Контрапревратът в Пловдив

Първите впечатления. — Военните на телеграфа. — Стоянович и Велчев подготовляват контрапреврата. — Колебанията на Муткурова. — Съвет в дома на Велчева. — Стоянович при английския консул. — Намеренията на русофилите. — Кой кого ще арестува? — Контрапревратът обявен от Велчева. — Манифестации пред консулствата. — Изстъпления на тълпата. — Една тайнствена нощ в телеграфа. — Разговори с Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Сливен, Варна. — Стамболов се обажда от Търново.

 

Низвержението биде оповестено в Пловдив чрез една притурка на в. Новини (9 август), която просто хроникираше факта. Подир малко излезе в. Съединение във злорадствующи и брутални коментарии.

Новината се разпространи минутно в града. Русофилите наскачаха по улиците, показвайки радостни лица, малко залисани. В градската градина Д. В. Манчов¹ развяваше френетически дългата си брада, викайки „Долу Батенберг!“ На Джумаята майор Кисов минаваше в шарф и получаваше поздравления. В бирарията „Венети“ Ив. Ст. Гешов² въртеше бастона на коляното си и казваше: „Le roi est mort, vive le roi!“ Около него ухилени лъжесъединисти се черпеха, клатеха глава одобрително и се смееха с просташки и обиден смях. „То е въпрос още дали „Le roi est mort“, забележи капитан Велчев, кипящ от една сдържана ярост. Тогава благодушният старец Д. Т. Душанов се обади: „Стойте мирни, момчета, че ако стане някое смущение, скоро ще видим руските броненосци в Бургас и Варна.“

Болшинството от публиката бе крайно опечалено, мълчаливо. Княз Александър бе дълбоко обичан в Пловдив. Хората, които на 9 септември го посрещнаха като герой на българското обединение, бяха пленени от красивия принц в бял кител, който идеше да се постави начело на една революция. Войната даде сетне на неговия лик венец на слава. Бащите обичаха в него юначеството на своите синове. Един голям момент на народната съвест бе свързан с името му. И свръх всичко това знаеше се, че той се погуби като жертва за Съединението. И сега с голяма болка масата си го представляваше поруган пленник в ръцете на една шепа бунтовници.

Това мъчително настроение тъй видимо тежеше над града, че русофилите уталожиха своята радост, за да не предизвикат някое противодействие. Открит митинг те не посмеяха да направят. Преди обед те се събираха на частно съвещание в кабинета на кмета Костаки Пеев. Тук бяха Ив. Ст. Гешов, М. Маджаров, С. С. Бобчев, д-р Хаканов, Ив. Вазов, Д. К. Попов, Д. Стамбулов, Д. Юруков. Дошел бе и Д. Тончев, „за да следи какво става“, както обяснява той. Присъствующите приготвиха една резолюция, с която одобряваха преврата, и я протелеграфираха на Груева. После по-видните от тях отидоха в руското консулство при Игелстрома. Игелстром попита Тончева как посреща народът извършеното събитие. „С възхищение“ — отговори Тончев. После добави: „Аз съм тук представител на либералите, които минават за врагове на Русия; е добре, виждате колко аз съм доволен; за чувствата на другите сами съдете.“ „Аз исках, разказва Д. Тончев, да приспя Игелстрома, за да имаме време да приготвим военните.“

Военните, както всички почти, бяха в първия момент замаяни. Освен Кисова никой от тях не бе подготвен за това страшно събитие. Щом узнаха новината, те се затекоха в бригадното управление. На часа 9 тук бяха събрани всички военноначалници: Муткуров, командир на бригадата, майор Кисов, командир на пехотния полк, капитан К. Ботев, командир на кавалерийския полк, капитан Тантилов, командир на артилерийския полк, капитан М. Савов, началник-щаба на бригадата, капитан Гани Атанасов, воински началник.

На въпросите на своите подчинени Муткуров отговори, че той няма никакво съобщение от София. Телеграмата на Груева бе наистина отправена до Кисова. На Муткурова, сподвижник на Захари Стоянов по Съединението и патриот от категорията на тия, които викаха „има Батенберг, има България“ — детронаторите не доверяваха. Заповедта бе минала пряко главата на Муткурова, без той да бъде отстранен. Това нарушение на йерархията, което за техните понятия бе нещо грамадно, още повече озадачи духа на военноначалниците. След като размениха незначущи мисли на недоумение, наблюдавайки се един друг, мнителни едни към други, те решиха да поискат осветление от София и се упътиха към телеграфната станция.

Извикаха военния министър Никифорова; от София отговори едно лице, което каза, че е Никифоров. Муткуров изказа учудването си, че на него, бригаден командир, не е нищо съобщено; мнимият Никифоров обясни, че е станала грешка. На другите запитвания на Муткурова той отговори: „Низвержението е извършено за спасение на отечеството от погибел, както знаете. За неизпълнението на заповедите на главнокомандующия ще отговаряте с главата си. Имате ли нещо да кажете?“ „Нямам.“ „Тогава сбогом!“³

На излизане от станцията полковите командири попитаха Муткурова какво да правят. Той им отговори, че ще трябва да закълнат войската. Останал сам с Муткурова капитан Андреев му изказа съмненията си, че това може да е някоя игра. „Откъде си сигурен ти, че говори с Никифорова, а не с някой друг? Ами ако Маджаров е закачил някой апарат по линията и прави тази комедия, за да позори княза?“ Муткуров мълчеше, дъвчейки според обичая си едно късче хартия. Атанасов поде: „Може би сам князът прави тази лъжлива тревога, за да провери предаността на войската.“ „Възможно“ — промълви Муткуров, който вадеше думите си като с клещи. И без да добави нищо, той се упъти към къщата си със своите бавни стъпки на флегматик.

Между туй брожението в града ставаше все по-осезателно. Националистическите елементи се разшаваха. На Джумаята, в Мараша една негодуваща мълва се зароди глухо и почна да расте. Хъшовската гвардия на бившия революционен комитет заръмжа тук-таме. В кафенето на Караманова Йордан Бошков - полупиян само защото още не бе се стъмнило — удряше по масите, викайки „долу предателите“ с тоя дрезгав глас, с който преди една година бе бунтувал кръчмите против Източна Румелия.

На другата страна Спиро Керпията псуваше вече открито, храчейки енергически своето възмущение на безхитростен патриот. Настроението се бе подигнало и в политическите кръгове. В бирарията „Венети“ големите дейци по Съединението, които сутринта мълчаха с намусен и тайнствен вид — омърлушени в действителност, — сега стоеха като под пара, готови да подемат нещо, което всички чувствуваха за неизбежно, но за което никой още не даваше знак. Най-много кипеше със своя мършав силует и със своето остро лице на горска птица Ив. Стоянович.

Превратът завари Стояновича в Хаджи Елес, дето, придружен от своя неразделен спътник Н. Генадиева, той бе дошел да подготви допълнителните избори. Щом узнаха от околийския началник страшната новина, двамата агитатори взеха трена за Пловдив. По пътя те напразно си блъскаха ума, за да отгадаят мотивите и истинската физиономия на софийското събитие. Над всичките им предположения господствуваше скръбта, че тъй печално е трябвало да свърши тоя благороден княз, когото една народна революция бе направила български патриот и една война бе венчала герой. Едно мъчително предчувствие им стягаше също сърцето, мисълта, че зад тоя заговор срещу княз Александра се крие може би някое покушение срещу България.

В Пловдив, разказва Стоянович, пристигнахме към часа един. Пред бригадното управление срещнахме капитан М. Савов⁴,ⁱ който изглеждаше много възбуден. При първите ни думи за преврата той каза: „Това е предателско дело!“ И той обаче знаеше за станалото в София само това, което гласеше лаконическата депеша на Груева. Една обиколка по града ме убеди, че негодуванието, макар още затаено, е почти всеобщо. Другарите по Съединението, с които успях да се видя набърже, бяха просто ожесточени, но не знаеха какво да правят. Затекох се в бригадното управление, но ми казаха, че Муткуров не е сам. Писах му на едно парче книга, че искам да го видя. Той излезе смутен и ми каза: „Довечера у дома!“ Аз малко разчитах на Муткурова; неговият уплашен вид сега още повече ме разочарова. От военните най-годен за един смел подвиг ми изглеждаше капитан Велчев, известен по своята буйност, мой братовчед при това. Отидох при него на часа 4-4Ѕ и го заварих в необикновена екзалтация. Когато той се поусмири, почнахме да разсъждаваме. „Чие дело е превратът! Съгласили ли са се всичките партии? Кой е увлякъл войската в София?“ Мисълта ни кацаше върху всевъзможни вероятности. Когато стана дума за Пловдивския гарнизон, Велчев заяви: „Аз клетва няма да дам, каквото ще да става.“ Виждахме, че трябва „да се направи нещо“, но и двамата бяхме убедени, че само с войската ще може да се възпротивим на София, а за да се поведе войската, трябваше начело на движението да застане Муткуров като най-висок по чин офицер. Решихме да видя пак Муткурова до вечерта.

И на Велчева първата идея бе още сутринта да склони Муткурова за една контрареволюция. Преди обед той отиде в бригадното управление и го намери сам в кабинета му. Муткуров се оплака, че Военното министерство действувало мимо него, че той сам не знаел колко са верни телеграмите от София. Муткуров приказваше мудно, търсейки думите си. Нетърпелив, Велчев го прекъсна:⁵

— Какво мислите да правите, г-н подполковник, ако всичко това излезе вярно?

Муткуров вдигна рамене, замижа:

— Ще си спомняме кога сме били бригадни и полкови командири.

И въздъхна дълбоко, уж на смях.

Велчев поде:

— А няма ли да си изпълним дълга като военни? Да направим това, което сме обещали тържествено чрез клетвата си!

— Да, но с кого, как?

— С поверените ни части — отговори Велчев, — с подчинените ни.

Сетне той обясни, че както на 6 септември дружините тръгнаха подир Николаева, тъй и сега те ще бъдат послушни към своя началник.

— Но аз не съм вече началник — възрази Муткуров, — командуването ми е отнето. После на 6 септември всички бяхме другари, а сега офицерството е разделено. Отде да зная, че то ще ме поддържа или няма да ме остави насред пътя?

С един голям жест на ръката Велчев се закле, че ще бъде с него докрай. Муткуров обаче оставаше скептик.

— Аз и вие, вие и аз... — повтаряше той сякаш машинално — това не стига за една революция.

Нищо друго Велчев не можа да изтръгне от Муткурова освен тая обезсърчителна сентенция. Идеята за контрапреврата обаче въпреки това клокочеше, макар още смътна, в размирената глава на младия офицер. Той тръгна сега да чуе мнението на политическите хора. Кочо Хаджикалчов, след като одобри неговото възмущение от софийското дело, го посъветва да не се излага. Д. Тончев го ободри. Между туй от щаба на полка Велчев получи заповед да се съберат частите, за да положат до вечерта клетва на временното правителство. Част от войниците на Велчевата дружина бяха в караул; останалите той ги прати в патрул из града, за да отсъствуват през време на позорната церемония на лагера. Сам Велчев присъствува на клетвата, но без да я положи. „На поканата на адютанта да подпиша клетвения лист, разказва той, аз отговорих: „Марш!“ Този млад офицер, видно беше, не се обиди от това, а като разбра нещо, стана му приятно и се поусмихна."⁶ Велчев се върна в Пловдив и тогава има свиждането си със Стояновича, в което двамата решиха да употребят още едно усилие пред Муткурова, за да го извадят от апатията му.

Муткуров не бе страхлив. На 6 септември той си изпълни дълга и в две войни се би храбро, както и другите, с повече хладнокръвие може би, отколкото мнозина други, които сетне рекламата прослави. Но той нямаше инициатива. Умът му, тежък, виждаше само едната страна на нещата; темпераментът му го предопределяше повече за подчинение, нежели за команда. Военната служба усили още повече тази пасивност на духа и това, което бе у него автоматично по природа. Патриот той бе несъмнено, но без тоя инстинкт, който ражда големите вдъхновения. Може да се каже, че той бе способен на рискове, обаче само на бойното поле или при изпълнението на една йерархически предадена заповед. Но сега от него искаха той сам да предизвика събитията, да даде тласък на историята и пред една роля, за която естеството не бе го създало и за която той не бе мислил никога, едно грамадно недоумение съкрушаваше душата му.

При това околните му наблягаха върху него, искайки едно решение. Той отговаряше, че трябва да се чака, че много са тъмни сведенията за преврата, за да се знае какво е станало. Най-сетне той съобщи, че ще прати нарочно човек в столицата, за да узнае при какви условия е бил детрониран князът и по чие желание. Привечер наистина капитан Панов, брат на Олимпий Панова, потегли през Ихтиман за София.

Раздвижването на националистите не избягна от погледа на русофилската партия, която бе завзела фактически властта покрай военната диктатура. През деня Кисов бе казал на Муткурова, че ще извърши арести. Вечерта градоначалникът Свещаров, придружен от Михаил Маджарова, се изтърси при Муткурова у дома му да иска разрешение за тази цел, предвид на военното положение.

Бях дошъл няколко минути по-рано, разказва г. Стоянович, и седнали в градината, губехме се с Муткурова в догадки за станалото, когато се чуха стъпки откъм вратата. Едва имах време да се скрия зад трендафилите, и в осветления от ламбата кръг се издигнаха силуетите на Свещарова и Маджарова. Свещаров докладва за брожението в града, което било дело на няколко нехранимайковци, и настоя за арестуването. Той извади един дълъг списък, в който на първо място фигурирах аз. Муткуров забележи, че би било неблагоразумно да се бърза с репресии. Тогава Маджаров се намеси; той каза, че моментите са важни и че трябва да се действува енергично. Муткуров го пресече: „Аз отговарям за положението.“

Когато те излязоха, Стоянович се обърна към Муткурова: „Видиш ли? Утре ще дойде и твоят ред!“ Тази перспектива безпокоеше Муткурова още от сутринта; тя се бе изпречила веднага пред него, когато той узна, че временното правителство се е отнесло направо до Кисова. Щом като от София нямаха доверие в него, значи, най-малкото, което можеше да го постигне, бе едно уволнение. А ето че сега се захващаха и арести. Стоянович забеляза неговото смущение, раздуха страха му, налегна го за категоричен отговор. Муткуров обаче отбягваше да се обвърже. Той каза, че трябва да се чакат по-точни сведения от София. „Може всички партии да са се съгласили, забележи той; в такъв случай къде ще вървим ний?“

Стоянович стоя до късно у Муткурова. Когато се върна в квартирата си — една малка стая на Сахаттепе, която дене и ноще бе отворена, — той намери, че го чакат една група приятели: Гани Атанасов, приставът Д. Георгиев и др. Те се хвърлиха върху му: „Какво ще правим?“ „Въпросът ще се реши утре“, отговори Стоянович. Те си излязоха неуталожени и по тъмните улици на заспалия град техните нервозни стъпки ритмуваха нетърпеливи въжделения.

На другия ден, 10 август, рано сутринта Стоянович отиде у Велчева и му разказа за своя разговор с Муткурова. Велчев не искаше да слуша за някакво бавене. „Да се ходи в София, да се чака отговор, това е дълга процедура, дотогава ще ни вземат полковете. Нека Муткуров се съгласи само да не ни пречи, ние ще свършим работата без него.“ Стоянович бе на същото мнение. Той отиде при Муткурова и му откри, че Велчев разчита на офицерите и че го кани да се постави начело на движението. „Ако ти откажеш, заяви той на Муткурова, ще опозориш името си, защото делото ще се извърши мимо тебе.“ Но Муткуров още не се решаваше. „Само с дружината на Велчева нищо не става“, забележи той. После, след малко мълчание, попита:

„Трябва да знаем какво мислят великите сили. Ходили ли сте при някой консул?“

Стоянович отговори, че не е ходил.

„Иди тогава при Джонса⁷ и се постарай да узнаеш неговото мнение.“

Стоянович бе добре познат с Джонса от време на Съединението. Той обеща, че ще го види и ще узнае от него намеренията на Англия.

Между туй Велчев, разфучан, бързаше към казармата на своята дружина. Някои роти бяха се вече върнали от караул; патрулите също се бяха прибрали. Велчев провери вътрешната служба и сетне се спря посред казармата. Войниците, построени около му, стоеха мирно, с погледи, вковани в него, чувствувайки по инстинкт, че се готви нещо голямо. Велчев ги запита:

— Е, момчета, сега вече нямаме си княз, нали?

— Тъй точно, господин капитан — отговориха те в хор, механически.

Той поде:

— Ами доволни ли сте, че изпъдиха княза?

— Не сме доволни, господин капитан!

Тоя път гласовете им звучаха по-решително, с особен акцент на съзнание. Велчев пак запита:

— Защо не сте доволни?

Тогава един млад ефрейтор излезе пред строя, приближи се до Велчева и с разтреперан глас каза:

— Господин капитан, Негово височество княз Александър направи Съединението, води ни на война, с него победихме враговете, сега да го изпъдим е хем срамота от хората, хем грехота пред бога.

Произнасяйки тия думи, ефрейторът имаше сълзи на очите си. Когато той свърши, войници и унтерофицери извикаха: „Така е!“ Велчев бе най-развълнуван от всички. Като се поокопити, той държа на войниците си една пламенна реч. „Кълна ви се пред образа божий, каза им той, като посочи на ротната икона, кълна ви се, че никога няма да злоупотребя с вашето доверие, с вашата преданост, с вашата послушност; че винаги ще ви водя там, дето диктува нашият дълг; там, дето е доброто на нашата татковина...“ За своите намерения той не им говори, но загатна за длъжността им към техния княз. Войниците го разбраха на половин дума. Когато той свърши, едно гръмогласно и продължително ура се издигна из всичките редове. „Мирно!“ — изкомандува Велчев; после посъветва ги да се пазят от злонамерени лица, даде на дежурните строги наставления и тръгна да дири офицерите от дружината си.

Ротни командири от Велчевата дружина бяха капитан Желявски и поручиците Янакев, Аврамов и Генев. Те заявиха веднага на своя началник, че ще го поддържат с риск на главите си. И на тях Велчев държа патриотическа реч, без да им обади нещо положително, защото и сам той нямаше определен план.

Станало бе вече пладне. По улиците народът се събираше на групи да чете прокламацията за образуването на новото министерство. Съставът на това последното предизвика голямо разочарование: Климент не бе известен в Южна България, а Цанков се ползваше с лоша популярност. Вместо задружно действие на партиите, както бе обещал Груев в своята телеграма, излизаше наяве едно партизанско правителство, което конфискуваше революцията в името на една опасна идея. Отсъствието на Каравеловото име в прокламацията разпръсна у либералите и последното подозрение, че делото може да е народно. Впрочем въпреки взетите мерки, за да се изолира София от провинцията, в Пловдив достигнаха по-точни сведения за преврата. Един секретар от турското комисарство на път за Цариград — вероятно куриер, изпратен от Гадбан ефенди — разказа, че князът бил уловен в плен, вдигнат посред нощ от народа. Същевременно кой знае как пръсна се новината — преждевременна в този момент, — че от Петербург е тръгнал един комисар, който щял да вземе в ръце управлението на България. Тая мълва, тълкувана в най-разнообразни форми — опровергавана и потвърдявана от хора, които собствено не знаеха нищо, — предизвика у националистическите кръгове страшно озлобление.

Особено бяха възбудени офицерите. В градината на гостилницата „Петербург“, дето обядваха повечето от тях, показаха мрачни и напрегнати лица. Капитан Генев от Струмския полк, който бе отказал да вземе участие в преврата и замина на отпуск в Пловдив, за да остави дружината си на разположението на съзаклетниците, бе изпуснал тук-таме някои думи за задкулисните работи на заговора, за преговорите на Цанкова с Русия и от неговите недомлъвки бе произлязло едно ужасно впечатление за предстоящото поробване на България. Докато офицерите разменяваха с тих глас своите мъчителни догадки, в гостилницата влезе едно момче, което продаваше портретите на Цанкова в голяма величина. Момчето циркулираше между масите и предлагаше портрета на офицерите. Някои от тях мълчаха, други отблъсваха с ръка предлагания предмет. Някой извика: „Махни този предател, бе!“ Но момчето продължаваше да вика: „Българският министър Цанков!“ Един млад офицер от 3-ти конен полк скочи от стола си, взе портретите, изкъса ги нервно, стъпка ги с крак и сетне, като хвана момчето за раменете, изтласка го навън, чак на улицата. При тая сцена офицерите се погледаха от разните маси и без да си продумат, размениха един от тия погледи, които свързват хората по-яко, отколкото тържествените клетви. „Аз едва се сдържах на мястото си“, пише Велчев, който бе свидетел на жеста на младия офицер.

На часа един и половина Велчев излезе от гостилницата и се затече при Муткурова. По пътя той подскачаше от радост по камъните на калдъръма.⁸ Победата му се виждаше сега тъй сигурна и близка, че му се чинеше сякаш ей сега ще я улови с ръка. Муткуров бе също ободрен и изглеждаше да се колебае само на вид. Свиждането на Стояновича с английския консул бе упражнило своето влияние. Джонс бе казал: „Бъдещето и честта на България ви заповядват да се обявите против временното правителство в София. Ако народът и войската се обявят за княза, той ще се върне; в противен случай неминуема е руска окупация.“⁹ Джонс в един рапорт до своето правителство твърди, че той отишел лично при Муткурова, за да го убеди да се постави начело на контрапреврата.¹⁰ Някои съвременници, близки до Муткурова, твърдят даже, че Джонс му обещал покровителството на Англия, в случай че движението пропадне, и един паспорт, за да може да избяга навреме. Както и да е, възторженият Велчев намери Муткурова по-отзивчив към своите предложения. „Е, какво мислите да правите?“ — попита началникът своя подчинен, дошел тоя път да му даде ултиматум. Велчев обясни своя план: ще вдигне дружината си, ще завземе гарата и телеграфната станция, ще арестува най-опасните от „черните души“ и ще иска от консулите да върнат княза. Муткуров се разхождаше по стаята с кръстосани отзад ръце, гледайки по пода, мълчейки; сегиз-тогиз една лека усмивка играеше по бледните му безкръвни устни, обикновено стиснати. С всичкото свое напрегнато същество Велчев чакаше отговор. Муткуров се спря най-сетне и без да продума, подаде ръка на Велчева, който го гледаше с блеснали очи, разширени от вълнение. После те почнаха да приказват за подробностите на предстоящето дело.

Предложеният от мен план, разказва Велчев, се прие, но се реши предварително да се свикат някои от познатите офицери и граждани., за да се направи нужното предварително споразумение. Определи се да повикат ротните командири от дружината ми и гражданите Д. Тончев, Иван Стоянович, Н. Генадиев и К. Калчев. Място за събиране се избра моята квартира на Джамбазтепе (къщата на Тодор Ганчев), а време — между 5 и 6 часа после пладне същия ден, 10 август. Грижата за събирането на тези лица вземах пак аз.

На часа пет във Велчевата къща бяха събрани: Муткуров, Д. Тончев, капитан Желявски и поручиците Аврамов, Янакиев и Генев. Стоянович не дойде, за да не се срещне с Тончева, комуто не прощаваше, че е присъствувал на русофилския митинг в кметството. Велчев почна разискванията с една разпалена реч, в която предлагаше да се възвърне князът и да се избесят всичките „предатели“.¹¹ Муткуров забележи: „Ами ако ни избесят по-напред те?“ Тия думи внесоха внезапна хладина. Тончев предложи¹² да се проводят доверени лица в София, които да влязат в сношение с тамошните либерали за общо действие. Но военните се подигнаха против тая идея, заявиха, че не може да се губи време. Муткуров също заяви, че трябва да се бърза. Тогава всички се съгласиха, че трябва да се действува още същата вечер. На Тончева и на Стояновича се възложи да съберат народ с цел да не се даде на контрапреврата чисто военен характер. След това съзаклетниците се разцелуваха. Романтическият ум на Велчева не се задоволи с тая обикновена символичност на революционното братство. „Аз мисля, забележи той, че една клетвица не е излишна.“ „Каква клетва?“ „Ей тъй, върху сабята“, обясни той и без да чака отговор, извади сабята си и я постави на устата на присъствующите.

Беше часът шест, когато Муткуров, Кочо х. Калчев и Тончев си отидоха. Малко подир това се яви Стоянович запъхтял. Велчев посочи триумфално на разните командири: „Ето ги!“ После му съобщи приетия план и прибави, че трябва да се събере народът пред конака. „Добре“, отговори Стоянович и изчезна, както бе дошъл — тичайки.

Контрапревратът трябваше да се обяви на часа осем, оставаха значи, за да се устрои народна манифестация, само два часа. Тоя ден бе неделя и хората бяха пръснати. Трябваше някой много пъргав човек, популярен между патриотите, за да ги събере набърже. Стоянович тръгна да дири Н. Генадиева.

Генадиев се разхождаше в градската градина, когато Стоянович зафуча покрай него като циклон и му направи знак с една шумна тайнственост, която можеше да даде подозрения и на най-благодушното анадолско заптие. Когато Генадиев се приближи, той му каза: „Ето що: довечера ще се обяви контрапревратът. Майор Кисов ще бъде арестуван на 7Ѕ часа. На 7ѕ, най-късно на 8 часа, капитан Велчев ще се яви с дружината си пред конака, срещу новото здание на Областното събрание, и ще пусне три залпа на въздуха срещу Пашовския парк. Там трябва да чака народът да акламира контрареволюцията. Скоро тичай, събери народ. Но никому нищо да не обаждаш.“ Докато Генадиев се опомни, Стоянович бе изфирясал.

Никола Генадиев, току-що свършил гимназия, бе на оная щастлива възраст, която в нищо не се съмнява: но при все това той бе достатъчно тънък, за да се сети, че ако пази тайната, която му бе поверил Стоянович, той не ще може да докара на Джумаята нито половин човек.

Взех всекиго поотделно, разказва той, пошепнах му на ухото какво има да става тая вечер, като прибавих изрично всекиму: „Това само ти го знаеш и никой друг.“ Така можах да събера около 200 души. Налягахме около библиотеката, скрити по тревата, и чакаме. Почна вече да се стъмнува. По едно време, часа на 7ѕ, Кисов, който трябваше вече да бъде арестуван се показа на кон, сподирен от няколко войници. Моите съзаклетници си казаха „втасахме“ и почнаха да се измъкват тихом един след друг. Скоро от „народа“, събран от мене с толкова мъка, останаха около 25-30 души, които стоеха като на тръне.

Кисов отиваше наистина да арестува Велчева, който бе събудил подозрения със своята манифестация по улиците.

Приготовленията за контрапреврата не бяха известни, но чувствуваше се, че нещо необикновено се извършваше. През деня (10 август) русофилските първенци, събрани в дома на Ив. Вазова, решиха да изпратят двама души, да настоят пред Кисова да арестува немедлено някои офицери и националисти, които явно роптаеха. Но понеже бе съмнително дали Кисов ще покаже нужната енергия, Ив. Ст. Гешов и Данаил Юруков предложиха да отидат сами в София, за да се споразумеят с временното правителство върху мерките, които трябваше да се вземат въобще в Южна България. Двамата делегати трябваше да заминат с файтон още същата вечер.¹³ Ив. Ст. Гешов ходи в телеграфната станция, за да говори с Бендерева и Радко Димитриева, които му казаха да не се тревожи, тъй като всички случайности са предвидени.

В това време Велчев повеждаше дружината си към конака.

След съвещанието, което взе окончателно решение за контрапреврата, Велчев се облече в походна форма, качи се на кон и тръгна към казармите. По пътя му дойде наум да се отбие в гостилница „Петербург“, за да се нахрани и както се изразява той в мемоарите си — „да пийне една-две чаши вино за подкрепа“. Тъкмо тогава Кисов идеше да го арестува, обаче, докато той се яви, Велчев беше вече изчезнал и летеше към дружината си.

Най-напред Велчев отиде в стария конак, дето една рота от дружината му под командуването на Генева бе назначена от щаба на полка за дежурна част. Войниците вечеряха в двора на конака. Велчев ги остави да довършат вечерята си, сетне заповяда на Генева да построи ротата и да я заведе в казармата. По пътя към ротата се присъединяваха и патрулите, които тя срещаше.

Когато се събраха почти всички офицери и войници от дружината, пише Велчев, командувах: „В оръжие!“ Със светкавична бързина войниците се затекоха към помещенията, опасаха се, въоръжиха се и почнаха да се строят на двора. „Имате ли патрони?“ — попитах „Имаме само по 5“ — отговориха те. „ Вземете по 150“ — предложих. „Складът е затворен и ключарят още не е дошъл“ — каза един от ротните командири. „Да се строши ключът на склада и да се вземат патрони“ — заповядах пак. Прикладите и брадвите заработиха, вратата на склада се отвориха, сандъците бидоха разбити и след малко войниците напълниха паласките и джобовете си с бойни патрони, повече, отколкото заповядах.

Велчев изкомандува на дружината да се построи. Възседнал на кон, той се обърна към ротите:

„Братя, няколко изменници и предатели вчера неочаквано и подло навлезли в софийския дворец и по един варварски начин отвлекли негово височество, любимия ни княз.“

Часът бе близо осем. Нощта бе вече паднала — една топла лятна нощ без звезди. Войниците стоеха неподвижни, неми, вковали очи в тъмното, отдето гласът на началника им се издигаше разтреперан и заплашителен. Извисен малко на стремената, Велчев продължаваше, спирайки сегиз-тогиз, задавен от вълнение: той разправяше за заслугите на княз Александра за Съединението, за войната; описваше позора, нанесен сега на войската и на народа. „Помните, казваше той, че сме дали клетва пред бога, че ще се жертвуваме за княза и отечеството. Ето, случаят дойде днес: ще жалим ли живота си? Аз помня смелите атаки на пловдивци по върховете на Сливница и Пирот, зная как те разбиха неприятеля и запазиха своята земя; уверен съм, че сега, когато нашата татковина се намира в по-голяма опасност, вие с по-голяма доблест, с по-голяма неустрашимост ще тръгнете напред срещу предателите и изменниците и ще запазите княза, България и нашите човешки права!“

— Ще се постараем, господин капитан — отговориха дружно войниците и едно громко ура за княз Александра проряза нощта.

Велчев насърчи дружината с още няколко възторжени думи, които бидоха прекъсвани от големи викове. Той повика настрана офицерите и се целува с тях; същото направи и с взводните унтерофицери, като им каза:

— Във вашето лице прегръщам всичките мои верни войници.

Унтерофицерите, просълзени, извикаха:

— Ще мрем заедно с вас, г-н капитан!

Сцената беше трогателна: тук нямаше вече командующи и подчинени, а само българи, над които бе пролетяла — докосвайки ги със своя лъч — душата на България...

Когато вълнението поутихна, Велчев повика ротните командири и им даде разпорежданията си: най-напред трябваше да се завземат телеграфните станции в града и на гарата; по града трябваше да се пуснат патрули, които да закрилят движението на дружината; Кисов и по-видните русофили трябваше да се арестуват. За всичко това се назначиха отделни команди. Дошло бе вече време дружината да потегли. Войниците и офицерите снеха шапки, прочете се молитва и всички, обърнати на изток, се прекръстиха.¹⁴ „Бог да ни е на помощ!“ — чуха се някои гласове. „Шагом марш! — изкомандува Велчев. И дружината потегли.

Тя тръгна по улицата към стария конак, до който се намираше тогава телеграфо-пощенската станция. По пътя войниците искаха да запеят, но Велчев им забрани да вдигат шум. Минавайки край казармата на полковата музика, той заповяда на музикантите да се присъединят към него, но без да свирят. Макар дружината да се стараеше да мине незабелязано, по улиците се бе стекло голямо множество, което тръгна след нея. Скоро се узна, че войската се обявила за княза. Чуха се отделни викове „урра“; някои екзалтирани партизани от публиката извадиха револвери да гърмят. С голяма мъка Велчев успя да осуети една преждевременна манифестация.

Когато дружината стигна вече до телеграфната станция, нищо вече не можеше да въздържи народа: от стотини гърла екнаха виковете: „Да живее княз Александър!“ „Долу предателите!“ Командата, определена да завземе станцията, едвам можа да си пробие път между тълпата. Войниците се втурнаха в апаратната стая като хала и насочиха своите голи щикове към телеграфистите: „Вън!“ Тая едносложна заповед биде издадена с такъв ужасен рев, че телеграфистите, обхванати от паника, избягаха от прозорците: началникът на станцията Михайлов при падането си си счупи крака. Началникът на командата постави часови на вратата, до апаратите и сетне се затече да достигне Велчева.

В същото време едно отделение войници замина да завземе телеграфа на гарата, а поручик Янакев получи заповед да арестува майор Кисова.¹⁵

Дружината вървеше сега с победоносен шум; войниците пееха опълченската песен на Стамболова:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари.

Сетне засвири и музиката. От всички страни на града запъпли народ. Зачестиха се виковете, загърмяха револверите, загъмжа едно въодушевено и кресливо многолюдие. Офицери и отделни команди, които пресрещаха дружината, се присъединяваха към нея. Офицерите казваха на Велчева: „И ний искаме да вземем участие в народното дело.“ Той им отговаряше, унесен: „Милости просим!“

Когато дружината пристигна на площада пред Народната библиотека, тя представляваше от себе си нещо като сборен отряд. Тук я посрещнаха двете дузини родолюбци, които бяха останали от събрания от Генадиева „народ“. Войниците се простиха и Велчев изкомандува една рота да даде три залпа във въздуха и музиката засвири „Шуми Марица“. Това бе всичката церемония на контрапреврата.

Оттук шествието, което се бе образувало от войската и публиката, тръгна да манифестира пред австрийското консулство, което се намираше пред градската градина „Орта-мезар“. Часът бе вече 9Ѕ. Околните улици и градината бяха пълни с народ. Някои се бяха накачили по дърветата. Една внушителна врява се вдигаше в тежкия дъх на нажежената земя и се разливаше в тъмнината като запъхтял отзвук на някоя буря. Един секретар излезе да пита манифестантите какво желаят; Велчев отговори, че публиката иска да види консула, за да му каже, че българският народ желае, щото Европа да му възвърне похитения княз. При тия думи излезе самият Пиомбаци.¹⁶ Велчев се изстъпи пред него и му каза на френски:¹⁷

Г-не консуле, вчера негово височество българският княз е изваден насила от двореца и отведен неизвестно къде. Това е дело на няколко изменници и предатели. Войската и народът от град Пловдив и околностите, както виждате, сме въстанали против това предателско дело и сме решени на всичко, за да спомогнем за възвръщането на любимия ни княз и за запазването независимостта на България. Не се съмнявам, че цялата българска армия и целият български народ също ще въстанат и ще ни подкрепят. Моля ви от страна на войската и гражданите, предайте това на почитаемите правителства, които представлявате, и ходатайствайте пред тях да спомогнат в стремленията ни: да се завърне князът и да се запази независимостта на България.

„Ще предам веднага“, отговори консулът и помоли да му се позволи да подаде по телеграфа своя рапорт по този случай.

Велчев благодари на консула и отреди един офицер, който да занесе на телеграфната станция неговия рапорт до виенското правителство.

Когато дружината, придружена от манифестирующата тълпа, стигна до Джумаята, площадта бе залята от народ. Тук Велчев, у когото бе избухнало внезапно едно неудържимо ораторско призвание, държа още една реч; посред адската глъчка, която люлееше многолюдието, чуваха се откъслеци от неговите фрази: „любимият ни княз... подлото дело на предателите... независимостта на България...“ „Ура“, викаха хиляди гърла, револверите гърмяха като в битка, а яростни гласове виеха: „Смърт на предателите!“

От Джумаята тълпата се упъти по станционната улица към английското консулство. Джонс излезе, без да го викат. Неговото почервеняло лице на пияница, озарено от светлината на фенера, пламтеше от сурова радост. На речта на Велчева той отговори: „Считайте, че князът е между вас.“ Лаконическите думи на консула, предавани от един на друг, отражающи във въображението на тълпата енигматичния престиж на британската сила, разюздаха голям ентусиазъм. „Да живее покровителката на Съединението! Да живее Англия!“ — викаше многолюдието, на което Джонс правеше с ръка приятелски знаци.

В това време дойдоха да съобщят на Велчева, че в града се появили безредици. Това известие го накара да прекрати манифестацията и да помисли за своята самозащита. Той помоли гражданите да се разотидат мирно, а сам се упъти с дружината си към Бунарджика, дето я разположи на бивак.

Слухът за безредици бе преувеличен; собствено, нямаше безредици, а изстъпления. От площада пред Народната библиотека една група от разярени патриоти, към които се прибавиха сума момчетии и няколко обикновени пангалози, тръгна с викове „Долу черните души! Смърт на предателите!“ към къщите на видните русофили, които бяха беснели в първия ден на преврата. Намерението им отначало бе може би да се задоволят с една враждебна демонстрация; но по пътя те се озвериха. Пред дома на Ив. Ст. Гешов те стигнаха със задимен мозък, тълпа, жадна за кръв, разрушение и плячка. В къщата бяха останали само жените; когато чуха от улицата грозния викот, те изпищяха. При тоя писък тълпата още повече се настърви. Тя почна да троши вратите, ревейки. Един вид садизъм пламна в жилите й и я подлуди. Бездруго светлият исторически ден щеше да се опозори с една дивашка сцена. Н. Генадиев, който бе дотичал тук при първия слух за изстъплението, се опита да вразуми буйствующата сган; но думите му се изгубиха в крясъка на нейната кръвожадна залисия. Тогава му дойде наум да прибегне до една хитрост. „Слушайте, извика той, майор Кисов не е арестуван, а избягал и дигнал една дружина. Пратен съм от Велчева. Той ни вика да идем да ни даде пушки, за да му помагаме, защото всяка минута очаква да го нападнат. За да не ни пресрещнат, нека се пръснем по разни улици и да вървим в казармата. Който е патриот и безстрашен, напред!“ Магическо действие на страха! Когато чуха, че работата е дошла до бой, всичките тия герои изтрезняха внезапно и пристъпът на Гешовата къща престана като по чудо.

След това градът утихна: от улицата революцията биде пренесена в телеграфната станция.

Пръв пристигна в станцията¹⁸ Ив. Стоянович; малко подир него дойде и Муткуров. Велчев не бе свършил още демонстрациите пред консулствата и виковете на тълпата, които долитаха, слети в едно глухо бучене, добиваха в нощта една страшна тайнственост. Стоянович си припомни думите из „Лукреция Борджия“, които Н. Генадиев бе му цитирал на Джумаята: „Губета! Ето една вечер, в която главите ни не стоят здраво на раменете ни.“ Той се обърна към Муткурова:

— Е, Муткуров, и таз работа стана! Ний имаме сега една пехотна дружина, ами трите полка?

— Тъй я! — възрази Муткуров. — Аз нали ти казвах?

Муткуров стоеше прав, с една тежка чанта, препасана въз шинеля: в нея той бе скрил всичките си икономии — хиляда наполеона в злато. Стоянович, шегобиец в най-критическите минути, го потупа по чантата:

— Тук има пари! Доле ни чакат коне. Ето наблизо и границата!

И той направи с двете ръце един жест, който значеше лудо бягство. Но на Муткурова не бе за смях; той се ядоса: „Тебе е лесно: нищо нямаш!“ После млъкна загрижено.

В станцията влезе сега приставът Д. Георгиев. Муткуров му заповяда да прати стражари да повикат полковите командири. Дойде след това капитан Гани Атанасов; него натовариха да арестува управляющия окръга Ив. Найденова¹⁹ Муткуров и Стоянович останаха пак сами. В града царуваше тежка тишина. Нощта сй по-тъмна, наблягаше сякаш от прозорците като човек. Разни станции се обаждаха на апаратите, удряйки Plv... Plv... Те викаха Пловдив; никой не им отговаряше. Стоянович и Муткуров се опитаха да завържат разговор; но думите им гаснеха като в стая на мъртвец. Неизвестността стягаше сърцето им, отиваше нагоре към гърлото.

А между туй виканите командири не пристигаха. Стражарите се върнаха сами: К. Ботев бил болен, М. Савов и Тантилов не били вкъщи. Решителният час, който трябваше да удари сутринта, щеше ли да завари революцията без революционери?

Стоянович попита Муткурова къде какви войски има и предложи да се повикат началниците на гарнизоните. Стоянович сам работеше на апарата. Най-напред той потърси капитан Лазарова, който командуваше 3-та дружина на 9-ия полк в Татар Пазарджик. След 5-10 минути Лазаров се яви. От името на Муткурова Стоянович го запита:

— Как се посреща у вас превратът?

— Зле! — отговори Лазаров. — Има голямо негодувание между офицерите. Чудим се как са могли всички партии да се съгласят за такъво дело.

Стоянович му разправи:

— Делото е предателско, извършено от руски продажници. Пловдивският гарнизон няма да се подчини на временното правителство в София. Викахме ви да ви питаме: вие там какво мислите?

— Съгласен съм с вас във всичко — отсече Лазаров.

Стоянович му заяви тогава, че в Пловдив е обявен контрапреврат. После му даде инструкции:

— Дружината да бъде в боеви ред, да се бди да не дойдат емисари от София, които да деморализират войниците; ако такива се явят, да ги арестувате и да ги пратите под стража в Пловдив.

— Слушам, г-н подполковник — отговори Лазаров, който мислеше, че приказва Муткуров.

Докато се водеше тоя разговор по телеграфа, в апаратната стая се върна Гани Атанасов, който бе изпълнил мисията си; отзова се подир малко и Велчев, който бе преместил дружината си на Сахаттепе и бе я оставил под командата на капитан Желявски. Новините от града бяха благоприятни: русофилите се изпокрили по къщите си; офицерите от трите полка се присъединили към контрапреврата. Оставаше да тръгне по същия път и провинцията.

Стоянович повика в Хасково командира на Родопския полк капитан Никифорова.

— Какво мислите за преврата?

Никифоров отговори:

— Това е предателство, позор.

Но преди да се произнесе от името на гарнизона, той поиска да се съветва с офицерите си. В Хасково русофилите бяха посрещнали низвержението на княза с големи ликувания; направили бяха митинги; заканваха се да арестуват. Офицерите обаче, с изключение на Киркова, който имаше роднински връзки с лъжесъединистите, кипяха от негодувание. Те бяха събрани във военния клуб, когато Никифоров им съобщи разговора си с Пловдив: те се обявиха всички готови да подкрепят една контрареволюция. Никифоров се върна в станцията и телеграфира на Муткурова: „Да живее България!“ После разправи резултата от съвещанието си с офицерите. Стоянович му даде инструкциите си: „Оставете една рота да пази реда в Хасково и тръгнете с полка си веднага за Пловдив.“

Муткуров, като узна какви заповеди се дават от негово име, попита Стояновича:

— Ти луд ли си? С какво ще храним тази войска? Отде ще вземем пари?

— Отдето сварим — отговори спокойно Стоянович, — ще разбием Куршум хан, Отоманската банка или ще хванем за гушата Кочо Калчев.

Муткуров подигна рамене и нищо не възрази.

Бе вече полунощ, когато пред вратата се чу шум; часовите заплашваха, че ще стрелят. Подир малко влезе в апаратната стая Джонс, който едва се бе разправил със стражата. След приветствията той попита Стояновича на френски: „Какви ви са намеренията?“

— Ще привлечем гарнизоните и ще искаме да се върне княз Александър.

Той посъветва:

— Действувайте бърже. Съсредоточете всичките войски в Пловдив и паднете в София като гръм.

Преди да излезе, Джонс заяви:

— Ако не успеете, вратите на консулството са отворени за вас.

Както стоеше пред апарата, Стоянович скочи.

— Господин консуле — каза той, като се приближи до него и издигна нагоре сухата си дългоноса глава на Сирано, — господине консуле: ако ние не успеем, вие няма да ни видите живи.

— Браво, Аджеле — извика Гани Атанасов, като разбра за какво е думата.

С един юмрук върху рамото му той изрази всичката енергия на своето одобрение.²⁰

Стоянович сега викаше Стара Загора. Тук командирът на Балканския полк капитан Петров бе клел войската във временното правителство и бе държал против княза крайно оскърбителна реч. На въпросите от Пловдив той отговори отначало, че всичко е благополучно. Стоянович го подхвана: „Как тъй се е клел, без да знаеш що е станало? Ами ако телеграмата на Груева е лъжовна?“ При мисълта, че може да е станал жертва на някоя игра, Петров се смути. Той почна да държи една дълга реч по телеграфа. Сетне попита: „Ами сега какво да правя?“ Стоянович му обясни, че в Пловдив е обявен контрапреврат, че гарнизоните от Татар Пазарджик и Хасково са се присъединили към движението. Петров полюбопитствува:

— Какво е мнението на Гуджева?

Гуджев командуваше бригадата в Сливен.

— Ти Гуджева ли ще гледаш? — възрази Стоянович. — Не знаеш ли, че той е предател?

— Тогава какво ще ми заповядате? — попита Петров, пламнал вече за контрапреврата.

— Остави една рота и тръгвай с полка за Пловдив.

— Добре — отговори Петров и хукна да дири офицерите си.

Върху Гуджева не можеше да се разчита. Той мразеше силно княз Александра, който му бе отнел командуването на войската след Сливница, за да го даде на Николаева. Един от малцината офицери в провинцията, предупредени за преврата, той бе обещал съдействието си. Повикан по телеграфа от Пловдив, той се яви на станцията, за да изкаже своята преданост към софийските революционери. Напразно Муткуров прави позив към него в името на старото им другарство; той не искаше и да чуе за княза и на всичките му увещания отговаряше само „merci“²¹.

Муткуров повика на апарата командира на Сливенския полк капитан Ильева — и двамата отговориха отрицателно. В Сливенския гарнизон имаше офицери националисти като Галунски, Хр. Белов, които бяха участвували в комитетите за Съединението, и за тях можеше да се предполага, че ще посрещнат контрапреврата с радост, но немислимо бе да се влезе в сношение с тях, тъй като Гуджев владееше станцията. Тогава Гани Атанасов предложи да се телеграфира на околийския началник в Ямбол Векилов, приятел на Стояновича, да отиде през нощта в Сливен и да занесе на Галунски и на Данева заповед за арестуването на Гуджева и на Дукова. Щом получи съобщението, Векилов замина минутно.

— Сега да видим София — каза Стоянович.

От някое време апаратът от София удряше SSS, заплашителна буква, която значеше мъмрене на чиновника, който не отговаря.

— Тук Пловдив — обади се Стоянович.

София отговори с угроза:

— Защо мълчите? Не знаете ли, че е военно положение? Отговаряте с главите си и пр.

Стоянович, отговаряйки от името на началника на станцията Михайлов, почна да се оправдава, че някоя промеждутъчна станция трябва да е прекъснала съобщението.

От София почнаха да предават една телеграма за Шиварова, бригаден командир в Шумен.²² Телеграмата носеше подписа на Груева и имаше горе-долу следното съдържание: „Имам сведения, че Приморският полк се е възбунтувал по подстрекателството на Паничерски и Драндаревски. Заминете за Варна, въдворете Сарафова начело на полка и арестувайте виновниците.“ За Муткурова и Стояновича, които не знаеха какво става в Северна България, това бе ненадейно откровение. Те решиха да викат Варна, но преди това трябваше да се справят с Търново. На търновската станция се обади капитан Бонев.

— Какво има?

— Все хубаво — отговори Бонев.

— Привдохте полка?

— Привдохме.

— Е, как се посреща станалото?

— Има някои, които шават — отсъди Бонев, — но ще ги примиря.

Стоянович се опита да му обясни, че извършеното дело е гибелно; той възрази: „Това не е моя работа!“ — и прекрати разговора.

Подир няколко минути търновската станция пак повика Пловдив. Почна се следният разговор:

— Кой сте вий?

— Ами вие кой сте?

— Тук Доросиев, дежурният телеграфист.

— А тук Стоянович.

Стоянович, който познаваше Доросиев като добър патриот, му съобщи за контрапреврата и го попита какво е положението в Търново.

— Бонев лъже — отговори Доросиев. — Тук има голямо негодувание. Днес стана митинг против преврата. Офицерите се вълнуват. Капитаните Салабашев и Цачев се изказват остро за княза.

— Ами де е Стамболов? — попита Стоянович.

— Не зная.

— Пази ли се станцията от войска?

— Не.

— Иди да го намериш и му обади, че Пловдив е въстанал против София, че Стара Загора, Хасково, Пазарджик са с нас.

— Добре.

— А сега дай ми Варна.

Във Варна контрапревратът бе вече извършен. През деня командирът на Приморския полк капитан Сарафов бе арестуван от офицерите си пред фронта. Арестуването бе станало по един много позорен начин: Сарафов, уплашен, бе легнал на земята и ротните му командири бяха принудени да го влачат в праха, през което време той риташе с крака. Командуването на полка бе поверено по общото желание на офицерите на капитан Караджов.

Когато Стоянович повика Варна, на апарата се обади именно Караджов. Те се разбраха лесно. Стоянович му разказа за станалото в Пловдив и му даде типичните вече инструкции: „Оставете една рота в града и тръгвайте за Пловдив.“ Сетне му съобщи за телеграмата на Груева. „Шиваров, добави той, е „хлебосолец“ и опасен човек. Щом дойде във Варна, арестувайте го.“ Самата телеграма той предаде в Шумен, дето Шиваров не можеше да подозира, че му се е скроила такава примка.

Когато тоя разговор свърши, бе почнало вече да се зазорява. Цялата нощ Муткуров и Стоянович не бяха мигнали. Чак те сега се обтегнаха на голите маси на канцеларията, за да починат; но сън не ги хващаше. Делото досега бе вървяло успешно, но мъчнотиите щяха да почнат на другия ден: трябваше един шеф за извършената контрареволюция, някое политическо лице, което да я ръководи със своя ум и да я представлява пред Европа със своя авторитет. В Пловдив такова лице не можеше да се намери: д-р Чомаков бе твърде стар; д-р Странски — без значение; Д. Тончев едва-що почваше своята политическа кариера. Макар и председател на централното бюро на либералната партия в Южна България, депутат, Стоянович не можеше да излезе начело. Най-подходящият човек за пред външния свят се явява пак Каравелов, за когото не съществуваха още подозрения, че е участник в преврата; но от София, дето вероятно бе арестуван, Каравелов не можеше да води контрареволюцията. Единствената надежда бе у Стамболова. Само той можеше да превърне във всенароден порив патриотическата инициатива на Пловдивския гарнизон. Но и той не бе в безопасност; заканата на Бонева не можеше да се отнася освен до него. Може би в тоя момент и той бе вече арестуван. И тогава контрареволюцията оставаше на кръстопът, победоносна фактически, но без политически перспективи...

До зори от Търново не се получи никакво друго съобщение. Денят изгря в тази неизвестност — един ясен и горещ ден, който отрано още гореше по каменистите тепета на Пловдив. Градът се събуди радостен и зашумя. От снощната екзалтация бе останал един щастлив трепет, който сега се съживи. По пазара любопитните се събраха за новини; телеграфната станция биде скоро заобиколена от публика, която виждаше само лъщящи на слънцето голите щикове на стражата пред вратите. Муткуров и Стоянович не излезнаха ни за минута от станцията; те продължаваха да бдят над апарата, чакайки да проговори през него съдбата на тоя ден.

Между туй на станцията почнаха да се явяват хора, които идеха да носят своите приветствия, враждебни революционери от типа на тия, които прегръщат революциите един ден след техния успех. Най-напред се явиха големите военачалници: Савов, Тантилов, Ботев. Те бяха в парадна униформа. Дойдоха сетне Тончев, Кочо х. Калчев и др. Почнаха се оживени разговори; всеки правеше своите догадки. Един повърхностен оптимизъм надуваше думите на тия, които най-много бяха се страхували. Само челото на Муткурова оставаше потъмняло: той късаше парчета хартия и правеше от тях гълъби — знак у него на голяма вътрешна тревога.

— Обаждат се от Търново — каза внезапно Стоянович.

— Кой? — запитаха няколко гласа отведнъж.

— Стамболов — отговори той и направи знак на присъствующите да мълчат.

 

Бележка: Горепосоченият поручик Аврамов, всъщност е моят прачичо — бъдещият полковник Аврам Н. Аврамов (29.08.1859, Калофер — 1.12.1927, София), по-голям брат на прадядо ми Васил Н. Аврамов (1863—1946).

 

 

---

[Строителите на съвременна България. Том 2]
[Симеон Радев][СЛОВОТО]

Симеон Радев е един от любимите ми писатели!
"Строителите на съвременна България" е един прекрасен исторически труд, а също така и Библия за изучаващите Нова българска история!!!