Панонските българи

Панония е древна римска провинция, разположена в днешните територии на Унгария, западна Словакия, източна Австрия, северна Хърватия, северозападна Сърбия, северна Словения и северна Босна и Херцеговина. Провинцията е населена предимно от илирийски племена, известни като панонци, но също така включва и келти в западната част.

Римската завоевателна кампания в Панония започва през 35 г. пр.н.е. под ръководството на Октавиан (по-късно император Август) и завършва през 14 г. пр.н.е. с превземането на Сремска Митровица (Sirmium), ключов град в долината на река Сава.

Панонските българи са исторически свързани с древните мизи и илирийци. Според различни източници, българите са идентифицирани като потомци на тези древни народи. Например, Касиодор и Енодий от Тициан, римски историци от VI век, сочат, че българите са древен мизийски или илирийски народ.

Анализ на източниците

Касиодор (6 век) пише, че българите са древен мизийски или илирийски народ. Това твърдение е подкрепено и от Енодий от Тициан, който също сочи, че българите имат мизийски или илирийски произход.

Лъв Дякон, историк от X век, упорито нарича българите мизи. За византийците думите мизи, скити и българи означават едно и също нещо.

Йоан Малала (491-578) и Йоан Цеца твърдят, че Ахил е бил вожд на българите, наричани мирмидонци. Това твърдение е отразено и в старобългарския превод на Илиада, направен по времето на цар Симеон Велики в Преславската книжовна школа.

Паисий Хилендарски не се фокусира конкретно върху Панония, но споменава различни исторически събития и територии, свързани с българската история. Той използва множество източници, включително трудове на Мавро Орбини и Цезар Бароний, за да създаде компилация, която подчертава славното минало на българите.

Прапрачичо ни поп Йовчо Попниколов от Трявна, известен със своя "Летопис и родословие", също не се фокусира изрично върху Панония. Неговият труд обаче съдържа хронологически таблици и летописни бележки, които обхващат широк спектър от исторически събития и личности. Тези таблици и бележки предоставят контекст за разбирането на историческите процеси в региона.

Йеросхимонах Спиридон Габровски, в своята "История во кратце о болгарском народе словенском" (1792 г.), също не се фокусира конкретно върху Панония. Неговата работа обаче е важна за разбирането на българската история и култура през различни периоди. Той използва библиотеката на манастира, за да допълни своите познания и да създаде труд, който обхваща широк спектър от исторически събития и личности.

Макар че нито Паисий Хилендарски, нито поп Йовчо, нито Спиридон Габровски се фокусират конкретно върху Панония, техните трудове предоставят ценен контекст и информация за разбирането на историческите процеси в региона. Тези източници са важни за българската историография и културно наследство, като подчертават значимостта на българската история и култура в по-широкия европейски контекст.

Събития с участието на Панонските българи

Панонското въстание (6-9 г. сл. Хр.)
Панонците и далматинците се вдигат на въстание срещу римската власт, което представлява сериозна заплаха за Италия. Въстанието е потушено след три години с участието на десет римски легиона.

Панонското въстание, известно още като Великото Иллирийско въстание или бунтът на Бато и Пинес, е едно от най-значимите въстания срещу римската власт в началото на I век. То избухва в току-що завоюваната Панония и се разпростира в Илирик, обхващайки територии на днешна Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия и Унгария.

Основните причини за въстанието са високите данъци и тежките условия, наложени от римската администрация. Панонците и далматинците, водени от своите лидери Бато Дезидиат и Бато Бревк, се вдигат на въстание срещу римската власт, което представлява сериозна заплаха за Италия.

Въстанието започва през късната пролет на 6 г. сл. Хр. и бързо се разраства, обхващайки цяла Панония. Римляните, под командването на Тиберий и Гай Сентий Сатурнин, са принудени да прекъснат военните си кампании срещу маркоманите и да насочат усилията си към потушаването на въстанието.

Римската империя мобилизира значителни сили за потушаването на въстанието. В кампанията участват десет римски легиона, което представлява около половината от всички налични легиони в империята по това време. Това подчертава сериозността на заплахата, която въстанието представлява за Рим.

След три години на интензивни битки и военни действия, римляните успяват да потушат въстанието. Тиберий и неговите легиони побеждават въстаниците, а Панония и Далмация са окончателно интегрирани в Римската империя. Въстанието е едно от най-тежките и критични за Римската империя, като довежда до административното разделяне на Илирик на две провинции – Далмация и Панония.

Бато Дезидиат и Бато Бревк успяват да обединят различни илирийски и панонски племена в обща борба срещу римската власт. Те организират и координират въстанието, което обхваща големи територии и представлява сериозна заплаха за Римската империя. Въпреки че въстанието е потушено след три години, техните усилия остават значими в историята на региона.

Първи сведения
Първото сведение за българите в Панония датира от 488 г., когато в битка с остготите загива царят на българите от Панония, Бузан (Regem magna Vulgarorum Busan). Това събитие е документирано от Касиодор, който описва как в похода от 504 г. българите били победени и Италия си възвърнала Сирмиум.

Ролята на българите в региона
През 504 г. италийският корпус на Теодорих побеждава българите и съюзените гепиди при Сирмиум, тръгвайки на помощ на гепида Мундо, който също воюва срещу българите до река Маргус (река Морава, недалеч от Сирмиум). Енодий отбелязва, че „когато уреждаха там управлението, Гърция (Византия) прояви враждебност поради намесата на федерата Мундо, като привличаше за защита своите си българи”. Тези българи са предвождани от Флавий Сабиниан, магистър на армията на Илирик, когото Енодий нарича „вожд на българите”.

Връзката с Византия
Когато Теодорих разорява Македония в 479 г., император Зенон бил принуден да повика за пръв път българите за съюзници. Молбата е изпратена чрез пратеника Адамантий директно към Сабиниан, който бил произведен от него в стратег. Сабиниан разгромява колоната на Теодорих „повече с ум, отколкото с храброст”, вземайки пет хиляди пленници и две хиляди коли.

Етнически и културни аспекти
Според Апиан (95 – 165 г.) големият народ около Истър, наричан от римляните „панони”, са античните пеони. Зонара от 12 век също отбелязва, че пеонците са българи, а Панония е България. Йоан Цеца от 11 век пише, че пеонците са българите и че те са били господари от планината Пинд до Константинопол.

Сирмиум, разположен на границата на Мизия и Панония, играе ключова роля в историята на българите в региона. Св. Йероним на своята карта от 4 век изписва два града – Сабария, столицата на Панония, и Сирмиум, като след Сирмиум поставя надписа: „Mesia hes & vulgaria“ - „Мизия, тук е и България”. Тези сведения подчертават значимостта на българите в Панония и тяхната роля в историческите събития на региона.

Обединяването на българските племена Кубрат, основателят на Велика България, е роден около 605 г. (или малко по-рано) и произхожда от рода Дуло. Той е от уногундурите, едно от българските племена, и е израснал в Константинопол, където е получил образование и е приел християнството. Кубрат успява да обедини българските племена и да създаде Велика България, която се простира от долното течение на река Дунав до Каспийско море.

Аварите са номадски народ, който се установява в Панония през VI век. Те създават мощна империя, която доминира в Централна Европа. През 632 г., когато Кубрат въстава, в Панония възникват вътрешни конфликти между аварите и българите за наследството на властта. Според хрониката на Фредегар, един от аварите и един от българите спорели за властта, което довело до военен конфликт, в който аварите надделели.

Въстанието на Кубрат срещу аварите е значимо събитие, което води до създаването на Велика България. След поражението на българите, Алциок, един от българските вождове, бяга на запад с 9 000 българи и търси убежище при франкския крал Дагоберт. Въпреки че първоначално са приети, повечето българи са избити в една нощ, като от тях оцеляват едва 700.

За да претендираш за наследството на аварския престол, трябва да имаш сериозни основания и да си част от управляващата върхушка. Това предполага, че българите са имали значително влияние и връзки с аварите, което обяснява претенциите им за властта.

Има две противоречиви твърдения: че българите изгонили аварите от собствената им земя и че българите били бежанци от аварите. Тези твърдения могат да се обяснят с различните исторически контексти и събития. От една страна, българите под ръководството на Кубрат успяват да създадат Велика България и да се освободят от аварската власт. От друга страна, след поражението в Панония, част от българите стават бежанци и търсят убежище на запад.

Легендата за „Голяма България” е важен елемент от българската история. Тя описва обединението на българските племена под ръководството на Кубрат и създаването на мощна държава, която играе значителна роля в региона. Тази легенда подчертава значението на Кубрат и неговото наследство за българския народ.

Родната земя на Кубрат и връзката му с аварите в Панония е сложна и многопластова тема. Историческите източници и легендите предоставят различни перспективи, които трябва да се разглеждат в контекста на времето и събитията. Въстанието на Кубрат и създаването на Велика България са ключови моменти в българската история, които подчертават значението на българите в региона и тяхната борба за независимост и власт.

Завладяването на Панония от българите (804 г.)
В началото на IX век, България под ръководството на хан Крум започва значително териториално разширение. След като наследява престола де юре през 803 г., Крум се стреми да укрепи и разшири границите на България, като се възползва от отслабеното състояние на аварския хаганат, който е подложен на натиск от Франкската империя на Карл Велики.

През 804 г. цар Крум предприема успешна военна кампания срещу аварите. Той завладява югоизточните части на аварския хаганат, включително Трансилвания и югоизточна Панония до Средния Дунав. Това завоевание е стратегически важно, тъй като разширява територията на България и я прави съсед на Франкската империя.

След завладяването на тези територии, много авари стават поданици на Българската империя. Част от аварските първенци се съюзяват с Крум, което допринася за стабилността и укрепването на новозавладените земи. Това също така увеличава влиянието на България в Централна Европа и я превръща в значим политически фактор в региона.

Завладяването на Панония от българите е ключов момент в историята на България. То не само разширява територията на империята, но и укрепва нейната позиция като мощна държава в Европа. Това завоевание също така подготвя почвата за бъдещи военни кампании и дипломатически отношения с други европейски държави.

Това значимо събитие подчертава военната мощ и стратегическата визия на цар Крум. Завоеванието укрепва Българската империя и я превръща в ключов играч на политическата сцена в Европа през IX век.

Генетичните изследвания показват, че съвременните българи носят гени от траките и прабългарите, а не от т.нар. славяни. Изследванията сочат, че българите имат генетична близост с унгарците, хърватите и италианците. Около 55% от генетичното наследство на българите е средиземноморско, като половината от него прилича на кавказкото, близкоизточното и в малка степен на северноафриканското.

Хаплогрупа R-M343 (R1b) присъства при 10.7% от българите. Тази хаплогрупа е най-често срещана около Урал и Чад, както и в по-голямата част от Западна Европа и съседните острови. Основна теория е, че R1b е навлязла в Европа през Балканите.

Вътрешната структура на българите е хетерогенна, като западноевропейски субклади носят 4% от българските мъже. От тях, 3% са носители на "Итало-Атлантическата" прото-келтска клонка P312, от които 2% са U152. Още 1% принадлежи към клона U106, който съответства на разпространението на германските народи.

Анцестралните клонове L23 и Z2103 показват ясна връзка с Анатолия и Близкия изток. Тези клонове се оказват доминиращи в Ямната култура, която е археологическа култура от периода на късния меден и ранен бронзов век (около 3600 – 2300 г. пр.н.е.), разпространена в района между реките Днестър и Буг и планината Урал, обхващаща степите на Понтийско-Каспийския регион. Освен в Близкия изток, те са доминиращи и в части от Централна и Източна Европа.

Българските STR маркери са най-близки до румънските. Тези резултати показват, че българското население се характеризира с черти, типични за европейския антропологичен тип, със значителен принос от южния пояс на Европа.

Панонските българи са важна част от историята на Балканите и представляват връзка между древните мизи, илирийци и съвременните българи. Историческите източници предоставят ценна информация за произхода и идентичността на българите, като подчертават тяхната връзка с древните балкански народи.

Лалю Метев, 3 септември 2024 г.      

Относно илирийците има много тълкувания и , че са албанци - също!
Но, много показателен е " Додаток" - ът на Вук Караджич, направен с цел да включи пропуснатия от Екатерина Велика Български език в нейните компаративни речници Формалната причина била, че Българският няма печатана граматика Караджич печата и граматика - 1822 г,!
За да докаже, че Българският е език, а не диалект на сръбския, както се считало , той го сравнява с близки езици, сред които фигурира и илирийски!
Оказва се , че най- близък до него е илирийският- почти стопроцентово покритие!?

Идентичността на илирийците е предмет на множество интерпретации. Някои изследователи ги свързват с албанците, докато други ги разглеждат като отделен етнос. Тези аргументи често се базират на лингвистични и културни сходства между илирийците и съвременните албанци.

Вук Караджич е известен със своите усилия да включи българския език в компаративните речници на Екатерина Велика. Формалната причина за това е липсата на печатана граматика на българския език. За да докаже, че българският е самостоятелен език, а не диалект на сръбския, Караджич издава граматика на българския език през 1822 г. Той сравнява българския език с други близки езици, включително илирийския, и установява значителна близост между тях.

Идентичността на илирийците и тяхната връзка с албанците е предмет на научни дебати и няма единодушно мнение по въпроса. Лингвистичните сравнения между българския и илирийския език, направени от Караджич, са важни за разбирането на езиковите връзки в региона, но трябва да се разглеждат в контекста на времето и методите на изследване.

Работата на Караджич е от голямо значение за утвърждаването на българския език като самостоятелен и независим от сръбския. Историческите и културни връзки между различните народи на Балканите са сложни и често разнопосочни, и изискват задълбочено изследване.

Повдигаш важни въпроси за идентичността на илирийците и ролята на Вук Караджич в утвърждаването на българския език. За да се даде коректен отговор, е необходимо да се потвърдят историческите факти, да се направи лингвистичен анализ и да се разгледа историческият контекст. Това ще помогне за по-добро разбиране на сложните връзки между народите на Балканите.