Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2012 13:14 - Спомени на Петър Черняев
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 3898 Коментари: 0 Гласове:
9

Последна промяна: 24.02.2012 22:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ПЕТЪР Д. ЧЕРНЯЕВ

 

Роден в гр. Трявна на 22 декември 1878 г. Първоначално учи в родния си град, а сетне в Самоковското духовно училище (1896). Три години е основен учител (1896-1899), след което отива да учи в Русия. Отначало следва в Киевската, а завършва Петербургската духовна академия (1903). След завръщането си в България учителствува последователно в Шуменската девическа гимназия (1903-1904), в Силистренското педагогическо училище (1904-1906), в Поповската прогимназия (1906-1907), в Пловдивската мъжка гимназия (1907-1910), във висшите педагогически курсове в Русе (1910-1913); Член на комисията по ревизиране сметките на Св. Синод (1913-1914); Директор на Втора девическа и на Трета мъжка гимназии; Учител във Втора мъжка гимназия, в учителския институт, в Първа девическа гимназия в София (до 1926 г.);  в Шуменския учителски институт. Завършил учителската си служба като началник на средното и висше образование в Министерството на Народното просвещение през 1934 г. Автор на учебници по вероучение за прогимназиите. Превежда книгата на Каро „Идеите за Бога и безсмъртието пред съда на най-новите критици” и избрани места из светоотеческата литература.

Публикуваният тук спомен е взет от сп. „Народен страж”, бр. 12 и 13 от 2 юли 1941 г., с. 5-6.

 

СПОМЕНИ НА ПЕТЪР ЧЕРНЯЕВ ЗА ЕКЗАРХ ЙОСИФ

image 

През пролетта на 1912 г. в Русе се свика публично събрание, за да бъде защитен екзарх Йосиф, който около това време - бе силно критикуван и уязвен с ред статии, публикувани в някои софийски вестници. Обвиняваха екзарх Йосиф, че желаел да стане патриарх, че бил „малък папа”, че не можел да бъде „като глава” на Българската православна църква, защото глава на Църквата бил само Иисус Христос, а според Конституцията, върховното управление на Българската православна църква бил Св. Синод и пр.

Тези обвинения будеха недоумение и тревога у всички, които се интересуваха от работите на Църквата, която обединяваше народа в България и в Турско, и срещу тях се чуха много гласове на осъждане и вьзмущение. И аз, тогава преподавател по богословие във висшите педагогически курсове в Русе, също негодувах срещу тези обвинения и тук-там в братствени събрания и във вестниците се обаждах в защита на зле засегнатия всебългарски църковен водач. С българския екзарх дотогава аз нямах никакви отношения. За мене той беше, съгласно 34 апостолско правило, „като глава” на нашата Църква и всички ние му дължахме не само уважение, но и подкрепа, за да може успешно да брани Църквата н да насочва народните въжделения към историческите идеали на българския народ - нещо, което не му се признаваше в поменатите статии.

За събранието в Русе беше направен проект и програма, афиширахме го с много позиви към народа и след богослужението в неделя, не помня датата, „Доходното здание” в Русе не можеше да побере присъствуващите. Аз председателствувах събранието, а Георги Пасаров, варненски адвокат, с плавна и обстоятелствена реч описа задачите на нашата народна Църква от Възраждането дотогава и пакостните критики, които с нищо не допринасят за народната кауза, а, напротив, затрудняват я и услужват на нашите врагове във Фенер и в Атина. Речта на Пасаров се посрещаше с възторг и адмирация. На края аз прочетох една телеграма до Негово Блаженство екзарх Йосиф, с която го уведомявахме за станалото събрание и го уверявахме, че народът е с него и ще го подкрепва всякак, но той да държи високо знамето на българщината. Телеграмата се скрепи с повече от петдесет подписа. Един ден след това аз получих телеграфически отговор. Екзарх Йосиф благодареше за подкрепата, която му указвахме и уверяваше, че той ще продължава да брани народните и църковни интереси навсякъде, несмущаван от неоснователни и с нищо неоправдани критики, без оглед на това, от где произлизат те. – Аз бях много възрадван и горд, че можахме да предизвикаме екзарх Йосиф да наруши мълчанието си и тъй категорично и твърдо да заяви, че не одобрява предприетата срещу него кампания, че от нея той не се смущава, напротив, че още повече се засилва вярата му, че българското народностно и църковно дело ще преуспява. На екзарховата телеграма своевременно дадох гласност в колоните на тогавашния официоз в. „Народни права”.

 

* * *

Срещнах се с екзарх Йосиф в София през 1914 г., когато той, след погрома на нашите национални идеали, се завърна в София и отседна в Синодалната палата. Той се придружаваше от архимандрит Стефан, сега Софийски митрополит, и от дякон Паисий, сега Врачански митрополит.

image

Заедно с г-н Владимир Аврамов, тогава подпредседател на Софийския окръжен съд, а сега главен прокурор при Върховния касационен съд и бивш министър, и д-р Хр. Абаджиев, тогава финансов инспектор, а сега съветник във Върховната сметна палата, а тримата съставящи комисия за ревизия сметките и делата на Св. Синод, назначена от Министерството на външните работи и на изповеданията, при министър Никола Генадиев, представихме се пред екзарха за да получим неговото благословение.

Н. Блаженство екзарх Йосиф ни посрещна много радостно, благослови ни и води с нас разговор два часа. Екзархът беше изморен и грохнал. Той се измъчваше от засилени болки в краката и нравствено бе покрусен. Рухването на оная величествена постройка на църковно-училищното дело в Македония и Тракия на което той бе посветил целия си живот и денонощния си труд, го бе живо засегнало. Но той изказа убеждението си, че всичко не е изгубено, че вярата в Бога ще ни доведе наново до тържеството на правдата и до възкресението на народа.

Екзарх Йосиф ни покани да изпълним дълга си и да проверим по преписките всичко, защото той искал всичко да бъде чисто и в ред в Църквата. Всичко, от него зависещо, той щял да указва и да съдействува, за да вървели работите редовно и правилно. И по-рано, когато екзархът бе още в Цариград, той отговаряше бързо и с готовност на всички запитвания, които комисията му отправяше. И сега потвърди наново готовността си да се уясни всичко, за да не се чуват лоши думи за Църквата.

В днешни дни, духът на великия българин е, убеден съм, спокоен, понеже са вече постигнати идеалите, към които той се стремеше и за които през цял живот водеше непосилни борби. Наш дълг е пред светлата му памет да напрегнем всички усилия, за да останем верни на неговите завети.

 

БЕЛЕЖКИ

За това вж. подробно у Христо Темелски, Митрополит Симеон Варненско-Преславски срещу екзарх Йосиф I в защита на единството на Българската православна църква. - В: Юбилеен сборник Митрополит Симеон Варненско-Преславски — духовник и народен будител, Шумен, 1992, с.60 и сл.

Според бележките на екзарх Йосиф I тази среща е станала на 19 декември 1914 г. Вж. Дневник, с. 817.




image БЕЗСМЪРТНИ СЛОВА от Свети Иоан Златоуст. 

Под редакцията на Петър Черняев. Светоотеческо наследство, Второ издание, 88 стр. 

Книгата съдържа беседи на нравствени теми. Повечето от тях са произнасяни по конкретен случай, но това не означава, че читателят не ще се срещне с блестящото слово на светителя, съумяващ винаги да актуализира Божието Слово и да направи слушателите си съпричастни на всеки проблем. Книгата ще бъде интересна за всеки, който цени класическата Християнска проповед.




След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не допаднало на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран „избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младият Ловчански митрополит Йосиф I (1840-1915).

След Освобождението (1878) Българската екзархия имала диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен бил турския султан; Източна Румелия - автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885 г.), и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябвало да функционира в Цариград, понеже в пределите на империята останали около милион и половина българи. За да запази цялостта на БПЦ, респективно на Българската екзархия, Учредителното събрание в Търново (1879 г.) приело и записало в конституцията на Княжеството (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява "неразделна част от българската църковна област" и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя, като с това се потвърждавало единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделяли. Така на практика се раждат двете Екзархии - вътрешна и външна, които по принцип били едно органично цяло, а де факто имали различни форми на управление, различни пътища на развитие и преследвали различни цели, като стратегическата цел и за двете си оставала една и съща - консолидиране на българската нация.

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие „черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и "да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията" били реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912) в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от "екзархийски наместници". В този широк диоцез имало около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници (срещу 1987 храма и 3101 параклиса, 104 манастира и 1992 свещеници в българското царство). Освен това Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Последвалите две войни - Балканската и Междусъюзническата, довели България до първата национална катастрофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. се стигнало до пълното загубване на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Понеже екзарх Йосиф I останал с много малко пасоми (главно в Цариград, Одрин и Лозенград), решил да премести седалището на Екзархията в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той уредил в Цариград т. нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи. Задачите на това заместничество са да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

Йосиф I прекарал в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. След неговата смърт на 20 юни 1915 г. нов екзарх не бил избран и в продължение на цели 30 години Църквата се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.

След края на Първата световна война в България се създало течение за реформи в Църквата. Това течение обхванало не само свещеници и богослови-миряни, но и архиереи. Преценявайки правилно, че новите исторически условия налагали да се направят реформи в Църквата, Св. Синод решил на 6 ноември 1919 г. да пристъпи към изменение на Екзархийския устав. За това било уведомено правителството на Александър Стамболийски, което посрещнало почина със задоволство. За целта Св. Синод назначил една комисия (с председател Варненско-Преславския митрополит Симеон), която трябвало да изработи мотивиран проект за изменение на Екзархийския устав. Обаче новият министър на външните работи и изповеданията Ал. Стамболийски се обкръжил от един кръг богослови (начело с Христо Въргов и Петър Черняев, а също и архимандрит Стефан Абаджиев), които не били съмишленици на архиереите и гледали с недоверие на техните инициативи. Ето защо Стамболийски внесъл в Народното събрание на 15 септември 1920 г. законопроект за изменение и допълнение на Екзархийския устав, без да се допита за това до Св. Синод. Същият бил приет, утвърден с царски указ и веднага публикуван. Съгласно чл. 3 на новия закон Св. Синод се задължавал в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи и да свика Църковно-народен събор. Това породило недоволство сред владиците и през декември с. г. бил свикан архиерейски събор, който изработил "проект за изменение закона за свикването на Църковно-народен събор".

Породил се остър конфликт между Св. Синод и правителството, което останало непреклонно и дори военните прокурори били натоварени да подведат архиереите под съдебна отговорност. Подготвен бил дори и преврат в Църквата, като членовете на Св. Синод трябвало да бъдат арестувани и свалени, а на тяхно място поставено временно църковно управление. С цената на много усилия и компромиси нещата били леко туширани и след провеждането на избори за избиране на делегати, Вторият църковно-народен събор бил открит на 6 февруари 1921 г. в столичната църква „Св. Седмочисленици”. На литургията присъствал и цар Борис III. Редовните заседания започали на следващия ден в Народното събрание. С известни прекъсвания съборът продължил работата си до 16 февруари 1922 г. Интересното в случая е, че на този събор били представени и македонските епархии, като техни делегати били свещеници и мирски лица, бежанци от Македония.

Внесеният за разглеждане Екзархийски проектоустав бил проникнат от демократичен дух - той предвиждал Църковно-народния събор като висше законодателно тяло. Приетият устав съдържал 568 члена в четири части и де факто представлявал едно подробно и системно разработване на българското църковно право. Висш принцип в него било съборното начало, т. е. участието на свещеници и миряни във всички степени на църковното управление при запазване първенстващото значение на архиереите.

Приетият от Църковно-народния събор Екзархийски устав бил одобрен без никакви изменения или поправки и от Архиерейски събор през 1922 г. След това бил внесен и одобрен в Народното събрание на 24 януари 1923 г. Свалянето на правителството на Ал. Стамболийски попречило той да бъде окончателно одобрен и въведен в изпълнение. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, новият Екзархийски устав не бил повече внасян за разглеждане в Народното събрание. Само с наредба-закон били направени някои изменения в действуващия Екзархийски устав, засягащи най-вече въпросите за пълния и намаления състав на Св. Синод, за избора на екзарх и др.

Политическата промяна на 9-ти септември 1944 г. била използвана от някои митрополити за уреждане на разстроените църковни дела. Най-деен се оказал Софийският митрополит Стефан, който в изявления по радио „София” и в послание към руския народ изтъкнал, че хитлеризмът бил враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници - САЩ и Англия. Отечественофронтовското правителство с готовност се притичало да помогне на Църквата. На 16 октомври 1944 г. Св. Синод приел подадената оставка на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател бил избран Софийският митрополит Стефан. Два дни по-късно на заседание Св. Синод решил да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждане на избор за екзарх. Такова веднага било дадено, като същевременно били направени и някои изменения в Екзархийския устав с цел по-широкото участие на клира и народа в избора на екзарха.

Екзархийският избирателен събор бил проведен на 21 януари 1945 г. в старинния исторически храм „Св. София”. Присъствували 90 избиратели с редовни пълномощия, които избрали екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получил Софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх.




Гласувай:
9



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3971928
Постинги: 787
Коментари: 1556
Гласове: 20070
Архив
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031