След погрома на Априлското въстание през 1876 г. и на фона на нарастващите национално-освободителни стремежи в България, екзарх Антим I заема важна позиция като патриотичен и родолюбив духовен водач. Неговото поведение и политически позиции в този критичен момент предизвикват реакцията на Османската империя, която не може да приеме националистическите му идеи, които надхвърлят рамките на църковната му роля. Това води до дипломатически и политически натиск от страна на Високата порта, която, макар и официално неясно, започва кампания за отстраняването му.

На 12 април 1877 г., в период на дипломатически конфликти между великите сили и Османската империя, Антим I е свален от престола на Българската екзархия и изпратен в изгнание в Ангора (днешна Анкара). Този акт може да се тълкува като стратегически ход на Османската власт да не позволи на един от водещите духовни водачи на българите да продължи да вдъхновява и подпомага националното освободително движение.

Въпреки това, действията на Антим I не биват заличени. Неговото участие в национално-освободителната борба и ролята му като духовен водач се превръщат в символ на единството на българския народ и църква. След Освобождението (1878 г.) Българската екзархия получава сложна структура с диоцез, обхващащ три политически области: Княжество България, Източна Румелия и територии в Османската империя като Македония и Одринска Тракия.

След свалянето на Антим I, за екзарх е избран Йосиф I, който поема трудната задача да управлява и съхрани църковната и националната кауза на българите. Йосиф I изиграва ключова роля в укрепването на българската духовна и образователна институционалност в пределите на Османската империя, където продължават да живеят около 1.5 милиона българи. Йосиф I вижда своята мисия в консолидирането на всички българи под ръководството на Екзархията, независимо от политическите граници, които ги разделят.

Българската екзархия под ръководството на Йосиф I успява да установи значителен брой епархии, храмове, свещеници и училища, особено в Македония и Одринска Тракия. Тези институции не само задоволяват духовните нужди на българите, но и играят важна роля за съхранението на българската идентичност в контекста на османското господство и борбата за национална автономия.

След Балканските войни и Междусъюзническата война (1912–1913 г.), България преживява първата си национална катастрофа, в резултат на която териториите, включващи Екзархийския диоцез, са изгубени. Екзарх Йосиф I преценява правилно нуждата да се премести седалището на Екзархията в София, но в същото време създава „Екзархийско заместничество“ в Цариград, което продължава да се грижи за българското население в Турция до 1945 г.

След Първата световна война, опитите за реформи в Църквата и отношенията с правителството създават остри конфликти, но в крайна сметка Църковно-народният събор през 1921–1922 г. успява да приеме нов Екзархийски устав, който включва демократичен дух и съборно управление. Този устав подчертава важността на участието на клира и миряните във всички степени на църковното управление.

В обобщение, събитията след свалянето на Антим I и последвалото развитие на Българската екзархия показват дълбоките връзки между църковното и националното движение на българите. Йосиф I продължава делото на Антим I, като съхранява църковната институция и я превръща в стожер на българската национална идентичност.

Лалю Метев, 28 септември 2024 г.