Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.12.2010 10:03 - Микре – войнушко селище с особени задължения
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 7908 Коментари: 1 Гласове:
10

Последна промяна: 27.04.2013 20:17


 Сведения за клонките на род Аврамови в
селищата Микре, Калейца, Сопот и пр.

МИКРЕНСКИТЕ БОТЕВЦИ

Дончо Дончев

От кои микренски родове са посочените по-горе имена на войнуци? За съжаление, тези списъци са правени по турската именна система – име и презиме, което силно затруднява потомците на някогашните войнуци и ямаци (Ямак – участник във войнушка ядро) днес да установят от кои родове и фамилии са откритите в някои турски източници имена. Въпреки тези затруднения, със съдействието на възрастни хора бяха разпознати част от микренските войнуци в споменатия списък.

Първият човек, записан в този списък, е драгоманинът (отговорникът) на групата Райко Христо Лаловски – братовчед на Боно Цанов Донкарски. Според устни сведения (предания) Райко често бил определян за водач на група войнуци. В същия списък са разпознати още съселяните му Краю Нанов Мутовски, Петър Боев Боевски, Въло Стойков Дудовски, Стоян Дончов Каленишки, Найден Богданов Найденовски, Андрея Цачов Парлапански, Петко Бочов Илийковски, Нано Дойчинов Баръмски...

Останалите имена от списъка, както и други бивши микренски войнуци, тепърва предстои да бъдат идентифицирани от техни потомци.

В едно местно предание се съдържат любопитни сведения за пътуване на микренски войнуци от Цариград до родното им село. „Водач на войнушка група от около трийсетина души бил някога и моят прадядо Бочо Стоянов Каленишки – разказва пенсионерката Гана Каленишка-Аврамовска.

Местните хора го наричали „драгоманин”. Той и друг път бил драгоманин на войнуци, познавал пътя, а бил и опитен комита. Турците не се и опитвали да го надхитрят, страхували се от него. Но микренци му имали доверие, поверявали му синовете си, когато отбивали „войнушката си с тегоба”, защото били сигурни, че ще им ги доведе живи и здрави.

Поредната войнушка група работила няколко месеца, докато било прибрано сеното за султанските коне в Цариград. Като получили полагащото им се възнаграждение, тръгнали си обратно пеша за Микре. След продължително пътуване уморените войнуци замръкнали привечер в рядка дъбова гора край с. Узунджово, Хасковско.

– Тук ще нощуваме! – рекъл им Бочо и дал на спътниците си допълнителни разпореждания, защото по тези места върлували разбойници, които нападали и търговци, завръщащи се от Узунджовския панаир.

Отместил се Бочо на около 40-50 крачки от групата и си легнал да спи, но забелязал, че съселяните му не го послушали. Предпочели да нощуват заедно, за да топлят гърбовете си, защото през нощта ставало студено. Малко преди „петляно време” Бочо в просъница усетил конски тропот по пътеката и се събудил. Поослушал се, но нали в жилите му тече хайдушка кръв, притулил се зад дървото, за да разбере какви хора нощем минават през гората.

Били трима конници: двамата спрели в близост до него, а третият им подал голяма торба, пошушнал им нещо, бавно задминал войнушката група и спрял на срещуположната страна.

Бледата светлина от месечината давала възможност Бочо отблизо незабелязано да проследи действията на двамата: единият извадил от торбата „мъртвешка ръка” (отсечена ръка на мъртвец за правене на магия) и като правел с нея въртеливи кръгове, приближавал към групата заспали войнуци, шептял своите магии. Три пъти „мъртвешката ръка” обиколила спящите, а в това време другият доближил до тях, за да се убеди дали са в достатъчна степен омагьосани, започнал да вади от поясите им вързопчетата с войнушките заплати и ги слагал в торбата.

Докато поклонниците на Сатаната правели поредния си обир, Бочо своевременно отвързал двата коня и ги натирил настрана в гората. После незабелязано доближил откъм откъм гърба главатаря на групата и тъкмо когато вече приключвал ритуала си (двамата в момента предавали на своя шеф торбата с плячката), Бочо отсякъл главата му и грабнал торбата. Останалите двама съучастници в обира хукнали да дирят конете си. В това време драгоманинът на микренските войнуци тръгнал в посока обратна на магьосниците, обиколил три пъти спящите си съселяни, стиснал „мъртвешката ръка” и шептял думите за разтурване на „магията”, докато накрая сритал съселяните си:

- Ставайте бързо! Време е да тръгваме! Постепенно всички се събудили. И – отново на път! С много още почивки пресичали поля, стръмнини и билото на Стара планина. Когато стигнали до последния планински хребет „Ръта” в Микренското землище, спрели край Чанговските колиби за последна голяма почивка. Едва тук драгоманинът решил да им каже:

– Ха сега извадете парите и армаганите, да видим кой с какво ще зарадва своето семейство!

Момците започнали да бъркат по поясите си и по разни „тайни места”, но повечето от тях се за-вайкали. „Няма ми кесията с парите!” Тогава Бочо изсипал торбата с възелчета и кесии заедно с „мъртвешката ръка” и рекъл:

– Всеки да си познае възелчето! Чуждо да се не взема! И друг път като ви кажа нещо, да знаете, че думи на вятъра не хвърлям – ще ме слушате или няма да тръгвате с мен!

Разказал им какво се е случило през нощта в Узунджовската гора. Като разбрали сполетялото ги по пътя премеждие, всички събрали багажа си с благодарност запрегръщали своя водач, вдигнали го щастливи на ръце и го понесли по нанадолнището към стръмната пешеходна пътека за Микре...”

Много предания и документални извори доказват, че Микре е било войнушко село. На него са се полагали султански привилегии, но те не били съблюдавани от официалните местни власти. За това свидетелстват и немалкото османски насилия, убийства и отвличания на хора, съхранени в историческата и родовата памет на микренци.

Веднъж в близост до моста край Семовия хан трима „правоверни” от Кайкън махала спират микренеца Христо Помашки край пътя под селото и като не намират какво да му вземат, взират се в новите му цървули:

– Раята не може да е обута в по-нови цървули от правоверните! - рекъл му един от османските ба-баити. - Събувай цървулите!

– Не се шегувайте, момчета! Лете ходя бос, но вече застудява, та си ги купих от града - отвърнал смирено селянинът.

– Не се шегуваме, събувай се! – лъснал в ръката на единия от тримата ятаган.

Нямало що да стори човекът. Отстъпил пред заплахата и се навел да развързва вървите на цървулите си. Едва ли е успял да усети как турският ятаган отсича главата му. Пастири видели как „правоверният” се отдръпнал настрана, за да не го изцапа шурналата кръв и чули как самодоволно казал на аверите си: – Видяхте ли как съм наточил ятагана си! Доскоро на това място имаше кръст, но малцина знаеха какво означава той. По подобен начин бива съсечен в някогашния център на селото край чешмата Чучура и Иочо Колев Колевски. Османските „бабаитства" през петвековното робство не се поддават на систематизиране, нито пък на някого е нужно това. Но защо след толкова изминали години човечеството все още не може да осъзнае, че разпадането на държавността започва от момента, в който държавата и нейни представителя престават да отстояват еднакво правата на всички свои поданици? Защо дори съвременни държавници не оценяват по достойнство тази аксиома?

Личната драма на микренки през годините на турското владичество се подсилва и от факта, че те са не само родолюбиви, но и стройни й привлекателни хубавици. Това усилвало агресивността на поробителите към тях, но те с всякакви средства отстоявали своята чест. Казвам „всякакви”, за да поясня защо когато османски бегликчия (събирач на данъци) посяга към семейната чест на съпругата на Райко Бочов – Рада, тя без колебание хладнокръвно го пробожда с нож право в сърцето.

В родовата памет на потомци от Цанковци и Петровци все още е живо и преданието за Злата Цанковска – най-личната измежду микренките, хубава като икона, стройна като топола, весела и засмяна. За нея се пеело в народната песен „Злато моме, златна ябълко”. Разказвачката на преданието за трагичната съдба на Злата – баба Неда Йотова Губерска – сочи, че през Микре някога минал знатен турчин. „Везирин бил, казват – пояснява баба Неда. – Срещнал той Злата като носела вода от Чучура и отдалече я загледал. Тя – в бяла белушка и пъстър тъкменик, с шарени чорапи и стомни в ръцете си. Големецът тъй много я харесал, че на часа пошушнал на гавазите си:

– Огледайте добре тази хубавица! Искам я без да капне нито косъм от главата й!

Не минало много време и Злата била отвлечена от Микре. Къде е заведена и колко време е била в харема на големеца, не се помни. Знае се, че после тайно избягала от разкошните сараи, преминала леша сама през билото на Балкана, гладувала много по пътищата и сокаците, докато стигне в Микре и се върнала тайно при своите.

Отначало Злата се укривала из микренските колиби по роднини и съседи. Страхувала се гавазите да не я потърсят и отвлекат отново, но после постепенно се успокоила. Сянката на поруганието все тегнела върху душата й, ергените вече не я задиряли както по-рано. За да се отърве от душевните си терзания. Злата се омъжила за поизостаналия с женитбата си Кочо Цанковски, когото после ощастливила с хубави като нея рожби. Потомци от тях има и днес в Микре, Угърчин, Ловеч, София.

Историята за отвличането на Злата, предавано от уста на уста, изглежда стигнала и до учителя Петко Рачов Славейков в Ловеч. Тя тъй силно го е затрогнала, че после той по нея написва поемата си „Изворът на Белоногата”, която е ненадминат бисер на българската класика, олицетворяващ типичните черти на българката. Смяната на името на Злата в поемата е обяснимо, защото тогава тя още е била жива. Преди няколко десетилетия е построена чешма „Гергана” край магистралата Истанбул – София, олицетворяваща достойнствата и родолюбието на българката. Но не можем да отминем без внимание факта, че и в Микре някога се е говорело, че Злата била изрекла увековечените в поетичната творба думи:

„Стамбул е, аго, за мене

там, дето аз съм родена...”

Този химн на човешкото достойнство и родолюбив не може да принадлежи нито на отделно лице, нито на отделно селище – той е част от българската духовност. Затова потомците на селото днес се гордеят не само с удивителната си местна народна носия, на която преди повече от столетие се е възхищавал и популярният чешки пътешественик Константин Иречек. Гордеят се и с потомки на селото като Злата, а и като Йордана Стойкова Божкова – местната Баба Тонка...

Йордана Стойкова е от поколението след Злата, но по хубост и решителност тя не й отстъпва. С дълги до коленете плитки, с природния си интелект и с необикновената си смелост в дни на изпитания, с лъчезарната си усмивка и малка бенка върху лицето си, тази красавица и общественичка излъчвала пленяваща невинност и детска чистота. Това й отрежда достойно място в историята на Микре и на съседното село Сопот, позволява й да се види очи в очи с Апостола без да съзнава, че домът, в който живее, е и „тайна къща” на Васил Левски. По някакво вътрешно свое светоусещане тя обиква от пръв поглед председателя на ЧРК в с. Сопот Съю поп Николов – търговец и приятел на брат й Божко.

Поучена от драматичната съдба на Злата, Йордана се преоблича в мъжки дрехи и предотвратява замисъла на тъмните сили. После поп Никола Дичов благославя брака им със Съю без да знае, че синът му скоро ще падне убит от засада от злодейския куршум на наемния убиец Кара Исо само пет дни преди Априлското въстание през 1876 г.7

Когато е давал благословията си за женитбата на малкия си син за Йордана, поп Никола не е можел да знае, че през 1877 г. сам той и Божко Стойков (братът на Йордана) ще станат жертва на османския вандализъм. Но... тъкмо това се е случило. Снаха му Йордана с малките й дечица са били заставени да гледат как поробителите горят с наженена верига врата на дядо поп и бавно го умъртвяват пред очите на семейството, повтаряйки му непрестанно един и същи въпрос: „Кажи къде е златото!”... Тогава Йордана отпасва и хвърля на земята годежния си колан на целомъдрието, подарен й от нейния свекър, за да отвлече вниманието на мъчителите. В настъпилата суматоха тя грабва децата си и с тях хуква към неизбродните дебри на планината да търси спасение при четите на Илю Войвода и Христо Иванов Книговезеца...

След освобождението Йордана свързва живота си с Кольо Семов - Хъша. Двамата отглеждат не само Никола и Съйко, но и родените от брака им още шест деца, едно от които (Иван) след нейната смърт учредява в памет на майка си фонд „Баба Йордана” към местното читалище за подпомагане на многодетни майки от селото...

Как да се обясни фактът, че в „привилегированото” пред османските власти „войнушко село” Микре успешно функционира ЧРК и „тайна къща” на Апостола? Какво подбужда микренци да участват широко в Ботевата чета и в Българското опълчение? Тези и други подобни въпроси от миналото на Микре са обсъждани на открити сесии на родово-краеведския клуб при местното читалище, на научни сесии и четения, организирани от Българското генеаложко дружество съвместно с Общобългарски комитет и фондация „Васил Левски”, Общонародна фондация „Христо Ботйов” и други сродни обществени организации в столицата и в страната, част от които поместваме в настоящия том с незначителни корекции и съкращения. Надяваме се те да са полезни и за други изследователи.


 

РОДЪТ НА ДИМИТЪР ПЪШКОВ

(Изследване, огласено от Дончо Дончев по време на родови четения в Карлово на 17 юли 1991 г., посветена на 154-та годишнина от рождението на Апостола.)

Димитър поп Николов Дичев – Пъшков, както по-късно го наричат – е „между най-видните и дини членове на Ловчанския вътрешен Централен революционен комитет”. Тази оценка на неговите биографи д-р Илия Еврев и писателя Любомир Дончев се основава на богати български и турски извори за нашата история. Образът на Пъшков като общественик и революционер е отразен сравнително най-пълно в книгата на Л. Дойчев „По пътеките вя Апостола”.

Според запазената в семейния му архив негова последна лична карта, Димитър Пъшков е роден на 18 август 1836 г. в с. Сопот, Ловешка околия. В отпечатаната биографична справка за него в том III на краеведската поредица „Ловеч и Ловчанско” неточно се посочва, че той е роден през 1840 г. Авторът на статията Иван Д. Пъшков едва след появяването на публикацията открива личната карта на революционера и съжаляваше, че се е предоверил на друга източници, поради което тази грешка започва да се повтаря и в други публикации.1

Откъде произлиза прякорът Пъшков, превърнал се по-късно и във фамилно име на Димитър и на потомците му? Той е един от радетелите за развитието на пашкуло-производството в Ловешкия край. Наред с търговията води разяснителна работа за ползата от това доходоносно занимание, набавя вносно бубено семе от чужбина и стимулира пашкулопроизводството в този балкански район. Нещо повече - сам той открива филатура (фабрика за отмотаване на копринената нишка от пашкулите и за получаване на сурова коприна) първоначално в родното си село, а по-късно – и в къщата на Герган Иванов в Ловеч, която държал под наем. Прякорът Пъшков произлиза от думата пашкул, поради което в някои турски извори името му се среща и с прякорите Пъшкулджията, Фабриканта.2

За силното развитие на пашкулопроизводството в Ловешкия край свидетелстват множеството черничеви дървета из тукашните селища от предосвобожденския период, които и днес напомнят на потомството за един отколешен, но вече изоставен доходен занаят.

Биографията на Димитър Пъшков и неговото родословие са свързани не само с Ловчанския, но и с Карловския Сопот, където той завършва последните класове на училището. Малцина са се замисляла случайно ли е, че село Сопот северно – и град Сопот южно от билото на Стара планина носят едно и също име. В права въздушна линия двете селища са разположени срещуположно, само на няколко километра едно от друго. Но ако пътувате по шосе, разстоянието между тях е над двеста километра. До Освобождението между двете едноименни селища е имало пешеходна връзка направо през Балкана. Свидетелство за тази връзка са и преселванията от едното в другото селище направо през билото на планината, ставали почти две столетия преди да се освободи страната ни от османско иго. За тези преселвания са писали в родовите си хроники Иван Вазов, както и негови родственици и биографи.3 (б.р. вж: Родословие на Иван Вазов по майка

Според Иван Вазов Карловският Сопот бил основан от поп Аврам – дядото на майка му (Съба Хаджиниколова Аврамова). Преди около двеста години (съобщението Вазов прави през 1916 г.) поп Аврам със свои съселяни се преселва от Ловчанския Сопот южно от Балкана и си построява къща на голия хълм Трапето, покрит в миналото с непроходима гора. Около него после се заселват и други семейства и така възниква Карловският Сопот.

Днес се чуват и други мнения, според които може би първо жители на Карловския Сопот са се изселили на север и са дали името на Ловчанския Сопот, защото те първи са изпитали ужасите от погромите на турските орди и са потърсили спасение на север. А после, когато зачестяват опустошителните войни и издевателствата над населението на Северна и Северозападна България, „навярно част от жителите на с. Сопот, Ловчанско, запомнили селищните и родовите си връзки с Карловския Сопот, на свой ред са потърсили спасение в него”.4

Кои първо са се преселили от единия в другия Сопот нека оставим историците да спорят. Тук ще посочим само съществуващото предание, записано от дълголетника дядо Дийо Маринов от с. Сопот, Ловчанско, което той е чул от баба си Бойка – 85-годишна старица. Според това предание жителите на с. Сопот, Ловчанско, много пъти настоявали пред попа селото им да се изсели другаде, за да се спаси от безчинствата на турските власти, но попът не се съгласявал. Една нощ турци отвлекли и двете момченца на поп Аврам. Разтревожил се божият служител и привечер ударил селската камбана, та се събрало цялото село. Разказал за новите изстъпления на турците и по общо решение селяните тръгват към домовете си да се подготвят за напускане на това подложено на унищожение село. Към полунощ дълга колона от хора, добитък и покъщнина, водена от поп Аврам, потегля на юг, към билото на Стара планира.5

Част от напусналите от селото семейства се заселват при свои близки или познати в околните балкански села и махали. Казват, че Сопотската махала в с. Драгана, Угърчинска община, води началото си оттогава. Част от рода Аврамовци се заселва в Микренското землище заедно с чираците си, но основната маса от хората вървели след попа и прехвърлили билото на планината. Заселили се западно от Карлово, в района на днешния град Сопот. Наименованието Сопот, според Иречек, произлиза от старославянската дума „соп” – дървена водна тръба или воденичен улей. Проф. Васил Миков смята, че думата старобългарска – от „сопох”.

Потвърждение за преселванията между двете едноименни селища от двете страни на Балкана намираме и като проследяваме миналото на рода на Димитър Пъшков. Неговият прадядо бил роден в Карловския Сопот (селището тогава носело друго наименование), а родителите на прадядо му били преселници от Ловчанския Сопот. Южно от билото на планината нямало достатъчно обработваема земя за новозаселилите. Поради това, като поотраснали децата на прадядо му, четирима от тях той изпратил да се върнат на бащините си земи в Ловешкия Сопот, които пустеели. По този начин бащата останал с по-дребните си деца да живее в южнния Сопот, а синовете му – Съю, Въло, Кюро и Рачо се връщат в землището на с. Сопот, Ловешко. Те слагат началото на четири рода: Съювци, Кисьовци, Кюровци и Рачовци. Старото име на Пъшковия род било Кисьовци.

Завърнали се и други потомци на напуснатото селище. Така след известно прекъсване селото продължило да съществува, запазвайки старото си име. Един от потомците на завърналите се от Южния Сопот четирима братя е поп Никола Дичов – бащата на Димитър Пъшков. Не са правени проучвания има ли родствена връзка между поп Аврам и предците на поп Никола Дичов, но изселилият се в Микре клон на рода Аврамовци със сигурност има връзва със сопотскиге Аарамовци, а оттам – и със Съба Хаджиниколова Аврамова, майката на Иван Вазов. Потомци от микренския род Аврамовци емигрират по-късно в Румъния и до 1913 г. са поддържали връзка с роднините си в Микре.

Димитър Пъшков – Мъдрия, както го наричал Апостола, е един от интелигентните сподвижници на Левски, „човек с природен ум и доста високо за времето си образование”.6 Първоначалното си образование той получава в училището на с. Сопот, където учител му е бил неговият баща - поп Никола Дичов. Училището се помещавало в родната му къща.

През 1855 г. поп Никола изпраща сина си да учи богословие в Троянския манастир. Манастирските порядки не се харесали на Димитър и той напуснал Троянската обител след едногодишен престой. Завърнал се при родителите си и им заявил, че желае да получи светско образование. Като преценявал будния характер и многостранните интереси на първородния си син, поп Никола представя през 1865 г. сина си на тогавашния учител Янко Христов, „светилото” в Долнокрайското училище на Ловеч, въвел ланкастърската система на обучение. Следващата година, по настояване на владиката Иларион Ловчански, бащата прехвърлил сина си да учи при даскал Манол Лазаров, където имало по-добра наредба и се изучавали чужди езиции – гръцки и френски.

През 1859 г. Димитър завършил училището и веднага бива назначен за учител в Тетевен. След като приключил изпитите, заминал за с. Сопот, Карловско, където учителствал прочутият учител Йордан Ненов от Пазарджик. При него се записал да учи в горния курс, който завършил за две години с висок успех. Докато продължавало обучението му, той отивал със съучениците си на богослуженията в Сопотския манастир „Св. Спас”. Там се запознал с дякон Игнатий, с когото пеели заедно по време на литургия. Димитър владеел църковното песнопеене още от Троянската обител и с голямо удоволствие пригласял на мелодичния глас на Дякона.

Високата любознателност помогнала на Димитър още като ученик да усвои добре не само българския език, но да овладее писмено и говоримо турски, френски, а отчасти и гръцки език. Учителствал е в Тетевен, в с. Сопот (Ловчанско) и в Ловеч до 1865 г., след което се заема изцяло с търговия и обществена дейност. Но където и да работи, той не прекъсва връзките си с интелигенцията, занимава се и с читалищна дейност.8

На 1 януари 1872 г. по искане на Апостола в Ловеч се свиква събрание на Ловчанския ЧРК. В спомените си Димитър Пъшков сочи, че на събранието са присъствали Марин Поплуканов, Иван Драсов, Димитър Пъшков, поп Кръстю, Атанас Цочов Хитров, Никола Сирков, Иванчо Колев, Пано Бояджи Драганов, Васил Йонков, Анастас Попхинов, Михаил и Цвятко Хаджипавлови, Христо Йовков, Тодор и Димо Драсови, Денчо Хашов Диков и други. Изброените 16 имена показват, че в ЧРК участват интелигентни за времето си, заможни и със силно влияние в града родолюбиви българи, готови всеки момент да се отдадат на общото дело. На такива хора всеки би се доверил.

В спомените си по-нататък Пъшков пише: „Избра се комитет от Марин Поплуканов, Иван Драсов, поп Кръстю, Димитър Пъшков и Атанас Цочов Хитров. В това събрание стана и клетвата от поп Кръстя, съставена от Ангел Кънчев и Васил Левски. Всеки целуна на масата евангелието, револвера и камата, поставени кръстом. След това Левски, Марин Поплуканов и Васил Йонков заминаха за Тетевене и Гложене, гдето съставиха комитети и додоха в Ловеч. Оттук заминаха за Търново и околностите”;9

Избраните на това събрание лица, за които споменава Пъшков, според писателя-документалист Любомир Дойчев, са първите пет „министри” на първото нелегално българско правителство преди освобождението, наричано по онова време „привременно”. (Прилагателното „привременно” е остаряла дума и означава „временно”.) Този избор се прави около три месеца след като е готова „Наредата” (Проектоуставът на БРЦК в България). И ако се съди по печата на това „правителство”, то се самоопределя като „първи отдел на БРЦК”. [...]


 

ХОЛЕРА (б.р.  През време на Междусъюзническата война в 1913 г.)

image

image

Заболелите от страшната болест десетки румънски войници били изолирани в специален военен лазарет, разположен в т.нар. Влашка Лъка в местността Пикчиите край река Елешница, извираща от възвишението Бялка, В този горист планински район, по средата между селата Микре, Соколово и Радювене, нямало активно движение на хора битък, а на съседните колибарски махали забранили да контактуват със заболелите войници. Там бил лазаретът-изолатор, там погребвали и починалите.

Въпреки строгия режим, в началото отделни групи войници се самоотлъчвали, за да се сдобият с цигари и допълнителна храна от близките махали без да си дават сметка, че с това разпространяват болестта. Така в една от махалите след румънско посещение заболяват от холера три жени на български фронтоваци. Били все от роднински семейства. Близките им ги изолират в една плевня. Там всеки ден им носели храна и вода, но я подавали отдалече, с вила или разсоя, за да не се заразят. Вече се знаело за появата на неизлечимата болест. Така за кратко време трите жени починали една след друга при неимоверни мъки, оставяйки сираци невръстни деца.

За началник на изолатора изпращат румънски офицер, който говорел перфектно български език и въвел строг режим в изолатора. Благодарение на него болестта не се разпространила широко сред местното население. Кой е този румънски офицер?

От изворите на информация се установи, че това е потомък от рода Аврамовци в с. Микре, чиито предци още преди освобождението на България се установяват да живеят в Румъния, а сега попада в местата, откъдето са родовите му корени. Ето част от спомените, които е съхранила Гана Кунчова-Аврамовска за този представител от румънската клонка на рода Аврамовци:

„...Родът Аврамовци произхожда от с. Сопот, Ловчанско. Има разселени клонки и разклонения още през годините на турското робство не само в Карловския Сопот /майчиния род на Иван Вазов/, но и в град Ловеч, в с. Микре, в с. Каленик /поетът-журналист Асен Аврамов е от този род/, а и в Румъния, в София... (б.р. Още по-преди родът е населявал столицата Търновград, но след падането му под османска власт, се изселва в Арбанаси и след това към Балкана - в болярското Ново село /гр. Априлци/ и Сушица /гр. Карлово/, и по-късно по време на кърджалийските времена се разпръсва в различни посоки: Сопот, Калофер, Свищов, Севлиево, Цариград и пр.)

Известният местен астролог дядо Аврам е избягал от с. Сопот, Ловчанско като дете и се заселва с родителите си в Микре, а друга част от рода начело с попа на селото пък потегля за Карловския Сопот направо през Балкана и там се установява. Прадядото на мъжа ми се е казвал Аврам Стойков Бончов Аврамовски от с. Сопот и донесъл тук наименованието на фамилията си. Работил като ратай при турците. Гледал добитъка им, а при Освобождението на България турците му дават много имоти от Пъшковия чифлик до Добрев рът. Но след 1923 г., когато затварят дядо Стойко Аврамов като ятак на Васил Героя, баба Сяра продава имота на Добрев рът на Глухарите и други имоти, за да плаща разноските по делата за спасяване живота на Стойко. Найден Илиев Илийков от Микре свидетелствал, че Стойко Аврамов няма никаква вина, а е наклеветен заради съперничество за жена /ставало дума за Дона – Боновица Ганчова/. Така Стойко Аврамов се отървал от грозящата го тежка присъда.

През Междусъюзническата война в 1913 г. румънците нахлуват в България, стигат и в Микре. Тук настанили група румънски войници, болни от холера, а друга група отделно – съмнителни за това заболяване. Годината била сушава и много войници заболели от тази страшна болест. Настанили ги във Влашката лъка край река Елешница /долния край на местността Пикчиите/. Било забранено на местното население да контактува с румънските войници, защото са под карантина.

Моят баща /Кунчо Тодоров/ тогава бил ратай при дядо Аврам и заедно с Димитър Колев криели по полянките сред горите конете му от румънците да не би да му ги конфискуват за нуждите на армията им. Но и конете на Аврамовци доскоро били в армията през Балканската война. Били обучени, разпознавали военните сигнали. Тъкмо пресекли коларския път за Пикчиите и от противоположната страна, в посока към Микре, някъде към колибата на Трифон Гайдурски, гдето имало друг румънски военен лагер, свирнала тръбата „сбор”. Като чули познатия сигнал, конете свили уши и побегнали в галоп в посоката, откъдето идвал сигналът. Преминали покрай Гроновските колиби и едва зад колибите татко успява да завие юздата на своя кон зад едно дърво. Така го заставя да спре и обръща движението му в обратна посока – към ливадите на Аязборун, под възвишението Бялка.

Димитър Колев Герганов остава на Аязборун при конското стадо да го пасе, а татко се прибира обратно. По пътя го пресреща младо румънско офицерче и на чист български език го пита:

– В землището на това село има човек на име Аврам Бончев. Как да го намеря?

– Аз съм негов ратай. Ще ви заведа на колибата му.

Офицерът го прегърнал с благодарност и му казал:

– Той е мой чичо. Неговият брат е мой баща.

Докато пътували към колибата на дядо Аврам става ясно, че брат му като емигрант още преди Освобождението си създава семейство в Румъния, а синът му сега като млад офицер идва в България. Посетил лазарета в местността Пикчиите по задача, която му била възложена и ще остане по-дълго време по тези места.

Дядо Аврам като видял, че чиракът му вместо да го предпазва от окупаторите му води у дома румънец, се намръщил. Но когато офицерът прегърнал чича си и му разказал за живота на еднокръвния му брат се просълзил от радост. От този ден нататък близо месец време племенникът му всеки ден посещавал колибата на чичо си. Нощувал там, а преди обяд посещавал румънския изолатор с лазарет, за да поддържа реда, да дава нужните наставления. Стараели се да няма повече оплаквания от местното население за нарушения на установената карантина. Съпругата на дядо Аврам – Цона Гешовска пък готвела вкъщи и се грижела да угажда с всичко необходимо на скъпия гост.

Ясновидството, предсказването на бъдещето, било „нещото”, което отличавало дядо Аврам от другите микренци. Той често казвал: – Ще дойде ред, деца, този имот, дето го имаме сега, няма да е наш. Няма да има санър /граница/, няма да има кон, няма да има вол. По пет къщи ще се хранят от едно добиче; – Повечето хора ще станат учени, но малко от тях ще останат; – Ще се загуби дребният добитък, овцете ще пъплят да си откъснат тревичка, но краката им няма да ги държат; – До десетина години след 1985 г. ще остане един бог на небето и един цар на земята, а след това жълтата раса ще залее света; – До 2000-та година ще се започне война от Божи гроб и ако не се разберат, който остане под зелена шумка или под земята, ще оцелее. Ако войната започне през зимата, никой не ще оцелее, а ако е през лятото – все ще остане някой; – Който оцелее под зелена шумка, свят ще светува, ще сърба със златна лъжица; – След 1990 г. ще се появят болести и главно млади мъже ще се загубват неочаквано... И много още подобни предсказания съм слушала, които дядо Аврам е споделял пред различни хора. Жалко е, че не се намери човек да ги записва, щото много от тях се сбъдват...”

Сочим част от прогнозите на популярния в селото предсказател, защото те са свързани с въпросите за войната и мира и от по-особен ъгъл отразяват обществените нагласи, тревоги и очаквания. (Автентични спомени от пребиваването на румънските войски в Микре през Междусъюзническата война оставя и юристът Иван Колев Добрев.)
 

Из библиотечната поредица: Историческа памет за роден край. Книга втора.

               ©Дончев, Дончо. Микренските ботевци. ИК „Христо Ботев”, С. 2000.

              Връзки: РОДОСЛОВИЕ НА ИВАН ВАЗОВ ПО МАЙКА
                                 ИЗ СПОМЕНИТЕ НА СЪБА И АНА АВРАМОВИ-ВАЗОВИ 
                                    КАЛОФЕРСКАТА ФАМИЛИЯ АВРАМОВИ



„На везни не меря любов и стих, но изправен винаги вървях”

Ловеч се прости с поета и журналиста Асен Аврамов

Поетът и журналистът Асен Аврамов вече не е между нас. В предпразничните дни преди Коледа на 2009 г. той си е  взел тихо сбогом и е напуснал житейската суматоха, за да попадне в един друг свят, за който често говореше в своите стихове. В този свят са неговите родители, които почиташе истински като син. За тях и родното село Каленик - Асен написа съкровени думи на признание и обич, в които трептеше болка и скръб.

Тихо се е сбогувал със студиото на радио „Ловеч”, където през последните години работеше като журналист. Седнал е пред микрофона за последно интервю... със себе си и с вечните въпроси за живота, за смъртта, за истинските неща. Журналистиката бе не само професионален път за Асен. Тя го зареждаше творчески – с теми, образи, герои. Не пропускаше да покани пред микрофона поети, писатели, които гостуват на Ловеч, и да съхрани частица от богатия им вътрешен свят. Защото разбираше, че така ще запази онази духовност българска, която ни е държала като нация през дългите исторически неволи. Затова Асен събра своите интервюта в книгата „Прозорци”. Като журналист и поет знаеше – писаното слово остава.

Винаги е имал усещането за онези неща, след които има следа, които не се изличават от бързохода на времето. Затова не щадеше сили и в журналистиката, и в дългогодишната си работа в Клуба на дейците на културата. Но най-високото място отреждаше на поезията – неговата неизменна спътница през годините. Приятелят му, поетът Матей Шопкин, написа за него, че е роден поет, чиято душа е озарена от светлината на „божията искра”. И добави - „Асен пише своите стихове така, както диша, както върви по земята, както посреща изгреви и изпраща залези”. Той му пожела да остане „Големият принц в божествената държава на българската поезия”. Друг голям български творец - Евстати Бурнаски – писа за Асен Аврамов: „От неговите творби лъха непрестореност и доброта, характерни само за щедрите сърца. Далече от шумната суета, от онази лъжепопулярност, дефилираща по салони, подиуми и площади, поетът скромно и упорито прибави своите тревоги и вълнения в раклата на художественото слово”.

Асен Аврамов обичаше да казва, че поезията е мълчалив разговор с тишината. За него творчеството е опит да се спаси съвременния българин от духовното лилипутство. Той вярваше в думи като род, семейство, родова памет, България. Вярваше в любовта и в човешкото достойнство. В стихове призна: „Детството/с птиците изпях, а земя за гроб/е моето наследство./Съществувах или живях?/На везни не меря/любов и стих,/но изправен винаги вървях/и за хвърлен камък/не простих.”

Асен Аврамов мереше с високи критерии и творчеството, и хората, и променящото ни се битие. Затова ще останат неговите книги-послания, тревогите му, които са и тревоги на поколенията българи в кръстопътното време на промените. Но Асен ще ни липсва като човек, със своето живо присъствие. Ще липсва на всички, които вярват в силата на словото да променя и гради светове. Ще липсва на своите приятели и на хората, с които е делил обща работа на духовната нива.

     Поклон пред твореца и човека Асен Аврамов!

Управителен съвет на Клуба на дейците на културата – Ловеч




Гласувай:
10
0



1. godlieb - ЗАЧЕЗНАЛИ
01.12.2010 21:10
БЛАГОДАРСКО УВАЖАЕМИЙ!
МНОГО ПОЛЕЗЕН САЙТ - НО КЪДЕ Е РОДОСЛОВИЕТО НА АВРАМОВЦИ?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3269885
Постинги: 510
Коментари: 1043
Гласове: 19718
Архив
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930