Саките: История, култура и генетика

Саките били група номадски източноирански народи, които исторически обитавали северната и източната Евразийска степ и Таримския басейн.

Те били тясно свързани със скитите, като и двете групи формирали част от по-широките скитски култури, произлизащи от по-ранните култури Андроново, Синташта и Срубная, с влияние от културата на Бактрийско-Маргианския археологически комплекс (BMAC). През Желязната епоха се наблюдавало и генетично влияние от Източна Азия. Езикът на саките принадлежал към скитското езиково семейство, което е част от източноиранските езици. Въпреки че древните перси, гърци и вавилонци използвали термините „саки“, „скити“ и „кимери“ за обозначаване на степните номади, саките се разграничавали като източни номади, докато скитите били номадски народи от западните степи. Кимерийците често били описвани като културно сходни със скитите, но вероятно се различавали етнически, въпреки родството си.

Значими археологически останки на саките включват Аржан, Тунуг, Пазирикските погребения, кургана Иссик, сакските кургани и вероятно Тиля Тепе. През II век пр.н.е. много саки били изтласкани от юеджите в Согдия, Бактрия и северозападния индийски субконтинент, където те били известни като индо-скити. Други саки нахлули в Партянската империя, а някои вероятно се заселили в царството Диан в Юнан, Китай. В Таримския басейн и пустинята Такламакан, днес част от Синдзян, Китай, саките се заселили в градовете Хотан, Ярканд и Кашгар.

Скитските/сакските култури се появили в Евразийската степ през ранната Желязна епоха, като произходът им е предмет на дългогодишни дебати. Първоначално се смятало, че те произлизат от Понтийско-Каспийската степ, докато археологът Алексей Тереноцкин не предложил теория за техния произход в Централна Азия.

Археологическите доказателства днес предполагат, че скитската култура, отличаваща се с кургани (погребални могили) и животинския стил на изкуството, произхожда сред източните скити, а не западните. Източните кургани, като Аржан 1 в Тува, са по-стари, а елементи на животинския стил се срещат в районите на река Енисей и Китай още през X век пр.н.е. Генетичните доказателства потвърждават археологическите находки, като показват, че западните номади са се разширили на изток, разпространявайки иранските езици и култура, след което контактували с местните сибирски и източноазиатски популации. Въпреки това, по-късните скитски групи в Евразия възниквали локално чрез културна адаптация, а не чрез мащабни миграции.

Саките говорели език от иранския клон на индоевропейските езици. Пазирикските погребения на платото Укок от IV–III в. пр.н.е. се смятат за погребения на сакски вождове и показват поразителни прилики с по-ранните мумии от Тарим в Гумугоу. Курганът Иссик в югоизточен Казахстан и културата на платото Ордос също са свързани със саките. Някои учени предполагат, че управляващата върхушка на Сюнну е била от сакски произход или силно повлияна от източноиранските си съседи. Според някои теории, сакски набег от Алтай през VIII век пр.н.е. може да е свързан с нападение върху древен Китай от династията Чжоу.

Саките са засвидетелствани в историческите източници и археологическите записи от около VIII век пр.н.е.

Племето масагети/тиграксауди, част от саките, се издигнало през VIII–VII век пр.н.е., когато мигрирали от изток към Централна Азия, откъдето изгонили скитите. Те започнали да контролират големи територии в региона от VI век пр.н.е. Масагетите принудили ранните скити да се оттеглят на запад отвъд река Аракс, което предизвикало верига от миграции сред евразийските номади.

Масагетите, изтласквайки скитите на запад, предизвикали тяхното движение към Кавказките и Понтийските степи. Тези събития довели до значително преразпределение на номадските народи в Евразийската степ, при което скитите изместили други ирански номади, като кимерианците и агатирсите. Тези народи, макар и културно и етнически свързани със скитите и масагетите, загубили своите територии и били принудени да се придвижат на запад. По този начин номадските ирански племена, включително скитите и масагетите, оказали значително влияние върху историята на древните цивилизации в Месопотамия, Анатолия, Египет и Иран.

До VII век пр.н.е. присъствието на саките започнало да се засилва и в района на Таримския басейн. Тези номадски племена, като част от по-широката мрежа от степни народи, започнали да играят все по-голяма роля в търговията и културните взаимодействия с цивилизациите в този регион. Те оставили трайни следи в археологията на Централна Азия, като много от техните културни влияния продължили да съществуват дълго след като самите племена се разпръснали или били асимилирани от други групи.

Според древногръцкия историк Диодор Сицилийски, саките и партите изиграли ключова роля в съпротивата срещу мидийците по време на управлението на цар Циаксар. След продължителна война между мидийците и саките, ръководени от царица Зараинея, бил сключен мирен договор, който утвърдил съюз между двете страни.

По отношение на генетиката, масагетите, както и други източноирански номади, вероятно имали смесица от хаплогрупи, включващи както западноевразийски, така и източноазиатски компоненти. Тази генетична хетерогенност е резултат от номадския им начин на живот и непрекъснатите контакти с други народи от степите. Хаплогрупи като R1a, характерна за иранските и индоевропейските народи, вероятно са били широко разпространени сред масагетите, както и други генетични маркери, които свидетелстват за техните контакти с Източна Азия и Сибир.

Археологическите и генетичните доказателства потвърждават, че масагетите, подобно на своите родственици саките и скитите, са били културно и генетично смесени общности, които са играли важна роля в трансформирането на Евразийските степи и са оставили траен отпечатък в историята на древния свят.

Лалю Метев, 2 октомври 2024 г.