Литературната критика за българските
преводи на творби на А. С. Пушкин

„ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН”,

РОМАН В СТИХОВЕ

ПРЕВЕЛ МИХАИЛ КОВАЧЕВ

Дора Аврамова-Метева

За големите тържества, които станаха през м[есец] февруари по случай стогодишнината на А. С. Пушкин, нашият млад поет и литературен историк Михаил Ковачев поднесе на българското общество в стихотворен превод знаменития му роман „Евгений Онегин”. Още преди няколко години, когато се явиха малките стихотворения в[ъв] веселата страница на в. „Зора” от М. Драгалевски, аз с истински възторг приказвах, че по непринуденост, вдъхновение и лекота извънредно много напомнят първите мадригални пиески на Пушкина. И наистина, миналата есен, когато за първи път се появиха в софийските литературни списания откъси от преведения „Евгений Онегин”, отведнъж пролича лирическото му вдъхновение, което му е послужило като основа за сполучливия превод. Излизането на бял свят на целия роман данесе истинските очаквания. Има поети, за които ти се струва, чеживеят в душата ти; има стихове, които сякаш са откъснати от пламналата болка на сърдцето ти; има нещо родно за нас у Пушкина, макар отдалечен с цял век.

Но чудното е, че в сегашното време на напрегнати усилия за всевъзможни трескави спекули, един млад човек носи в душата си пеещия стих на Пушкина! Значи, ние не сме загубени, щом тежките стъпки на нашето жестоко време не са смазали светлата радостна песен на сърдцето. Затова именно ми се иска да поздравя с възторг новата книга на Михаил Ковачев, която е голямо дело в българската литература.

Малцина са у нас, които умеят да превеждат стихове, защото за това трябва и сам да си поет. Преводът трябва да скрие в пазвите си нещо истинско ценно; нещо, което ще остане през годините и ще бъде непринудено близко на безименните четци. Преводът трябва да разнежва, да извиква неочаквано сълзи на умиление и чист възторг. Преводът трябва да бъде силен и по-после, когато се откъснеш именно от това топло чувство на въодушевление и разчлениш спокойно, вече с хладен разум, като анатом, всеки куплет на българския „Евгений Онегин”, ги сравниш с Пушкиновия оригинал, да се учудиш, че преводът изобилствува с класически рими, с класически ритъм, с яснота на мисълта и със свещена простота на изложението. Дори всички препинателни знаци – точки и запетаи, което е твърде мъчно да се приложи в преводното стихотворство, са сложени тъкмо както у Пушкина. Та не звучи ли това съвсем както у Пушкина: [42]...[43]...

Накрая не може да не отбележим и сполучливите картини, които са пръснати по страниците на романа. Между тях особен интерес представляват картините на петербургската художница Самокиш-Судковская, от която е и картината на корицата на романа.

Рец.: Д. Аврамова-Метева. — Завети, 4, 1937, № 2, 43—44.

ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН. Роман в стихове. Прев. Михаил Ковачев. Юбилейно изд. 1837—1937, С. /печ. Воен. изд. фонд/, 1936. 6, 68 с.