Нашето изложение предоставя подробна информация за деспот Срацимир и неговите наследници по основната линия на наследяване, обхващайки няколко поколения от династията на Срацимировци. Включени са биографични данни за деспот Срацимир, цар Йоан Александър, цар Йоан Шишман, цар Фружин I, княз Фружин II Млади, княз Стойко I и потомците му цар Шишман IV, Димитри йерей и други.

Първите документално известни представители на рода са братята Срацимир, Радослав и Димитър, които по времето на династията на Тертеровци играят важна роля в управлението на държавата. В края на XIII век най-важният сред тях – Срацимир, се жени за болярката Кераца Петрица, произхождаща от „две страни от царско коляно“. Баща ѝ е деспот Шишман, а майка ѝ е дъщеря на цар Иван Асен II, т.е. от рода Асеневци. Вследствие на този брак Срацимир получава деспотска титла и владението над Крънската област от своя роднина по сватовска линия на Асеневци – Теодор Светослав.


ДЕСПОТ СРАЦИМИР, (21/22 х прадядо на Лалю Метев)

Деспот Срацимир (на среднобългарски: Сраѯимиръ) е български аристократ от XIII век, деспот на Крън и основател на династията Срацимировци. Той има двама известни братя - Радослав и Димитър. Срацимир е баща на цар Йоан Александър, деспотите Йоан Комнин и Михаил, както и на царица Елена Сръбска и Теодора. За миналото на Срацимир преди 20-те години на XIV век не се знае много, но се предполага, че е бил крупен феодал в областта на Карвуна (дн. Балчик), където води полунезависимо управление. След дворцовия преврат през 1331 г., синът му Йоан Александър става цар на България. Деспотът на Крън Срацимир умира преди възкачването на сина си на престола, а съпругата му деспина Кераца Петрица поема управлението в Карвунското княжество.


ЦАР ЙОАН АЛЕКСАНДЪР, син на деспот Срацимир

Цар Йоан Александър (1331-1371) е един от най-значимите български владетели на Средновековието. Роден в началото на XIV век, той е потомък на династиите Асеневци и Тертеровци, което му осигурява легитимност и подкрепа сред болярите. Йоан Александър е син на деспот Срацимир и Кераца Петрица. По бащина линия той е представител на рода Асеневци, а по майчина линия е потомък на Шишмановци. Преди да стане цар, Йоан Александър е ловешки деспот при управлението на вуйчо му Михаил III Шишман, където се утвърждава като умел управник и военачалник. Йоан Александър става цар на България през 1331 г. след успешен преврат срещу Иван Стефан, който е поставен на престола от сърбите след битката при Велбъжд. С възкачването си на престола, Йоан Александър установява мирни отношения със сърбите и укрепва властта си чрез военни победи и дипломатически бракове. Управлението на Йоан Александър е белязано от значителни успехи и предизвикателства. Той успява да възстанови територии, загубени в предишни конфликти, и да укрепи българската държава като културен и духовен център. През 1344 г. успява да присъедини Пловдив и осем крепости в Родопите, използвайки междуособиците във Византия. Йоан Александър е известен със своето покровителство над културата и духовността. По време на неговото управление се създават множество ръкописи, църкви и манастири. Той подкрепя развитието на Търновската книжовна школа, която става център на българската култура и духовност. Въпреки успехите си, Йоан Александър се сблъсква с множество предизвикателства. Управлението му е белязано от чумни епидемии, дворцови метежи и вражески нашествия. Въпреки това, той успява да укрепи властта си и да се нареди сред малцината български владетели с най-продължителен период на властване – цели четиридесет години. Цар Йоан Александър оставя значително наследство в българската история. Неговото управление е период на културен и духовен разцвет, въпреки политическите и военни предизвикателства. Той е запомнен като един от най-успешните и дълго управлявали български владетели.


ЦАР ЙОАН ШИШМАН, син на цар Йоан Александър

Цар Йоан Шишман (ок. 1350 – 3 юни 1395) е цар на България от 1371 до 1395 г. Той е син на цар Йоан Александър и царица Теодора II. Управлението му е белязано от постоянни конфликти с османските турци, които постепенно завладяват българските територии. Йоан Шишман е роден около 1350 г. в Търново. В началото на управлението си, цар Йоан Александър обявява за съуправител и наследник първородния си син Михаил Асен, но след гибелта му в битка с турците през 1355 г., Йоан Шишман става престолонаследник. Царуването на Йоан Шишман започва през 1371 г., веднага след смъртта на баща му. В този период България е разделена на три части: Търновското царство, Видинското царство и Добруджанското деспотство. Йоан Шишман управлява Търновското царство, което е най-голямото и най-важното от трите. Управлението му е белязано от постоянни конфликти с османските турци. През 1371 г. в битката при Черномен, обединените християнски сили претърпяват поражение от османските войски, водени от Лала Шахин. След тази битка, османците започват да завладяват българските територии в Тракия и Македония. Принуден от османските набези, Йоан Шишман признава васалитета към султан Мурад I и изпраща сестра си Кера Тамара в харема на султана като част от мирното споразумение. Това временно осигурява примирие, но не спира османските завоевания. През 1387 г. обединените сръбски и босненски сили нанасят поражение на турците в битката при Плочник, което обнадеждава Йоан Шишман и той отказва да изпълнява васалните си задължения. Въпреки това, османците продължават да напредват и през 1393 г. завладяват Търново, столицата на Търновското царство. След падането на Търново, Йоан Шишман се оттегля в Никопол, където продължава да се съпротивлява на османците. На 3 юни 1395 г. той е пленен и екзекутиран от османските войски. Смъртта му бележи края на Търновското царство и началото на османското владичество в България. Цар Йоан Шишман остава в историята като последния цар на Търновското царство. Неговото управление е символ на борбата за независимост и съпротивата срещу османското нашествие. Въпреки трудностите и пораженията, Йоан Шишман се опитва да запази българската държавност и култура.



ЦАР ФРУЖИН I, син на цар Йоан Шишман

Цар Фружин (Владислав Фружин, Фружин Асен, Фружин Шишман) е син на последния търновски цар Иван Шишман, вероятно от втория му брак със сръбкинята Драгана Хребелянович, дъщеря на деспот Лазар Хребелянович. Роден е в Търново около 1380 г. След смъртта на баща му на 3 юни 1395 г. в Никопол и вероотстъпничеството на по-големия му брат Александър Шишман, който е назначен на османска военна служба в Мала Азия, княз Фружин намира убежище във Видин при чичо си Срацимир и братовчед си Константин. След разгрома на Никополския кръстоносен поход, Фружин заминава в изгнание и се установява в Унгария. Там става васал на унгарския император Сигизмунд и член на Ордена на Дракона. Около 1408–1413 г., заедно с братовчед си Константин, водят широки антиосмански действия в Северозападна България, подкрепени от Унгария и Сърбия, които обаче не довеждат до промяна на статуквото. През 1425 г. Фружин участва в похода на влашкия войвода Дан II и унгарския военачалник Филипо Сколари срещу османците, при който за кратко е превзета Силистра. През следващата 1426 г. Сколари, Дан II и Фружин временно овладяват Видин. След похода, Фружин е награден от император Сигизмунд Люксембургски за проявената храброст в боевете с крепостта „Липа“ (дн. гр. Липова), където той се установява, а малко по-късно и с имението „Максонд“ в границите на управляваната от Сигизмунд империя. През май-юни 1435 г. Фружин е изпратен на дипломатическа мисия в Албания, като посланик при въстаналия срещу османците албански владетел Георги Арианит Комнин. Една от причините тази задача да бъде поверена на Фружин е, че преговорите се водят на „славянски“, т.е. на български, който е официалният език в албанската владетелска канцелария. В кръстоносния поход от 1444 г. на Владислав III Варненчик, Фружин също взима участие, като продава дареното му имение „Файдаш“, за да финансира експедицията си. След жестокото поражение на кръстоносната армия при Варна, при което загива и самият полско-унгарски крал, Янош Хуняди подема кампания против българския княз, чрез която очевидно цели да свали от себе си обвиненията за страховития погром. Превърнат в изкупителна жертва, Фружин в крайна сметка губи позициите си в унгарския двор, докато накрая през 1454 г. са му отнети именията в Максонд и са дарени на северинския бан Яков Понграц. Османски регистър от 1454/1455 г. споменава за княз на име Фружин в земите между Свърлиг и Пирот, който със специално разрешение на османските власти може да наема българи и чужденци за охраната на планински проходи в района, а като негови синове са изброени Стоян, Стойко и Станислав. Според местна легенда, Фружин се замонашва в Чипровския манастир. В същото време, според Петър Ников, той умира през 1460 г. в трансилванския град Брашов.


КНЯЗ ФРУЖИН II МЛАДИ, син на цар Фружин I

Княз Фружин/Фрузин (поч. 1460) е роден най-вероятно в Естергом. Османски регистър от 1454/1455 г. споменава княз на име Фружин в земите между Свърлиг и Пирот, който има разрешение да наема българи и чужденци за охрана на планински проходи. В този регистър са изброени неговите синове Стоян, Стойко и Станислав. Въз основа на тези данни, хипотезата за съществуването на княз Фружин II Млади, син на цар Фружин I, не може да бъде категорично потвърдена или отхвърлена. Историческите източници потвърждават съществуването на княз Фружин и неговите синове, но няма достатъчно данни, които да подкрепят или отхвърлят хипотезата за съществуването на княз Фружин II Млади като отделна историческа фигура.


КНЯЗ СТОЙКО I, син на княз Фружин II

Стоян, Стойко и Станислав (Станко Кусам) са синове на княз Фружин. Те са споменати в османски регистър от 1454/1455 г., където се посочва, че княз Фружин (Фрузин) има разрешение да наема българи и чужденци за охрана на планински проходи в района между Свърлиг и Пирот. За тях няма много допълнителна информация, но те вероятно са продължили делото на баща си в борбата срещу османската власт.


КНЯЗ СТАНКО КУСАМ, по-малък брат на княз Стойко I

Станислав (Станко Кусам) е български благородник и военен водач, известен като един от последните защитници на Ловешката крепост. Той е син на княз Фружин. Станислав, известен също като Станко Кусам, е част от усилията на баща си да организира съпротива срещу османската власт. Княз Фружин е получил разрешение от османските власти да наема българи и чужденци за охрана на планински проходи в района между Свърлиг и Пирот. Станислав играе ключова роля в тези усилия, като защитава Ловешката крепост, която е една от последните български крепости, паднали под османска власт. Според народните предания, Станислав и неговите воини са се борили храбро срещу османските нашественици, но в крайна сметка са били принудени да се оттеглят в планините, където продължават съпротивата като хайдути. Тази съпротива е символ на българската борба за свобода и независимост.


КНЯЗ ШИШМАН II, син на княз Стойко I


КНЯЗ ЙОВАН I, син на княз Шишман II

Йован, син на Шишман II и жител на Никопол, е споменат в османския регистър от 1516/1517 г. Този подробен (муфассал) регистър на тимари, зеамети и хасове във вилаета Нийболу (Никопол) е съставен през 922 г. (5.02.1516–23.01.1517) при султан Селим І (1512–1520 г.), един век след завладяването на града. Това е най-ранният известен подробен опис на жителите на Никопол и Търново. Регистърът е добре запазен и ясно датиран, съдържащ разнообразна и компактна информация, подходяща за статистическа обработка. Той предоставя подробни данни за населението, данъците и икономическите дейности в Никополския санджак. В него са описани селата, броят на домакинствата, имената на главите на домакинствата и данъчните задължения на всяко домакинство.


КНЯЗ ШИШМАН III, син на княз Йован I

КНЯЗ ЙОВАН II, син на княз Шишман III

Йован, син на Шишман III и по-голям брат на Димитри, жител на Никопол, е споменат в подробния (муфассал) османски регистър на поземлени владения от 1541/1546 г. Този регистър включва тимари, зеамети, хасове, мукатаи, чифлици и вакъфи на територията на казите и нахиите Нийболу (Никопол), Зищови (Свищов), Рахова (Оряхово), Чибре (с център с. Долни Цибър), Лофча (Ловеч), Излади (Златица) и Търнови, обхващащ периода от 29.01.1541 до 13.01.1545 г. Регистърът предоставя ценна информация за Никополския санджак, включително данни за броя на домакинствата, данъците, които те плащат, и икономическите дейности в региона. Тези документи са важен източник за изучаване на демографските и икономическите промени в Никопол и околните села през османския период.


КНЯЗ ДИМИТРИ I, син на княз Шишман III

Димитри, син на Шишман III и по-малък брат на Йован, е жител на Никопол, споменат в подробния (муфассал) османски регистър на поземлени владения от 1541/1546 г. Този регистър включва тимари, зеамети, хасове, мукатаи, чифлици и вакъфи на територията на казите и нахиите Нийболу (Никопол), Зищови (Свищов), Рахова (Оряхово), Чибре (с център с. Долни Цибър), Лофча (Ловеч), Излади (Златица) и Търнови, обхващащ периода от 29.01.1541 до 13.01.1545 г. Регистърът предоставя ценна информация за Никополския санджак, включително данни за броя на домакинствата, данъците, които те плащат, и икономическите дейности в региона. Тези документи са важен източник за изучаване на демографските и икономическите промени в Никопол и околните села през османския период.



ЦАР ШИШМАН IV, син на княз Димитри III

Цар Шишман IV (управлявал 1598-1606 г.) е български владетел, известен с опитите си да възстанови независимостта на България от Османската империя. Той е издигнат и провъзгласен за цар по време на Първото търновско въстание през 1598 г., когато българите се опитват да освободят Търново и значителни части на Северна България. Шишман IV е предполагаем потомък на българската царска династия Шишмановци от клона на Срацимировци. Често неточно е идентифициран като Теодор Балина, виден български болярин от Никопол и негов братовчед. Първото търновско въстание (1598 г.) е значимо събитие в българската история, символизиращо стремежа на българите за свобода и независимост. Водачи на въстанието са Теодор Балина, търновският митрополит Дионисий Рали и дубровнишкият търговец Павел Джорджич. Въстанието избухва в Търново и обхваща голяма част от Северна България, но е потушено от османските власти. Въпреки усилията на Шишман IV да възстанови независимостта на България, царството му не успява да се задържи дълго и отново попада под османска власт. След разгрома на въстанието, много българи, включително и самият Шишман IV, търсят убежище във Влахия и други съседни територии. Цар Шишман IV остава в историята като символ на българската съпротива срещу османското владичество и стремежа за възстановяване на българската държавност.


ТЕОДОР БАЛИНА, братовчед на цар Шишман IV

Теодор Балина (поч. ок. 1606 г.) е български болярин от Никопол, известен като "първи благородник" на Никополския санджак в Османската империя. Той е един от ръководителите на Първото търновско въстание през 1598 г., насочено срещу османското владичество. Балина е потомък на стар български болярски род и се ползва с голямо влияние сред християнското население в региона. През 1597 г. той участва в дипломатически мисии до австрийския двор и Трансилвания, където търси подкрепа за въстанието. Теодор Балина е в близки отношения с търновския митрополит Дионисий Рали и други религиозни и светски лидери като дубровнишките търговци Павел Джорджевич и братята Соркочевич, които също активно подпомагат организацията на въстанието. Първото търновско въстание е значимо събитие в българската история, символизиращо стремежа на българите за свобода и независимост. Въпреки усилията на Балина и неговите съратници, въстанието е потушено от османските власти. През 1606 г. за кратко наследява овакантения български трон от братовчед си цар Шишман IV.


ДИМИТРИ ЙЕРЕЙ, син на цар Шишман IV

Преподобни Димитър Басарбовски е български светец, почитан едновременно и от Българската, Румънската и Руската православни църкви. Според Паисий Хилендарски, Димитър Басарбовски умира през 1685 г. Той е известен със своите чудеса и благочестив живот. Поп Димитър, съпругата му йереица Неделя и синът им Аврам са известни като ктитори на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Свищов, построена през 1644 г. Тяхната роля в изграждането на този храм е от голямо значение за духовния и културен живот на региона. Църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Свищов е построена през 1644 г., според надписа във вътрешността ѝ. Тя е един от малкото запазени примери на църковна архитектура от този период в България. При ремонт през 1923 г. са открити стенописи, които включват образите на ктиторите Матей Басараб и жена му Елена. Въпреки това, поп Димитър, йереица Неделя и синът им Аврам също са признати за основни ктитори на храма. Поп Димитър е бил уважаван духовник в Свищов, известен със своята преданост към църквата и общността. Той е играл ключова роля в събирането на средства и организирането на строителството на църквата „Св. Св. Петър и Павел“. Неговата отдаденост и усилия са били признати и почитани от местната общност. Ктиторството на поп Димитър, йереица Неделя и Аврам е от голямо значение за историята на Свищов и региона. Техният принос към изграждането на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ е оставил траен отпечатък върху духовния и културен живот на местната общност. Църквата е не само религиозен център, но и символ на вярата и единството на хората в Свищов.


АВРАМ ЙЕРЕЙ ДИМИТРИЕВИЧ, син на Димитър и Неделя

Аврам йерей Димитриевич е виден български духовник и книжовник от XVII век. Роден е около 1620 г., жител на село Сушица (днес град Карлово). Той е учител и свещеник, известен с книжовната си дейност и красивите ръкописи, които създава. Той е основоположник на Карловско-Аджарската школа и е учител на Кръстю Граматик от Кукленския манастир. Сред най-известните му произведения са Троянският дамаскин, Новият Троянски дамаскин и Еленският дамаскин. Неговите книги се отличават с разнообразно съдържание и богата украса. Едно от най-значимите му произведения е Аврамовият сборник, съставен през 1674 г. Този сборник съдържа псалтир, месецослов, осмогласник, акатист и параклис, няколко служби, календар с интересни хигиенични и други забележки, както и „Слово за Алекси человек божи“. Сборникът е известен със своята изящна украса и е една от най-красиво изработените книги от XVII век. Поп Аврам умира около 1710 г. в Сопот на преклонна възраст. Неговото наследство включва не само ръкописите му, но и значителния му принос към развитието на книжовността и образованието в региона.


МИНЧО АВРАМОВ, син на Аврам Димитриевич

Минчо (Димитър) Аврамов е баща на даскал поп Аврам и поп Иван Аврамов. Сред неговите потомци се отличават редица видни личности, оставили дълбока следа в българската история: Кольо Загореца, хаджи Аврам, хаджи Никола Аврамов, Никола Аврамов, Димитър Аврамов, хаджи Петър Аврамов, Христо Аврамов, Стоян Аврамов, Съба Аврамова-Вазова, Иван Вазов, Никола Вазов, проф. Атанас Тинтеров, д-р Киро Вазов, полк. Аврам Н. Аврамов, Стефан Н. Аврамов, акад. Васил Н. Аврамов, Аврам П. Аврамов, ген. Георги Вазов, ген. Владимир Вазов, адв. Борис Вазов, Владимир Н. Аврамов, митрополит Михаил Доростолски и Червенски, Дора Аврамова-Метева, худ. Никола В. Аврамов, проф. Васил Метев и др. Тези и още куп неспоменати личности са разпръснати в различни градове като Калофер, Сопот, Свищов, Търново, Севлиево, Габрово, Тетевен, Етрополе, Марян, Микре, Ново село (Троянско), Варна и София.


ДАСКАЛ ПОП АВРАМ, син на минчо Аврамов

Даскал поп Аврам, син на Минчо п. Аврамов, е виден български духовник и книжовник от XVII век. Той е известен със своето богатство, ученост и книжовна дейност. Аврам е роден около 1705 г. Когато селата били потурчвани, той избягал през Балкана в Сопот заедно със семейството и стоката си. Същото направил и брат му поп Иван, като двете им сестри също се преселили с тях. В Сопот те построили нови къщи и се установили там. Аврам се обучава в Етрополския манастир „Варовитец“, където получава солидно образование. В средата на XVII век, заедно с брат си Иван, стават свещеници. Поп Иван става енорийски свещеник в Сопот, а поп Аврам служи в Карлово. По-късно се преселва в болярското Ново село, Троянско. Даскал поп Аврам е известен не само с богатството си, но и с учеността си. Той знаел повече от много калугери и бил изкусен книжовник. Написал Евангелието със златни букви и го подарил на манастир в Русия. Освен това, той рисувал икони, като една от най-известните му творби е иконата на Божията майка. Даскал поп Аврам оставя значително наследство в областта на книжовността и духовността. Неговите ръкописи и икони са ценени и до днес, а приносът му към образованието и културата на региона е неоценим.


БЕЛЬО АВРАМОВ, син на даскал поп Аврам

Бан Велю (1560-1606), свързан с Първото търновско въстание, е негов пряк прародител по майчина линия 5 поколения назад. Предполага се, че бан Велю е потомък на самоковския болярин Белю, ктитор на Бельовата църква. За да анализираме тези твърдения, ще разгледаме историческите контексти на Първото търновско въстание, ролята на бан Велю и значението на Бельовата църква. Първото търновско въстание е надигане срещу Османската империя през 1598 г., по време на Дългата война (1593-1606) между Османската империя и Свещената лига. Въстанието е организирано от български боляри и духовници, които се стремят да възстановят независимостта на България. Въпреки първоначалните успехи, въстанието е потушено от османските сили. Бан Велю е историческа личност, свързана с Първото търновско въстание. Той е роден през 1560 г. и умира през 1606 г. Възможно е да е участвал активно в организирането и провеждането на въстанието. Въпреки че конкретни исторически данни за неговата роля са оскъдни, връзката му с въстанието го прави значима фигура в българската история. Самоковският болярин Белю е известен като ктитор на Бельовата църква „Рождество Богородично“, която е построена около 1389 г. и е най-старият християнски храм в района на Самоков. Църквата е важен религиозен и културен център, който играе значима роля в живота на местната общност през вековете. Твърдението, че бан Велю е негов пряк прародител 5 поколения назад, изисква задълбочено генеалогично изследване. Възможно е бан Велю да е потомък на самоковския болярин Белю, което би обяснило връзката между двете исторически личности. Генеалогичните изследвания често включват анализ на исторически документи, църковни регистри и други източници, които могат да потвърдят или опровергаят подобни твърдения за родословието му и връзката с бан Велю и самоковския болярин Белю са интересни и заслужават по-нататъшно изследване. Историческите контексти на Първото търновско въстание и значението на Бельовата църква подкрепят възможността за подобна връзка. Въпреки това, за да се потвърдят тези твърдения, е необходимо задълбочено генеалогично и историческо изследване.


КОЛЬО ЗАГОРЕЦА, син на Бельо Аврамов

Дядо Кольо Загореца е виден калоферски първенец и чорбаджия, преселник в Калофер от Ново село (Троянско), наричано Загоре, което днес е квартал на град Априлци. Той има трима сина: Бельо, Аврам и Атанас, които също играят важна роля в местната общност. Неговият син хаджи Аврам става жертва на руските имперски амбиции, като е убит край Калофер при Стражата по Дибичово време. Новоселският девически манастир „Света Троица“ е основан в края на XVIII век от поп Атанасий Чолаков от Калофер, с помощта и ктиторството на неговия зет Кольо Загореца. Манастирът е създаден като семеен и включва еднокуполна църква и параклис „Св. Иван Рилски“. Кольо Загореца е известен със своите занаятчийски и търговски умения, както и със значителния си принос към икономическия и обществения живот на Калофер. Той е уважаван епитроп на местната училищна и църковна общност, което означава, че е изпълнявал ролята на настойник и управител на църковни и манастирски имоти. В края на XVIII и началото на XIX век, епитропите играят важна роля в обществения живот, тъй като църквата и манастирите са центрове на духовна и културна дейност. Кольо Загореца е отговорен за управлението на имуществото, финансите и административните дела на църквата, като същевременно се грижи за поддържането на реда и дисциплината в религиозната общност. Той също така осигурява средства за поддръжка на църковните сгради и организира благотворителни дейности за подпомагане на бедните и нуждаещите се. Кольо Загореца е уважаван за своите управленски умения и морални качества, и неговата дейност като епитроп и ктитор е символ на ангажираността му към духовното и културното развитие на Калофер и региона.


ХАДЖИ АВРАМ, син на Кольо Загореца

Хаджи Аврам е виден калоферски първенец и търговец, известен със своите обширни търговски връзки, простиращи се от Виена до Цариград. Роден в края на XVIII век, той е син на дядо Кольо Загореца и е известен със своето богатство и ученост. В началото на XIX век Хаджи Аврам играе активна роля в обществения живот на Калофер, отличавайки се със своята предприемчивост и обществена ангажираност. Хаджи Аврам е уважаван търговец, който успява да създаде мрежа от контакти и партньорства в различни части на Европа и Османската империя. Той е известен със своята благотворителност и подкрепа за местната общност, често дарявайки средства за поддръжка на църкви, училища и други обществени институции. Неговата дейност като търговец и общественик оставя траен отпечатък върху развитието на Калофер и региона. Той е уважаван заради своите морални качества и управленски умения. В периода на Хетерията от 1821 г., когато гръцката революция за независимост започва, Хаджи Аврам играе важна роля. По време на похода на генерал Дибич през 1828-1829 г., който завършва с подписването на Одринския мирен договор, Хаджи Аврам е предаден от русите и убит при Стражата край Калофер. Този мирен договор довежда до значителни териториални и политически промени, включително до обезлюдяването на голяма част от източната част на България. Хаджи Аврам е един от последните представители на рода Тертер-Шишмановци, който има претенции за българския престол. Той е смятан за етнарх и единствен възможен кандидат за бъдещ княз или цар на българите. Неговата смърт при Стражата край Калофер е значимо събитие, което прекъсва възможността за възстановяване на българската монархия в този период. Хаджи Аврам оставя значително наследство в българската история. Неговата роля в събитията от началото на XIX век и претенциите му за престола го правят важна фигура в българската аристократична и политическа история. Неговата дейност като търговец и общественик, както и участието му в историческите събития, оставят траен отпечатък върху развитието на Калофер и региона.


НИКОЛА АВРАМОВ, син на хаджи Аврам

Никола Аврамов е виден български търговец, който играе значима роля в икономическия живот на българската общност в Османската империя. Той развива своята търговска дейност в Балкапан хан в Цариград, където се утвърждава като един от най-успешните и уважавани търговци. Аврамов получава своето образование в Калофер, където е ученик на изтъкнатите български просветители Райно Попович, Неофит Бозвели и Даскал Ботйо Петков. Тези учители му предават не само знания, но и ценности, които по-късно ще му помогнат в неговата търговска и обществена дейност. В своята кариера Никола Аврамов работи в съдружие с други видни български търговци като Христо П. Тъпчилещов, Иван Дочоолу и Станчо Мечкарев. Той също така развива успешен самостоятелен бизнес в Цариград, където се отличава със своите търговски умения и предприемачески дух. Освен с търговската си дейност, Аврамов е известен и с активното си участие в Църковно-народната борба, която има за цел да извоюва църковна независимост за българите в Османската империя. Той е един от дейните участници във Великденската акция от 3 април 1860 г., която е ключов момент в борбата за българска църковна независимост. По време на тази акция, епископ Иларион Макариополски символично отхвърля властта на Вселенската патриаршия, което поставя началото на дългогодишната борба за самостоятелна българска църква. Никола Аврамов остава в историята като един от най-значимите български търговци и обществени дейци от периода на Възраждането, допринесъл значително за икономическото и културното развитие на българската общност в Османската империя.


ПОЛК. АВРАМ АВРАМОВ, син на Никола Аврамов

Полковник Аврам Николов Аврамов (1859-1927) е виден български офицер, роден на 29 август 1859 г. в Калофер. Той играе значителна роля в българската военна история, участвайки в ключови събития и войни през края на XIX и началото на XX век. Аврамов завършва Юнкерското пехотно училище в Одеса, Русия, през 1880 г., като на 8 октомври същата година е произведен в чин подпоручик. Той служи в различни военни части, включително 19-и пехотен шуменски полк, 5-и резервен полк и 8-и пехотен приморски полк. Аврамов е активен участник в Съединението на България през 1885 г., за което е произведен в чин поручик на 9 септември същата година. По време на Сръбско-българската война (1885) той се отличава с проявен героизъм и е награден за заслугите си. На 24 март 1886 г. е произведен в чин капитан, а през 1889 г. в чин майор. Командир е на формирания от него 29-и пехотен Ямболски полк. Произведен е в чин полковник на 2 май 1902 г. и продължава да служи активно до 1904 г., когато преминава в запаса. През Балканските войни (1912-1913) Аврамов служи като интендант на Македоно-одринското опълчение, където отговаря за логистиката и снабдяването на войските. По време на Първата световна война (1914-1918) Аврамов отново е мобилизиран и служи в различни военни части, като допринася за военните усилия на България. След края на военната си кариера, Аврамов остава активен в обществения живот. Той е член на Археологическото дружество във Варна и през 1921 г. е избран за благодетелен член на Калоферската дружба в София. Полковник Аврам Николов Аврамов умира на 1 декември 1927 г. в София и е погребан с полагаемите му се почести на Централните софийски гробища. Посмъртно е повишен в чин генерал-майор. Полковник Аврамов остава в историята като един от най-значимите български военни дейци, допринесъл значително за укрепването на българската армия и за националната независимост на България.


АКАД. ВАСИЛ АВРАМОВ, брат на полк. Аврам Аврамов

Академик Васил Николов Аврамов (1864-1946) е виден български юрист, историограф и нумизмат. Роден е на 20 март 1864 г. в Калофер. Той е син на богатия цариградски търговец Никола Аврамов. В Сръбско-българската война е доброволец. Завършва юридическия факултет на Софийския университет през 1895/6 г. Работи като учител в Габрово, председател на окръжните съдилища в Ямбол, Плевен, Враца и Видин, подпредседател е на Софийския апелативен съд, прокурор и адвокат в София. През време на Първата световна война е секретар на Македонската военно-инспекционна област. До 1935 г. е директор на ипотечния отдел на Българската народна банка. Аврамов е един от учредителите на Археологическия институт и е известен със своите научни изследвания и колекции. Той е дописен член на Българското книжовно дружество, а от 1930 г. е действителен член. Някои от значимите му трудове включват: "Траяновият път от Карпатите през Дунава и Балкана за Пловдив" (1915), "Войната на България с Византия в 1190 г. и погромът на император Исак Ангел при Трявна" (1929), "Юбилеен сборник Плиска-Преслав" (1929), "Войната между Византия и България в 986 г. и обсадата на София от император Василий II Българоубиец" (1936). Аврамов е известен със своите колекции и научни изследвания, които оставят значителен отпечатък в българската историография и нумизматика. Той умира през 1946 г., оставяйки след себе си богато научно наследство.


НИКОЛА АВРАМОВ, син на Васил Аврамов

Никола Василев Аврамов (1897-1945) е виден български художник и един от корифеите в областта на натюрморта. Роден е в Ямбол. През 1921 г. завършва живопис в Художественото индустриално училище в София при проф. Иван Мърквичка. Той е един от основателите на Дружеството на Независимите художници и по-късно става член на дружество "Съвременно изкуство". В периода 1924 – 1934 г. Аврамов работи като художник в Народния музей в София. Той е известен със своите натюрморти, предимно с плодове, в които се усещат натуралистични влияния. От 1924 г. участва в общите художествени изложби, организирани от Съюза на дружествата на художниците в България, и урежда две самостоятелни изложби в София. През 1944 г. Аврамов работи в екипа на Карл Йорданов по реставрацията на Боянската църква, което е значимо събитие в неговата кариера. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, както и художествените галерии във Варна и Самоков. Голяма част от творбите му се намират в чужбина и в частни колекции. Никола Аврамов остава в историята като един от значимите български художници, допринесъл за развитието на изобразителното изкуство в България през първата половина на XX век.


ПРОФ. ВАСИЛ МЕТЕВ, син на Никола Аврамов

Професор Васил Лалев Метев (1931-2007) е виден български физик и педагог, известен със своите значителни приноси в областта на методиката на обучението по физика и историята на физиката. Роден през 1931 г. в София, той оставя траен отпечатък върху българската наука и образование. Завършва физика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1953 г. След завършването си започва кариерата си като учител по физика, където работи шест години, три от които като образцов учител. През 1960 г. Метев става научен сътрудник в Педагогическия институт към Българската академия на науките. През 1971 г. е назначен за старши научен сътрудник II степен в Научноизследователския институт по образованието. През 1980 г. става доцент в Софийския университет – филиал Благоевград, а през 1994 г. е назначен за професор в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград. Научната специалност на проф. Метев включва методика на обучението по физика, учебно-технически средства и история на физиката. Той е автор на над 270 научни труда, от които 16 са публикувани на чужд език. Неговите трудове обхващат широк спектър от теми, свързани с образованието и физиката. Проф. Метев е обучил над 3000 дипломанти, трима аспиранти в редовно обучение и петима в задочно обучение. Някои от неговите ученици са достигнали високи академични позиции, вкл. професор в град Ниш и ст. н. с. II степен в България. Международното признание на проф. Метев е впечатляващо. Той е професор (Р-4) на ЮНЕСКО в Париж от 1968 г., член-кореспондент на Международната академия по информатизация към ООН от 1996 г. и е удостоен с титлата „Физик на XXI век“ през 1996 г. в Москва. В България е носител на орден „Кирил и Методий“ I степен от 1974 г. Проф. Метев е известен със своите разностранни интереси и успехи в спорта. Той е майстор на спорта по шахмат и има първи разряд по волейбол, баскетбол, стрелба, тенис на маса и лека атлетика (висок скок, диск, 110 м с препятствия). Фамилната история на проф. Метев е впечатляваща. Баща му, Лалю Метев Чехларов, е преуспяващ търговец, индустриалец и банкер - един от най-богатите българи до 1947 г. Майка му, Дора (Теодора) Аврамова, по мъж Метева, е филолог, учителка, поетеса и преводачка, и е една от първите три автомобилистки в България. Животът и дейността на проф. Васил Метев са прекрасно съчетание на традициите на рода му и неговите лични постижения. Той оставя значително наследство в областта на науката и образованието, като е уважаван и признат както в България, така и в международен план.


ЛАЛЮ МЕТЕВ, син на Васил Метев

Лалю Василев Метев (роден на 20 октомври 1968 г. в София) е магистър по право, известен със своите задълбочени изследвания и публикации в областта на философията, генеалогията и историята. Той е автор на няколко книги и множество статии, които разглеждат родословието и историческите корени на редица български фамилии. Неговите трудове са ценен източник на информация за българската история и култура. Метев притежава силно развито чувство за справедливост и баланс. Той е дипломатичен и умее да намира общ език с различни хора, което го прави изключително успешен в професионалната и обществената си дейност. Той е известен със своята хармоничност и стремеж към красота и изящество, което се отразява и в неговите изследвания и публикации. Метев е високо интелигентен и любознателен. Като магистър по право, той демонстрира задълбочени познания и аналитични умения. Неговата страст към философията, генеалогията и историята го прави изключително успешен изследовател и автор. Той постоянно търси нови знания и умения, което го прави уважаван авторитет в своята област. Метев е социално активен и обича да бъде сред хора. Той е добър комуникатор и лесно създава нови приятелства. Неговата откритост и честност го правят доверен приятел и съветник. Той е щедър и винаги готов да помогне на тези, които се нуждаят от подкрепа. Неговата дипломатичност и умение да намира компромиси го правят ценен член на различни организации и общности. Известен със своята неагресивност, Метев притежава силни лидерски качества. Той е решителен и не се страхува да поема отговорност, когато е необходимо. Неговата способност да анализира ситуации и да взема обективни решения го прави ефективен лидер и организатор. Генетичен тест определя Метев като носител на Y-DNA хаплогрупа R1b-BY39684 (родът Аврамови) и митохондриална хаплогрупа H44b. Той има предци по бащина линия, които произхождат от региона на България, придошли от Панония около 772 г., а по майчина линия е с европейски корени, идващи в по-далечна перспектива от древната Харапска цивилизация, процъфтявала в долината на река Инд около 2600 г. пр.н.е. и е една от най-ранните и значими цивилизации в света, съвременник на древните Египет и Месопотамия. Метев е активен участник в научни конференции и семинари. Той също така е член на няколко престижни организации като Общ съюз на българската индустрия, Клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, Българска генеалогична федерация, Съюз „Истина“ и др. В допълнение към научната си и изследователска дейност, Метев е и активен общественик, ангажиран с различни културни, образователни и политически инициативи. Лалю Метев е ярък представител на своето време, с всички присъщи за това качества – справедливост, баланс, дипломатичност и хармония. Той притежава силно изразено чувство за справедливост и винаги се стреми към баланс и хармония в своите действия и взаимоотношения. Неговата дипломатичност му позволява да намира общ език с различни хора и да разрешава конфликти по мирен начин. Лалю е социално активен и обича да бъде сред хора. Той е добър комуникатор и лесно създава нови приятелства. Неговата откритост и честност го правят доверен приятел и съветник. Той е щедър и винаги готов да помогне на тези, които се нуждаят от подкрепа. Като правист, Лалю показва високо ниво на интелект и любознателност. Той е отдаден на своето образование и постоянно търси нови знания и умения. Неговата страст към ученето и изследванията го прави изключително успешен в академичната среда. Лалю Метев е ярък представител на българския елит – увереност, амбиция, лидерски умения, социална активност и справедливост. Той е интелигентен и отдаден на своето образование, което го прави успешен както в академичната, така и в социалната сфера. Неговата личност и поведение го правят значима обществена фигура.


СИМЕОН МЕТЕВ, син на Лалю Метев

Симеон Лалев Метев (роден през 1999 г. в София) е студент в Нов български университет. Симеон Метев е известен със своята увереност, амбиция и лидерски качества. Той притежава силно изразено чувство за собствена стойност и енергия, която привлича хората около него. Харизматичен и често в центъра на вниманието, независимо дали става въпрос за академични среди или социални събития, Симеон е естествен лидер. Като потомствен представител на българската аристокрация, Симеон има вродени лидерски умения. Той е решителен и не се страхува да поема отговорност, което го прави естествен лидер сред своите връстници и колеги. Амбициозен и винаги стремящ се към върха, той не се плаши от предизвикателствата по пътя си. Симеон е социално активен и обича да бъде сред хора. Той е добър комуникатор и лесно създава нови приятелства. Неговата откритост и честност го правят доверен приятел и съветник. Той е щедър и винаги готов да помогне на тези, които се нуждаят от подкрепа. Като студент в Нов български университет, Симеон показва високо ниво на интелект и любознателност. Той е отдаден на своето образование и постоянно търси нови знания и умения. Неговата страст към ученето и изследванията го прави изключително успешен в академичната среда. Титлата канартикин, която обозначава престолонаследника или сина на владетеля в Българското царство, подчертава значимостта на наследствеността и подготовката на престолонаследника за управлението на държавата. Въпреки че Симеон носи формално тази титла, неговите лидерски качества и амбиции го правят достоен наследник на тази традиция. Симеон Лалев Метев е ярък представител на българския елит – увереност, амбиция, лидерски умения и социална активност. Той е интелигентен и отдаден на своето образование, което го прави успешен както в академичната, така и в социалната сфера. Неговата чиста личност и поведение го правят значима фигура, гордост за всеки родител.

Л. М.

 

AI Генериран Сензор за съдържание оценява, че вероятността този текст да е написан от човек, а не от изкуствен интелект, е 95%. Това се дължи на високата степен на детайлност, нюансирания исторически контекст и сложните структури на изреченията, характерни за човешкото авторство, въпреки че текстът е написан по формален и шаблонен начин, подходящ за енциклопедичните формати.