Калофер е град с пребогато историческо наследство, който още от създаването си в началото на 1514 г. през време на управлението на султан Селим I Явуз, успява да се издигне до статуса на относително свободен в рамките на Османската империя, като постига автономия в областта на местното управление и при взимане на редица самостоятелни решения. Според легендата, група мъже, предвождани от Калифер войвода, са „владеели“ тази част на Стара планина и постоянно нападали преминаващите турски кервани. Султанът, неспособен да се справи с тях, им разрешава да се заселят на тези земи при условие, че спрат нападенията.

За целта султан Селим I издава нарочен ферман сербезие (свещена заповед) за автономия на Горското воеводство, който включва следните правдини: Воеводството в Караджа даг (Сърнена гора) получава право на самоуправление и освобождаване от данъци и задължения към Османската империя; Жителите на воеводството се задължават да поддържат мир и ред в земите си в замяна на тези привилегии; Жителите не са длъжни да участват в османските военни кампании; Забранява се заселването на мюсюлмани и преминаването с оръжие във воеводските земи; Правата на жителите ще бъдат защитени, стига те да спазват своите задължения, съгласно османския закон (шериат).

Този ферман подчертава важността на местното самоуправление и предоставя на Горското воеводство определени свободи и отговорности в рамките на империята. Така Калофер се установява като селище с чисто български характер и ред привилегии, управлявано изцяло от българи, а впоследствие става много важен културен и търговски център за българите от цялата империя.

Поименно се знаят имената на тези тридесет и трима сулицоносци (арбалджии) заселили първоначално Калофер: Калю (Калифер бей/войвода; женен за сестрата на Радан), Радан (байрактар; брат на Буяна от Сопот), Христо, Янул, Богдан, Дойчин, Бою, Минчо, Видул, Боян, Венчан, Драган, друг един Драган, Недялко, Добри, Младен, Янул, Марко, Милко, Черню, Стайко, Михал, Желю, Радул, Първан, Цвятко, Наню, Вълко, Велко, Власю, Ангел и Божил.

Калофер, разположен в южното подножие на Стара планина, е имал значима роля като дервентджийско селище. Първите записи за него датират от 1516 г., когато в тимарския регистър се отбелязва, че местните жители са охранявали подбалканския път, свързващ Акча Казанлък и София през Гьопса.

Това е във времето на Селим I Явуз, деветият султан на Османската империя, управлявал от 1512 до 1520 г., който е един от най-войнствените османски султани, известен със своята завоевателна политика. Той е завладял свещените за мюсюлманите градове Мека и Медина и се обявява за халиф.

В документа се споменава, че преди това селището е било дарено на Ахмед ага, висш служител в столичните конюшни, като лична собственост (мюлк). Въпреки това, Калофер по-късно е включен в султанските земи (хасове), а Ахмед ага е компенсиран с други села. През 1516 г., в Калофер са живели 60 християнски домакинства и деветима неженени християни. Само за 14 години, до 1530 г., броят на домакинствата се увеличава до 138, което свидетелства за бързия растеж на селището.

През втората половина на XVI век, значима промяна в демографското развитие на някои дервентджийски селища в района на Стара планина и Предбалкана е тяхното включване в различни вакъфи. Известно е, че селата Арбанаси и Дряново, разположени в Търновска област, са били едновременно дервентджийски селища и част от вакъфите на Рюстем паша и Касъм паша.

Същата съдба споделят и две дервентджийски селища от казата Филибе (Пловдив), които охраняват подбалканския път между Акча Казанлък и Златица. Според вакъфския регистър от 1570 г., Прасадим дербенд (вероятно днешната Клисура) е бил дарен на Шах султан, дъщеря на султан Селим II, и по-късно превърнат в нейн вакъф.

Според същия подробен вакъфски регистър, съставен през 1570 г., става още веднъж ясно че Калофер има подобна на Прасадим дербенд съдба, като около средата на века е причислен към вакъфите на султан Сюлейман I Великолепни.

Промяната в статута се оказала благоприятна за населението на Калофер, тъй като учредителите на вакъфите често успявали да издействат от централната власт освобождаването на цялото им население от държавните извънредни данъци и повинности (аваризи).

Тези обстоятелства се оказват сериозно предимство за селищата, които са едновременно вакъфски и дервентджийски. Може би поради това най-бърз демографски прираст през втората половина на XVI в. отбелязва точно населението в подобни населени места, като Калофер за 40 години увеличава двойно населението си и към 1570 г. вече наброява 262 християнски домакинства и 45 неженени християни.

Лалю Метев, 16 ноември 2014 г.


-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Kalofer is a town with a rich historical heritage that, towards the end of Sultan Selim I"s reign, managed to rise to the status of relative freedom within the Ottoman Empire, achieving autonomy in local governance and decision-making. According to legend, a group of men led by Kaliufer Voyvoda "ruled" this part of the Balkan Mountains and constantly attacked the passing Turkish caravans. The Sultan, unable to deal with them, allowed them to settle these lands on the condition that they stop the attacks.

For this purpose, Sultan Selim I issued a special firman for the autonomy of the Forest Voivodeship, which includes: The Voivodeship in Karadzha dag is granted the right to self-governance and exemption from taxes and obligations to the Ottoman Empire; The inhabitants of the voivodeship are obliged to maintain peace and order in their lands in exchange for these privileges; The inhabitants are not required to participate in the Ottoman military campaigns; The settlement of Muslims and the passage with weapons in the voivodeship lands is prohibited; The rights of the inhabitants will be protected, provided they fulfill their obligations, according to the Ottoman law (Sharia).

This firman emphasizes the importance of local self-governance and grants the voivodeship certain freedoms and responsibilities within the empire.Thus, Kalofer was established as a settlement with a purely Bulgarian character and a number of privileges, entirely governed by Bulgarians, and subsequently became a very important cultural and commercial center for Bulgarians from the entire empire.

The names of these thirty-three spear carriers (arbalesters) are known by name: Kalyo (Kalifer Voyvoda), Radan (standard-bearer), Hristo, Yanul, Bogdan, Doychin, Boyo, Mincho, Vidul, Boyan, Venchan, Dragan, Dragan, Nedyalko, Dobri, Mladen, Yanul, Marko, Milko, Chernyo, Stayko, Mihal, Zhelyo, Radul, Parvan, Tsvyatko, Nanyo, Valko, Velko, Vlassyo, Angel, and Bozhil.

Kalofer, located at the southern foothills of the Balkan Mountains, played a significant role as a guard settlement. The first records of it date from 1516 when the timar register notes that the local residents guarded the sub-Balkan road connecting Akcha Kazanlak and Sofia through Gyopsa.

This was during the time of Selim I Yavuz, the ninth Sultan of the Ottoman Empire, who ruled from 1512 to 1520 and was one of the most warlike Ottoman sultans, known for his conquest policy. He conquered the holy cities of Mecca and Medina for Muslims and declared himself Caliph.

The document mentions that before this, the settlement had been granted to Ahmed Agha, a high-ranking official in the capital"s stables, as private property (mulk). However, Kalofer was later included in the Sultan"s lands (has), and Ahmed Agha was compensated with other villages. In 1516, there were 60 Christian households in Kalofer. In just 14 years, by 1530, their number increased to 138, indicating the rapid growth of the settlement.

During the second half of the 16th century, a significant change in the demographic development of some checkpoint settlements in the Balkan Mountains and the Sub-Balkan region was their inclusion in various waqfs. It is known that the villages of Arbanasi and Dryanovo, located in the Tarnovo region, were simultaneously checkpoint settlements and part of the waqfs of Rustem Pasha and Kasim Pasha.

The same fate was shared by two checkpoint settlements from the Filibe district, which guarded the sub-Balkan road between Akcha Kazanlak and Zlatitsa. According to the detailed waqf register from 1570, Prasadim Derbend (likely today"s Klisura) was donated as a mьlk to Shah Sultan, the daughter of reigning Sultan Selim II, and later turned into her waqf.

According to the same detailed waqf registry compiled in 1570, it becomes clear once again that Kalofer had a fate similar to Prasadim Derbend, as around the middle of the century it was assigned to the waqfs of Sultan Suleiman I the Magnificent.

The change in status proved favorable for the population of Kalofer, as the founders of the waqfs often managed to persuade the central authority to exempt their entire population from the state"s extraordinary taxes and duties (avariz).

These circumstances proved to be a serious advantage for the villages that were both waqf and checkpoint settlements. Perhaps because of this, the fastest demographic growth in the second half of the 16th century was noted precisely in such villages, with Kalofer doubling its population in 40 years – 262 Christian households, plus 45 unmarried Christians.

Lalu Metev, November 16, 2014.             

• Сулицоносец: Този термин обикновено се отнася до войник или боец, който носи сулица. Сулицата е дълго копие или прът, който се използва като оръжие в ръкопашен бой или като хвърлящо оръжие. В исторически контекст, сулицоносците са били част от пехотата и са играли важна роля в битките, като са били едни от основните участници във фронтовите линии.

• Арбалджия: Този термин се отнася до човек, който управлява или стреля с арбалет. Арбалетът е вид древно оръжие, което функционира подобно на лък, но се използва за стрелба с болтове или къси стрели. Арбалджиите са били ценени за тяхната способност да стрелят с голяма точност и на значителни разстояния, и често са били използвани в обсади и защитни битки.

Тези термини отразяват военните традиции и тактики от миналото, когато ръчните оръжия са били основни в бойните сражения.

• Ферман сербезие: Терминът "ферман" в исторически контекст се отнася до официален документ, декрет или указ, издаден от султана в Османската империя. Той представлява упълномощаване на суверена и носи неговия печат, което го прави официален и ценен документ. "Сербезие" може да се отнася до конкретен ферман, който урежда определени права или привилегии.

• Хатихумаюн: Този термин се отнася до султански ферман, който е издаден от султана и съдържа важни държавни решения. Хатихумаюнът от 1856 г., издаден от султан Абдул Меджид I, например, е документ, който гарантира равни граждански права на християните и мюсюлманите в Османската империя и предоставя право на немюсюлманските общности да ръководят сами своите вътрешни дела.

Тези термини са важни за разбирането на историческите и правните аспекти на Османската империя и нейните взаимоотношения с различните народи и религиозни общности в империята.

• Дервентджийско селище: Това е населено място, чиито жители са натоварени със задължението да охраняват планинските проходи в Османската империя. В замяна на тази служба, дервентджиите са освободени от някои форми на феодална рента и са включени в тимарската система.

• Мюлк: Това е вид частна собственост в Османската империя, която може да бъде недвижим имот или движимо имущество. Мюлкът може да се купува, продава, прехвърля и наследява. Има два вида мюлкове: истински, които са в рамките на населените места, и неистински, които са едри поземлени владения без служебни задължения към държавата.

• Вакъф: Това е имот, предаден за религиозни или благотворителни цели в Османската империя и други ислямски страни. Доходите от вакъфа се използват за издръжка на мюсюлмански религиозни обекти или други обществени цели. Вакъфите са неотчуждаеми по мюсюлманското право – шериата.

Разликата между тях е във функцията и статута, който имат в обществото и икономиката на Османската империя. Дервентджийските селища са свързани с охранителни функции, мюлкът е форма на частна собственост, а вакъфът е имот, посветен на религиозни и благотворителни цели.

Тъй като ислямският календар е лунен и има по-кратки години в сравнение със слънчевия Грегориански календар, датите могат да покриват две Грегориански години. Точните преобразувания зависят от конкретния ден и месец в ислямския календар за съответната година. Използвайки специализиран календарен конвертор, годините 1512, 1516 и 1520 по Грегорианския календар се преобразуват в следните дати по Егира:

• 1512 г. по Грегорианския календар съответства на приблизително 918-919 г. по Егира.

• 1516 г. по Грегорианския календар съответства на приблизително 922-923 г. по Егира.

• 1520 г. по Грегорианския календар съответства на приблизително 926-927 г. по Егира.

P.S. Тези преобразувания са приблизителни, тъй като ислямският календар е лунен и всяка година е с около 10-12 дни по-кратка от слънчевия Грегориански календар. Точните дати могат да варират в зависимост от точното начало на лунния месец в съответната година.

За да определим по-точно коя грегорианска година съответства на месец Раджеп от 920 по Егира, трябва да имаме предвид, че ислямският календар е лунен и всяка година е с около 10 до 12 дни по-кратка от грегорианската. Това означава, че ислямските месеци се движат назад през грегорианските години.

Месец Раджеп е седмият месец от ислямския календар. Ако приемем, че 920 по Егира приблизително съответства на края на 1513 г. или началото на 1514 г., то месец Раджеп вероятно би попаднал в началото на 1514 г. Това е така, защото ислямските месеци се изместват назад спрямо грегорианските месеци всяка година, и така месец, който е бил в края на една грегорианска година, следващата година би могъл да бъде в началото на следващата.