Възстановяването на Хуния от българския владетел Авраам (787-825)

(По материали на Кирил Милчев, с лична благодарност за осветляването на неизследваните теми свързани с някои от праотците ни)

След смъртта на Атила Велики през 453 г., империята му започва да се разпада. През 454 или 455 г., гепидският вожд Ардарих организира заговор срещу Елак, първородния син на Атила, който е убит в битката при река Недао в Панония. Остроготите се присъединяват към заговора и заедно с гепидите се обръщат към византийския император Маркиан, молейки за признание като римски федерати и за финансова подкрепа. Така, без битка с римляните, Хунската империя губи огромните си територии в провинциите Валерия и Панония. Тези земи, които преди са принадлежали на Западната Римска империя, са върнати на нея. В панегирик от 11 януари 456 г., поетът Сидониус Аполинарис възхвалява западно-римския император Авитус за възстановяването на Панония „след много поколения“. Готският историк Йордан, пишейки през 551 г. и вероятно цитирайки Касиодор, описва как хуните, които някога са били страх и трепет за света, са били победени и разделени, което довежда до освобождението на множество племена, досега подчинени на тяхната власт. След смъртта на втория син на Атила, Денгиз, през 469 г., хуните се изселват окончателно от Панония към изток, към река Днепър, според Йордан и потвърдено от Прокопий Кесарийски в VI век. Приск Панийски, пишейки в V век, описва Хунската империя като простираща се от средния Дунав до Кавказ. Въпреки загубата на Панония, Хуния запазва контрол над земите в Източна Европа, които след 465 г. стават известни като „Велика България“. Неизследван факт е, че българите, сърцевината на хунския съюз, не се отказват от Панония, а предприемат действия за нейното възстановяване още от 568 г. Около 555/565 г., източните земи на българските племена кутригури и утигури са нападнати от тюрко-каганатските сили на ябгу Истеми. Кутригурите измамват 20 000 авари с обещание за нови земи на запад и заедно нападат Панония, като разгромяват гепидите. Наследникът на Ардарих бяга и търси убежище в Константинопол. Хуните и аварите се съюзяват с лангобардите в Панония, но последните, знаейки, че земята е хунска, се изселват в Северна Италия през 568 г. след създаването на обща държава между българите (хуните) и аварите (тюрките). От 568 до 619 г., българите са съюзници на аварите в Панония, след което „господарят на хунския народ“ става съюзник на византийския император Ираклий. През 629 (или 632?) е възстановена „древната Велика България“, и тюрките са отблъснати на изток. Това събитие е свързано с проблемите на западните тюрки с уйгурите след 629 г. През 669 г., хазарите (старите савири) и западните тюрки създават Хазарския каганат, и Велика България губи териториите си от Кавказ до Днепър. Западно от Днепър българите запазват влиянието си, и точно там Аспарух пребивава преди 680 г., когато създава нова българска държава на юг от Дунав, в Мизия. Тази българска територия западно от Днепър след 669 г. е упомената от византийския император Константин Багрянородни в X век като принадлежаща на „карабългарите“, а арабските историци от същия век я наричат българска. Ибн Рушдъ в X век пише: „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.“ През X век тази българска земя е ограничена на юг от вече създадената Дунавска България, на запад от Унгария, а на изток от териториите на печенегите. По времето на Багрянородни, територията е била „4 дни път“.

Карл Велики и Крум Страшни са били двама от най-значимите владетели в началото на IX век, но директните взаимоотношения между тях не са добре документирани. Въпреки това, можем да изведем някои общи заключения от историческите събития по това време:

•  Териториално разширение: Крум Страшни е успял значително да разшири територията на българската държава на север, запад и юг. Началото на неговото управление съвпада с това на Карл Велики.

  •  Обща граница: След разгрома на Аварския хаганат през 803 г., България и Франкската империя, управлявана от Карл Велики, си поделят неговите земи и придобиват обща граница по Средния Дунав.

  •  Военни конфликти: Въпреки че Карл Велики е водил военни кампании срещу различни племена и държави, няма директни доказателства за военен конфликт между него и Крум.

  •  Дипломация: Има индикации, че може да е имало дипломатически контакти между двете държави, тъй като и двете страни са имали интереси в региона на Средния Дунав.

Обобщено, въпреки че Карл Велики и Крум Страшни са управлявали своите държави по едно и също време и са имали общи интереси в определени региони, конкретните детайли за техните взаимоотношения остават неясни и предмет на исторически изследвания и интерпретации.

В историческия контекст на началото на IX век, взаимоотношенията между Карл Велики и различните владетели и племена са сложни и динамични. Въпреки че конкретните детайли за взаимоотношенията между Карл Велики и каган Авраам през 805 г не са широко документирани в историческите източници, можем да направим само някои общи наблюдения за този период.

Карл Велики е коронован за император на Свещената Римска империя на Коледа през 800 г., активно се стреми да разшири своите територии и да утвърди християнството като доминираща религия. Той води кампании срещу различни племена, включително саксите, които са принудени да приемат християнството след поредица от конфликти, завършили през 804 г.

Относно каган Авраам, информацията е оскъдна, но ако той е бил владетел на българите, тогава е възможно да е имало някаква форма на дипломатически контакт или дори конфликт с Карл Велики, тъй като императорът се стремял да установи властта си над широки територии в Европа.

Обобщено, можем да кажем, че периодът около 805 г. е бил време на значителни политически и военни промени в Европа, като Карл Велики играе централна роля в тези процеси. Въпреки че конкретните детайли за взаимоотношенията между Карл Велики и каган Авраам могат да не са ясно документирани, техният потенциален контакт отразява сложността на международните отношения и властовите борби в този период от историята.

Историята на българите и техните владетели, като Авраам, е сложна и вълнуваща, като те се опитват да възстановят старата хунска държава между 796 и 825 г. Успехът им е потвърден от писмото на папа Евгений до Авраам през 825 г., където папата нарича земята, известна като Моравия и преди това като Авария, с името Хуния.

Въз основа на някои данни можем да заключим, че каган Авраам е бил владетел със значително влияние, а Зауц, Моймир I и Привина (Прибина) са били част от неговата политическа система, вероятно управлявайки по-малки територии под неговата власт. Тези отношения отразяват сложната политическа структура на ранното Средновековие, където властта често е била децентрализирана и разпределена между различни владетели и племена.

Историята на българите и техните владетели през периода между 796 и 825 г. е изключително важна и интересна, и показва динамиката на властта и културните влияния в региона. В този контекст, писмото на папа Евгений до Авраам е значимо, тъй като отразява политическите и дипломатически отношения между Християнския Запад и българските владетели.

Папа Евгений признава усилията на българите да възстановят старата хунска държава, което подчертава стремежа им към независимост и утвърждаване на собствена идентичност. Това също така показва, че българите са били значим фактор в политическите уравнения на тогавашната Европа.

Споменаването на земята като „Хуния“ от папа Евгений може да се разглежда като признание на историческото и културно наследство, което българите са искали да възстановят и запазят. Това също така отразява важността на имената и термините, които се използват в международните отношения и как те могат да влияят на възприятията и политиката.

Обобщено, писмото на папа Евгений до Авраам е важен документ, който осветлява сложните политически взаимоотношения между различните власти и култури в Европа през ранното Средновековие и усилията на българите да се утвърдят като силна и независима държава.

В заключение, историята на възстановяването на Хуния от българския владетел Авраам е пример за динамиката на властта и културните влияния в ранното Средновековие. Тя подчертава значението на българите в политическите уравнения на Европа и тяхната роля при формирането на регионалната идентичност и независимост. Този период е отбелязан със значителни политически и военни промени, като взаимоотношенията между различните власти и култури са сложни и динамични, което остава предмет на продължаващи исторически изследвания и интерпретации.


-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------


The Restoration of Hunnia by the Bulgarian Ruler Avraam (787-825)

(Based on materials by Kiril Milchev, with personal gratitude for shedding light on the unexplored topics related to some of our forefathers)

After the death of Attila the Great in 453 AD, his empire began to disintegrate. In 454 or 455 AD, the Gepid leader Ardaric organized a conspiracy against Ellac, Attila"s firstborn son, who was killed in the Battle of Nedao in Pannonia. The Ostrogoths joined the conspiracy and, together with the Gepids, turned to the Byzantine Emperor Marcian, asking for recognition as Roman federates and for financial support. Thus, without a battle with the Romans, the Hunnic Empire lost its vast territories in the provinces of Valeria and Pannonia. These lands, which previously belonged to the Western Roman Empire, were returned to it. In a panegyric from January 11, 456 AD, the poet Sidonius Apollinaris praises the Western Roman Emperor Avitus for the restoration of Pannonia "after many generations." The Gothic historian Jordanes, writing in 551 AD and likely citing Cassiodorus, describes how the Huns, once the terror of the world, were defeated and divided, leading to the liberation of many tribes previously under their power. After the death of Attila"s second son, Dengizich, in 469 AD, the Huns finally migrated from Pannonia eastward to the Dnieper River, according to Jordanes and confirmed by Procopius of Caesarea in the 6th century. Priscus Panita, writing in the 5th century, describes the Hunnic Empire as extending from the middle Danube to the Caucasus. Despite the loss of Pannonia, Hunnia retained control over the lands in Eastern Europe, which after 465 AD became known as "Great Bulgaria." An unexplored fact is that the Bulgarians, the core of the Hunnic alliance, did not give up on Pannonia but took actions to restore it as early as 568 AD. Around 555/565 AD, the eastern lands of the Bulgarian tribes of Kutrigurs and Utigurs were attacked by the Turkic Khaganate forces of yabgu Istemi. The Kutrigurs deceived 20,000 Avars with the promise of new lands to the west and together attacked Pannonia, defeating the Gepids. The successor of Ardaric fled and sought refuge in Constantinople. The Huns and Avars allied with the Lombards in Pannonia, but the latter, knowing that the land was Hunnic, migrated to Northern Italy in 568 AD after the creation of a common state between the Bulgarians (Huns) and Avars (Turks). From 568 to 619 AD, the Bulgarians were allies of the Avars in Pannonia, after which the "lord of the Hunnic people" became an ally of the Byzantine Emperor Heraclius. In 629 (or 632?) "ancient Great Bulgaria" was restored, and the Turks were repelled to the east. This event is related to the problems of the Western Turks with the Uighurs after 629 AD. In 669 AD, the Khazars (the old Sabirs) and the Western Turks established the Khazar Khaganate, and Great Bulgaria lost its territories from the Caucasus to the Dnieper. West of the Dnieper, the Bulgarians maintained their influence, and it was there that Asparuh resided before 680 AD, when he created a new Bulgarian state south of the Danube, in Moesia. This Bulgarian territory west of the Dnieper after 669 AD is mentioned by the Byzantine Emperor Constantine Porphyrogenitus in the 10th century as belonging to the "Karabulgars," and Arab historians of the same century call it Bulgarian. Ibn Rushd in the 10th century writes: "Madjar. Between the land of the Pechenegs and the land of the Bulgarian Esghel lies the first of the borders of the Madjars." In the 10th century, this Bulgarian land was bordered to the south by the already established Danubian Bulgaria, to the west by Hungary, and to the east by the territories of the Pechenegs. During the time of Porphyrogenitus, the territory was "4 days" journey.

Charlemagne and Krum the Fearsome were two of the most significant rulers at the beginning of the 9th century, but the direct relations between them are not well documented. However, we can draw some general conclusions from the historical events of that time:

 •  Territorial Expansion: Krum the Fearsome managed to significantly expand the territory of the Bulgarian state to the north, west, and south. The beginning of his reign coincided with that of Charlemagne.

  •  Common Border: After the destruction of the Avar Khaganate in 803, Bulgaria and the Frankish Empire, ruled by Charlemagne, divided its lands and acquired a common border along the Middle Danube.

  •  Military Conflicts: Although Charlemagne led military campaigns against various tribes and states, there is no direct evidence of a military conflict between him and Krum.

  •  Diplomacy: There are indications that there may have been diplomatic contacts between the two states, as both sides had interests in the Middle Danube region.

In summary, although Charlemagne and Krum the Fearsome ruled their states at the same time and had common interests in certain regions, the specific details of their relations remain unclear and are the subject of historical research and interpretation.

In the historical context of the early 9th century, the relationships between Charlemagne and various rulers and tribes were complex and dynamic. Although the specific details of the relations between Charlemagne and Khan Avraam in 805 are not widely documented in historical sources, we can only make some general observations about this period.

Charlemagne was crowned Emperor of the Holy Roman Empire on Christmas in 800, actively seeking to expand his territories and establish Christianity as the dominant religion. He led campaigns against various tribes, including the Saxons, who were forced to accept Christianity after a series of conflicts that ended in 804.

Regarding Khan Avraam, information is scarce, but if he was the ruler of the Bulgarians, then there may have been some form of diplomatic contact or even conflict with Charlemagne, as the emperor sought to establish his authority over wide areas of Europe.

In summary, we can say that the period around 805 was a time of significant political and military changes in Europe, with Charlemagne playing a central role in these processes. Although the specific details of the relations between Charlemagne and Khan Avraam may not be clearly documented, their potential contact reflects the complexity of international relations and power struggles in this period of history.

The history of the Bulgarians and their rulers, such as Avraam, is complex and exciting as they attempted to restore the old Hunnic state between 796 and 825. Their success is confirmed by the letter from Pope Eugene to Avraam in 825, where the pope refers to the land, known as Moravia and previously as Avaria, by the name Hunnia.

Based on some data, we can conclude that Khan Avraam was a ruler of significant influence, and Zautzes, Mojmir I, and Pribina were part of his political system, likely governing smaller territories under his authority. These relationships reflect the complex political structure of the early Middle Ages, where power was often decentralized and distributed among various rulers and tribes.

The history of the Bulgarians and their rulers during the period between 796 and 825 is extremely interesting and shows the dynamics of power and cultural influences in the region. In this context, the letter from Pope Eugene to Avraam is significant as it reflects the political and diplomatic relations between the Christian West and the Bulgarian rulers.

Pope Eugene recognizes the efforts of the Bulgarians to restore the old Hunnic state, which emphasizes their aspiration for independence and the establishment of their own identity. This also shows that the Bulgarians were a significant factor in the political equations of Europe at that time.

The mention of the land as "Hunnia" by Pope Eugene can be seen as an acknowledgment of the historical and cultural heritage that the Bulgarians sought to restore and preserve. This also reflects the importance of names and terms used in international relations and how they can influence perceptions and politics.

In summary, the letter from Pope Eugene to Avraam is an important document that illuminates the complex relationships between different authorities and cultures in Europe during the early Middle Ages and the efforts of the Bulgarians to establish themselves as a strong and independent state.

In conclusion, the story of the restoration of Hunnia by the Bulgarian ruler Avraam is an example of the dynamics of power and cultural influences in the early Middle Ages. It highlights the importance of the Bulgarians in the political equations of Europe and their role in shaping regional identity and independence. This period is marked by significant political and military changes, with the relationships between different authorities and cultures being complex and dynamic, which remains the subject of ongoing historical research and interpretation.