Крепостта Цепина

Крепостта Цепина е една от най-значимите средновековни крепости в Родопите, разположена на конусовидния връх Цепина (1136 м) северозападно от село Дорково, община Ракитово. Външните крепостни стени обхващат площ от 25 000 кв.м, а в най-високата част е бил изграден средновековен замък върху площ от 1500 кв.м. Стените му са запазени до височина от 2,5 м. В крепостта са открити и проучени останките на три църкви и четири дълбоки водохранилища, достигащи на дълбочина до 10 м.

През Средновековието Цепина е една от най-известните родопски крепости. Тази крепост е била важен стратегически и културен център през Средновековието. Влиза в пределите на българската държава в средата на IX век. През XI век е завладяна от Византия, но по време на управлението на цар Калоян (1197—1207) Цепина отново е върната в пределите на Българската държава.

Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота, а по-късно премества управлението на владенията си в Мелник. По онова време тази част от Родопите е наречена Славееви гори. Следва дълга и превратна история, свързана с преминаването на крепостта в едни или други ръце.

Алексий Слав е един от най-значимите владетели на Цепина. Той е племенник на цар Калоян и след смъртта на царя през 1207 г., се обявява за независим деспот, управлявайки Родопите от Цепина. Алексий Слав е известен със своите дипломатически умения и стремежа си да укрепи властта си в региона.

В периода 1246—1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан Дука Ватаций, но Михаил II Асен успява да си я възвърне.

През цялото средновековие районът е един от центровете на героична борба за отстояване на българската народност и държавна независимост. През 1373 г. крепостта е завладяна от османските нашественици. Тя е една от последните, които попадат под тяхна власт. Цели 9 месеца жителите ѝ успяват да удържат набезите на войските и се предават основно поради това, че им свършват провизиите. Манастирският комплекс продължава да действа и след падането на Цепина под турска власт до 1666 г., когато е масовото потурчване на Родопите.

Най-ярката страница в този район е героичната съпротива на крепостта „Раковица“ срещу турското завоевание през 1378 г. Легендите свързват името на полумитичния Орфей с беловския край. През VI век в този район се заселва част от славянското племе драговити. Съществуват различни теории за произхода на името на Белово (Бельово), включително връзка с белия цвят или фамилното име Белени, Белев, Белов. Според друга легенда, името идва от липите, които са характерни за района.

Привилегированите общини на българите-християни през този период представляват интересно явление. Те се разделят на няколко категории — войници, мартолоси, соколари и дервенджии. Тези селища запазват известна самостоятелност и в по-ново време стават центрове на новобългарското движение.

Войнишките села, които са длъжни да изпълняват военна служба, се ползват с големи предимства. По турски те се наричат "войник-куралери" (села на войници), а по български — войнишки села. Те се намират в планинските долини на Балкана, Средна гора и Родопите.

По-значителни от тях са: Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен; по-нататък Цепина, Белово; към тях принадлежало селото Конаре при Татар Пазарджик, на което село били поверени султанските конски заводи. Други, изглежда, имало около Къркклисе (Лозенград) и по планинската страна около София.

Жителите на тези селища, които се подчиняват на определени условия, живеят независимо под управлението на своите войводи или князе. Те не плащат почти никакви данъци, освободени са от всякакви тегоби и имат право да носят разноцветни дрехи. Всяка година те извеждат няколко хиляди души, които без заплата изпълняват различни задължения: една част, въоръжени с копия и боздугани, придружават обози, копаят окопи, гледат коне, секат дърва и изпълняват други работи; друга част в самия Цариград отглежда султановите коне.

Институтът на войниците просъществувал почти 300 години. Учреден бил от султан Мурад I (1362—1389) по съвет на румелийския беглербег Тимурташ. Сърбинът Михаил Константинович, който служил в еничарския корпус през 1455—1463 г., в мемоарите си пише: „Има също няколко свободни християни, които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници, услужват на господаря и, ако потрябва, водят императорските коне“.

Привилегиите на тези войници са изложени в „Кануна на войниците“ (в румилийския канун). Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя, наричано бащина, не плащал за себе си нито харач, нито десетък, нито данък за добитъка и бил освободен от всички „работи“. Ако войникът обработвал, освен своята бащина, и друго парче земя, за него трябвало да плаща харач и поземлен данък; също и стадата му били обложени с данък, ако са над 100 брави. Братята му, синовете му и неговият род плащали умерен харач.

Глава на едно войнишко село бил джерибашията или чарибашията, също войник, който изпълнявал длъжността на съдия и взимал в своя полза наложените глоби и данъка върху виното. Спахиите и санджак-беговете нямали право да се месят във войнишките работи. Всеки три войника образували група, един от която всяка година отивал на служба, тъй че всеки един от тях се редувал през две години. Освен същински войници, имало още и свръхкомплектни, които нямали такива привилегии и били подчинени на спахиите.

Макар и по-късно приви­легиите на войниците съвсем да изчезнали, обаче, чак до 1840 г., па и до съвсем неотдавна време всяка година няколко стотин души дохождали в столицата под предводителството на чарибашиите си, да пасат султанските коне и да косят сено. Един от тях, с лисича опашка на шап­ката си, обикновено носил пред тях като знаме къс червено сукно с образа на полумесеца.

Интересна съдба имала често споменаваната в средновековната българска история непристъпна планинска местност Цепина в Родопа. Условията, при които Цепина се покорила на турците, били строго съблюдавани до средата на XVII в.

Историческата личност Бельо е свързана с няколко легенди и предания. Според едно от тях, Бельо е бил първият заселник на село Бельово, който убива бея на Мелник и спасява годеницата си, след което основава селото.

Името Бельо или Белю е сравнително разпространено в българската история и култура. Например, в Самоков съществува Бельова църква, която според преданията е построена от местния болярин Бельо около 1389 г. Църквата е известна със своите архитектурни и художествени особености. Хаджи Калфа споменава самоковския рудник, гдето изработвали и железни произведения (напр. котви).

Възможността за родствена връзка между Бельо от Белово и ктитора на Бельовата църква в Самоков е трудна за доказване поради липсата на конкретни исторически данни. Въпреки това, съществуването на подобни имена и легенди в различни региони на България може да подсказва за общи културни и исторически корени.

Бан Белю и Бан Велю са важни фигури в историята на Цепина и Родопите. Те са представители на болярски род, който играе значителна роля в съпротивата срещу османското нашествие и в управлението на региона.

Бан Белю е известен със своето участие в защитата на Цепина и околните райони. Той е бил един от водещите боляри, които се противопоставят на османското нашествие и се стремят да запазят независимостта на региона. Неговото име е свързано с множество битки и съпротивителни действия срещу османците.

Бан Велю, чието име носи и Вельова баня в Цепина, е друга ключова фигура в историята на региона. Той е известен със своето участие в събитията, свързани с нахлуването на великия везир Мохамед Кюприли в Цепина през XVII век. Бан Велю и протопоп Константин са били сред лидерите, които се опитват да защитят местното население и да запазят християнската вяра. Въпреки усилията им, те са принудени да приемат исляма под заплахата от смърт.

Болярският род, към който принадлежат бан Белю и бан Велю, е известен със своето влияние и значимост в региона. Родът е свързан с множество други боляри и влиятелни личности, които играят важна роля в историята на Родопите и България.

Протопоп Константин, пък е един от лидерите на местното население по време на нахлуването на Мохамед Кюприли. Той, заедно с бан Велю, се опитва да защити християнската вяра и правата на местното население.

През времето на големия глад в Родопа Мохамед IV се готвел за нов поход в Кандия против венецианците. Шестима паши тръгнали от Пловдив през Пещера за Македония. Неочаквано великият везир Мохамед Кюприли (1656—1661 г.), родом албанец, нахлул с много еничари в Цепина, разположил се на лагер при Костантово, повикал при себе си всички свещеници и старейшини, оковал ги във вериги и им казал:

„О, вие изменници! Великият ни падишах Али Осман ви бе обикнал и заради това само вие не плащате никакви данъци, а само помагате, когато потрябва, на нашите войски. Ние ви обичахме тъй, както обичахме своите еничари, а вие сте намислили да вдигате глава против нашия султан!”

Тогава му отговорил бан Велю, чието име носи и досега още една баня в Цепина (Вельова баня), и протопоп Константин: „Честити везире! Нашите момчета още недавна се сражаваха в султановата войска в Тунис, Триполис и Египет; какво страшно сте узнали за нас?”

Но везирът възразил: „Вие лъжете! Получих известие от Карабаши в Пловдив” (т.е. от гръцкия митрополит Гаврил). Тогава те казали: „Той няма власт над нас и понеже не му плащаме никакви данъци, то той ни е оклеветил.”

Разсърденият везир викнал към еничарите да изколят гяурите; тогава имаминът Хасан ходжа излязъл напред и им измолил живота при условие, че те ще приемат мохамеданската вяра. И наистина на връх Св. Георги банът и протопопът заедно с всички свещеници и старейшини приели исляма, а след това везирът си тръгнал по-нататък през Разлог за Солун.

Хасан ходжа с четирима другари вече към август обърнал в мохамеданство цяла Цепина. Останалите верни на Христовата вяра трябвало да бягат по планините, гдето си основали нови села: Каменица, Ракитово и Батево по Стара река. Хасан поръчал да докарат на товарни животни храни от Пазарджик, изсипал ги в Константово в черквата и раздал на всяка помохамеданчена къща по два шиника просо и по толкова ръж.

Под предводителството на ходжата новите привърженици на исляма били задължени да разрушат всички християнски храмове от Костенец до Станимака, всичко, както се разправя, 218 черкви и параклиси и 33 манастира. На Петковден се получил султански ферман, според който цепинските българи-християни се изключват от военна служба и се приравняват с раите („да се съберат българите, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария и само турците да отиват на войска”).

Цепинци вероятно още през време на походите се научили от турците на много неща, което ги подготвило да приемат исляма. И сега още те пеят български песни и живеят по старите си родни обичаи; макар и да са фанатични привърженици на пророка, все пак малцина от тях говорят турски.

Цепина е била важен стратегически и културен център през Средновековието. Крепостта е била свидетел на множество битки и събития, които са оставили дълбок отпечатък в историята на региона. Нахлуването на великия везир Мохамед Кюприли през XVII век е едно от най-драматичните събития в историята на Цепина. Това събитие води до насилствено приемане на исляма от местното население и разрушаването на множество християнски храмове.

Въпреки тези трудности, местното население успява да запази част от своите традиции и култура. Дори след приемането на исляма, жителите на Цепина продължават да пеят български песни и да живеят по старите си родни обичаи.

Цепина остава символ на съпротивата и устойчивостта на българския народ срещу външните нашественици и запазването на националната идентичност и култура.

През тежките времена на османското владичество беловският край със своите непристъпни планини и гори се формира като един от центровете на хайдушкото движение. Тук са се подвизавали четите на легендарните войводи: Секул войвода, Страхил войвода, Сирма войвода и др., особено след масовото помохамеданчване на българите в Родопите (1666—1669).

По време на Възраждането Белово като икономически и духовен център ражда будни личности като някои от изброените: Евстатий Пелагонийски, Никола Попов — Крец, Кузман Поптомов — Хаджиангелов, Михаил Радулов, Мито Петракиев Радулов и др.

Лалю Метев, 27 юли 2024 г.