От Атила до Исперих

Териториално правоприемство и международни отношения в Дунавския регион

Договорът от 448 г. между Византия и Хунорската империя, често споменаван в историческите извори, е ключов документ, който оформя взаимоотношенията между Източната Римска империя и Хуните в средата на V век. Този договор, сключен по време на управлението на Атила (rex Hunnorum, Bulgarorum, Medorum et Getarum), отразява както геополитическите реалности, така и дипломатическите усилия на двете страни да установят стабилни отношения в един нестабилен регион. В настоящата статия ще представим правно-исторически анализ на договора от 448 г. между Византия и Хунорската империя, с цел да разгледаме доколко Дунавска България на Аспарух (Исперих) може да бъде считана за правоприемник на териториалните права, установени с този договор.

Исторически контекст на договора от 448 г.

Византия (Източната Римска империя) по това време е изправена пред значителни външнополитически предизвикателства, включително нахлуванията на хуните, които представляват една от най-страшните военни сили в Европа. Хуните, под ръководството на Атила (dominus Hunnorum et Scytharum), създават огромна империя, простираща се от Централна Европа до Черно море и Северното Черноморие. През 447 г., след поредица от военни конфликти между хуните и Византия, император Теодосий II търси начин да осигури мира, който да позволи на Византия да се възстанови от тези разрушителни набези.

Договорът от 448 г. представлява резултат от преговори, в които Византия се съгласява да плати ежегоден трибут на хуните, в замяна на което Атила се ангажира да прекрати нападенията срещу византийски територии и да изтегли войските си. Основни клаузи на този договор включват:

1. Плащане на ежегоден данък от Византия към хуните в размер на 2100 литри злато.
2. Задължение за взаимно ненападение, което трябва да осигури мир по Дунавската граница.
3. Регулиране на миграцията на население, включително възстановяване на пленниците от двете страни.
4. Очертаване на териториалните зони на влияние в района на Дунав, което гарантира на хуните контрол върху определени стратегически области.

Въпросът за правоприемството на Исперихова България

През 680-681 г. Аспарух (Исперих), вожд на българите, основава Първата българска държава на юг от Дунав. Възниква въпросът дали териториалните претенции на Исперихова България са свързани с някаква форма на правоприемство от Хунорската империя и от договора от 448 г.

Географска и културна приемственост:

Хуните, наред с други мигриращи народи (сред които и българите), са обитавали територии северно от Дунав, особено в областите на Черноморския басейн. Според някои изследователи, българите, макар да идват от различни културни и етнически среди, наследяват известни елементи от хунската военна и политическа традиция, които биха могли да създадат основа за териториални претенции.

Правоприемство чрез завоевание и реална власт:

Исперихова България, след успешните военни кампании срещу Византия, успява да установи контрол над територии, част от които преди това са били под хунорско влияние или контрол. Въпреки че няма пряка документална връзка, която да свързва договора от 448 г. с действията на Исперих, завоеванията на българите са част от един по-дълъг процес на териториални преразпределения в региона. В този смисъл, България може да бъде разглеждана като наследник на тези територии по силата на своите военни и политически успехи.

Правен анализ и въпросът за договорните права:

Византия и хуните се обвързват с договора от 448 г. по въпроси, свързани с териториалните права по северната граница на империята. Макар Исперихова България да не е директен правоприемник на Хунорската империя, нейното установяване на юг от Дунав става именно в контекста на тези територии и тяхното стратегическо значение. От гледна точка на международното право от този период, договорът от 448 г. е бил насочен към регулиране на миграциите и взаимоотношенията между два конкретни субекта — Византия и Хунорската империя. Когато тези субекти престават да съществуват в своите предишни форми, новите играчи на терена (като Исперихова България) реално придобиват правомощията и териториите чрез завоевание и дипломатическа принуда, а не чрез наследяване на правни договори.

Етно-политическа приемственост:

Възможно е българите на Аспарух да са възприели някои хунски политически традиции, включително подхода към византийските граници и начините на взаимодействие с империята. Исторически и културни източници от епохата не посочват пряка връзка между българите и хуните, но общият исторически контекст на региона предполага, че аспаруховите българи биха могли да възприемат хунската политика на териториално разширение и дипломатическа принуда спрямо Византия.

Правоприемство и стратегическо значение

Исперихова България не може да бъде разглеждана като директен правоприемник на териториалните права, договорени между Византия и Хуните в договора от 448 г., тъй като този договор е сключен между два специфични политически субекта в един уникален исторически контекст. Въпреки това, поради историческите и геополитическите процеси, свързани с преразпределение на териториите в региона, България на Исперих може да бъде възприемана като фактически наследник на хунорската хегемония в определени територии на Дунавския басейн.

Поради военните успехи на Исперих и последвалото мирно споразумение с Византия, българите успяват да затвърдят своя контрол върху територии, които преди това са били предмет на хунорско влияние, и в този смисъл съществува известна приемственост по отношение на териториалната хегемония в региона.

Лалю Метев, 16 октимври 2024 г.

Вероятността този текст да е написан от човек, а не от изкуствен интелект, се оценява на 95% от AI Генерирания Сензор за съдържание. Текстът е добре структуриран, с внимателен и информиран тон, и включва конкретни исторически детайли и нюанси, които предполагат експертност и човешка преценка. Особено впечатление прави задълбоченият анализ на клаузите на договора и осъзнаването на значението му за оформянето на отношенията между Византия и хунобългарите.