Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2022 06:50 - Опит за кратко животоописание.
Автор: meteff Категория: История   
Прочетен: 2190 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 11.07.2023 15:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Лалю Метев, опит за кратко животоописание.

 

Родил съм се в 20.45 ч. на 20 октомври в столицата София, в родилното отделение на Първа градска болница при кръстовището на бул. "Патриарх Евтимий" с ул. "Раковска", през бурната откъм събития 1968 г. в патриархалното семейство на Васил и Райна Метеви. Израснах в интелектуална атмосфера, обграден въпреки нищетата, на която ни бе обрекъл комунизъма, с много искрена обич и купища книги, тъй като баща ми притежаваше една от най-забележителните лични библиотеки в страната - изглежда по традиция останала от времето на предтечата ни поп Йовчо Тревненски, като практика, оставил ни своя бележит Летопис и родословие, като вероятно последният българин имал шанса да се докосне и ползва в цялост книжовното богатство на оцелялата, като по чудо Патриаршеска библиотека в Търново от времето на Второто ни царство.

Родът ни тръгва от ег-сази вождът (багът) на масгутите (масагетите) Абар (Авар) Раджилродил се в 2000 г. пр.н.е. в Джиен, откъдето получил името си Джиенският Българин (Джиен-Ас). Вестителят на алпа на Слънцето Мар му предал указание да стане проповедник на хората от името на Всевишния. На Авар Раджил му били съобщени Божиите закони и писмото, което след векове нарекли балканско (агилско) и било разпоредено да се съобщи на народа, че Бог е един, и че хората са длъжни да следват божиите заповеди. Авар изпълнил това и предал на народа всичко това, написано в книгата с Божиите заповеди Торе и поради това получил името Абар-Кам, Авар-Жрецът, след векове кооптиран като Авраам в Библията и Ибрахим в Корана.

Тази книга на Абар-Кам (Абарис у Херодот) била първият религиозен манифест на единобожието, съдържанието й е залегнало в основата на Библията и Корана. Последователите на Абар-Раджил го наричали Авар-Раджил, Абар-Кам, Авар-Кам, Балъйм-Ат, Кам-Хан, Наубий, Маджар, Магут (Пророкът). Народът на Абар-Кам, възприемайки персийското си название, започнал да се нарича ег-саг, т.е. могъщите българи или ег-сази (хиксоси). Така Бог избрал праведния Авраам да запази истинската вяра, чрез потомството си, за цялото човечество.

В житието на праведния праотец Авраам се сочи, че живял сто седемдесет и пет години и после с мир предал духа си на Господа Бога, Комуто той така вярно служил и на Когото благоугодил със своя живот, бидейки съсъд и образец на вярата в истинския Бог, която той съхранил за потомците си от род в род. Заради качествата и достойнствата на Авраам Господ го възлюбил, поради което и нарича Себе Си (по преимущество) негов Бог, а Свещеното Писание нарича Авраам "приятел Божий". Неговите старозаветни потомци и дори светите пред Бога Моисей и Давид призовавали Авраам за свой ходатай пред Бога.

От този Наш прародител, в чието потомство се съхранила на земята истинската вяра, произлязъл и Сам Христос по плът. И всички истинно вярващи в Христа се наричат синове на Авраам. И в бъдещата наша участ след гроба само с верния Авраам можем да се надяваме да получим наследието на вечния живот и спасението. Сам Господ в Своята притча за богаташа и бедния Лазар показва Авраам като обитател на блажените жилища в Царството Небесно, с което да сподоби Христос и всички нас по молитвите на светия праведен Авраам, Неговия праотец по плът. Амин.

Собственото ми име Лалю, което е умалително от Лазар, означава "Бог е помощник" или "Приятел и ученик на Христос, брат на Мария и Марта". Взел съм го от дядо си Лалю Метев Чехларов, габровец, първият българин с четири висши образования, кавалер на ордени за храброст от войните, влиятелен и свръхзаможен търговец, индустриалец, банкер, благодетел и дарител, добре известен в европейските среди финансист и най-богатият българин в годината на национализацията от 1947 г.

На 8 януари 1971 г., се сдобихме с братче, което родителите ми нарекоха царствено Владислав - "притежаващ слава", от съчетанието на "владетел" (да притежава) и "слава". По-късно през годината двамата братя получихме своето първо свето причастие, но тайно в къщи, вместо както е редно в енорийската ни църквица "Св. Седмочисленици", поради забраните на тогавашното време. Кръстници ни станаха съответно леля ми Лидка и баба ми Величка. С брат ми израснахме по жълтите павета, но по-често в "саксия" и под зоркия контрол на любящата ни майчица. В нашето семейство единствено баща ми продължаваше да работи, а мама по стара семейна традиция остана домакиня.

Майка ми се е родила, по нейните думи, в несъществуващата днес къща на мястото където по-късно е изграден екрана на кино "Витоша" (дн. книжарница "Хеликон"). Баща ми, роден през 1931 г. в София, се занимаваше с научна дейност, завършил Американското училище в София, III-а софийска мъжка прогимназия (дн. 6-то ОУ "Граф Игнатиев"), Първа софийска мъжка гимназия и по-сетне Физико-математическия факултет на Софийския университет, като най-голямо значение при оформяване на характера у бъдещия професор се пада на семейната среда: и откъм баща, и откъм майка родът му отбелязва хора будни и предприемчиви, с непокорен дух към всяка власт и с безгранична преданост към народните интереси.

Като малки, с брат ми, бяхме все болнави деца. Около 5 годишни ни откриха ренален диабет. Вкъщи се отоплявахме с нафтово отопление, тъй като ни отрязаха етажното парно, заради планираното в бъдеще централно отопление. Прибрахме се в една от стаите. Сагата с топлото бе пълен провал, довел единствено до раждането на култовия филм "Топло" по този болезнено действителен случай. В действителност, така и не ни пуснаха парното в продължение на цели 15 години, но побързаха да направят това за ГК на БКП, тогава помещаващ се на площад "Славейков". Тръбите минаха по ул. "Гладстон" (тогавашна "Поптомов"), а отсечката по ул. "Хан Крум" замразиха, тъй като не могли да разкопаят тогава правителствената улица "Раковска".

Нашата кооперация носи името на блестящият ни държавник "Стефан Стамболов", тъй като навремето тук е бил домът на президента. В дома си той е приемал министрите от кабинета си, решавал е съдбините на България, тук е издъхнал, след като е бил жестоко посечен в близост. По-късно, Поликсени е била принудена да вземе решението си за построяването на сегашната масивна кооперативна сграда в 1931 г. От време на време, дори съм склонен да си мисля, че духът на този исполин, и наш личен родственик по тревненска линия, все още упражнява някакво невидимо силно определящо влияние върху ми.

От дете съм спокоен, тих, но не ми е била неприсъща и известна доза властност, прикрита под маската на дипломатична мекота. Възрастните ме възприемаха като изключително интелигентен и умеещ да се изразява убедително. Но понякога проявявах и изненадващо лениво поведение, с присъщата ми липса на нагласа към реда и дисциплината. На домашните ми много често се налагаше да се отнасят с голямо внимание към мен, за да не предизвикат ината ми, тъй като от съвсем малък показвах предпочитанията си, особено към цветове и дрехи. Исках много играчки, но красиви и пригодени към твърде личния ми вкус. Обичах игрите, при които нямаше цапане и опасности от неволно нараняване.

Честите ни разходки бяха из парковете и градинките наоколо, както и в стария зоопарк. Заобичах природата, животните, а вроденото ми чувство към красотата ме подтикваше отрано да се опитвам да рисувам, чертая и майсторя симпатични дребни нещица. Никак не бях на ти със заповедите и наставленията и всички околни внимаваха в това отношение. Чувствал съм се винаги по равно колебливо, както весел и оптимистичен, така и понякога меланхоличен, дори самотен. От държанието на околните много зависеше дали това ще ми помогне да възстановя бързо равновесието си. Разбира се, често установявах и грешки в собствените си чувства или мечти, като ги съобразявах с времето и възможностите. Въпреки ранната си възраст, в поведението ми се прокрадваше и известна доза детска хитрост и находчивост.

И така, татко ходеше на работа, работеше в Научно-изследователския институт по образованието, а майка ни си стоеше в къщи и се грижеше за нас. Освен на разходките, с брат ми израснахме в къщи. В къщи ритахме футбол, карахме колела и тем подобни, понякога дори се сборичвахме за най-различни дребни неща, като по презумпция по-малкият ми брат винаги категорично излизаше физическия победител, аз пък моралният такъв.

Забавачка с изучаване на английски език и предучилищна изкарах в читалището на ул. "Парчевич", което преди няколко години, оставено на произвола на съдбата, бе умишлено ликвидирано и по-късно подпалено поради някакви бизнес интереси, дори пожарната едвам успя да достигне до мястото на пожара за да гаси, а имахме чувството, че целият квартал може да изгори. Причината за пожара, така и не се разкри.

На 15 септември 1975 г. постъпих първи клас в 127-мо основно училище "Иван Николаевич Денкоглу". Директорът, бивш военен, непрекъснато следеше подстрижките ни тип "канадска ливада" да са уставни. Класните ни бяха различни в първи, втори и трети клас: Топалова, Георгиева, Владимирова. Всяка година, поради въшки, ни караха да си мажем главите с газ. Една година, надушихме и веднага сигнализирахме за едни типове, които веднага бяха арестувани. В последствие се разбра, че са разпространявали наркотични вещества. В квартала намираха на няколко пъти и разчленени трупове в кофите за смет.

В училището играех предимно с момичетата, момчетата ме биеха, а Марин и Любо-Папата, като по-едрички винаги ме защитаваха. Спомням си, че бях освободен по физическо и сред тримата най-ниски в класа, другите бяха Веселин и Васко. Оттогава са ми останали доста приятели, като Георги Пендашев, мир на праха му, Николай В. Стоянов, Борис Якимов, Росица Лазарова, Катя Маринович, Цветана Върбенова, Боряна Григорова и т.н. Бях сред отличниците на класа, разбира се.

В периода 1975-1978, учих английски език при мисис Савова в Алианса на площад "Славейков". Записването ми бе свързано със стоически мъки от страна на родителите ми, редили се на опашки по цели дни и нощи, през половин час извиквали съответния номер и ако нямало представител, детето отпадало. В края на учебните години се организираха хубави тържества, в големия салон, с подготвена предварително програма изпълнена от нас, на която бяха канени родителите ни.

През 1978 г. брат ми Владислав бе записан за първи клас, поради някакво ново административно деление, в 6-то основно училище "Граф Игнатиев" и майка ми се принуди да ме премести в същото училище, за което не съжалих. Обаче, още в началото на учебната година се разболях от жълтеница, поради лошо поставена по-рано лятото инжекция против тетанус в Несебър. Веднага ме изпратиха в инфекциозната болница, където прекарах изолирано почти месец.

Върнах се в училище към края на 1978 г., в час по пеене получих първото си "цафе", тъй като не познавах нито едно от произведенията за които ставаше дума, а и учителката Денева нямаше от къде да знае за заболяването ми, за нея бях нов ученик. Тогава за първи път се разплаках в час. Отново бях сред отличниците, без да минавам за зубър. Веднъж дори ми писаха единица в час по български език - тъй като съм изразявал прекалено голямо желание за участие и с това си действие не съм давал възможности за изява на съучениците си.

Най-вече обожавах часовете по география (Иванов) и история (Атанасова). По физическо възпитание бях освободен, по здравословни причини. По характер винаги съм бил тих, скромен, внимателен и състрадателен, с една дума бях примерен ученик. Уважавах учителите си, чувство което се е запазило и до ден днешен към това съсловие.

Приятелският ми кръг включваше Юлиян Младенов, Борислав Петров, Марко Попов, Захари Йотов и т.н. За приятелите си бях просто "Плъхчо" или "Плъхи", а за останалите "Херцог Бъкингам" или "Джингиби". Най-популярното нещо в училище беше групата "Швепс", а по непонятни за мен причини, още когато бях в шести клас по-големите започнаха да ми викат "Хитлерчо".

Три пъти седмично в периода 1978-1982 продължих да изучавам английски в Алианса, отново при мисис Савова, но ни преместиха в сграда на бул. "Г. Димитров" (бул. "Мария Луиза"). До там стигах с трамвая и слизах на Халите. Веднъж на слизане на спирката ме блъсна едно жигули, за мое щастие без последици, както и други три пъти. В един клас бях с моя приятел и вече бивш съученик Ники.

Извън училище дружах най-вече с Георги Пендашев, Димитър Иванов и Петър Вътев. Събирахме се за да играем карти, отивахме заедно на кино, разбира се в никакъв случай и съветско, но предимно водихме дискусии на разнообразни философски и особено обсъждахме по многобройните опасни или забранени политически теми. Обменяхме разностранна информация, на почит бяха критиките към властта и поробителя в лицето на Империята на злото. Разходките ни включваха предимно обиколки из централна София, включващи задължително преминаването пред информационните табла на Американското и Английското посолство, и най-вече за да ни отбележат камерите им. Винаги съм си падал и малко по тънката част.

Бяхме големи шегаджии, обикновено спорехме кой живее по в центъра на София или дали две моно колони могат да изкарат стерео звук. Няма да забравя, как на един мой рожден ден, когато през 1981 г. откриха псевдо-паметника пред НДК, наричан сещате се как, приятелите ми специално ме отведоха дотам, за да ми го подарят символично. Имах изявено влечение към спора,  като предимно заемах малцинствените тези, въобще чувствах се зрял за възрастта си, и неотклонно отстоявах принципите си, както и сега.

Сред познатите си бях известен като отявлен англофил и яростен русофоб, въпреки негативните опасения на родителите ми, безпартийни антикомунисти. Още в средата на 1982 г. започнах, не на шега, създаването на неформално така наречено Централно разузнавателно управление за България. Изглежда, една от издадените от мен "лични карти" е била попаднала не където трябва, защото един ден майка им на Николай и Добрин ме предупреди, че някакви мъже, вероятно с принадлежност към тайните служби са обикаляли квартала и обстойно са разпитвали за скромната ми личност.

Приемането ми в Комсомола, стана по необичаен начин. Тогава членството беше задължително, приеха ме с последната група и не ме утвърдиха. Комисията по утвърждаването бе от някакъв отдел на МВР, която бе харесала представянето ми и предложила да представлявам училището пред районния комитет на ДКМС. Така се озовах пред комисия с председател Андрей Бунджулов, сегашен съветник на президента и социолог на БСП, която ме утвърди.

Един ден ме извикаха от час по биология при дружинната Ангелишка, която ни запозна с предложението, нас присъстващите петима, за състав на училищния комитет. За голямо мое учудване, узнах че съм определен за комсомолски секретар, а за зам. Дарина. Върнах се в час, а в междучасието съучениците ми от всички класове, по някакъв начин бяха узнали за това предложение и ми се радваха. По неведоми за мен причини, на самото изборно събрание, името ми вече бе дебело зачеркнато... Пак бях избран, но за зам. по предложение на Васил от съседния клас, чудя се, къде ли му е бил акъла в онзи сюблимен момент.

През 1983 г. кандидатствах и ме приеха в паралелка с разширено изучаване на английски език в 7-мо ЕСПУ "Георги Димитров" (днес "Св. Седмочисленици"), бивша Първа софийска девическа гимназия. Предната година се бях отказал да държа приемен изпит за Английската гимназия, тъй като нямах никакви предимства, а и бях зле по математика. По принцип районът ми бе към 22-ра гимназия, но по сантиментални причини предпочетох Седмо, тъй като тук някога в превратните 1918-1920 години баба ми Теодора Аврамова е била най-елитната учителка по български език и литература в страната.

Дружах с Нейчо Тодоров и Александър Сватовски. В съседните класове имах доста познати от Шесто. В 10-и клас започнах интензивно да изучавам история като свободно избираем предмет, където станах близък с Константин Денчев, с когото играехме най-често шах дори и в междучасията. Из коридорите на гимназията за всички с малки изключение бях известен просто като "фюрера", а учителите до един добронамерено си затваряха очите от факта, най-вероятно заради ярко открояващата ми се и вродена примерност в поведението.

Извън училище, продължавах да дружа най-вече с Гошо, в спортното училище, Петър, в механотехникума и Димитър (Адолф), в НГДК. След време се сближихме с повечето от съучениците на Митко от класическата, които ни приемаха като свои. Голяма част от тях днес са уважавани юристи (съдии, прокурори и адвокати).

Като мъж винаги съм бил сдържан, гъвкав, проницателен, господар на себе си, готов на всякакви компромиси, имащ време за себе си и следвайки непоклатимо принципа да не се насилват или пришпорват нещата. Упрекват ме, че съзнателно съм твърде често пасивен или безразличен. Това е тъжно, но пък вярно, не съм нито безгрешният съвършен, нито безпроблемният добър другар, но съм позволявал на всекиго да ми се покатери върху ми, стига да му се прииска, за да се почувства по-добре. Използвайки образцовото си умствено поведение, обаче правя и усилия към леки подобрения.

Така с някои от характерните черти от характера си успявах винаги да стоя далеч от екзалтираните типове, което винаги ме е предпазвало от стъпки в грешната посока. Влагах в любовта цялата си личност и душевни качества. Отстъпвах пред себичните си желания. Свързвах се дълбоко с всяка близка на сърцето ми жена, без претенциозност да ставам шампион по вярност. Обожавам, когато жената до мен намира начин да ме изненадва и очарова.

През 1984 г. по инициатива баща ми решихме отговорно да стартираме проект по сглобяването, изчертаването и дообогатяването на старото ни родословно дърво, оставено ни в наследство от неговия прачичо полк. Аврам Николов Аврамов, съставено някъде до към 1924 г. На следната година започнах разработването и на компютъризиран вариант на дървото, тъй като се сдобихме с 
настолен персонален компютър под DOS от фамилията Правец 16, който успешно успя да замести използваните от нас до тогава пишещи машини и ми служи вярно десет години, докато успея да го заменя с нов по мощен 64-битов, работещ с Windows-94.

През учебната 1985/86 г. се наложи, поради някаква повеля на Партията, да изкарам УПК в Техникума по електроника, тогава "Ленин". Дотам стигах за около двадесетина минути от нас. Стажът ми приключи в завод "Електроника", от където излязох с тапия за монтьор на електроника и ЕИМ - четвърти разряд. Сглобявахме главно клавиатури, предимно с отверка и чук. Електронно изчислителните машини, тогава, бяха с размерите на хладилник, а дължината на вътрешното окабеляване достигаше, сигурно, няколко километра.

Дипломирах се с отличен успех. Абитуриентският ни бал се проведе в хотел "България". Таня ме бе избрала за неин кавалер. После една голяма група се юрнахме и пеш стигнахме до летището. През същата 1986 г. кандидатствах в Софийския университет, приеха ме изненадващо, дори за мен, с най-високия бал в специалностите геология, която бях посочил като първо желание, и география. Чакаше ме казарма, за първи път се бях оставил леко да брадясам, та дори направих впечатление на някакъв милиционер, който без задръжки изяви желание дори да ме арестува.

По принцип, бях зачислен за граничар в Крумовград, някъде на Българо-турско-гръцката граница. По онова време почти всички софиянци ни пращаха да служим някъде на майната си, по отдалечените кътчета на Родината, като че ли за някакво назидание и притеснение на родителите ни. После ме разпределиха пък на кюстендилската граница, но заради хроничните ми заболявания ме диспансеризираха с мнение за ограничено годен. Получих призовка за поделение в Благоевград, разположено точно на 101 километра от София, минимумът за софиянец в онзи момент.

Въпреки, че нямах навършени 18 години и тежащ едва 54 килограма, на 2 октомври 1986 г. влязох в родната казарма. Служих в Пункта за управление и разузнаване (ПУР) към Щаба на 4-та дивизия на I-ва армия. Командир ми беше полковник Атанасов-Фаса. Зачислени бяхме към батальона, изкарах Школата за младши сержанти и получих звание ефрейтор, какъвто съм си и до днес днешен. Нашето поделение бе прикрепено към една от ротите на Свързочния батальон, със старшина Чукарски. Тук служещите бяха основно "македонци", които никак не обичаха софиянците като цяло. Наричаха ни галено с епитета "кестени", бяхме едва 5-6 души от всичките към 150, разпределени в три роти.

Почти през ден бях нарядна бройка, дневален по рота или караул. Изпросих си десетина дни арест, но не съм ги лежал, тъй като на всички бе ясно, че винаги се стараех да поема върху си нечия чужда вина. Сдружих се с ефрейторите Георги Керезов от София и Валентин Ковачки от с. Дрен, с които останахме неразделни през време на службата си и давахме безрезервната си подкрепа. Апропо, помощникът на ЗКПЧ-то, днес известен столичен журналист,  ме извести под сурдинка, че е попадал на досието ми изпъстрено с небивалици в секретната каса на Свързочния батальон.

Любовта ми към спора продължаваше и тук, дори веднъж по време на караул улисан успях да си забравя автомата, или пък някой ми беше скроил номер. Очакваните седем годинки затвор, ме накараха да прескоча оградата към 17,15 ч., да прекося 12-те километра в едната посока до Айдарово, само аз си знам как, и успешно да се прибера с оръжието си за по-малко от 45 минути, преминавайки през гъсто населения кв. "Струмско" във времето когато повечето граждани, а сред тях и мнозина униформени офицери и други военни, се прибираха след работа. Споменавам само, че на връщане, притиснат от времето за проверка, застанах на средата на платното и насочих заредения си калашник към идващите автомобили... така успях да се прибера навреме минутка преди вечерната проверка.

Към началото на втората година, пламна поредната епидемия и отново се озовах в инфекциозно отделение, в стая с Огнян от химическата рота, поради съмнения за хепатит. Що кръв ни източиха, разкарваха ни цели два месеца по болници в Окръжната на Благоевград и Военните в Дупница (където между другото служеше Гошо), София и Пловдив. Дадоха ни само на три пъти по месец домашен отпуск, защото в противен случай се налагаше да ни уволнят по болест, а това водеше след себе си и някакви обезщетения за военноинвалиди, които Държавата предпочиташе да си спести в онзи момент.

Когато се завърнахме в поделението, първоначално бяхме оставени на диета и не ни закачаха особено за работа. Това положение продължи около месец, след което всичко си дойде на мястото. Пак си бях нарочен за нарядна бройка. Към края на службата, все пак, ме зачислиха в библиотеката където трябваше да ставам пръв и лягам последен с химна. Няма да забравя, разочарованието си от ранното отпадане на Англия, на футболното европейско проведено тогава в Германия. Така се случи, та гледах финалния мач в спалното помещение на ВКР-тата,  всички до един поддържаха съветския отбор, а аз единствен виках за холандците, бъдещи шампиони, къде ли ми е бил акъла...

Иначе войската тогава се използваше за всякакви строителни или товаро-разтоварни дейности, копаене на безсмислени дупки, пускането на разни кабели, а често се добирахме и до работа в цигарената фабрика, с огромно желание. Основна заслуга, смятам, че имаме и за сегашния приветлив облик на града, определен за българска витрина съревноваваща се в противовес на Скопие.

Топла вода нямахме, затова веднъж седмично ни прекарваха под строй въшлясали през целия град до старата баня зад Джамията. Отоплението ни включваше някакви кюмбета на дърва и въглища. Бяхме натъпкани по 50 души в спалното, а в школата дори - 70. От време на време ни водеха на кино, или пък на една и съща театрална постановка в камерния театър, която така и не изгледах нито веднъж, защото имаше възможност да се скатаеш и поскиташ из града. Задължително бяхме и зрители на принципно уредените мачлета помежду военните ЦСКА, Тракия и Сливен с не-лошо ритащия Пирин. Няма да забравя как капитанът на ЦСКА Стойчо Младенов отбеляза два гола от центъра във вратата на Пирин, за нула време, при резултат 1:0 за домакините и при блестяща игра на орлетата. Не помня дали тогава успяха да вземат титлата, но мачът бе пълен фарс.

Уволнението ми дойде три дни "предсрочно" на 27 септември 1988 г., след почти две годишна никак лека служба. Не си спомням дали съм се радвал, толкова бях привикнал, че майка ми дойде да си ме прибере, за по-сигурно. Качихме се на влакчето и след около три часа път отново се видях в София. Оттогава, май, за повече от седмица-две годишно не съм я й напускал... Не, че това е най-приятното място на света.

Постъпих в Университета, чиито създатели ми се падаха някакви далечни родственици, но Алма-та така и не успя да оправдае очакванията ми за ниво на образование. На 1 октомври 1988 г. с Димитър бяхме на честването в НДК за 100-годишнината от създаването на Юридическия факултет. Така и не се натиснахме да влезем в залата, бяхме едни от малцината наблюдавали събитието от нарочни екрани разположени из коридорите. Това бе втората ми и оказала се последна възможност да зърна отдалеч на живо Вожда и учителя бай Тошо, за което така и никога не съжалих.

Предишната възможност бе свързана с единственото му отсъствие от президиума на Мавзолея, по причина на аварията в Чернобил, докато нас пуберите ни бяха изтъпанили по задължение да махаме някакви флагчета площадно изложени на ядрения фон за 24 май, в следствие натрупания опит от изминалата наскоро Спартакиада’86, като един вид отплата за "награда". Тогава все още смятахме, че сме обречени доживотно на комунизъма, от което не ни ставаше нито по-добре, нито пък сме виждали някаква задаваща се светлинка в тунела на безвремието.


Това, изглежда с пълна сила, важи и днес във времената на все по-настъпателния тип еврокомунизъм, заместил съветския такъв. Продължението е до болка познатото ни настояще или както наскоро в. "Монд" го описа доста сполучливо: За две десетилетия този малък елит на комунистическата номенклатура успя да подчини управляващите, да ги направи зависими. Този елит може да ги манипулира, да ги корумпира, за да спечели време. Може дори да прибегне до убийство, за да се отърве от конкурент или да "пренареди картите"...

В личен план животът ми продължи да върви изпъстрен с всякакви трудно преодолими препятствия, такива тежки и същевременно интересни се оказаха времената, но се оказах твърде жилав и жизнеустойчив, за да се оставя да бъда смачкан напълно, и с прояви на забележителната си способност за възстановяване на силите, успявах все да се повдигам всеки път отново.

Оставащите глави, предоставям на грядущите поколения и всички Вас, познавалите ме лично или по някакъв друг индиректен почин, за обективирано допълване и поставянето на оценка!

 

Лалю Василев Метев
София, 30.08.2008 г.




Гласувай:
5



1. panazea - Много хубаво представяне .
12.01.2022 09:04
Би било добре да продължиш.
цитирай
2. meteff - До: 1. panazea
12.01.2022 13:59
Благодаря за мнението Ви, трогнат съм! Да, бих могъл да продължа, но няма да бъде оправдано или поне не би било безпристрастно, от моя страна да го направя. Но, бих могъл да се опитам да събера, поне част от мислите и делата си в поредица картинки.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 3821993
Постинги: 556
Коментари: 1058
Гласове: 19943
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031