Багратиони

Династия Багратиони (грузински царски дом)

Багратиони (Багратиди) - династия, която от IX до XIX век заема престола на Грузия. Достоверно е известно, че предците на Багратионите са били от областта Спери (съвременен Испир в Турция). Тази фамилия е постигнала голямо влияние в Закавказието още през VI - VIII век. Един от клоновете на Багратидите се издига в Армения, друг - в Картли, и двете успяват да завоюват господстващо положение сред местната аристокрация, заемайки царския престол.

Известният чуждестранен изследовател княз Кирил Львович Туманов свързва грузинските Багратиони, както и угасналата през средните векове арменска царска династия Багратуни, с Оронтидите, една от седемте най-големи феодални семейства ("велики домове") на Древна Персия, първоначално сатрапи (наместници), а по-късно царе на Армения (от 331 г. пр.н.е.). Тази версия, обаче, се оспорва от много грузински автори. Традиционната генеалогия на Багратионите води началото си от библейския цар-пророк Давид. Според предание, записано още в древността, основателят на грузинската линия на рода е бил далечен потомък на цар Давид - Гурам (Гуарам), който заедно с трима братя (Саак, Асам и Варзавард; всички те вече били християни) пристигнал в Грузия при цар Мирдат (Митридат), син на Вахтанг Горгасали. Трима други негови братя, Баграт, Абгавар и Мобал, според същата родословна легенда, се сродили с арменските царе. В християнска Грузия и Армения традицията за принадлежност към рода на великия цар Давид, от който по плът произхождал самият Иисус Христос, разбира се, възвишавала династията, обгръщайки името й с ослепителен ореол (интересно е, че подобна традиция се запазила и в друга древна християнска династия, до неотдавна управлявала в Етиопия; абисинските царе на царете, негусите-негешти, водели произхода си от сина на Давид - цар Соломон и на Савската царица). Грузинският цар Давид IV Строител се считал за потомък на цар-пророк Давид в 78-мо поколение.

Според съчинението на грузинския историк от XVIII век царевич Вахушти Багратиони, през 508 г. цар Мирдат дал сестра си за жена на Гуарам и му дарил званието еристав на областта Тао, която управлявали и неговите потомци. Починалият през 532 г. Гуарам бил наследен от сина си Баграт, чийто син Гуарам, наследил през 568 г. ериставството над Тао, получил и владенията на починалите през същата година синове на цар Мирдат, своите роднини. В конфликта между персите и византийците той подкрепил последните, за което получил най-високия дворцов титул куропалат, а през 575 г. император Юстиниан му дарил сан цар. Според Вахушти, именно Гуарам Куропалат по името на баща си пръв започнал да се нарича Багратиони. Неговите потомци, поддържайки съюз с Византия, носели византийските титли куропалат, антипат (проконсул), магистър. Обикновено титулът куропалат получавал главата на династията, но понякога византийците го дарявали на друг представител на рода (така вероятно поощрявали съперничеството вътре в династията). В самата Грузия първоначално главата на рода се наричал ериставт-еристав. В епохата на арабското завоевание на Грузия представителите на този род носели също титлата ериставт-еристав - върховни князе. Младшите Багратиони в този период носели местния титул мампали (означаващ член на династията, княз по кръв).

Произхождащият от този род Ашот I, син на Адарнасе Багратиони (наричан от някои историци Давид Агмашенебели Велики), при халифа Мамун около 813 г. бил назначен за ериставт-еристав на Картли. Но (вероятно в резултат на конфликт с тбилиския емир, постигнал независимост от халифата и не желаещ да има съперник в лицето на картлийския върховен княз) Ашот трябвало да напусне Картли и да се укрие в Южна Грузия - Кларджети, на територия, намираща се под политическото влияние на Византия. Той възстановил разрушената крепост Артануджи (построена още от цар Вахтанг Горгасали) и основал там град, който скоро станал един от най-важните центрове на Южна Грузия. От византийския император Ашот получил сан куропалат. Подкрепата на Византия той умело използвал не само в борбата срещу арабите, но и за укрепване на властта си вътре в страната. Самият Ашот през 826 г. паднал от ръцете на враговете си (според Вахушти, бил убит в крепостната църква Артануджи), някои от неговите синове и внуци загинали в междуособици. Но именно неговите потомци - Давид Куропалат и Баграт III - и техните наследници успели да постигнат власт над всички грузински земи, поставяйки началото на единната Грузинска държава. Още дядото на Баграт III - Адарнасе през 888 г. приел титлата цар на картвелите (грузинците), символизираща властта на главата на династията над цяла Югоизточна Грузия. Някое време йерархията на титлите в Картли била доста объркана. В самата Картли титлата цар на картвелите се възприемала като по-висока, но от гледна точка на византийското правителство най-високото място заемал носителят на титлата куропалат; вероятно първите, които обединили тези звания в едно лице, били цар Давид Куропалат и неговият наследник Баграт III. В единната Грузинска държава титулатурата на царете се разширява (включвайки обоз или васални територии); те се наричат "царе на картвелите, абхазите, раните, кахите и арменците", ширваншахи, "самодържци на Изтока и Запада" и царе на царете. Титлата цар носят в Грузинското царство и някои по-млади членове на династията - управители на отделни области (в историческата литература те се наричат "провинциални царе"), като се запазва царската титла и върховната власт за главата на рода. Византийските титли (някога символизирали сюзеренитета на Константинопол) излизат от употреба. При установяването на властта на монголските ханове в Грузия, утвърдените от тях съуправители - братовчедите Давид VII Улу (по монголски "старши") и Давид VI Нарин (по монголски "младши") носят титлите царе, макар че Давид Нарин се счита за "младши цар". Впоследствие, фактически разделяйки между себе си царството, те запазват царските титли за себе си и своето потомство. След това Грузия отново се обединява под властта на един цар, но не за дълго.

В края на XV век, след разпадането на единна Грузия на три царства - собствено Грузия (Картли), Кахети и Имерети, царският дом на Багратионите се разделя на карталинска, кахетинска и имеретинска линии (произхождащи съответно от двама синове и племенник на грузинския цар Александър I) - Грузински (Карталински), Кахетински и Имеретински царски домове, чиито глави носят титлите царе; титлата цар на Грузия (Картли) се запазва в старшата линия на династията. От тези три царски дома се отделят клонове, които получават особени владения и родови имена. По-долу, в ред на общо династично старшинство, са изброени основните линии на Багратионите:

•  Грузински (Карталински царски дом);
•  Грузински (Карталински) царе и царевичи (Първи царски дом на Грузия);
•  Мухрански дом, от който произхождат:
•  царе и царевичи Грузински (Карталински) (Втори царски дом на Грузия);
•  царевичи Имеретински;
•  князе Грузински (старша линия);
•  князе Багратион (старша линия);
•  владетели и князе Багратион-Мухрански;
•  князе Гочашвили (угаснала линия на Багратионите).

Кахетински царски дом:
•  Кахетински царе и царевичи; от тях произхождат царе и царевичи на обединените Кахети и Картли (царе и царевичи Грузински), чиито потомци са:
•  светлейши князе Грузински (кахетинска линия);
•  князе Багратион-Давитишвили, Давидови и Багратион-Давидови.

Имеретински царски дом:
•  Царе и царевичи Имеретински, от които произхождат:
•  светлейши князе Багратион-Имеретински;
•  дворяни Багратиони;
•  светлейши князе Багратион (имеретинска линия);
•  светлейши князе Имеретински.

Според княз К. Л. Туманов, към потомството на Багратидите могат да се отнесат още два грузински княжески рода: князе Тавдгиридзе и князе Микеладзе, но това произхождение (предполагаемо от линия на Багратидите, царствала в Армения) не е потвърдено от източниците.

Царица Тамара

През втората половина на XVI и XVII век, усилването на влиянието на съседните мюсюлмански държави - Иран и Османската империя в Закавказието, въпреки опитите на грузинските царства и княжества да отстояват своята независимост, води до установяване на васална зависимост на всички три клона на Багратионите от шаха на Иран или турския султан. Според мирния договор между Турция и Иран от 1590 г., Картли и Кахети остават в сферата на влияние на Иран, а Имерети и княжествата (Мегрелия, Одиши - Абхазия, Гурия и др.) - на Турция. Царете на Картли и Кахети се възкачват на престола с благословията на персийския шах. През XVII и XVIII век царят на Картли носи персийската титла вали - наместник на шаха, а царете на Кахети получават от персите титлата хан (както и управителите на съседните мюсюлмански княжества, например Нахичеванското ханство, васално по отношение на Иран). Въпреки това, персите признават династичните права на Багратионите, престолът обикновено се заема от законните наследници (синове, братя на царете), и макар че обостреното от началото на XVII век съперничество между кахетинските и карталинските царе, борещи се за обединение на Източна Грузия, понякога води до нарушаване на този принцип, все пак до първата четвърт на XVIII век династичната приемственост тържествува. При липса на законни наследници на престола се призовават и извънбрачни деца на царете и царевичите. Пример за запазване на принципа на династичното старшинство е преминаването на престола на Картли през 1658 г. от последния представител на Първия грузински царски дом, цар Ростом, към следващата по старшинство линия на карталинските Багратиони - Мухранския дом, чийто глава владетелят на Мухрани Вахтанг става цар на Грузия и основател на Втория грузински царски дом (уделното княжество се запазва в рода на неговия по-млад брат до 1801 г.).

Получавайки власт от шаха или султана, членовете на династията обикновено трябва да приемат мюсюлманската вяра и нови мюсюлмански имена. В повечето случаи това е само формалност, и царете-"мюсюлмани" активно съдействат на усилията на Грузинската православна църква да запази в страната древното благочестие.

Но понякога на престола се възкачват и потомци на династията, възпитани в мюсюлманска среда, действително "омюсюлманени", както пишат за тях тогавашните хронисти. Вярно е, че и те, като правило, спазват правата на християнската църква (отстъпниците, опитващи се да наложат исляма на грузинските земи в угода на шаха или султана, рядко успяват да се задържат на престола за дълго време, и понякога царуването им завършва със смърт от ръцете на собствените им поданици). Формално приемайки исляма, царете спасяват страната си от нашествия, в крайна сметка именно по този начин гарантирайки на поданиците си свободата да изповядват християнската вяра. Много представители на династията стават мъченици за вярата, проявявайки изключителна твърдост в случаите, когато става въпрос само за тяхната лична съдба. Православната църква почита имената на тези свети царе и царици.

В грузинския царски дом, както и в някои други европейски династии (френската, британската), никога не е съществувало разделение на браковете на династични и морганатични. Разбира се, през цялата многовековна история на династията на Багратионите царете и царевичите охотно се сродяват с монарсите на съседните страни, от Византийската и Трапезундската империи и Арменското царство до мюсюлманските царства, ханства, емирства и султанати. Грузинските царевни стават и жени на иранските шахове (царете не могат да откажат на шаха на Иран, ако той желае да въведе в своя харем царска дъщеря или сестра; но в тези "геополитически условия" такива бракове се считат за достатъчно почетни, затвърждавайки съюзническите или васалните отношения). Първите проекти за руско-грузински династични бракове (ако не се брои завършилият с развод брак на царица Тамар с княз Георги, син на княз Владимирски Андрей Боголюбски) датират от XVII век. Кахетинската царевна Елена (Гулчар) е била годеница на царевич (по-късно цар) Фьодор Борисович (1589 - 10.06.1605), син на Борис Годунов. Но идването на власт на Лъжедмитрий и гибелта на Фьодор Борисович (който заема престола само няколко седмици) не позволяват осъществяването на този съюз. Според някои данни, годеница на третия цар от династията на Романовите, Фьодор Алексеевич (30.05.1661 - 27.04.1682), е била княгиня Мария Ильинична Давидова (от младшата линия на кахетинските Багратиони, заселила се в Русия при цар Алексей Михайлович).

Но за първи път Багратионите (от Мухранската линия) се сродяват с Романовите едва в нашия век, когато княз Константин Александрович Багратион-Мухрански се жени (през 1911 г.) за княгиня от императорската кръв Татяна Константиновна, а глава на руския императорски дом, великият княз Владимир Кирилович (1917 - 1992), се жени (през 1948 г.) за княгиня Леонида Георгиевна Багратион-Мухранска (р. 1914), и кръвта на Багратидите тече сега във вените на наследниците на руския престол - великата княгиня Мария Владимировна и нейния син, великия княз Георгий Михайлович. През 1946 г. старшата линия на князете Багратион-Мухрански се сродява и с кралските домове на Бавария и Испания, а чрез тях - с императорско-кралската австро-унгарска династия на Хабсбургите.

Такива бракове укрепват и засилват влиянието на династията, както и нейните връзки с други царствуващи и владетелни домове. В дома на Багратионите винаги са се считали за абсолютно законни и напълно допустими и нединастическите бракове. Царете се женят за девойки от знатни или дори не толкова знатни местни семейства, а царевните се омъжват за тавади (князе) и дори азнаури (дворяни). В руската генеалогическа литература се среща твърдението, че съпрузите на царевните, които не са били князе по рождение, при встъпване в брак получават княжеска титла. Разбира се, такива случаи е имало, но присъждането на титлата изцяло зависи от волята на царя; титлата княз никога не се придобива автоматично.

Както и в много средновековни европейски династии, при Багратионите обичаят признава някои права и на извънбрачните потомци на царете и царевичите. При това, несъмнено, играе роля и културно-политическото влияние на мюсюлманските страни, където децата от наложници и по-млади жени могат (макар и не винаги) да се ползват с всички права на законните деца на шаха, хана или султана. В грузинските царства извънбрачните деца на владетелите до XVIII век носят титлата царевичи и при благоприятни обстоятелства заемат престолите на своите бащи. Особено либерални поради обстоятелствата се оказват обичаите в Имерети, където законната линия на династията прекъсва още в средата на XVII век. Голямо значение при това има подкрепата на такива претенденти от съседните мюсюлмански държави. По волята на шаха цар на Картли става роденият в Иран и там възпитан извънбрачен син на цар Даудхан Ростом, а незаконните деца на имеретинските царе заемат трона с помощта на турските паши. Признавайки и в Русия титлата царевичи за извънбрачните деца на грузинските монарси, руското правителство вероятно изхожда от обичаите на тяхната династия и реалното положение на тези лица в родината им. Учитано е и обстоятелството, че много от тези царе формално изповядват исляма, а по мюсюлманските обичаи всички техни деца в Турция и Иран се считат за законни. Затова едва ли е разумно да се отблъскват тези потомци на династията, принизявайки техния статус в Русия. В престолонаследието обаче предпочитание се отдава на законните линии на династията, и възкачването на престола на извънбрачни синове на царете все пак е отклонение от правилата и нарушение на закона.

Активно развиващите се от XVI век контакти на Грузия с Московската държава способстват за официалното признаване на царската титла за управителите на Картли, Кахети и Имерети, т.е. ранг, равнозначен на титлата на руския владетел. Многократните опити за установяване на формално покровителство на Русия над грузинските земи и включването на техните наименования в титлата на руските царе до последната четвърт на XVIII век не отменят реалния сюзеренитет на Иран и не влияят на ранга и титлите, признаваеми в Русия за членовете на грузинските царски семейства. Георгиевският трактат между Грузия и Русия, сключен на 24 юли 1783 г., и договорът за протекторат на Русия над Имерети от 25 април 1804 г. още веднъж официално потвърждават (за вечни времена) царското достойнство на монарсите от династията на Багратионите, управлявали тези държави.

Историци и специалисти по международно право, анализирайки тези документи, справедливо отбелязват, че споразуменията между Грузия и Русия не могат да бъдат променяни едностранно. Присъединяването на грузинските земи към Русия не може да промени международно-правния статус на местните династии (както впоследствие, например, присъединяването на владенията на сицилийските и пармските Бурбони към Италианското кралство не ги лишава от династическия им статус) и не освобождава Дом Романови от задълженията, поети към тях. Следва да се различава статусът, признат за представителите на тези династии в Русия (който се променя и не в по-добра посока), и статусът, на който те запазват неотменимо наследствено право според законите на своята династия (статус, имащ вътрешнодинастично и международноправно значение).

През XVI - XVIII век в Русия династическият статус се признава за всички представители на карталинската и кахетинската линия на Багратионите, които се преселват в Русия. Случаи на преселване на потомци на имеретинската линия на Багратионите не са ни известни; живеещите в Русия на границата на XVII - XVIII век царевичи Имеретински произхождат от Карталинския дом. Наричайки ги в официалните актове царевичи и принцове, руското правителство ги признава за лица от същия ранг като представителите на други чуждестранни и владетелни домове, например служилите в Русия немски принцове. Техният династически статус се запазва и защото до втората половина на XVIII век законните наследници на престола на Картли (децата и внуците на Вахтанг VI), живеещи в Русия, запазват поддръжници в Грузия и многократно се опитват да си върнат властта, т.е. те действат като реални, а не титулярни представители на династията. Но след присъединяването на Грузия и Имерети към Русия, руското правителство разглежда като членове на царските домове (а след това, както се формулира в официалните документи, "бивши царски домове") само най-близките потомци на последните царе. В утвърденото на 18 юни 1842 г. положение на Комитета на министрите "За начините за укрепване на състоянието на членовете на бившите царски домове на Грузия и Имерети" членовете на "бившия Царски дом на Грузия" са наречени царевичи Парнаоз Ираклиевич (син на Ираклий II), Теймураз, Михаил, Илия, Окропир и Ираклий Георгиевичи (деца на Георгий XII), синовете на царевич Иулон (Юлон) Ираклиевич князете Луарсаб (Леван) и Дмитрий, внукът на царевич Иоанн Георгиевич княз Иоанн Григориевич и синовете на царевич Баграт Георгиевич князете Давид и Александър. Членовете на "бившия Царски дом на Имерети" там са наречени царевич Константин Давидович (син на цар Давид II) и князете Александър и Дмитрий Георгиевичи Багратион-Имеретински (баща им, внук на Соломон I, носещ титлата царевич, е незаконен син на царевич Александър Соломонович). Не трябва да се счита, че този списък изчерпва състава на Грузинския и Имеретинския царски домове. Това е просто списък на лицата, на които правителството в този момент възнамерява да предостави някои привилегии. Достатъчно е да се каже, че в този списък няма царевич Александър Ираклиевич, живял в Иран от 1801 г. и многократно изправял се срещу Русия (той умира едва през 1844 г.). В този списък няма и неговия син Ираклий (който заедно с майка си малко по-късно пристига в Петербург и получава същите права и привилегии като своите роднини).

През XIX век, след присъединяването на Грузия към Русия, династическият статус на Багратионите постепенно се променя. Въпреки че много от тях запазват своите титли и привилегии, те вече не играят същата роля в управлението на страната. Въпреки това, Багратионите продължават да бъдат уважавани и влиятелни фигури в руското общество. Много от тях служат в руската армия и администрация, като запазват своята значимост и престиж.

През XX век, след революцията и падането на Романовите, много представители на династията на Багратионите емигрират в Европа и Америка. Въпреки това, те продължават да поддържат връзки помежду си и да се стремят към запазване на своето наследство и традиции. Днес потомците на Багратионите живеят в различни страни по света, но продължават да се гордеят със своето грузинско наследство и да поддържат връзки с родината си.

С утвърденото на 20 юни 1865 г. мнение на Държавния съвет "За предоставяне на титлата светлост на потомците на последните царе на Грузия и Имерети, произхождащи от мъжката линия, князете Грузински и Имеретински", тази титла е предоставена на потомците на царете на Грузия и Кахети Ираклий II и Георгий XII, както и на част от потомците на имеретинските царе Александър V, Соломон I и Давид. Включително някои, но не всички незаконни линии на тази династия; на извънбрачните потомци на един от имеретинските царевичи е предоставено в Русия само наследствено дворянство с фамилията Багратион, но без титла. Списъкът на лицата, на които е предоставено правото на титлата светлост на потомците на грузинските и имеретинските царе, е малко разширен. Тя е предоставена, по-специално, и на потомците на имеретинския царевич Баграт (брат на Соломон I).

В княжеското достойнство на Руската империя бяха признати също три рода, произхождащи от Грузинския (Карталинския) царски дом: князете Грузински (старшата линия, преки потомци на Вахтанг VI), князете Багратион и князете Багратион-Мухрански (няколко линии) и младшата линия на Кахетинския царски дом - князете Давидови (продължаващи в Русия) и Багратион-Давидови (Багратиони-Давитишвили).

Титлата светлост те не получиха в Руската империя. Въпреки това, след като в края на XIX век угасва родът на князете Грузински (старшата династична линия на Втория грузински царски дом), старшинството в грузинската династия преминава към рода на князете Багратион-Мухрански. Князете Багратиони, в края на XIX - началото на XX век, чисто генеалогически съставляващи старшата линия на Багратидите, не могат да претендират за династическо старшинство и престолонаследие, тъй като произхождат от извънбрачен син на цар Иесей. Впрочем, през 1920 г. този род също угасва, затова въпросът за техните потенциални права на престолонаследие губи практическо значение. Това обстоятелство намира отражение в официалния акт на Главата на Руския императорски дом Великия княз Владимир Кирилович от 5 декември 1946 г. Признавайки царското достойнство на старшата линия на Багратионите в рода на князете Багратион-Мухрански, Великият княз признава за тях титлата Царски височества и правото да се титулуват князе Грузински. Подробно разглеждаме този акт по-долу в статията, посветена на семейството на владетелите и князете Багратион-Мухрански. Бихме искали само да подчертаем, че именно Главата на Руския императорски дом, пряк потомък и наследник на Император Павел I, успява (както добре е казано в брошура, издадена в чужбина от Руския имперски съюз-Орден), "да премахне неправдата, лежаща на съвестта на руската държава, и да заяви публично за своето признание на царското достойнство на дома на Багратионите".

С усилията на старшата линия на рода, техните Царски височества князете Багратион-Мухрански-Грузински, през XX век древното име на Багратионите отново зазвучава в семейството на християнските династии. Като равен сред равни, Главата на Грузинския царски дом е приет сред европейските монарси. В Русия, от гледна точка на законите на Руската империя, потомците на династията запазват признатите за тях от руското правителство титли, фамилии и гербове. Но в руското дворянство те заемат същото място, както и чуждестранните владетелни родове.

Оносно хералдиката на династията на Багратидите, още от началото на XVIII век царете и князете от династията на Багратионите използват в държавните и личните си гербове хералдически емблеми, отразяващи техния династически статус и родови традиции. За произхода на династията от рода на царя-псалмопевец Давид напомнят арфата и прашката (оръжието, с което младият Давид поразява великана Голиат). В гербовете присъстват и традиционни символи на властта: държавата, скиптърът (знак на гражданската власт) и мечът (символ на военната власт; в средновековието грузинският цар понякога е наричан "мечът на месията"), везните (емблема на правосъдието, символ на висшата съдебна власт на монарха). В някои варианти на гербовете е поместена и древната териториална емблема на Грузия - изображение на св. Георги, поразяващ змията. Свети Георги-Победоносец отдавна се счита за покровител на Грузия (името на страната в европейските езици - Georgia, Georgie, т.е. страната на Георги). Тази емблема (не случайно съвпадаща с древния герб на Московската държава, символизираща тържеството на християнството над неговите врагове) е запазена в герба на Руската империя и като титулен герб на Царството Грузинско. Но при това цветовете на герба са леко модифицирани, за да се различава грузинският герб от московския; полето на щита става златно, конят под св. Георги - черен, доспехите му - лазурни. В този вид гербът на Грузия е включен в герба на светлейшите князе Грузински, докато в герба на князете Багратион-Мухрански са запазени традиционните цветове на грузинския герб и полето му е червено.

Най-важната хералдическа регалия на Грузинския царски дом е изображението на хитона на Христос (величайшата светиня, грижливо съхранявана от Грузинската православна църква от първите векове на християнството, от времето на св. Нино). Изображението на хитона на Христос традиционно присъства в гербовете на царете от дома на Багратионите и в герба на князете Багратион-Мухрански (очевидно, във връзка с тяхната принадлежност към старшата линия на династията и запазването от тях на собственото им владение). Другите линии (князете Багратион, князете Багратион-Давидови) не използват тази емблема. В гербовете на имеретинската линия на Багратионите се срещат и други допълнителни емблеми.

В Руската империя първо (през 1803 г.) е бил утвърден гербът на князете Багратион (старшата линия, от Карталинския дом), а през 1886 г. - гербът на светлейшите князе Грузински (потомци на последните царе на обединените Кахети и Картли), по-сложен, в който присъстват и гербът на Грузия (св. Георги), и хитонът на Христос. Останалите линии на династията, князете Грузински (старшата линия), князете Багратион-Мухрански, князете Давидови и Багратион-Давидови, и потомците на Имеретинския царски дом не са подавали молба в Русия за утвърждаване на своите гербове (вероятно смятайки, че поради своя статус имат право и без специално разрешение от руския император да използват старите родови емблеми, приети от суверенните монарси, техните предци). Но, тъй като в самата Грузия не е проведена официална систематизация и унификация на родовите гербове, понякога в едно и също семейство тези традиционни емблеми се използват в различни варианти и комбинации (по-прости и по-сложни).