Паоло Лолобарди.

 

И след като приключват обсъждането на двете негови скъпи монети, той подхвърля дали самият чичо Йона няма нещо подобно и ако има, не би ли му го продал. Сепнат от предложението, антикварят завърта в знак на отрицание рошавата си глава. Той не е свикнал да лъже, но не е свикнал и да избързва в такива случаи. Защото в сандъците с ценни предмети, за които стана дума, чичо Йона е скътал пет прилични екземпляра. Напълно законни са, отбелязал ги е в стоковата си книга, а самите екземпляри са придружени в сандъците с подробни характеристики, завършващи с името на лицето, от което са придобити. То е едно и също и макар да е малко преждевременно, ще кажа, че това е известното ни лице Тодор Тодоринов. А след първата несполука Паоло Лолобарди най-сетне изплюва камъчето, без повече увъртане предлага на чичо Йона да му съдейства в издирването и оценката на монети, да му бъде сътрудник, да му бъде посредник, да му бъде съветник - италианецът изрича всички тия длъжности, дирейки най-приемлива формулировка за проклетия старец, та дано го извади от непроницаемото негово мълчание. Но тъй като не постига резултат със синонимите само на една дума, Паоло Лолобарди зарязва банкерската си сдържаност, отдава се на своя първичен темперамент и от устата му се посипва цяла тирада. Тя започва с посоченото вече съображение, че на Хълма и в околностите му безусловно са намирани и още могат да се намерят ценни монети, а като местен човек чичо Йона по-лесно ще се ориентира за възможните източници. В тирадата се включват и комплименти, защото италианецът бил чувал за безукорното реноме на чичо Йона, присъства и затрогваща изповед за нумизматичната страст на молителя, а също и съблазън, защото за всяка монета господинът щял да получава достойна комисионна. И още подобни аргументи и увещавания, на които чичо Йона откликва само с две изречения:

 

- Наминете, уважаеми, след десетина дни. Ще видя какво мога да сторя за вас.

 

Всъщност антикварят изпада в тежко колебание. Но докато той се чуди и докато вземе фаталното си решение, ще отбележа два от смисловите знаци в тази история. Единият е присъствието на някакъв италианец, вторият - на някакви монети, които италианецът желае да притежава. Отдавна съм установил, че в този свой абстрактен вид, изчистени от всяка конкретност, те съвпадат със смисловите знаци на една действителна история, случила се преди повече от век в Пловдив. Навремето тя е бунила духовете, предизвиквала е народния гняв, а и още се споменава сред старите пловдивчани. Може би причина да не бъде забравена е, че ни я припомни Никола Алваджиев в прекрасната си книга „Пловдивска хроника”. Атилио Такела - главният герой на някогашните събития, е син на италианския търговец Денизо Такела, заслужил почитта на пловдивското гражданство със своето съчувствие и благотворителност по време на Априлското въстание. В началото на столетието младият Такела е назначен за директор на музея в града. Минавал за специалист, преди това завеждал нумизматичния отдел на столичния Археологически музей. Когато напуска поста си в Пловдив и идва негов заместник, установяват, че от фондовете са изчезнали множество скъпи монети. Обвиняват Атилио Такела в кражба, проточва се петгодишно следствие, а през това време пловдивчани ругаят, псуват, заплюват бившия директор, ако той посмее да се мерне на улицата. Най-сетне в 1906 г. го осъждат на седем години строг тъмничен затвор и обезщетение на държавата от 70 000 лв., огромна за времето си сума. Само че Атилио Такела не отива в тъмница, нито плаща пари на държавата. Изпраща молба за помилване до княза и бързо спечелва милостта му. Присъдата е заличена, а самият Атилио още година-две се крие в дома си - или от страх, или от срам не показва носа си навън, където го чака нестихналото пловдивско негодувание. Докато един ден не изчезва, заминава си за Италия и в Пловдив вече нито го виждат, нито чуват за него.

 

Както се е забелязало до тук и както ще се потвърди нататък, между историята на Паоло Лолобарди и чичо Йона, от една страна, и криминалното деяние на Атилио Такела - от друга, няма нищо общо. Плетениците от мотиви, подбуди, действия и последици в двата случая си имат свое самостоятелно начало, свой път и различен завършек. И все пак сега допускам, че някакво подмолно въздействие, някакъв неосъзнат полъх от някогашните реални събития е стигнал до моите въображаеми герои. Може би в своето криволичещо движение действителните образи са загубили конкретните си черти, превърнали са се именно в смислови знаци, за да придобият нова плът и моделиран смисъл в приемащата ги фантазия. Достатъчно разумни основания си имах, за да бъде героят ми тъкмо италианец, да служи в Италианската банка, а почтено събираната от него колекция да предизвика в края на краищата криминална афера. Неговата роля беше определена от съвършено самостоятелен, обмислен сюжет, но независимо от сюжета и индивидуалния облик на Паоло Лолобарди, не е изключено в него да присъства и зрънце от сънародника му Атилио, който също е твърдял, че е почтен, но хората завинаги са го свързали в спомена си с криминална афера.

 

Отбелязвам това обстоятелство, защото то има донякъде типологичен характер. Докато разказвам за романовите герои и събития, неизбежно ще бъде да се докосвам и до техни прототипни образи и случки. Вече се спрях на един такъв епизод - как книжарничката на бай Васил се превърна за мен в антикварното дюкянче на чичо Йона. Връзките между прототип и образ могат да бъдат твърде разнообразни. Рядко в романите се среща пряко, напълно осъзнато съответствие, най-често нишката е оплетена, непредвидима, каквато е тя в едно размотало се кълбо с прежда - никой не знае предварително къде му е началото и къде ще излезе краят. Между тия крайни точки съществуват множество междинни степени, включително една игра, която обичам да забърквам: да смесвам напълно достоверни факти, дори конкретни човешки имена, с напълно измислени обстоятелства. Само че такава игра е рискована, може да обидиш някого, без дори да си го желал, и затова в нея намесвам главно себе си или много близки мои хора. Ще призная, че тази игра-закачка, подхващана обикновено във второстепенни моменти, се среща най-често в друг мой роман, „Балкански грешник”.

 

Във всички случаи обаче, когато стане дума нататък за художествени образи и техните прототипи, трябва да се има предвид, че главен господар тук е въображението, или то поне се стреми да узурпира напълно властта. Въображението е неуморен търсач и комбинатор на елементи, не се интересува откъде ще ги вземе, за него важното е да бъде свободно и да върши каквото си ще. То щъка постоянно в душата на самия автор, а и навън - докъдето може да стигне, подбира материал за бъдещата си работа и все пак с едно око следи да не среща често хладния разум. Макар че са едноутробни братя, хладният разум го дебне намръщено, а някой път вземе, че го погне - желае да отнеме от брат си плячкосания материал, понеже можел да го оскверни със своеволните си съчетания. Ето защо, освен свобода, въображението обича спокойствие и когато го оставят на мира, вади иглата и започва да съшива награбените парченца. Труди се тихомълком, на скрито място, държи работата си в тайна, но тъй като се поддава на чувства и разни настроения, понякога ще те изненада с прекрасно избродиран гоблен, но е възможно със същите конци и платно да претупа и някоя парцалена кукла...

 

Неизбежно беше с тази тема да навляза във въпрос, който трябваше да разясня още в началото. Става дума за съотношението между реалния Пловдив и художествения образ на Хълма, което всъщност е по-широк вариант на двойката прототип-измислица. За пръв път въпросът ми бе зададен от литературната критичка Бистра Сакъова в интервю за пловдивския вестник „Литературен глас” и очевидно тя го е сметнала важен за читателите, защото се връща към него, а отговорите ми фактически доминират в интервюто. Сега ще използвам именно тях - едно, за да си спестя време, и второ, защото виждам, че през изминалите две десетилетия схващането ми не се е променило. Интервюто е по повод неотдавнашното излизане на „Хълмът”, а критичката формулира питането си така: „Какво е мястото на автобиографизма и на свободното въображение във вашия роман?” „Без Пловдив и живота ми в родния град до 20-годишна възраст романът не би бил възможен - подхващам тогава аз, но от днешна гледна точка бих казал, че същото се отнася не само за „Хълмът”, а и за цялата замислена поредица от романи. - Пловдив ми е дал преживявания, наблюдения, представи за света и човека, атмосферата, езика си, схващането на характери и поведения, всичко онова, което формира младите хора. Докато работех над романа, Пловдив неизменно стоеше пред мен. Голямо значение имаше и кварталът, за който споменавате. Пред очите ми в детството се разкриваше едно уникално смешение от исторически отломки, от култури, обичаи и хора. Старият Пловдив тогава не бе придобил музейно-атрактивен дъх, но оцветяваше всекидневието с неповторим колорит и създаваше многозначност на обикновените неща. Така или иначе това е потърсило място в романа и дава основание да се говори за автобиографизъм, поне що се отнася до изобразените картини, облика на мястото, някои преживявания. Истина е, че повествованието се води от две гледни точки, едната от които е в първо лице, от името на един юноша. Така са написани прологът и две глави от романа, но образът на този разказвач и личността на автора не бива се смесват. Към пряк автобиографизъм в сюжета не съм се стремил, нито е задължително да се отгатват точни прототипове на героите. Тук-таме има намек за нечия съдба, черта от човешки характер, щрих от външен портрет, но всичко това е претопено от въображението и служи за градиво на художествената измислица. Дори ако някой реши да сравни изобразения Хълм, няма да намери пълно съвпадение с топографията на някое от пловдивските тепета.”

 

Следващият въпрос повтаря предишния, но вече назовава по-точно проблема като „съотношение между конкретната история на Пловдив и символно-обобщителното внушение на творбата”. Съответно - и аз разширявам терена на обяснението си: „Романът “Хълмът” не е белетризирана история на Пловдив, макар че съм се опитал да черпя духовен опит именно от историята на Пловдив. В многовековния си живот градът познава всякакви превратности, нашествия, различни форми на власт, национални борби, политически интриги и пр., и пр. Граничен ръб между Изтока и Запада, той е арена на невероятни сблъсъци и смесвания. Като български град Пловдив изразява много релефно съдбата на българския народ, а в пловдивския човек са проявени най-широк кръг черти от българския национален характер. Ако отидем по-нататък обаче, ще видим, че Пловдив е същевременно извънредно характерен балкански град, споделял е изцяло участта на Балканите като политически и културен район с хилядолетна история и в него се открояват много белези на балканския феномен, на балканския комплекс от човешки особености. Заедно с това в исторически смисъл Пловдив е един световен град. Зад неговата богата и сложна история могат да се съзрат същностни механизми на световното движение, основни философско-исторически закономерности. Пловдив например е свидетел на възхода и смъртта на четири могъщи империи, преживял е варварски завоевания, кръстоносни походи и т.н., и в това отношение опитът му има световен, общочовешки смисъл. Ето защо според мен няма противоречие в твърдението, че той е едновременно и български, и балкански, и световен град. Именно този Пловдив ме интересува. За историческия епизод в “Хълмът” можех да избера някое конкретно събитие, свързано с града, но предпочетох това да е по-синтезиран разказ за фанатизма и насилието. Случките и героите са плод на въображението, но задачата ми беше да остана верен на историческата същност на онова време, на тогавашното мислене, обичаи, човешки страсти и поведения.”

 

Тия обобщителни характеристики могат да се илюстрират, разбира се, с множество примери, но тук не му е мястото да се разпростирам върху тях. Вероятно в близките страници ще обърна поглед към някои пловдивски реалности, но преди това държа да приключа с първия сюжетен контакт между Паоло Лолобарди и чичо Йона. За тази цел е потребно да се върна към случая с Атилио Такела. Нашият автор Никола Алваджиев е спестил нещо от тогавашната история, по-точно, разказал е добросъвестно само онова, което може да се документира. А извън безусловните факти е останал такъв активен фактор, какъвто е мълвата, догадките, злословията, клюките, съпровождащи в гъсти редици стореното от Атилио Такела. Както е известно, пловдивчанинът от всички епохи притежава невероятна изобретателност и спонтанна любов към слухове и клюки, а при онзи случай всички са се чувствали еднакво засегнати и колективният гений в тази област се е развихрил неудържимо. До мен, естествено, не са стигнали всички улични умувания и заключения, но една нишка все пак съм уловил. Тя вероятно е втъкана по-късно в мълвата, едва след като в Пловдив научават, че княз Фердинанд е помилвал престъпника. И Никола Алваджиев отбелязва, че тази новина е посрещната с публично неодобрение и недоволства, с шумно изразени протести и закани. Но след първия изблик на гняв възникват загадки и въпроси. Откъде накъде князът ще проявява такова снизхождение към човек, посегнал на народни ценности? И кой е тоя крадлив жабар, Атилио, че чак дворецът да го гушне под крилото си? Допускам, че тук колективната мисъл се е понапрегнала и след малка комбинация е стигнала до отговора. А този отговор минава през българския княз, но стига до италианския крал.

 

Добре се знае, че в зрелите свои години крал Виктор-Емануил ІІІ е сред най-прочутите нумизмати в Европа. За колекциите му се говорят баснословни неща, съдбата на неговите монети също е обрасла с легенди. В ония десетилетия и вестниците неведнъж описват кралската страст. Без съмнение за славата му вече се е чувало и в Пловдив, а тукашната мълва това и чака - прикачва към нея аферата Такела. Умозаключението й е следното: Атилио Такела не е смотан жабар и не е прост крадец, а е доверен агент на италианския крал, или ако не е негов директен снабдител, поне е подставено лице във верига от други агенти, водеща пак към същия крал. По тая верига текат скъпоценности, по нея значи са изтекли и пловдивските антични монети. И сега те се намират в римския дворец, за да им се радва едно монархическо лице, лишило от същото удоволствие народните маси. Иначе къде ще са музейните експонати? Полицията не ги е намерила, съдът не е чул от злосторника смислено обяснение къде ги е дянал. Но когато до кралското ухо достига вест, че неговият човек е загазил, че са го спипали по бели гащи, дето се вика, Виктор-Емануил се размърдва да помогне. Може да е от съчувствие, но по-вероятно от страх - да не би Атилио да се разкисне в затвора и да издрънка някому къде всъщност е проводил плячката. А какво може да стори една кралска особа в случая, освен да се обърне за помощ към съответна на нея особа.

 

И тук в играта се намесва нашият княз. Макар че не е напълно независим, макар че тепърва ще става цар, той е по-старши по стаж, защото Виктор-Емануил е заел престола едва в 1900 г. Двамата още не подозират, че тепърва ще стават и сватове, но това не пречи на отношенията им. Защото се знаят отдавна, общо семе ги е създало и еднаква синя кръв тече в артериите им. Но не мислете, че италианският крал е изтърчал при нашичкия и му е рекъл: „Абе, колега, едно мое момче сгафи нещо у вас, във Филибето, ама глей, молим те, да го оправиш. Ако станат нещо разноски - насреща съм!” Няма такова нещо, това да не са ви селски кметове. Имало е намек, имало е печално поклащане на глава, може би няколко думи - че арестът на италиански поданик и чудовищните обвинения хвърлят петно върху цялата нация и обиждат престола, пряк наследник на римските цезари.

 

Но нашият Фердинанд също не е вчерашен, лисица си е по рождение и веднага надушва вярната следа. Не е припнал, разбира се, да изпълнява поръчката. В следствие и съд той не бива да се меси, забранява му го Търновската конституция, а и защо да дразни прекомерно поданиците. Виж - като произнесат присъдата, като капне жалбата на виновника, тогава ще влезе в правомощията си и ще рече: „Освободете тогоз!” А зад тия думи стоят стратегически съображения. Притрябвали са им антични монети на ония край тепетата, помислил си е князът, на мен антиките пт ще ми влязат в работа. Предстои за суверенитет да воювам, международно съдействие ще трябва. После войни се задават, голямо царство ще създам, достойно за персона като мен. Пак ще са ми потребни подкрепа, арбитри, защитници. И ето ти го че Вито сам ми пада на мушка като глухар, улисан в любовна страст. Който има страсти, той плаща за тях, пък макар тия страсти да са нумизматични. Тъй и тъй няма да върне откраднатото, защо да не си затворя очите, врагове ли да си създавам? Ще направя сега тая дребна услуга, понеже цигулката на Кралство Италия звучи силно в европейския концерт, но в скоро време същата цигулка ще засвири по моята гайда. И тогава с няколко монети ще купя нещо по-скъпо от 70 000 лв. Ще влязат те в сметката, по която слава ще се плаща, величие ще се плаща, територии ще се плащат. И то не само за мен, а и за глупавите мои поданици, включая пловдивските, дето не виждат по-далеч от носа си...

 

Тъй мълвата е поставила всяко нещо на мястото му и напълно си е обяснила както кражбата на Атилио Такела, така и застъпничеството на Фердинанд Сакскобурготски. Схемата, разбира се, може да се разиграе и в други варианти, с по-различен акцент в мотиви и съображения. Ни един от тях обаче няма да намерим в съдебните книжа. Останали са те по улиците, дъвкани са в кръчми и кафенета, а едно тяхно хилаво подобие отеква в главата и на чичо Йона. Не че той включва в подозренията си чак носители на корони, не. Но след като две-три години събира монети за Паоло Лолобарди, след като знае съвършено точно какви средства са вложени в тях, чичо Йона започва да се колебае за кого всъщност трупа колекцията. Дали само за известния италианец? Колкото и да е наперен, той все пак е обикновен банков чиновник и със своята заплата, дори рушветите да прибавим към нея, не може да си позволи монетите, които вече е платил. Следователно - някой стои зад него, някой или някои, несравнимо по-богати и силни. Да са от България, изглежда невъзможно - защо ще им е нужен посредник, и то чужденец, и то такъв разглезен индивид? По-вероятно е силите, използващи Паоло Лолобарди, да се намират в Европа, но кои са те? Тук в главата на чичо Йона се завъртат образите на двама-трима негови бивши колеги и съперници, с които някога той е съставял първата де




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3519157
Постинги: 520
Коментари: 1046
Гласове: 19815
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031