Никопол през XVI и XVII век

Никополската крепост е силно укрепена крепост при град Никопол с важно стратегическо значение и добре защитено пристанище. За пръв път Никополската крепост се споменава в Българския апокрифен летопис от XI век. Възходът на Никопол е в периода ХІ – средата на ХІV век. Тогава градът се утвърждава като важен търговски и културен център и започва да играе ключова роля в регионалната икономика. Става известен със своите занаятчийски и търговски дейности.

През втората половина на ХІV век Никопол преживява значителен политически и културен подем, превръщайки се във втора резиденция на Търновското царство. Това допринася за стратегическото и политическо значение на града. В този период Никопол се отличава със своите укрепителни съоръжения, църкви и жилищни сгради. Архитектурата на града отразява влиянието на различни култури и епохи, като същевременно запазва своя уникален облик.

В последните години от съществуването на Търновското царство цар Иван Шишман се премества в Никопол, след като изоставя престолнината си. През периода от 1393 до 1395 г. Никопол става столица на България, след като Търновград попада под османско владичество и цар Иван Шишман принудително остава за постоянно в Никополската крепост. Този кратък период завършва през 1395 г., когато османците завладяват крепостта.

След окончателното превземане на 17 юли 1393 г. на Търново, Али паша се отправя към крайдунавските български крепости Червен, Гюргево, Нови Град и Свищов, които завладява. От Свищов Али паша предприема нападение срещу Влахия, превземайки множество крепости, докато накрая стига до Никопол.

Отбраната на крепостта е командвана лично от българския цар, който разполага с около 5000 души. Гарнизонът на крепостта оказва отчаяна съпротива срещу османската войска, която в крайна сметка не успява да превземе твърдината, тъй като не разполага с флот. Скоро българският владетел, след съвет с болярите си, решава да подпише мирен договор, в който освен че предава няколко крепости, губи и царската си титла.

Две години по-късно, през 1395 г., те успяват да я превземат с измама, използвайки български кораби. След битката при Ровине между султан Баязид I и влашкия войвода Мирчо Стари, султанът поискал от васала си Шишман кораби, за да се прехвърли отсам Дунава. След като Шишман изпълнява искането му и Баязид стъпва на българския бряг, той влиза победоносно в крепостта.

Днес Никопол е град и административен център на община Никопол, Плевенска област. Останките от крепостта, наричана Шишманово кале, се намират на хълма в западната част на града, представлявайки стратегическо място с добра видимост и естествена защита.

Никополската битка от 1396 г. е едно от най-значимите събития в историята на Балканите и Европа. Тази битка бележи края на независимостта на българските земи и началото на османското владичество. Въпреки това, дори през ХV век Никопол запазва своето стратегическо значение като важен военен и административен център в Османската империя. Градът играе ключова роля в отбраната на османските територии на Балканите.

През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд при похода си в България също обсажда крепостта без успех въпреки прокопаните два прохода под земята до самата крепостна стена. Войската на Сигизмунд била разгромена при Никополската крепост от пристигналия на шестнайсетия ден от обсадата Баязид I. Безрезултатни опити да превземат Никополската крепост правят и Владислав III Варненчик през 1444 г., и влашкият войвода Михаил Витязул, който побеждава при Никопол войските на Ферхад паша и по-късно на везира Хафъз Ахмед паша.

Едва през 1810 г. Никополската крепост е завладяна от русите, които при изтеглянето си от града я взривяват по нареждане на маршал Кутузов. Битка при Никопол е втората по време на Руско-турската война от 1877-78 г. Завършва с пленяването на Никополския гарнизон и открива възможност за решително настъпление на руските войски към централна Северна България. 

Никополският санджак е най-обхватния по площ османски санджак в Румели, след Паша санджака. Съществува в периода от 1396 до 1864 г., след като бил образуван Дунавския вилает. Създаден е непосредствено след битката при Никопол, поради и което този град става административен център на санджака. Територията му обхваща тази на предходно съществувалото Търновско царство.

Никополският санджак, въпреки огромната си територия, не бил най-гъсто населения и развит през 15 век и 16 век. Кюстендилският санджак го превъзхождал значително. Средната гъстота на населението в Никополския санджак била 2,5 души на кв. км, а в Кюстендилския – 11 души на кв. км. Най-ранният дефтер на Никополския санджак е от средата на 15 век. Сред изследователите съществува спор по идентификацията за един от първите санджакбейове, който е упоменат с името Скендербег.

Османските регистри предоставят компактна и разнообразна информация за ключовите топоси на градското пространство в Никопол. Те демонстрират възможностите на този тип изворов материал за реконструиране на новите структури на града и организацията на градското пространство. Прилагането на интердисциплинарен подход и подходяща методика на изследване е от съществено значение за разбирането на тези процеси.

Османските регистри предоставят ценна информация за социално-икономическото състояние на населението и структурата на поземлените владения в региона през XVI и XVII век. Те разкриват устойчиви демографски показатели и значителни миграционни процеси, които са оказали влияние върху развитието на Никопол и околните села.

Тези документи са незаменим източник за историческите изследвания на региона, като предоставят важни данни за разбирането на демографските и икономическите промени през османския период. Освен това, те съдържат подробни сведения за населението и данъчните задължения на домакинствата, което ги прави ключов инструмент за изучаване на историята на региона.

Наличните регистрови данни отразяват сравнително устойчиви демографски показатели на населението в Търново и Никопол през ХVІ в. и ни предоставят ценна информация за социално-икономическото състояние на населението и структурата на поземлените владения в региона през XVII век. Така за ХVІ и ХVІІ в. разполагаме с няколко османски данъчни описа на населението на Търново и Никопол:

• подробен (муфассал) регистър на тимари, зеамети и хасове във вилаета Нийболу (Никопол), съставен през 922 (5.02.1516–23.01.1517) г. – поне засега най-ранният известен подробен опис на жителите на Търново), съставен при султан Селим І (1512–1520 г.), един век след завладяването на града. Добре запазен и ясно датиран, регистърът съдържа разнообразна и компактна информация, подходяща за статистическа обработка.

Регистърът от 1516/1517 г. (муфассал дефтер) за Никополския санджак съдържа подробни данни за населението, данъците и икономическите дейности в региона. В него са описани селата, броят на домакинствата, имената на главите на домакинствата, както и данъчните задължения на всяко домакинство.

В регистъра се споменава нахия Браиличе (Браилица), към която в началото на XVI в. спадат троянските села Голяма Желязна и Дълбок. В същия опис само три от общо регистрираните 27 махали на православни са обозначени по друг начин – с топоним, указващ първоначалното местоживеене на обитателите им, които впоследствие са се заселили в Никопол (Дъбова, Мирщовича, Гигян).

В другите два описа махалите без изключение носят имената свещеници, но в съпоставителен план много рядко се наблюдават устойчиви топоси (най-вече при две поредни регистрации). Това, което прави впечатление, е, че почти задължително е отбелязван свещеникът, който е „отговарял” за махалата в предходната регистрация (всъщност името му обозначава „старото” ѝ название), и този, на когото тя е предадена, вписван на първо място сред обитателите й. Този начин на „организация” се запазва през целия ХVІ в.

• подробен (муфассал) регистър на поземлени владения, включващи тимари, зеамети, хасове, мукатаи, чифлици и вакъфи, на територията на казите и нахиите Нийболу, Зищови (Свищов), Рахова (Оряхово), Чибре (каза с център с. Долни Цибър), Лофча (Ловеч), Излади (Златица) и Търнови от 1 шеввал 947–29 шеввал 951 (29.01.1541–13.01.1545) г. [BOA – İstanbul, TD 416]

Регистърът от 1541/1546 г. също предоставя ценна информация за Никополския санджак. Той включва данни за броя на домакинствата, данъците, които те плащат, и икономическите дейности в региона. Тези регистри са важен източник за изучаване на демографските и икономическите промени в Никопол и околните села през османския период.

Конфигурацията на махалите в Никопол е доста по-различна от тази в Търново по същото това време. В регистровите данни е засвидетелствана далеч по-чувствителна динамика на преструктуриране на населението в града.

Особено красноречив в това отношение е краткият текст, отнасящ се за една от махалите в описа от 1541–1545 г. – махала „Поп Дамян, предадена на поп Йован, син на Калоян“. За нея османският регистратор е отбелязал, че: „Според стария регистър на [мястото на] споменатата [махала] „Поп Дамян“ са били две [махали]. По-късно, когато градът е горял и църквите са изгорели, двете махали са се слели – станали са една. И през този период двете [махали] са записвани в една.“

Може би не е случайно наличието на повече конкретни сведения в описните данни относно енорийски храмове в Никопол, „обслужвани от съответните попове“. Заложената в тях информация указва тясната връзка между свещеник, енорийски храм и енория, като за няколко от махалите в Никопол е фиксиран и друг интересен факт – наличие на храмове, но недостиг на свещеници.

В подкрепа на тези индикации са и малко по-късните наблюдения на Петър Богдан Бакшич от 1640 г., според когото православните в Никопол разполагали с 12 църкви, но само в няколко от тях се служело.

• подробен регистър на поземлени владения на територията на санджак Нийболу от от 1022 (21.02.1613–10.02.1614) г. Този регистър, известен като муфассал дефтер, съдържа подробна информация за тимари, зеамети, хасове, мукатаи и чифлици на територията на санджак Нийболу.

Въпреки че в специализираната литература съществуват предположения за по-ранна датировка на отразената в него информация – от 1579 г., тези предположения противоречат на факта, че регистърът включва хасове на султан Ахмед I (1603–1617). Затова най-вероятната дата на съставянето му е между 1613 и 1614 г.

• поименен непубликуван опис на пълнолетното мъжко население за събиране на данъците авариз-и дивание и текялиф-и йорфие от селищата на санджаците Нийболу (Никопол), Силистре и Видин, съставен в интервала 1052 (01.04.1642–21.03.1643) г. – 23 реджеб 1056 (04.09.1646) г. (BOA – İstanbul, TD 775).

Този регистър е съставен в периода 1642/1643 г. – 1646 г. и включва информация за пълнолетното мъжко население от селищата на санджаците Нийболу (Никопол), Силистре и Видин. Тук, една особеност са допълнителните вписвания към имената, с фиксирани позиции на лицата в системата на култа, военните и военнопомощните формации за мюсюлманите и немюсюлманите и пояснителните текстове относно населението със специализиран статут и данъчни преференции.

Регистърът е предназначен за събиране на данъците авариз-и дивание и текялиф-и йорфие, буквално в превод „извънредни данъци и обичайни повинности”, които са били налагани в Османската империя. Авариз-и диванийе – извънредни данъци, въведени още в средата на ХV в. Първоначално са изисквани веднъж на 4 – 5 години, а впоследствие се превръщат в ежегодни, събирани в натура или парична равностойност. Текялиф-и йорфийе – непредвидени от шериата данъци, събирани по повод конкретни военни или административни цели.

В началото на ХVІ в. с население около 3 890 жители, по-най общи изчисления, бившата столица Търново попада в групата на средно големите балкански градове. Известен спад се наблюдава към средата на ХVІ в., когато населението на града наброява около 3 320 души – намаление, което всъщност засяга само немюсюлманската общност, тъй като регистровите данни не отразяват промяна за мюсюлманите.

При една съпоставка с регистровите данни относно Никопол ясно изпъкват различията в демографското развитие на двете централни средища на средновековната българска държава. В началото на ХVІ в. жителският състав на Никопол е над 9 900 души и надхвърля повече от два пъти този на Търново. Новата позиция на града – център на санджак и основен опорен пункт на граничната периферия (серхад), очевидно го прави средоточие и на двете основни религиозни общности.

Макар да се наблюдава намаление в състава на населението в следващата по време регистрация, Никопол все още принадлежи към групата на големите градове на Балканите със своите 7 400 жители. Регистрираният спад с около 2 500 души е за сметка на немюсюлманите – православните намаляват близо два пъти, а евреите – три. Мюсюлманските домакинства обаче вече са 690, 235 са неженените, спахийските синове заедно с бойците от крепостта са 79, а представителите на улемата и аскери класата имат силни позиции в града със 102-мата записани.

В края на ХVІ в. със своите 727 пълночленни домакинства и 359 неженени – общо около 3994 души – бившата столица все още принадлежи към групата на средно големите балкански градове. Но по същото време с населението си от около 10 100 души придобилият важно стратегическо значение за Османската империя град Никопол би могъл да бъде категоризиран като един от големите градове на Балканите.

Демографският облик на Никопол през османския период е разнообразен, с население, състоящо се от различни етнически и религиозни групи. Архитектурата на града също претърпява значителни промени, като се адаптира към новите условия и влияния.

Икономическият живот на Никопол през османския период е динамичен и разнообразен. Градът е важен търговски център, известен със своите пазари и занаятчийски работилници. Общественият живот също е активен, с множество културни и религиозни събития.

Миграцията, която в основата си е икономическа, се оказва с решаващо значение за бурния ръст на населението в редица български градове през XVI и XVII в. Показателни в това отношение са регистровите данни относно няколко от големите градски средища на територията на Никополски и Видински санджак през разглеждания период. Те разкриват висок процент пришълци сред населението най-вече на дунавските пристанищни градове като Русе, Никопол, Видин и доста по-нисък процент новозаселили се в бившия столичен център Търново.

Данните за пришълците в Ловеч и Никопол през този период разкриват доста по-различни тенденции относно появата и интензитета на проникването на пришълците. В Никопол техният брой е най-голям в най-ранната регистрация – 57, при следващата те намаляват на 31, а в най-късната – само 5 от данъкоплатците са отбелязани по този начин.

Очевидно позициите на Никопол в османската административна и военна система – център на каза и санджак, го правят притегателен център за заселване в началото на XVI в. Освен другите предимства на този статут, сигурен пазар за занаятчийската продукция гарантират и големият брой непроизводително население в града, както и различните военни и военно-помощни формирования.

Влиянието на крепостните стени върху териториалното развитие на Никопол е ограничено. Това е характерна черта на градовете в османските провинции и конкретно на Балканите. Крепостните стени не играят значителна роля в определянето на градското пространство, което е по-скоро оформено от религиозните и икономическите структури.

Активните военни действия по време на Австро-турската война от 1593 – 1606 г., част от които се водят на територията на Никопол и принадлежащите му райони, най-вероятно са причина за подчертания отлив на тази миграционна вълна.

Известно е, че българите посрещат офанзивата на Михаил Храбри към България през есента на 1598 г. с реална намеса в събитията. Според румънските източници те се стичат масово във влашките войски, които преминават Дунава и разбиват турците при Никопол, опожаряват Видин и Рахово, стигат до София. Оттеглянето им е последвано от емиграции, които придобиват масов характер след поражението на Първото Търновско въстание, когато между 40 и 60 000 българи забягват във Влашко.

Първото търновско въстание от 1598 г., водено от Тодор Балина, е значимо събитие в историята на Никопол. Това въстание е част от по-широките усилия на българското население да се освободи от османското владичество.

В края на XVII в. ситуацията се променя. Симптоматичен е фактът, че по данни на джизие-регистъра от 1693 г. само сред занаятчиите-немюсюлмани в град Никопол вписаните пришълци са повече от половината, а сред търговците те са два пъти и половина повече от местните.

Еврейската общност в Никопол

Етноконфесионалната картина на населението в Търново и Никопол се допълва от присъствието на малката общност на „латиняните“ от Дубровник и податките за съществуването на еврейска общност в тях. Дубровничани стават знакова част от градското пространство на Търново и Никопол до втората половина на ХVІІ в., а по демографски показатели евреите се очертават като третата конфесионална общност в Никопол, една от значимите в българските територии, а присъствието на дубровнишки търговци в Търново е отразено във всички регистри от този период.

Еврейската общност в Никопол има дълбоки корени, датиращи от древността. Според някои източници, евреи са се заселили в района още през римската епоха. Надпис от II век, открит в близост до село Гиген край Никопол, споменава евреина Iose Sarcisinao. Това свидетелства за присъствието на еврейска общност в региона още от този период.

През Средновековието, еврейската общност в Никопол продължава да се развива. В началото на XII век, Лео Мунг, роден като евреин и ученик на българския талмудист Товия бен Елиезер, се покръства и става архиепископ на Охрид и България. Това показва, че еврейската общност е била интегрирана в местното общество и е имала значително влияние.

През османския период Никопол се утвърждава като важен център за еврейската общност. Населението на Никопол е организирано по религиозен признак, като всяка религиозна група има своя собствена махала (квартал). Това разграничение е характерно за ислямските градове и е отразено в османските данъчни регистри.

През 1523 г. известният равин Йосеф Каро, автор на класическия кодекс на еврейския закон "Шулхан Арух", се установява в града и основава йешива (талмудическа академия). Това подчертава значението на Никопол като център на еврейската религиозна и културна дейност. В периода 1523–1536 г. Каро е равин на сефарадската община.

Йосеф бен Ефраим Каро (1488–1575), един от най-големите авторитети в областта на юдейското право, допринася значително за стабилизирането на еврейската общност в Никопол и оставя трайно влияние върху нейната история.

Най-голяма концентрация на евреи се наблюдава в Никопол през втората половина на ХVІ в. В описа от 1579 (1613/14) г. са вписани 177 домакинства и 87 неженени 57, като най-голям процент от регистрираните формира еврейската общност в самия град, други са отбелязани като временно пребиваващи (по търговски дела), трети – като джемаат от Будим (Будапеща). Очевидно позициите на града в османската административна структура, струпването на представители на аскери класата, географското положение и търговските перспективи привличат евреите с възможностите за реализация, които той предлага.

В писмените извори от началото на ХVІ в. се споменава за синагога в Никопол, наричана Плевня, в която той става хахам (Мутафова 2013: 143–161). Нарасналият състав на еврейското население поражда необходимостта от построяване на нова синагога, чийто строеж завършва през 1559 г. Със сигурност се знае, че през 1570 г. в Никопол е имало поне две синагоги – едната е принадлежала на по-бедната, романьотска общност, а другата, наречена „горна”, е била на заможните сефаради.

През XIX век, с разпадането на Османската империя, еврейската общност в Никопол, както и в други части на България, преживява значителни промени. Въоръжените движения за независимост и политическите промени в региона оказват влияние върху живота на евреите.

Историята на еврейската общност в Никопол е богата и разнообразна, отразявайки различни епохи и културни влияния. От древността до новото време, евреите в Никопол играят важна роля в религиозния, културния и социалния живот на региона. Техният принос към местната общност и култура е значителен и заслужава да бъде изследван и запазен за бъдещите поколения.

Сведения за католицизма в Никопол

През XVII век, в Никопол и околните села се наблюдава значителна религиозна трансформация, свързана с покатоличаването на местното население. Този процес е тясно свързан с дейността на епископ Филип Станиславов, който играе ключова роля в разпространението на католицизма сред бившите богомили, наричани павликяни.

Богомилството е религиозно движение, възникнало в България през X век, което проповядва дуалистични вярвания и отхвърля официалната църква. До средата на XVII век, много от последователите на това движение в района на Никопол са известни като павликяни. Павликяните са група, която също има дуалистични вярвания и е в опозиция на православната църква. Тези общности са били цел на католическата пропаганда, която се стреми да ги привлече към католицизма.

Филип Станиславов е важна фигура в религиозния живот на Никопол през османския период. Като католически епископ, той играе ключова роля в поддържането на религиозната и културна идентичност на католическата общност в града.

Филип Станиславов, роден около 1608 г. в село Ореш, Свищовско, е български католически епископ, който играе важна роля в покатоличаването на павликяните около Никопол. След като е изгонен от епархията си за непослушание, той е простен благодарение на застъпничеството на католическата пропаганда и започва активна дейност по покатоличаването на местното население около 1650 г.

През 1651 г. в Рим, Станиславов издава български молитвеник, известен като „Абагар“, който е първата печатна книга на новобългарски език. Молитвеникът е напечатан с кирилски букви и съдържа апокрифното писмо на цар Абагар до Христа, екзорцизми и молитви против различни болести. Езикът на книгата е пълен със сърбизми, което отразява влиянието на дубровчанския правопис върху Станиславов.

Станиславов умира през 1674 г., оставяйки добра памет след себе си. Неговият приемник, Матей Гундулич, обаче среща трудности в задържането на селата в католичеството, особено поради въвеждането на грегорианския календар, което предизвиква голямо недоволство. В началото на XVIII век, много от тези селища споделят съдбата на Кипровец, където католическите общности са подложени на преследвания и разрушения.

Историята на католическите общности в Никопол и околните села през XVII век е пример за сложните религиозни и културни трансформации, които се случват в България по това време. Дейността на Филип Станиславов и неговият молитвеник „Абагар“ оставят значителен отпечатък върху религиозната и културна история на региона.

Лалю Метев, 28 юли 2024 г.