Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.06.2008 06:58 - Владимир Николов Аврамов (Част 4)
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 5880 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.11.2010 19:58


ВЛАДИМИР НИКОЛОВ АВРАМОВ

(12.01.1880, Калофер - 1963, София)

image

 

Владимир Николов Аврамов е български юрист и независим политик - за времето си един от най-издигнатите български правници, отличаващ се със завидна ерудиция и авторитет.

 

Владимир Аврамов преминава през всичките стъпала на съдебната йерархия. През целия толкова продължителен стаж Аврамов е образец на честен и добросъвестен правник. Изявява се и в законотворческата сфера. Участва в Международното сдружение по наказателно право, член е на Кодификационната комисия. Участва активно в полагане основите на кооперативното движение у нас. Но най-големите достойнства на неговия мироглед и близо половинвековната обществена и професионална дейност са родолюбието и загрижеността за успешното реформиране на българската съдебна система.


 


СМЪРТТА НА ЦАР БОРИС III (1943)

image

Борис ІІІ наричан цар Обединител почина на 28 август 1943 г. Има различни версии за смъртта му. За разлика от официално оповестените причини, повечето от хората мислят, че той е отровен от немците, защото не иска да изпрати войници да се бият срещу СССР.

Още на 28 август 1943 г. Министерският съвет издава прокламация към българския народ, подписана от министър-председателя и всички министри, че Н.Ц.Височество Престолонаследникът Симеон Княз Търновски, съгласно чл. 34 от Конституцията, стъпва на Престола на Българските царе под името Симеон ІІ Цар на Българите. Министерският съвет обявява 40-дневен траур в цялата страна, а Дворецът - едногодишен дворцов траур. Траурът, преклонението пред тленните останки, заупокойните литургии и погребението на цар Борис ІІІ добиват характер на общонародна скръб и загриженост за съдбата на България.

Германската позиция относно българската държавна криза сравнително бързо е определена: „В преценката на германското обществено мнение никой български министър-председател не е проявявал такива държавнополитически качества и не се е радвал на такова небивало народно доверие, както г-н проф. д-р Богдан Филов. Днес върху него е легнала тежката отговорност за разрешаване големия проблем за подходящ избор на регентство”.

image

Явно е, че германците успяват да намерят така необходимата им „твърда ръка”. След нея въпросът за другите двама регенти не е така труден. Позовавайки се на източник от Берлин, Радио Лондон още на 3 септември съобщава, че княз Кирил ще бъде един от българските регенти. За трети регент Берлин се насочва към председателя на Върховния касационен съд Владимир Аврамов, а изборът му за министър-председател е вече изяснен – Александър Цанков. При това не бива да се игнорира и възможността за използване на Петър Габровски.

На 6 септември 1943 г. е погребението на царя. Тленните останки се вдигнаха от най-върховните представители на трите власти: министърът на вътрешните работи Петър Димитров Габровски, министърът на правосъдието Константин Йотов Партов, подпредседателят на Народното събрание д-р Петър Иванов Кьосеиванов, председателят на ВКС Владимир Николов Аврамов, народните представители от XXV ОНС Иван Иванов Багрянов, Андреев, Фишков и Султанов.

На 6 септември в 21,15 ч. барон Щеенграхт изпраща до своя министър подробна телеграма отчет за разговора, който току-що е провел с българския министър-председател по така важния въпрос за намиране изход от държавнополитическата криза. Последният не възразява върху идеята за регенти да бъдат избрани той и княз Кирил, но не е убеден, че кандидатурата на председателя на Върховния касационен съд Аврамов е най-подходяща: познава го добре като министър и с него „трудно се работи”. Несъмнено е, че третият регент трабвя да бъде лице, свързано с политиката на покойния цар, но неговото определяне отнема много време, без да доведе до резултат.

Същия този ден са били обсъждани от председателя на Народното събрание Христо Калфов (бивш министър на външните работи и изповеданията в 41-я кабинет от 10 юни 1923 — 22 септември 1923 от Народен сговор, и в 42-я  от 22 септември 1923 — 4 януари 1926 от Демократически сговор) и Васил Митаков кандидатурите за регенти на Владимир Аврамов и Никола Георгиев („абсолютно негодни”), наред с тези на Богдан Филов („неудобен”) и принц Кирил („безспорен”).

Васил Митаков: „Сядам да пиша и искам да бъда искрен. И аслъ, какъв смисъл има да пиша, ако не дам това обещание и не предам фактите такива, каквито са си. Tyк моите деца и моите внуци ще намерят моя истински лик, ще ме видят такъв, какъвто съм си бил, без никаква маска, без никаква реклама, без никакви тенденции дори. Напротив, аз хвърлям маската, хвърлям всички наметала, които обстоятелствата и нуждата са ми навлекли, за да се покажа такъв, какъвто съм си.” 

Конституцията, в която мнозина са се клели, в своя член 29 изрично нарежда, че „членовете на регенството могат да бъдат министри, председателят и членовете на върховното съдилище или пък лица, които са заемали безукорно тия длъжности.”

От този текст на нашия закон могат да се направят много изводи и заключения, но несъмнено е, че между тях, на лично място трябва да стоят и следните, които ни интересуват в случая: нашата съдебна власт трябва да бъде така взискано и целесъобразно устроена, държавата и всички трябва да подлагаме  такива целесъобразни и подходящи грижи в тази област, че да бъде възможно от и в съдийските кадри, действително да се отглеждат и израстват във всяко отношение такива годни личности, че в дни на изпитание за нашето отечество, те с истинско достойнство и сигурност да му бъдат полезни, като добри регенти; и съдийството, особено това от по-горните инстанции, да бъде така зачитано и гледано, че да не се държи затулено из кюшетата, а между другото, поне в десетина години веднъж да му се създава възможност да вижда и вътрешните врата на Двореца.

В дневниковите си бележки Васил Митаков е посочил, че Аврамов бил „с много лош характер, кариерист, отмъстителен и зъл, посредствен и крайно непочтен и тесногръд човек” – породено явно от някаква лична вражда настъпила между двамата, потвърдило утвърдената практика, в която доста редки са случаите, при които висшите ни съдии отиват и се разписват в двореца по приетия и установен протокол.

Позовавайки се на източник от Берлин, Радио Лондон още на 3 септември съобщава, че княз Кирил ще бъде един от българските регенти. За трети регент Берлин се насочва към председателя на Върховния касационен съд Аврамов, а изборът му за министър-председател е вече... [Георгиев, Георги. Последните 365 дни на българската буржоазия (исторически роман). С., 1989.]

На 9 септември 1943 г. на извънредна сесия ХХV Обикновено Народно събрание избира за регенти на Царство България: Негово Царско Височество Кирил княз Преславски, професор д-р Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов.

На 10 септември 1943 г. за регенти са избрани: принц Кирил (р. 17 ноември 1895 г.), Богдан Филов (р. 1883 г.) и ген.-лейтенант Никола Михов (р. 29 ноември 1891 г.). Регенти до 8 септември 1944 г.

Директор на кабинета на регентите от септември 1943 до септември 1944 г. е Иван Богданов Горанов (13 април 1891, София – 1 февруари 1945, София) – завършил право с докторат в Германия, министър на железниците (15 февруари 1940-11 април 1942), осъден на смърт от „Народния съд”.

На 11 септември 1943 г. регентите полагат клетва пред Народното събрание. Там присъствуват царицата-майка Йоана, сестрите на починалия цар - княгините Евдокия и Надежда и нейния съпруг Алберхт, херцог Вюртембергски. Присъстват също министрите, членове на царската свита, Софийския митрополит Стефан и висши духовни лица. Народното събрание се открива от неговия председател Христо Калфов. В клетвата се казва: „Кълна се във Всемогъщия Бог, че ще бъда верен на Царя, че свято и нерушимо ще пазя Конституцията и законите на Царството си и, че във всичките си разпореждания ще имам пред очи само ползата и доброто на Царството. Бог да ми е на помощ!” Така детето - цар Симеон ІІ започва царуването си. То няма никаква вина, че при избирането на регентите 2 /два/ пъти е нарушена Конституцията.

Първо - Княз Кирил, като член на династията според Конституцията не може да бъде регент. Второ - Регентите трябва да положат клетва пред Велико Народно събрание, а не през ХХV обикновено Народно събрание. Тогава така наречената легална опозиция е запитала, защо се нарушава конституцията, но и е отговорено, че по време на война така се налага. След 9 септември 1944 г. за новия регентски съвет на „царчето” никой не се съобразява с Конституцията.

На 14 септември 1943 г. Министър-председател става Добри Божилов. Той е роден през 1884 г. в гр. Котел. Бил е министър на финансите в кабинетите на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов от 1938 - 1943 г.

Богдан Филов е регент почти до Девето-септемврийския преврат - когато на 7 септември 1944 г. подава оставка. След тримесечно пленничество в Съветския съюз, е съден и осъден на смърт от т.нар. „Народен съд”. Екзекутиран е заедно с другите регенти и министри от периода 1940-1944 на 1 срещу 2 февруари 1945 г., а цялото му имущество е конфискувано от „народната власт”.

През 1945 са осъдени на смърт от Първи върховен състав на Народния съд и разстреляни. Присъдата е отменена с Решение № 172 на Върховния съд през 1996 г.



БОМБАНДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ (1943)

image

На 10 февруари 1943 г., по време на въздушното нападение над София, Аврамов, първият председател на Касационния съд, се евакуира със семейството си в Самоков. Сава Христов – в Свищов, Пенчев – в Провадия, Н. Наков – в Бяла Слатина. Повечето от съдиите са в околностите на София: Васил Митаков (председател на Гражданското отделение на ВКС) със семейството си – в Бояна, Петър Габровски – в Княжево, (Марко Димитриев) Балабанов (1873-1921) – в Панчарево, и т.н. Има някои, които са останали в София: Лингоров, Оджаков и други спят в Съдебната палата. По това време дела не се гледат. Тогава председател на Адвокатския съюз е Симеон Петков, секретар на съда (ВКС) е Пол Симеонов.

Министър на правосъдието от 9.09.1944 до 31.03.1946 е Минчо К. Нейчев („глупав, но много злобен и див”). По това време секретар на ВКС е Пол Симеонов.

Поради бомбандиронките над София на 29 и 30 март 1944 г. Министерския съвет решава съдиите от Върховния касационен съд да се евакуират в Трявна и Дряново.

След края на Втората световна война България попада в съветската зона на политическо влияние. Установява се властта на доминирания от комунистите Отечествен фронт. С Наредби-закони на новото правителство започва унищожаване на конституционно формираните съдебни институции. Така се въвеждат извънредните „народни съдилища”, чиято очевидна цел е премахването на хиляди противници на новия режим. Отстранени са повечето заварени съдии, прокурори, следователи и преподаватели. Някои от тях са интернирани, а други -дори и ликвидирани физически.

В съответствие с двете решения Първи върховен състав осъжда на смърт тримата регенти, осем от царските съветници и двадесет и двама министри, двама от които отсъстващи. Още по-голяма е „корекцията” по втория процес. В речите си народните обвинители са поискали смъртно наказание за 25 депутати, а съдът осъжда на смърт 67. Не е известно по какъв начин към изготвения за целта списък са били прибавени още 42-ма народни представители. Впечатляващото е, че са осъдени на смърт двама депутати, за които народните обвинители са поискали 8 години строг тъмничен затвор, седем с предложение за 15 години затвор и т. н.

Принц Кирил, Богдан Филов, ген.-лейтенант Никола Михов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Христо Калфов, Васил Митаков, Славчо Загоров, Димитър Василев, Петър Габровски, ген.-лейтенант Теодоси Даскалов, Борис Йоцов, Спас Ганев, Константин Партов са сред осъдените на смърт от т.нар. „Народен съд”. Те са екзекутиран на 1 срещу 2 февруари 1945 г. През 1996 г. присъдата е отменена с Решение № 172 от 26 август 1996 г. на Върховния съд. Царските съветници арх. Йордан Севов, Любомир Лулчев, Димитър Генчев, Павел Груев, Светослав Помянов, ген. Рафаил Жечев, д-р Петър Костов, д-р Георги Ханджиев, Станислав Балан и Петър Морфов също стават жертва на „Народния съд”. Никола Недев и Илия Кожухаров са изпратени в лагера „Белене” (1951-1956), Никола Йотов по време на събитията в Унгария (1956) е интерниран в „Белене”. Илия Кожухаров от Габрово е изселен с цялото си семейство в гр. Левски (1949-1951) и въдворен в лагера „Белене” (1951-1954). За съдията Владимир Аврамов се знае единствено, че с цялото си семейство е изселен от София и въдворен в гр. Ловеч.



1944

Вследствие на англо-американските бомбандировки от края на 1943 – началото на 1944 г. ВКС е евакуиран в Дряново и Трявна. С решение на Министерския съвет от 7.X.1944 г. той е реевакуиран обратно в София [Отечествен фронт, № 28, 8 окт. 1944, с.1]. От 26.X.1944 г. ВКС вече разглежда гражданските и наказателните дела не в Дряново и Трявна, а отново в Съдебната палата в София – III етаж. Насрочените дела от 16 до 26.X.1944 г. се отлагат за други дати [Отечествен фронт, № 31, 11 окт. 1944, с.2].

Българите посрещат началото на 1944 г. със смесени чувства, всред които преобладава тревогата за бъдещето. За своето и за бъдещето на постигнатите с толкова усилия, компромиси и жертви национални идеали - България, без да участва пряко във войната, е успяла да обедини почти всички свои чеда на Балканите в една държава. Българите знаеха, че пътят, по който тръгнаха преди три години, е рискован и опасен, но стеклите се обстоятелства и неясните задкулисни ходове на великите сили, традиционни приятели на техните съседи, допринесоха този избор да изглежда предопределен. Надеждата за благоприятно излизане от войната те градяха и на това, че не бяха обявили война на Съветския съюз, а на обявената „символична" война на САЩ и Великобритания гледаха по-скоро като на предпоставка при все по-очевидния неуспех на съюзниците им да бъдат окупирани от войски на западните сили. 

Разрушителните бомби, които американските и британските самолети изсипаха над София и на други места в страната, сринаха мита за символичната война, разрушиха много от надеждите и усилиха тревогата. Трябва да отбележим, че самите разрушения и жертвите не стъписаха българите. Те стоически отстраняваха щетите, организираха живота си на военновременни начала и мобилизираха морални сили пред опасността. Дори накараха светът отново да заговори с респект за тях, както по времето на Балканската и Първата световна война. Бойното майсторство на българските летци и точните попадения на противовъздушната отбрана не останаха незабелязани.

Саможертвените подвизи на летците Списаревски и подпоручик Тодоров срещу американските „летящи крепости" бяха високо оценени като първите „живи торпили" в Европа.

Тревогите на българите по това време се подхранват по-скоро от предусещането, че тези непредизвикани бомбардировки могат да се окажат предупреждение за това, как победителите след войната отново няма да се съобразяват с националните им чувства и с представата им за справедливост. Правителството вече се въздържа да поема нови ангажименти спрямо Германия, но и предвидливо не се решава да скъса съюза с нея, а и никой още не му дава достатъчни гаранции за действия в тази насока. Много е пресен споменът за края на Първата световна война, когато българите сключиха едностранно примирие и после бяха оставени сами на преговорите в Париж, загубили довчерашните си съюзници германците, в резултат на което се стигна до жестокия и крайно несправедлив за България Ньойски мирен договор. Същевременно то следи внимателно развитието на съпротивителното движение в страната и оповестява, без резултат обаче, своето решение да помилва всички разкаяли се партизани и нелегални, които прекратяват дейността си. На 26 януари са приети Закон за държавната жандармерия и Закон за продължаване срока на пълномощията на народните представители от 25-то ОНС. Правителството се опасява от провеждането на избори в сложната обстановка, което неминуемо ще създаде допълнителна нестабилност. Подсилва предохранителните мерки и със Закона за военните сили на Царство България, приет на 13 април, който определя основните задачи на българската войска: да осигури спокойствието, съществуването и независимостта на държавата и постигането на народните идеали.

На 1 юли с укази № 4 и № 5 е приета оставката на министър-председателя Добри Божилов и е назначено ново правителство, начело с Иван Багрянов. То ускорява дистанцирането от Германия, без обаче да дава основания за подозрение, че възнамерява да скъса съюза с нея, което би предизвикало германска окупация на България. В същото време предприема стъпки за излизане от състоянието на война с Великобритания и САЩ.

Другата голяма грижа на правителството е да предотврати на всяка цена влизането на съветските войски в България. На 22 юли Багрянов възлага на бившия председател на Народното събрание Стойчо Мошанов, изявен англофил, да проучи възможността за излизане на България от състоянието на война със САЩ и Великобритания. Същевременно правителството изпраща до американската страна официално предложение за започване на преговори за примирие и мир. На 6 август се провежда съвместно заседание на представители на легалната опозиция и на Отечествения фронт, на което се обсъжда въпросът за съставянето на широка национална коалиция, която да поеме властта в свои ръце. Декларацията, подписана от участниците, бива връчена по-късно на регентите. Съгласно указанията от правителството на 10 август Стойчо Мошанов заминава в Анкара, за да преговаря с англо-американците за сключване на примирие и мир. Те обаче не проявяват голяма охота и преговорите се бавят. Възможно е тогава нито Мошанов, нито Багрянов да не са знаели още, че вече има договореност между англо-американците и Сталин преговорите да не се водят без участието на Москва.

Между 17 и 21 август се провежда извънредна сесия на Народното събрание, където Багрянов приема някои от исканията на опозицията. През следващите дни в Румъния е свалено прогерманското правителство и руските войски стигат в непосредствена близост до България. На 26 август правителството на Багрянов обявява, че ще спазва пълен неутралитет в германо-съветската война, като продължи и сондажите за примирие с Великобритания и САЩ. То повдига пред Берлин въпроса за оттеглянето на германските войски от България и оповестява решението си да разоръжи тези от тях, които преминават от Румъния през българска територия.

На 1 септември англо-американците прекратяват преговорите в Кайро със Стойчо Мошанов, а съобщението на ТАСС гласи, че съветските ръководители считат неутралитета на България за съвършено недостатъчен. В резултат на водените от регентите неколкодневни разговори с представители на буржоазните партии на Константин Муравиев бива възложен мандат да състави правителство. В програмната си декларация правителство на Муравиев се обявява за решителен преход към възстановяване на демокрацията. То заявява, че скъсва съюзните си отношения с Германия.

На 5 септември Съветският съюз обявява война на България, а на следващия ден, 6 септември, България обявява война на Германия. Така за няколко дни България изпада в извънредно сложно, почти уникално положение - да е в състояние на война почти с целия свят. На 8 септември части на съветската армия преминават през Дунав, без да срещнат съпротива. По ирония на съдбата в същия ден Министерският съвет приема Наредба-закон за обявяване на Царство България във военно положение, указът за което е обнародван десет дни по-късно.

Вечерта срещу 9 септември главни действащи лица са група офицери с отечественофронтовска ориентация, всред които и военният министър генерал Иван Маринов. Те не са много на брой, но имат подкрепата на редица войскови поделения в столицата: Пионерската щурмова дружина от Първи инженерен полк, Учебната рота при Военното училище, Автомобилната дружина от Първи инженерен полк, Противовъздушната батарея към Главното командване на армията, Прожекторната група от противовъздушната отбрана на София и Танковия полк от Бронираната бригада. Останалите поделения в столицата остават неутрални. Военните части заемат Министерството на войната, централната поща, телефонната палата, централната гара и други стратегически обекти. В 6 часа и 25 минути радио София уведомява българите, че страната има ново правителство. То е съставено от по четирима представители на БРП (к), БЗНС, Политически кръг „Звено”, двама социалдемократи и двама „независими интелектуалци" и е оглавявано от Кимон Георгиев. Същата сутрин регентите княз Кирил и генерал Михов подписват указите за разпускане на 25-то Обикновено Народно събрание и за учредяването на три нови министерства: на народното здраве, на социалната политика и на пропагандата. Веднага след това, без да има конституционни основания и в нарушение на Търновската конституция, новото правителство издава постановления за освобождаването на регентите и за назначаване на нов регентски съвет в състав: Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов.

На 17 октомври 1944 г. Политбюро [ЦК на БРП (к)] констатира - „ентусиазмът отминава”. Забелязва се отлив, отдръпване и „уплаха сред населението от репресиите”.

В резултат на премахването на съдийската несменяемост с Наредбата-закон за изменение ва ЗУС от 25.IX.1944 г. с Указ на регентите № 31 от 17.X.1944 г. „се уволняват в интерес на службата поради явна и груба фашистка дейност” Владимир Аврамов, първи председател на ВКС, Владимир Лингоров, главен прокурор на ВКС, Васил Митаков, председател на отделение на ВКС, Петър Паскалев, член на ВКС, П. Оджаков, прокурор на отделение при ВКС [Отечествен фронт, № 38, 19 окт. 1944, с.2].

С Указ на регентите от 4.XI.1944 г. за първи председател на ВКС е назначен Найден Николов, адвокат от София. Страшимир Диагоров, прокурор при Скопския апелативен съд, е назначен за член на ВКС.

С Указ на регентите от 18.XI.1944 г. за главен прокурор при ВКС е назначен Борис Лозанов – адвокат от София.

Върховният касационен съд престава да съществува като висша съдебна институция по силата на т.нар. „Димитровска конституция” от 1947 г. Мястото му се заема от Върховния съд на Народната република, чиито членове са избирани от Народното събрание, изцяло доминирано от Комунистическата партия. Затова повечето съдии са били членове на БКП или поне на казионния БЗНС. Висшите партийни функционери стават недосегаеми за съдилищата и в основни линии действията им са поставени над закона.



СМЯНА НА РЕГЕНТИТЕ (1944)

След като управлява само 7 дни правителството на Константин Муравиев е свалено през ноща на 8 срещу 9 септември 1944 г. Знае се защо. Досегашните регенти са „освободени от длъжност” и после са арестувани. Правителството на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев назначава нов регентски съвет без никакво конституционно основание! Отдавна е казано: „Където оръжията дрънчат, законите мълчат!” Ще мълчи и основния закон над законите - Конституцията.

Новите регенти са: Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. Те не са неграмотни хора за да не знаят, че са назначени противоконституционно да изпълняват функциите на държавен глава от името на малолетното 7 годишно царче Симончо.

Венелин Ганев (1880-1966) е известен български юрист и политик. Той е професор по общо и търговско право. Член е на Радикалната партия. Бил е министър на правосъдието през 1919 г. и пълномощен министър в Париж през 1920 г.

Цвятко Бобошевски (1884-1952) е юрист и политик. Член е на Народната партия (по-късно Народно-прогресивна партия). бил е Министър на просветата  през 1923-1924 и 1926-1930, и на правосъдието (1924-1926).

Тодор Павлов (1890-1977) е философ, общественик и политик. Член е на Комунистическата партия от 1919 г. и е бил емигрант в СССР през 1932-36 г. Известен е като публицист. Интерниран е през годините 1941, 1942, 1943 г. В регентската поредица Тодор Павлов официално е на последното - трето място. Но Ганев, Бобошевски и всички, които са във властта, отлично знаят, че той фактически е най-главния в Регентския съвет.

На 11 септември 1944 г. проф. Венелин Ганев прочита прокламацията на Регентския съвет по радиото. В нея се казва: „...ние ще управляваме Царството и ще упражняваме царската власт от името на Царя изключително и само в пределите на Конституцията. ...”.

Няма спор, че тримата регенти са от три различни политически партии. Официален печатен орган на новата власт става вестник „Отечествен фронт”. В неговия първи легален брой от 9 септември 1944 г. на първа страница читателите виждат снимките на маршал Сталин, на Кимон Георгиев и на Тодор Павлов.

Богдан Филов, който на 8 септември е подал оставка и вече е бивш регент е арестуван на 13 същия месец и е откаран в Централния софийски затвор.

На 14 септември е първата аудиенция на тримата нови регенти с малолетния цар Симеон ІІ в двореца „Врана”. Когато тримата регенти всеки в отделен автомобил, пътуват към царските особи ги придружава ескорт от новата Народна гвардия. Гвардейците са с каскети, а гвардейките с червени забрадки, но всички са въоръжени много добре.

Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски са облечени с официални черни костюми, с бели високи яки, черни вратовръзки с бели ръкавици. Тодор Павлов, поради липса на нов костюм или нарочно е със същия костюм с който е бил по затворите и концлагерите. Регентите са посрещнати в приемната зала от царицата майка, царчето и сестра му Мария Луиза и княгиня Евдокия - сестрата на Борис ІІІ. Бившата царица Йоанна е изненадана от облеклото на регента Павлов и той забелязва загадъчната гримаса на устните й. Царчето и сестра му гледат уплашено Тодор Павлов и отправят въпросителни погледи ту към майка си, ту към леля си Евдокия. Царица Йоанна кани регентите на закуска и почерпка с чуден евксиноградски коняк и ароматно кафе.

Венелин Ганев е учил в Италия и е добър събеседник. Царицата се опитва да разбере каква ще бъде съдбата на княз Кирил и другите задържани, но не получава ясен отговор. Княгиня Евдокия пита направо ще се изпълнява ли Търновската Конституция, както е заявено по радиото в регентската прокламация.

Тодор Павлов с предупредителен поглед кара проф. Венелин Ганев дипломатично да не даде ясен отговор. Всички присъствуващи са забелязали много-значителния поглед на представителя на Българската работническа партия /комунисти/ в регентския съвет. На домакините със „синя кръв” е ясно, че повече не трябва да питат за спазването на Конституцията.

С изключение на княз Кирил Преславски, семейството на покойния цар Борис ІІІ и сестра му Евдокия не ги сполетя трагичната съдба на последния руски цар Николай ІІ, на царицата и четирите им невръстни деца. Сталин за да не дразни своите съюзници Рузвелт и Чърчил, остави царчето, майка му, сестра му и леля му Евдокия да напуснат България живи и здрави, когато тя от Царство се превърна в Република.



ПОДМЯНА НА КАДРИТЕ В СЪДЕБНАТА ВЛАСТ (1944-1945)

image
Председателя на ВКС Владимир Аврамов

Първото радикално прочистване е предприето на 17 октомври 1944 г., когато по предложение на Министерството на правосъдието в лицето на министър д-р Минчо Нейчев регентите Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов подписват Указ № 31 за мащабни кадрови размествания в съдебното ведомство, отстраняващ 67 съдии, прокурори и съдии-следователи, сред които част от най-висшите магистрати.

Уволнени са председателят на Върховния касационен съд Владимир Н. Аврамов (1880-1963), главният прокурор към него Владимир М. Лингоров, председателят на отделение Васил Н. Митаков, прокурорът на отделение Петър П. Оджаков, както и трима член-съдии на същия съд.

От Върховния административен съд уволнените са само двама член-съдии, но в Софийския апелативен съд са девет, сред които подпредседателят Ив. Костойчинов, прокурорът М. Кърджиев и др.

Софийският областен съд губи председателя си Хр. Чалъков, прокурора си Георги Манов и още трима съдии и прокурори. Отстранени от апелативните съдилища в страната са 9 съдии и прокурори, от областните – 22, от околийските – 13, както и 10 съдии-следователи от цяла България. [Изгрев, № 10, 19 октомври 1944]

Между обвиняемите двама прокурори, Георги Манов и Асен Голюбов, първият е обвинен, че като прокурор на Софийския областен съд се проявил в сътрудничеството с полицията и нареждал по-строго отношение към комунистите. Вторият, като доверено лице на министрите на правосъдието в сменящите се правителства и член на Софийския апелативен съд, а заел и длъжността главен секретар на Министерството на вътрешните работи, фактически упражнявал контрол върху работата на другите прокурори. За двамата съдът приема, че допринесли дейно и съществено за провеждане на профашистката и прогерманска политика в България, действувайки в полза на германската кауза и във вреда на българския народ. На тях са наложени най-тежките наказания – смърт и конфискация на цялото им движимо и недвижимо имущество в полза на държавното съкровище, както и да заплатят по 1 милион лева глоба, като са лишени от права завинаги, според Наказателния закон.



„НАРОДЕН СЪД” (1945)

image

Българският така наречен „Народен съд” издаде повече смъртни присъди от Международните трибунали взети заедно. Справка за смъртните присъди: в Нюрнберг - 11 смъртни присъди, в Япония - 7 смъртни присъди, във Франция - 18 смъртни присъди, или всичко - 36 смъртни присъди.

Като разкритие за престъпленията веднага след 1944 г. и като пример за покаяние са спомените „Какво зная за Народния съд през 1944-1945” на Петър Семерджиев: „Незаконността на Народния съд не подлежи на съмнения. Неоспоримо е, че той беше проведен като разправа на българската компартия за разчистването на пътя към нейното укрепване във властта. Народният съд представляваше една от предпоставките на съветизирането на България. Тепърва ще се разяснява защо този Народен съд прие толкова жестоки форми в сравнение с другите страни, също попаднали в сферата на съветското господство и наложената им съветизация.”

В България само в Софийските централни гробища през нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. са разстреляни 103 души. Присъдата им е била прочетена на 1 февруари същата година. Сред разстреляните са 3 регенти, 67 народни представители, 8 съветници на цар Борис ІІІ, другите са бивши министри. Написани са книги и статии в които авторите хвалят Минчо Нейчев за бързото съчиняване и приемане на „Наредбата - закон за съдене от народен съд на виновните за въвличането на България във Втората световна война и съюзените народи”. Хвален е и главния народен обвинител Георги Петров и анонимно тези които бързо и без проблеми са извършили масовата екзекуция на осъдените. Някои казват и пишат, че за малка България цифрата на осъдените на смърт 2730 души била много голяма. Ама нали поета Никола Вапцаров е казал: „Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз...”

Ускореното и почти едновременно провеждане на останалите процеси в София налага някои промени в механизма на предварителното определяне на присъдите по тях. Георги Петров лично инструктира народните обвинители какви наказания да искат за подсъдимите. Освен това той се среща и със съдебните състави, за да доуточнят крайния резултат. Всичко това е съгласувано с д-р Минчо Нейчев, който от своя страна докладва в Политбюро и съобщава неговото „мнение” на главния народен обвинител. Въпреки старанието да се дирижират присъдите, по думите на Георги Петров се получават някои „неприятни” изненади.

По решение на Политбюро обвиняемите съдии, прокурори и съдия-следователи при военнополевите и областните съдилища са изискани от провинциалните състави, за да бъдат съдени от специално формиран Девети състав. От общия брой на подсъдимите - 242-ма според обвинителния акт, 19 са чиновници в Дирекцията на полицията - отдел А, 137 - разузнавачи. Останалите 86 са съдии и прокурори.

Леките присъди, издадени по процеса срещу съдиите и прокурорите на 29 април 1945 г. [АМВР, НС II-217, л. 7-46; Д.В., бр. 130, 8 юни 1945.] са окачествени като пораженчески, а главният народен обвиинител Георги Петров е критикуван от началника на ДС Димо Дичев като главен виновник за това. Но по оценката на Георги Петров, Борис Лозанов е бил твърде мек човек и, следователно, неудачен за поста. [ЦДА, ф. 250, оп. 1, а.е. 68, л. 14.]

Всички съдии и прокурори са изискани от провинциалните състави на Народния съд, за да бъдат съдени от специалния състав от правници в София, което по мнението на главния народен обвинител, спасява живота на мнозинството от тях...

С радиограма от 24 ноември 1944 г. Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва: „В съветските кръгове считат (става дума за тези, намиращи се в София), че би било неудобно, ако Народният съд ще съди съдиите по процеса на парашутистите, тъй като в него се преплитат имената на Коминтерна и твоето. Тези съдии могат да бъдат съдени по други процеси.”

По своя инициатива Георги Петров се среща с председателя на Девети върховен състав Борис Лозанов и други съдии. От разговорите разбира, че те се колебаят и не могат да намерят „база за една строга присъда”. Даже Магдалина Баръмова открито му заявила, че „не може да подпише присъда против съдиите с наказание повече от 5 години”. Разтревожен, главният народен обвинител търси подкрепата на д-р Минчо Нейчев. Председателят на съда е извикан в Министерството на правосъдието и инструктиран да постанови 12 смъртни присъди. „Но бях неприятно изненадан, обяснява Георги Петров, когато чух присъдата, която не само че нямаше смъртни присъди, но пускаше на свобода 3/4 от подсъдимите съдии и прокурори, а се осъждаха само групата полицаи. Веднага след заседанието повиках насаме другаря Борис Лозанов и му заявих открито, че това е най-пораженската присъда, която може да се помисли, и че Партията непременно ще подири от него отговорности за това напълно неоправдано пораженство.”

Подобен е случаят с Десети върховен състав на Народния съд, разглеждащ делото на „стопанските вредители”. По него е издадена една смъртна присъда.

Сред оправданите от Девети върховен състав на „Народния съд за съдиите и прокурорите при военно-полевите и областните съдилища” са дори бившият главен прокурор на Върховния касационен съд Владимир Аврамов, прокурорът на Военнокасационния съд полковник Владимир Николов и членът на същия съд полковник Борис Маринов. Общо за невиновни в проявено явно пристрастие или грубо престараване при изпълнение на служебните им задължения на съдии, прокурори или съдии-следователи са обявени 49 души с мотивите, че не е доказано такова, а относно подписите под смъртни присъди срещу комунисти е изтъкнато, че във военен съд особено мнение не се допуска и всички членове на съда се подписват задължително.

Ръководството на Дирекцията на милицията и Димо Дичев - началник на ДС, оценяват резултатите от процесите като крайно лоши. За това те обвиняват главния народен обвинител и някои от неговите колеги. В доклад до ЦК Георги Петров се оплаква от един от следователите с прякор Валията, който заявил: „Докато аз не арестувам 15-20 народни обвинители, няма да кандисам.” И действително милицията задържа Стою Татаров, Шемтон Данон и Иван Бояджиев - и тримата обвинители към Десети върховен състав. Арестувани са още Богомил Касабов, Първан Гърков, Борис Бъров и др. Срещу петима от тях е повдигнато обвинение, че са вземали подкупи от някои подсъдими, за да им помогнат да се изплъзнат” без присъда или с по-мека присъда от Народния съд. За двама свои колеги Георги Петров е убеден, че са невинни, и настоява пред Дирекцията на милицията да бъдат освободени. В доклад до ЦК той пише: Всяка прибързана мярка, всяко неоснователно задържане на народен обвинител - каквито са случаите с Борис Бъров и Ив. Бояджиев, носят неизмерима пакост за нашата Партия и за делото на Народния съд, което е преди всичко една акция на Партията.”

В писмо до Националния комитет на Отечествения фронт от 20 юли 1945 г. д-р Минчо Нейчев обяснява причините, които според него са довели до това пораженство”. Обещах, пише той, съдът да свърши работата си за три месеца, а той едва я свърши за шест. Това закъсняване се оказа фатално, защото напрежението на масите намаля, ходатайствата се засилиха, съставите на съда започнаха да се огъват, в резултат на което се получи това, че последните процеси в София, особено тоя срещу стопанските деятели се оказа истинско проваляне на съда.”


  © 2007 Лалю Метев


Тагове:   Калофер,   министър,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3270068
Постинги: 510
Коментари: 1043
Гласове: 19718
Архив
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930